ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ВОЙНА В РАЗПАДАЩА СЕ ЮГОСЛАВИЯ

0
266

Ангелина Марковска е родена през 1978 в Троян. Завършила е езикова гимназия в Ловеч и история във ВТУ “ Св. Св. Кирил и Методий“ с дипломна работа по Балканска история. От февруари 2004 г. е докторант по “Политология” във ВТУ, дисертация на тема“Германия и разпадането на Югославия (1990-1995 г.). Преподавател на хонорар във ВТУ по дисциплините “Теория на политиката”, “История на политическите и правни учения”, “Европейски институции и политически организации”.
Взаимодействието между идеология и политика в повечето случаи е такова, че идеологията активно съдейства за утвърждаване на практическата политика – държавна или междудържавна. Често пъти идеологията доминира, като създава съответната социално-политическа и интелектуално-духовна атмосфера.

Възможно ли е национализмът да бъде превърнат в идеология, в кауза, за чието осъществяване се умира? Визирайки кризата на Югославската федерация, започнала с края на комунистическите режими в Източна Европа, отговорът е “да”, но с уточнението – ако национализъм е еквивалент на патриотизъм. За Слободан Милошевич, основен проводник на националистическата идеология, превърната в държавна политика, вероятно да, но с уговорката, че той никога не го афишира открито, в прав текст. Популисткият национализъм на Милошевич притежава двойствената природа на героя на Робърт Л. Стивънсън от “Д-р Джекил и мистър Хайд”, който страда от шизофрения и през деня е почтен и милостив човек, а през нощта се превръща в зъл, отмъстителен звяр, който е готов да убива.

Милошевич превръща националистическата идеология в инструмент на “психологическата война”; в оръжие, което сплашва, подчинява и мотивира, а при необходимост може и да стреля смъртоносно. Раздвоеност на психиката се забелязва в поведението на сръбския лидер по време на цялото му управление, силен и авторитарен за собствения си народ и коренно различен, дипломатичен, отстъпчив и шармантен за международната общност.

През 1984 г. Слободан Милошевич напуска поста председател на Београдска банка и става щатен ръководител на Комунистическата партия в Белград, давайки сериозна заявка за активно участие в сръбския политически живот. Две години по-късно вече е избран за ръководител на КП на Сърбия. Югославия е обхваната от икономическа криза, съществува неблагоприятна международна обстановка, свързана с рухване на тоталитарните режими и процеса на демократизация на бившите комунистически държави от Източния блок.

В желанието си да отдалечи и предпази страната от този процес, Милошевич се опитва да дефинира постулатите на нова идеология, която по-късно определя подходящия психологически, социален и духовен климат, позволяващ налагане на подчертано националистическия политически курс след избирането му за президент на Сърбия през май 1989 година. Казано най-обобщено, формулата на Слобо за промяна на Югославия придобива вида: демократизация на страната, но по пътя на националистическа мобилизация. Груба грешка прави сръбският лидер, подценявайки основни принципи на демокрацията: свобода на словото и печата, спазване на гражданските и човешките права. Липсата им в крайна сметка води до нереализация на предложената формула.

Налагането и поддържането на определена политика зависи от притежаването на властови ресурси и контрол върху властови структури, разбирайки най-често контрол върху армия, респективно полиция, масмедии и политически партии. Предвид федералната структура на Югославия, като сръбски президент Милошевич се нуждае от достъп и контрол върху три сръбски властови структури и от две в рамките на СФРЮ. Еднопартийният политически режим в Сърбия определя ръководната роля на КП (по-късно Социалистическа партия ). Медиите, които отдавна са в услуга на Милошевич, формират общественото мнение, а секретните служби доставят и държат под контрол сръбските бунтовници.

В рамките на федерацията Милошевич се нуждае от югославските въоръжени сили и федералното председателство, което е и върховен главнокомандващ на военните. Той изгражда своя собствена мрежа от връзки в ЮНА, известна като “Война линия” или “Военна линия”- група от офицери, подкрепящи Милошевич. Задачата им е да осигурят въоръжение за сърбите в Хърватия и Босна като подготовка за анексиране на териториите към Сърбия. Сръбското ръководство и групата “Военна линия” са творците на т. нар. план РАМ1 , формулиращ идеологията и стратегията на сръбската политика с крайна точка “Велика Сърбия”.

Планът РАМ

е фактическо продължение на т.нар. Меморандум на САНИ (Сръбска академия на науките и изкуствата) от 1986 г., духовни наследници на Илия Грашанин и “Начертанието”, детайлизиращо географските очертания на бъдеща “Велика Сърбия”, включваща големи отрязъци от Хърватия и Босна, населени със сърби.

Вярно е, че Милошевич се стреми към нова идеологическа обосновка за политиката си, но според сръбския журналист Славолюб Джукич е пресилено да се търси такава в творението на интелектуалците от САНИ. Затова по-логично приемаме, че Меморандумът е по-скоро симптом, но все още не е кауза на съвременния сръбски национализъм. Югославия все още е цяла. Моментът не е подходящ, а и през 1986 г. силуетът на лидера не е ясен.

Документът настоява за отговор на все още нерешени въпроси, свързани с бъдещето на Югославия, но в крайна сметка “изпуска духа “ на национализма от бутилката, което доказва и динамиката на последвалите политически събития.
Идеологическата пропагандна стратегия на Милошевич, към която принадлежат “войната на идеи”, “войната с думи”, шпионски и терористични операции, “митинги на истината”, икономически шантаж, дипломатически безпринципни акции, “психологическа война”, изпълват съдържателния смисъл на понятието “манипулативна война”. Основната цел на психологическата манипулация е да доведе личността до морална деградация, до моделиране на фалшиви ценностни ориентации, поставяйки подчинените обекти в услуга на властващите субекти.

До известна степен “психологическата война”, водена от Милошевич, се доближава до фройдистката трактовка на това понятие, провъзгласяваща господството на безсъзнателните инстинкти над съзнанието. Той акцентува върху подсъзнателни трайни формирани стереотипи, свързани най-вече със сръбската история, предизвиквайки очаквани последващи действия нагласи.

Разрушавайки връзката между съзнанието и обективната реалност чрез използване на известен брой емоционални и рационални прийоми, “психологическата война” цели да остане скрита за възприемащия субект (вероятна аудитория), с което реализира предварително планирано поведение. Именно тези особености на масовото съзнание се използват от Милошевич в успешната манипулация на масата, постигайки т.нар. ефект на тълпата.

“Ефектът на тълпата” се осъществява чрез изчезване на съзнателната личност и ориентиране на чувства и мисли в известно направление според желанията и общата екзалтация на тълпата. Актът на присъединяване на всеки човек към общата маса протича по схемата на откъсването му от колектива, на който принадлежи, и отъждествяването му с тълпата, заинтересована да поддържа организацията. Политическите битки вече не се водят в канцелариите, а на улицата. Началото на т.нар. антибюрократична революция започва през 1988 г. с “революциите на киселото мляко” във Войводина и Черна гора. Протестира се срещу местната власт и репресиите от страна на полицията, чиято помощ е умишлено търсена, за да се дискредитира и обвини федералната власт в невъзможност да се справи с реда и сигурността в страната.

Целта е засилващ се сепаратизъм, премахване на автономията на Войводина и Косово.

Това са акции за “демонизиране на общественото мнение”, режисирани от Милошевич, използвайки страха, за да маргинализира хората, превръщайки ги от “случайна сбирщина” в “действаща” и послушна тълпа.

“Митинги на истината”,
“пътуващ цирк” от протести се разиграват между 1988 и 1989 г. по цялата територия на Югославия с “апокрифна” цел – единство за Сърбия.

Важно е да се уточни, че тези масови движения не възникват случайно, а са съпроводени от предварителна подготовка, която остава скрита за широката общественост. Проблемите, отнасящи се до типологията на тълпата, представляват особен интерес с оглед настоящето изложение. Един от основните проблеми е свързан с възможността за бърза трансформация на един вид тълпа в друга. Условно съществуват четири вида тълпа: случайна; експресивна; конвенционална и действаща, която бива агресивна, паническа, бунтовническа, метежна, революционна.

Разглеждайки метаморфозите на масите в реалностите на разпадаща се Югославия, ми се струва по-уместно за анализ да се позовем на модела, предложен от Елиас Канети в книгата му “ Тълпа и власт”, който класифицира тълпите според преобладаващата емоция. Всяка тълпа е съставена от индивиди, които включват индивидуалността си в колективно желание.

Основният мотив, вероятно водещ Милошевич, е фактът, че в една държава с еднопартийна система, като комунистическа Югославия, в която няма демократичен изход за политическо несъгласие, тази роля се играе от тълпата, която се превръща в колективно незачитане на властта.2

Разгневената тълпа от сърби и черногорци пред Дома на културата в Косово през 1987 г. съответства на концепцията на Канети за “променящата се тълпа.” Това е революционна тълпа, свързана с отхвърляне на установения ред.

В случая експресивната тълпа от хора с общи емоции – на гняв и недоволство, изкристализира в конвенционална тълпа, подчиняваща се на определени правила на поведение, наложени от обикновено малка група от хора, наречени от Канети “малка твърда група от мъже, точно определена, с голямо постоянство, която служи да пресее тълпата…”

Нейните членове са обучени да действат и вярват. Намесата им превръща конвенционалния тип тълпа в действаща. В досега с тълпата, в процеса на придобиване на умения да контактува с насъбралото се множество от хора, екзалтирани, водени от определени емоции, Милошевич реализира модела на Канети : “Хора, на които обичайно е нареждано…могат да прехвърлят на други заповедите, които получават отгоре, но за да могат да направят това, трябва да има други под тях, които са готови да приемат тези заповеди. Или те могат да се опитат сами да върнат на стоящите над тях това, което са изстрадали и съхранили за тях.”3

В случая със събитията в Косово от 1987 година, косовските сърби няма на кого вече да прехвърлят спуснатите отгоре заповеди поради нарасналата образованост сред албанците, затова сръбските демонстранти се опитват да си върнат на стоящите над тях за онова, което изстрадват, т.е. получава се т.нар. ефект на бумеранга, който обикновено се появява при пренасищане с информация, но в случая го приемаме в буквалния смисъл на рикошет. Налице е и “малката група”, подклаждаща емоции, ръководена от Мирослав Солевич, местен сръбски лидер – националист, подкрепящ Милошевич. Солевич и неговите “момчета” се захващат за работа и своевременно хвърлят тълпата в действие. Нападат полицията. “Всеки полицай получи подарък от масите. По главата, по щита, по гърба”, разказва Солевич.4

Това е часът на Милошевич. Някой трябва да ги спре, да поеме контрола над масите. Първият сериозен досег на Милошевич със силата и мощта на тълпата е впечатляващ и запомнен за дълго.

По-късно при други събития ролята на Солевич се поема от Аркан и “тигрите”, сбирщина от футболни запалянковци, използвани многократно в масовите манипулации на Милошевич. “Действащата тълпа” в случая се превръща в “агресивна”, т.е. в множество, движено от злоба, стремящо се към разрушение и убийства, ако се наложи.

През февруари 1987 г. косовските миньори се барикадират в мините и заплашват да се взривят, докато техният лидер Азем Власи не бъде върнат на власт.

На заседание на федералното председателство Милошевич иска да бъде изпратена армията, за да се възстанови редът. Словенският лидер Милан Кучан твърдо се противопоставя на използването на груба сила, решава да излезе публично в подкрепа на косовските миньори. Верният на Милошевич шеф на Белградската телевизия Душан Митевич впряга медиите в “психологизма” на войната. Използват се познатите психологически прийоми – пренасищане с информация, свръхемоционално натоварени репортажи за трагичната сръбска участ, която е сравнена дори с мъченичеството на евреите по време на Втората световна война.

Верен на стила си, Слобо използва подходящия момент като извинение за сваляне на картите пред федералните власти. С едно евентуално овладяване на столицата би показал,че Сърбия, а не Словения решава съдбата на Югославия. Сръбски работници получават почивен ден и са докарани с автобуси по заповед на сръбски партийни чиновници. За една нощ стотици хиляди протестиращи са пред федералния парламент. Те представляват онова, което Елиас Канети нарича “насъскваща” или “разкъсваща” тълпа.

“Насъскващата тълпа се формира за бързо постижима цел. Целта е известна и ясно очертана, а освен това е близо”.5 Целта на тази “насъскваща тълпа” е да разбие косовските миньори, да укрепи Сърбия и да канонизира нейния лидер – Слободан Милошевич.

Белград е на ръба на анархията. Милошевич дава ултиматум на югославския президент Диздаревич – федералното правителство да обяви военно положение в Косово или в противен случай тълпата атакува парламента. Според Адам ле Бор – френски журналист, отразявал събитията в Югославия,

Милошевич преповтаря подход на Мусолини от 1922 година в Рим

Белградският център е пълен с протестиращи, скандират името на сръбския лидер, а той е наясно, че е единственият, който може да успокои ситуацията. Милошевич не просто изнудва федералния президент, той използва тълпата с цел бунт, създаване на хаос, в случая тя вече носи характеристиките на “въстаническа тълпа”.

Формулата е проста – ако Диздаревич не отстъпи, ще бъде принуден сам да се справи с множеството недоволни, а впечатляващото им количество, показва, че Милошевич отново ще “спечели”. Респективно можеше и да загуби, ако федералната армия бе реагирала срещу тълпата, но тя не го направи.

Изобщо в историята на Югославия има много “ако” и много “въпреки”, които, ако бяха осъществени някога, можеха и да променят хода на югославската история. Ефектът, търсен от Милошевич, е постигнат – от една страна, под страх, че тълпата може да опустоши столицата, югославското ръководство гласува да се изпрати армия в Косово.

Сърбия на Милошевич използва сила, за да надвие Федерална Югославия, дори нещо повече, югославската армия е инструмент на сръбската политика, т.е. на политиката на Милошевич.

В Косово е обявено извънредно положение. От друга страна, използвайки способите за масова манипулация, Слобо утвърждава себе си като абсолютния лидер, постигайки “ефекта на ореола”. Двадесет и четири часа тълпата е накарана да чака, достигнала до крайна фаза на екзалтация. “Милошевич беше като светец за тях, не икона, а жив светец. Те вярваха на всяка негова дума и нямаше да си отидат вкъщи докато той не говори”, разказва Борисав Йович.6

Милошевич призовава за единство на Югославия, права и мир. Азем Власи е арестуван. Скоро влизат танкове и бронетранспортьори в Прищина. Сръбският парламент премахва автономията на Косово и на Войводина. В този тип на политическа комуникация се използва способът за “митологизация” на политическия лидер. Създава се напрегната ситуация чрез “словесна кампания” и предприемане на решителни действия. Конструират се врагове, с които Милошевич се бори, предприемайки ясни мерки. Народът обича неговия ръководител да проявява решителност. Слобо изрича и дава това, което масата желае да чуе и получи от него.

Изобщо манипулацията на тълпата протича най-вече по каналите на политическата комуникация в югославското общество, носеща всички белези на масово дезинформационния процес, който допълва определението за “психологическа война.” Същността се състои в имплициране на предварително планирани механизми, които при необходимост могат да бъдат задействани чрез слухове и внушения, за да разпространят “нова информация”, която да попълни съществуващ информационен вакуум. Основните канали, по които тече идеологическата и националистическата пропаганда в Югославия, са средствата за масова комуникация – радио, телевизия, преса. Тяхната задача е да моделира, възбужда и насочва определени динамични настроения у масите, разчитайки на формираните у всеки един индивид трайни психологически нагласи, наречени от Густав льо Бон “стереотипи”. В югославския случай става въпрос основно за преповтаряне на епизоди от героичната сръбска история и впечатляващото им въздействие върху масите.

По определение “стереотипът” е трайно психическо форморование в съзнанието, с преобладаващо значение на знанието и отношението. Чрез използването на средствата за масова информация в плана на Милошевич се осъществява “заливането “ на обществото с подправена информация, която моделира стереотипи, с които се потиска знанието на индивида. Той е доведен до състояние на неопределеност – мяра за ентропия, т.е. за възприемащия субект ентропията е онази неопределеност по отношение на възможните избори на поведение или варианти за решение, до момента на получаване на “истинското” съобщение. Тогава настъпва относителна определеност и информираност, които вече са в услуга на управляващите манипулатори. Бившият главен редактор на популярния вестник “Политика” Живорад Минович, верен съюзник на Слободан Милошевич, както и бившият шеф на Белградската телевизия – Душан Митевич, съдействат активно за

разпалване и пропагандиране на етническа непримиримост,

разбира се, много внимателно и непряко, насаждайки недоволство сред сърбите от нехайството на федералното управление и федералната войска.

През септември 1987 г. войник от албанската армия изпада в състояние на амок и застрелва четирима войници, ранявайки още шестима. Неговите жертви представляват мини модел на федерална Югославия, сред тях има мюсюлмани, хървати, словенци и един сърбин.

Заключението на военните лекари е, че войникът Азиз Келменди е душевно болен, но сръбските лидери и в. “Политика “ излизат със статия, в която за буйството на Келменди, албанец по произход, се търси политическа мотивация: “част от албански заговор”, стигайки в края на статията до извода, че само “югославската армия може да сътрудничи за каузата на сръбския национализъм.”7

Милошевич ползва често услугите на средствата за масова комуникация и за спечелване на вътрешнопартийна политическа власт, писане на поръчкови статии, целящи дискредитация на партийни опоненти, сваляне на цялото партизанско поколение от епохата на Тито, които все още управляват Югославия. Методът е представяне на техните интереси като антисръбски и антинационалистически или крайно националистически, когато е удобно. Точно такъв е случаят с дискредитацията на избрания на мястото на Милошевич за председател на КП в Белград – Драгица Павлович.

Основните ценности като компонент на масово комуникационния политически модел, експлоатирани изключително ловко от Милошевич, са свързани дълбоко с народопсихологията и героичното историческо минало на сърбите. В речта му от 28 юни 1989 г. ( когато се навършва годишнина от “Видовданската конституция” и 600 години от битката на Косово поле) прозира желание за възбуждане на заложените още с Меморандума стереотипи, експониращи величието на сръбската нация и предимството й пред останалите националности, живеещи в границите на Югославия. “Битката при Косово съдържа в себе си един велик символ. Това е символът на героизма…Шест века по-късно ние отново сме въвлечени в битки или сме пред битки. Те не са битки с оръжие, но такива битки не могат да бъдат изключени. Но независимо каква форма приемат тези битки, те не могат да бъдат спечелени без решителност, храброст и саможертва, без тези хубави черти, които преди много време са били тук, на полето на Косово.”8

Никъде в речта не се използва директно името на Сърбия и сърбите. Интересен е фактът, че по-късно пред Трибунала за военни престъпления в Хага откъси от речта се използват като обвинения срещу Милошевич, че още тогава, през лятото на 1989 г. планира война. В негова защита говори съпругата му Мира Маркович, която определя речта като тържествена. Тя все пак споменава сърбите: “…сърбите бяха потискани от местните албански власти. Сърбите се изселваха от Косово.”9

Моделирайки подобни нагласи на един по-късен и подходящ етап Милошевич лесно би инспирирал социални конфликти, базирани на ценностна основа за реализиране на националистическата си политика, като единственият възможен начин за справяне с проблемите в страната. И го прави.

Връщайки се назад, през 1987 г. по време на речта си на Гарваново поле в Косово на 20 април, Милошевич прокарва идеите за “братство и равенство”, характерни символи от Титово време, но с допълнението “Никой няма повече да бие сърби”, връща съзнанието на насъбралото се множество към минали спомени от времето на княз Лазар и вместо да успокои непримиримостта към албанското население, в крайна сметка постига обратния ефект, за да го използва по-късно в своя полза. Фактическото

позоваване на ценности за предизвикване на ценностни конфликти,

лежащи в основата на социални проблеми, повтаря теоретично модела на Ърнест Бърджис.10 Той разграничава няколко подхода за определяне на естеството на социалните конфликти. Ценностните конфликти като социален проблем се отнасят до макросоциалното отношение в обществото. Те са външният израз на по-дълбоки културни конфликти между националните, икономическите, религиозните и политическите групи в дадено общество, които се реализират при водените по-късно четири войни в границите на Югославия. Тук трактовката на модела за масово комуникационния процес и неговото протичане по време на управлението на Милошевич граничи с проблема за използваните стратегии, като елемент на гореспоменатия вече модел.

Добър икономист, Милошевич съзнава влошаващото се икономическо положение на Югославия още през 1984 г. Той претендира за икономически реформи, може да си позволи да си “играе” с икономиката на страната, но на този етап (1984 г.) внимателно продължава да се придържа към “титовистката политическа ортодоксалност”, за да запази подкрепата, давана му от поколението на бившите партизани около Петър Стамболич, както и от генералите на югославската армия. Те все още са му нужните опорни стълбове по пътя към абсолютната власт. Затова Милошевич не се колебае да говори на два различни и диаметрално противоположни езика в зависимост от обстоятелствата и събеседника.

Планирайки своето издигане в партийния апарат, Милошевич използва всеки удачен момент, за да стане “привлекателен” и за двете враждуващи вътрешнопартийни групировки – “старите” на Петър Стамболич и реформаторите, които желаят ново развитие за страната си. А и все още не е дошло времето за ясен избор между авторитарната държава и многопартийната система. Старите партийци виждат в Милошевич наследника на Тито, а реформаторите откриват в него банкера със стаж в Ню Йорк, знаещ цената на парите, знаещ как работи пазарната икономика и какви инструменти би трябвало да използва, за да изправи сриващата се икономика на Югославия. Милошевич внимава повече от всякога да не отприщи националистическите страсти, с което ще загуби опеката на “титовистите” и на военните.

Югославската армия е най-важният стълб, върху който се крепи Югославия, затова Милошевич съзнателно запазва привилегиите и придобивките им от Титово време. Армията се ползва с доверие и престиж. Югославските военни са подготвени да защитават страната от атаки както от НАТО, така и от Варшавския договор.

Като цяло стратегията на Милошевич е да впрегне национализма в своя полза, без първоначално открито да се ангажира с него, като започне с овладяването на т.нар.посттитова неопределеност. Любим похват на Слобо е и умишлено създаване на конфронтация между непримирими субекти, с цел използване на настъпващия сблъсък за издигане на собствения си авторитет, като омиротворител. Между другото това е и имидж, който той си изгражда при подписване на споразумението в Дейтън през 1995 г.

Двустранното изложение на аргументи, когато наред със собствената гледна точка се дава гласност и на позицията на опонента, се нарича “концесия”. Използва се от Милошевич на Осмия пленум на партията от 22 септември 1987 г. като средство за отстраняване на вътрешнопартийни противници. По този метод е дискредитиран Иван Стамболич като ръководител на Югославската комунистическа партия чрез поръчково писмо, “доказващо” интригите на Стамболич срещу най-висши партийни интереси.

За целта Душан Митевич подготвя пряко предаване на пленума по сръбската телевизия, за да се даде гласност и да се спечели доверието на аудиторията, така както Тито прави 30 години по-рано, предавайки пряко по радиото партийно заседание, на което се обсъжда съдбата на писателя-дисидент Милован Джилас.

Милошевич може да говори директно в ефир и така да стигне пряко до домовете и сърцата на сърбите. Всички политически противници са отстранени от сръбската политическа реалност. Посланието е ясно: тези, които не са с Милошевич, са срещу него. Хървати и словенци вече имат свои национални лидери и сърбите също се нуждаят от защитник. Те вярват, че са го открили в лицето на Милошевич. Той е улеснен и от уникалната структура на Югославия. Заложените жалони с промяната на конституцията още по Титово време, през 1974 г. и ротационният принцип за председателство задълбочават разсейването на политическата власт от югославската федерална държава към шестте републики.

Нараства неопределеността на ролята на федералните власти, което създава политически вакуум, умело използван от Милошевич, с което силата на властта се отклонява към републиките. Сърбия става все по-уверена, политическият елит преминава от позицията на титовизъм към милошевизъм, доказвайки силните корени на сръбския патриотизъм, по-дълбоки от югославизма.

За да се отвлече общественото внимание, често се прибягва до използване на характерните за психологическата манипулация похвати “чучело” и “затихнал вулкан”, дефинирани от Ю. Воронцов и Е. Ножин. Същността им е в избиране на маловажен проблем, чието относително лесно решение се поднася на масата като изключително постижение, с което се печели почти веднага нейното доверие. И ако източникът на тази информация работи в услуга на властимащите, то доверието на масата ще падне и върху него, което по-късно би гарантирало достоверност на всяка излъчена емисия, без да се подлага на проверка за истинност.

Така се разпространяват например слухове, които в Югославия се характеризират със “стремителност” и бърз прием сред масовата аудитория. По определение слуховете са движение на неавтентична информация, служеща да запълва информационния вакуум. Те моделират най-често лъжливи нагласи сред масата за възприемане на случващото се в политическата реалност. Предвид несигурната политическа обстановка в Югославия, слуховете бързо се превръщат в надежден и любим похват при масовата дезинформация в процеса на политическа комуникация в страната.

Стратегията на Милошевич за отслабване на федералната власт

чрез “антибюрократични” революции и масови демонстрации в Белград, Войводина и Косово се оказва ефективна, но въпреки това е факт, че и през 1990 -1991 година многонационална Югославия продължава да съществува. Нейната жизненост е съхранена във всекидневното общуване на гражданите от различни националности, в разбиранията им за етническо и национално съвместно съществуване, в смесените междуетнически бракове .

В такава обстановка, за да спечелят властта, въпреки общественото мнение, националистическите лидери прибягват до методите и способите на “психологическата война”. Те се нуждаят от нов модел и нова идеология. Опитвайки се да убедят обществеността както у дома, така и в чужбина, че “Титовият модел” за федерална Югославия вече не е жизнеспособен, нейните лидери залагат на промяна в стереотипите и психическите нагласи на широките маси, манипулирайки масовото съзнание главно чрез средствата за масова информация в процеса на политическа комуникация.

Поради това може да се твърди, че първата фаза на войната в Югославия от 1991 до 1995 г. протича най-напред в масмедиите, изпреварвайки самите въоръжени сражения. Политиците се стремят към засилване на страховете за национално оцеляване, стигащо до колективна параноя. С оглед на тази тактика политическата реторика през 80-те и 90-те години, както и различните политически платформи, издигани главно от среди на интелектуалци представляват дългогодишна психологическа подготовка за война.

По-късно първичният страх от загуба на идентичност, под заплаха от физическо оцеляване дори, са главните фактори, способстващи бързото присъединяване към съответни националистически движения, с цел национално самоопределение с всичките произтичащи от това права, свободи и “блага”.

Бележки:
1.Досега не е представено доказателство, като копие например, което да показва съществуването на подобен план “РАМ”, все пак висши фигури в Югославия, като федеративния министър-председател Анте Маркович говори за него. Авторката от САЩ Луиз Сел, бивш дипломат в Югославия отбелязва, че на определен етап от последната й година престой в посолството, тя вижда документ, с който се е сдобила по таен начин и който разкрива евентуален план за откъсване на контролирана зона, включваща области, вълнуващи сърбите , по-късно станали известни като т.нареч. Крайна. Може би, предполага авторката, това е планът “РАМ” или нещо подобно., Louis Sell, Milosevic and The Destruction of Yugoslavia, p.374 ( в Адам ле Бор, “Миолошевич. Триумф и трагедия по сръбски.” )
2.Канети, Елиас,” Тълпа и власт” ( London., Phoenix Press, 1998 )
3.Пак там,
4.Адам ле Бор, “Милошевич. Триумф и трагедия по сръбски”, София,2003 г.)
5.Канети, Елиас, цит. съч.
6.Борисав Йович в Laura Silber and Allan Little, The Death of Yugoslavia ( London: Penguin / BBC, 1995 ), p.70
7.Dusko Doder and Loise Branson, Milosevic : Portrait of a Tyran / New York : The Free Press ), pp.46-47.
8.Слободан Милошевич, реч в Robert Thomas, Serbia under Milosevic ( London: Hurs and Co.,2002 ), p.50
9.Мира Маркович, интервю на Адам ле Бор, Белград, март 2002 г., в цит. съч.
10.Градев, Дончо, “Социална психология на масовото поведение”

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук