РУСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1877 – 1878 г.)

0
450


След загубата на Кримската война Русия е изправена пред сложни вътрешнополитически проблеми и неотложни реформи, а след тази дванадесета руско-турска война (през ХVІ – ХІХ в.), драмата на Балканите, борбите за освобождение на южните славяни продължават и се задълбочават. Нещо повече,през следващите години Източният въпрос навлиза в най-дълбоката и остра фаза – Източната криза.

Двадесет и една години делят края на Кримската война и началото на Руско – турската освободителна война (1877-1878 г). В тези две десетилетия императорският двор, император Александър ІІ, руското царимператорско правителство са далеч от идеята за война за решаване на трудно преодолимите проблеми на Балканите. А усилията в тази насока, според тях, могат да бъдат ориентирани единствено към дипломатическите средства – реформи в пределите на Османска Турция, преговори, ноти, конференции и пр. средства, които да доведат до облекчаване на положението на славянските християнски народи на Балканите. Тези средства в отделни случаи се оказват полезни в защита на каузата на славянските народи на Балканите, но те не са в състояние да имат силно влияние и да доведат до тяхното национално освобождение и независимост, та дори и до смекчаване положението на потиснатите славянски народи. Доказателство за това е вълната от въстания през 1875 – 1876 г. на Балканите и особено Априлското въстание на българите като израз на отчаянието и стремежа към свобода на балканските славяни.

Едва след 1866-1867 г. (след Кримското въстание), управляващите кръгове в Русия разбират, че по мирен път не могат да се решат балканските проблеми, но това не води и до съществени промени в действията им и в решението им да се търсят единствено дипломатически средства и пътища, но в ни какъв случай не и война на Балканите. Но въпреки това, оттогава във военните кръгове на Русия се разработват първоначалните скици от плана за война с Турция, които се правят на основата на политическата програма на Русия. Съгласно този план една от основните цели на Русия в предстоящата война е да се освободят славяните – православни християни и да се открие пътят им към самостоятелно развитие наравно с другите народи на Европа. Това решение се отлага и едва след десет години в резултат на взаимодействието на двата фактора – националноосвободителна борба и Руско-турската война (1877 – 1878 г.), се осъществява освобождението на българския народ, а Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост. През това десетилетие се случват много драматични събития, влагат се много енергия, усилия, формулират се идеи и концепции, които довеждат до окончателното решение за начало на войната от 1877-1878 г .

По това време руското общество, вестниците и списанията са обхванати от важни спорове и обществени дебати за пътя на развитие на Русия, за необходимите реформи, за неотложността от модернизиране на руската държава и средствата за постигане на това. Особено активна и категорична в позициите си е руската демократична интелигенция, която отстоява промените, насочени към защита “основите на народния живот”, земското самоуправление, селския въпрос, свободата на словото, народното образование, историческата приемственост и много други въпроси от живота на рефоормираща се Русия.

Руското правителство, което след разгрома в Кримската война разчита предимно на дипломатическото разрешаване на Източната криза, не съчувства особено на българските национално-освободителни борби и въстание. Проява на това е един случай от 3 април 1876 г., когато военният министър Д. А. Милютин приема полковника от руската армия И. К. Кишелски, българин по произход. Кишелски е и член на Московския славянски комитет, свързан е и с дейци на български комитети, обвързани с националноосвободителната борба. Срещата на Милютин и Кишелски е по повод желанието на българина да излезе в оставка и да вземе ръководно участие в подготвяното Априлско въстание. Излизането на Кишелски в оставка придобива важно политическо значение в Русия по това време. Милютин не приема оставката му, поддържан от А. М. Горчаков и Александър ІІ. Съветът на Милютин към Кишелски е “да предпази съотечествениците си от невнимателно и преждевременно избухване”, а и както твърди Милютин – положението в Босна и Херцеговина трябва скоро да се проясни и “ако е съдено въпросът да се разреши с оръжие, то България последна ще се присъедини към общото и дружно вдигане на оръжие”. (1) Тази позиция не се споделя и подкрепя от руската интелигенция, от руското общество.

От края на ХVІІІ в. българите насочват своята вяра за освобождение към Русия, защото войните на Австро-Унгария с Османската империя и съпътстващите ги въстания изчерпват надеждата за помощ от модерна Европа. Всяка една от руско-турските войни през ХVІІІ и ХІХ век повдига духа, ентусиазма и участието на българите в подкрепа на руските войски.

Активността по българските земи, разрастването на националноосвободителната борба, църковно-националното движение, мобилизиращите успехи в изграждане на българската възрожденска култура, се съчетават и подпомагат с нови тенденции и действия в защита на българите в средите на руската интелигенция през 60-те и 70-те години на ХІХ век.

В средите на руската демократична интелигенция доминира убеждението, че османското владичество оставя дълбоки и драматични следи в историческата съдба на балканските славянски народи, задържа тяхното обществено-икономическо и културно развитие. Към националния и социалния антагонизъм на изостаналото по това време балканско общество се прибавя и религиозният – между християни и мюсюлмани, който по същество изразява отношенията между поробените народи и завоевателя.

През ХVІІІ и ХІХ в. великите сили от Западна Европа и Русия се стремят към доминиране на Балканите, използвайки различна тактика. Руската политика се стреми към разширяване на автономията на славянските народи в рамките на султанската империя и в крайна сметка – получаване на автономия на това население, като този процес се осъществява на етнически принцип, с тенденция за по-нататъшното изграждане на държавата на базата на нацията. Впрочем, този принцип за държава е идеалът на модернизиращите се западноевропейски страни и в случая е печелившият и по отношение на стремежите на балканските народи, страдащи от османската власт. Същевременно, този избор за Русия изглежда парадоксален, ако се отчете, че самата тя изостава от буржоазното развитие в сравнение със западните държави. Докато те насочват усилията си към формалната поддръжка на османските реформи и полагат огромни усилия, за да противодействат на руската дипломация за постигане на своите цели.(2)

Доказателство за това е и едно писмо на граф Н. Игнатиев до императора (8 януари 1868 г.), в което той пише: “Въпросът за реформите в Турция винаги ни поставя в затруднено положение, тъй като стремежът той да не бъде разрешен в съответствие с традициите на различните националности е вреден за преследваните от нас цели. Подобренията, които се изискват от европейците, обикновено са диаметрално противоположни на нашите представи и са насочени към денационализиране на християнското население.”(3)

Още преди Европа и светът да научат за турските зверства над въстаналите българи по време на Априлското въстание, в Русия кръгът на представители на руската интелигенция се разширява и се насочва към помощ, съдействие и подкрепа, към формиране на общественото мнение и влияние над политическите среди в Русия за освобождението на южните славяни от османска власт. Кръгът от поддръжниците на българите е от средите на руската демократична интелигенция, която счита, че историческата мисия на реформираща се Русия е в подкрепа на освободителната борба на южните славяни и при необходимост от военни действия и война за тяхното освобождение. По това време (впрочем и до днес) руското общество е разделено на славянофили и западняци .

Деветнадесетото столетие се оценява като “век на националностите”, през който “светът видя онова чудо да се будят и възкръсват цели народни маси по-преди полузаспали и полугинещи”.(4) Просветените умове на Европа обясняват това с отражението на идеите на Френската революция. Постепенно славянските народи се откъсват от оковите на чуждото господство и осъзнават, че за тяхното бъдеще е необходима солидарност, взаимност, общуване и стремеж към сближение. Впрочем, това е и времето, когато се засилват контактите, връзките и взаимопомощта между различните славянски народи, формира се съзнанието за общия славянски произход, обща история и духовна близост.

Степента за формиране и разпространение на тези идеи не е еднаква за различните славянски народи. Това е естествено, като се има предвид трудната им историческа съдба. През по-голямата част от ХІХ в. българи, сърби, хървати, босненци са все още под турска власт. Чехите, словаците и словенците са в границите на Хабсбургската империя. Полша е разкъсана от Германия, Австро-Унгария и Русия. Единствената независима славянска държава по това време е Русия.

Русия е надеждата за повечето славянски народи за подкрепа и помощ за освобождение от чуждо национално господство. Това с особена сила се отнася за южните славяни. Най-изтъкнатите представители на тези народи по това време се заемат с пропагандата и утвърждаването на тази идея. В кръга на българите са: Райко Жинзифов, Найден Геров, Сава Филаретов, Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Хр. Ботев, Константин Миладинов, Марин Дринов и др. Христо Ботев през 1875 г. превежда, а впоследствие и издава книгата на Д. Иловайски “За сляванското произхождение на дунавските българи”. Всъщност още от началото на ХІХ в. южните славяни, българите, се стремят да привлекат вниманието на общественото внимание в Русия не само като важен фактор във войните с Турция, а и като народи с общ произход с русите, близки по език, култура, традиции.

При тази обстановка през 1863 г. руският мислител Николай Яковлевич Данилевски публикува своята книга “Русия и Европа”, която днес определят като “първия историкофилософски труд в историята на общославянското интелектуално движение”. Книгата се отличава с концепцията си за културно-историческите типове и формиране на научната област – наричана по-късно геополитика. Идеите на Н. Я. Данилевски по всеобщо мнение предхождат тези на О. Шпенглер, А. Тойнби и др. По убеждения Н. Я. Данилевски е славянофил, по-точно принадлежи към групата на т. нар. късни славянофили и в своята книга за пръв път в средите на руската обществена мисъл лансира идеи, които неговите съвременници приемат, а по-късно допълват и същността на славянската идеология. Негови последователи са изтъкнатите руски творци и общественици – Ф. М. Достоевски, А. Ф. Писемски, Ф. И. Тютчев, И. С. Аксаков, А. А. Фет, К. Н. Леонтиев, И. С. Тургенев и др. В тяхното сетнешно творчество възгледите на Н. Я. Данилевски намира приемственост, утвърждаване и разширяване.

Още в началото на 60-те години на ХІХ в. Николай Данилевски е категоричен, че дипломацията, на която управляващите в Русия разчитат, “не е в състояние да реши най-важните международни въпроси”, че е очевидно “безсилието на дипломацията” в годините след Кримската война.

Нещо повече, в книгата си “Русия и Европа” Н. Я. Данилевски напомня на руската обществена мисъл, че: “От всички славянски племена българите се намират под най-силното потисничество, но освен това живеят в най-тясно съжителство със своите покорители. За България най-малко се е запазил споменът за държавността, за независимото политическо съществуване. Тя чувства своята потиснатост, не може да се слее със своите угнетители, да промени своите културни начала, и разбира се, се стреми към освобождение.“(5)

Николай Я. Данилевски не анализира само настоящето и неотложните потребности на българския народ, той пророчески чертае и бъдещето, и времето на следвоенното, свободно държавно устройство на нова България. А за това време, за гарантиране на истински свободна и независима България, Н. Я. Данилевски посочва, че е “необходимо покровителствената опека… на Русия към България…,за да може тя да съхрани своята независимост.”(6)

Идеите на Н. Я. Данилевски твърде скоро намират съратници и разпространители. Тези идеи допринасят за онази благоприятна атмосфера в руското общество, в която се отстоява идеята за необходимостта от война на Русия с Турция, която да доведе най-сетне до освобождението на България и националната независимост на българите. Така в Русия се разширява онзи кръг от общественици, писатели, поети, дипломати и др. представители на интелигенцията, които все по-настойчиво поставят този въпрос, подпомагат българската кауза, създават творчество и пропагандират южнославянската, българската, православната кауза.

През 60-те години на ХІХ в. рязко нараства ролята на периодичния печат в идейния живот на Русия, като все по-ясно се очертава идейната насоченост на тези издания. Периодичният печат се превръща във фактор, който не само въздейства върху общественото мнение, но го и формира. Политиката на Русия за решаване на Източната криза е една от най-актуалните теми, а авторите в своите статии и кореспонденции в една или друга степен засягат и положението в българските земи. На страниците на руските вестници и списания все по-често се появяват статии от български автори, където руските читатели са запознавани с българската гледна точка, със задачите на българското националноосвободително движение.

Един от центровете в тази дейност е Московският славянски комитет, в чието ръководство от 1858 до 1878 г. участва Иван С. Аксаков. Въпреки семейния си произход и образование в Императорското училище по право в Петербург, още в младежките години е въвлечен в обществените борби на Русия и нетолериран от властта. (7) Впрочем, Ив.С.Аксаков е и редактор на “Московски сборник”, на вестниците “Руска беседа”, “Ден”, “Москва”, “Московчанин”, “Рус” и др. В периода 1861 – 1865 г. особено се отличава вестник “Ден”. Вестникът на Иван С. Аксаков се оценява и възприема тогава като орган на Славянския комитет и на неговите страници славянският въпрос заема най-голямо място в сравнение с другите периодични издания. Стремежът на Ив. Аксаков е да наложи вестника като междуславянско периодично издание и особено активна помощ му оказва привлеченият от него Райко Жинзифов. Чрез в. “Ден” се стимулира интересът на руските читатели към българите, утвърждава се мисълта за необходимостта от солидарност с борбата на българския народ към независимост.

Най-яркият представител на тази славянофилска публицистика е Иван С. Аксаков, който се отличава с най-искрената си симпатия към угнетените балкански славяни, с желанието си да ги види свободни. Израз на неговите възгледи е статията му в първия брой на “Ден” от 1861 г., в която той посочва: “Нашата сила в Европа е съчувствието и свързаността ни по кръвно родство и духовен свят със славянина изобщо и особено православния. Освен в Русия, навсякъде славянската народност е угнетявана. Със засилване на политическото могъщество на Русия в поробените племена се възраждат: надеждата за избавление от позорния ярем и чувството на славянската народност. Историческото призвание, нравствено право и задължение на Русия е да освободи от материален и духовен гнет славянските народи, да ги дари със самостоятелно духовно и разбира се, политическо съществуване.”

За публицистиката, която стои зад българската освободителна кауза, е характерна вярата в неизбежното и близко освобождение на България. Още от 1860 г. Ив. Аксаков и неговите съмишленици свързват освобождението на България с националноосвободителното движение на самия български народ, а това се обяснява и с поддръжката, и финансирането му. В същото време те не смятат за възможно решаването на българския въпрос с усилията на руската дипломация, не възлагат надежди на царското правителство.

В Русия по това време дейността на славянските комитети, в които активно участват видни представители на интелигенцията, е насочена към пробуждане сред широките обществени среди в Русия на състрадание и съчувствие към борещите се за своята независимост и национално освобождение българи. Особено активен в това отношение е свиканият от тях през 1867 г. в Москва Славянски конгрес. Първият славянски комитет възниква в Москва през 1859 г. През 60-те години славянски комитети са изградени и действат в Петербург, Киев, Одеса и др. градове, и в тях работят доминиращо представители на руската интелигенция.

Въпросът за съдбата и свободата на славяните дълбоко засяга най-различни кръгове на руското общество. Непосредствено участие в славянските комитети вземат много известни хора, които дотогава са далеч от обществото на славянофилите – мислителят и писателят В. Ф. Одоевски, историкът С. М. Соловьов, филологът Ф. И. Буслаев и В. В. Григориев, византологът В. Ф. Успенский, музикантът Н. Г. Рубинщейн, математикът Н. Б. Бугаев и др. изтъкнати учени и личности. Важна роля за финансовото подпомагане делото на славянските народи имат и просветените фабриканти и търговци – братя Третякови, братя Морозови, Конорев, Вишняков, Найденов и др.

Московският славянски комитет се превръща в средище, където се събират и разпределят помощи, стимулира се разгръщане на борбата за освобождение на южните славяни. Със съдействието и активната намеса на Ив. Аксаков значително нараства броят на българите, които получават стипендии за обучението си в руски университети по това време. Същевременно Аксаков и оглавяваният от него комитет са добре познати на българската емиграция в Русия и Румъния с помощта си за закупуване на оръжие за българските въстаници. През март 1876 г., непосредствено преди Априлското въстание, Ив. Аксаков от името на Московския славянски комитет изпраща на Иван С. Иванов, попечителя на бесарабските българи, 2000 рубли, предназначени за оръжие за българските въстаници. Част от тези пари са използвани по предназначение и от Ботевата чета.

Особено активен е Аксаков след Априлското въстание, когато организира в Русия широка кампания в защита на българите и южните славяни. Без да чака разрешение на цензурата на Министерството на външните работи, каквато е тогавашната практика в Русия, той написва и публикува горещо възвание в подкрепа на българите. А на заседание на Московския славянски комитет (14 юли 1876 г.) Ив. Аксаков произнася прочувствена реч, в която говори за необходимостта от благотворително участие на руското общество по отношение бедствията на южните славяни и очертава решаващата роля на Славянския комитет за съдбата им. В годишния отчет на комитета се посочва, че само за помощ на българите през тази година са изразходвани 15 000 рубли. На този ден в Москва е открита и подписка за събиране на нови помощи за българите и със събраните от московските граждани помощи е закупено оръжието на Българското опълчение, сражавало се по време на Освободителната война. (8)

Последните две десетилетия преди българското освобождение са характерни и с укрепването и развитието на руското славяноведение, с руската славистична мисъл, която все по-трайно се ориентира към българската тема, към изучаване на българското минало, бит и култура. Това е и времето, когато руската българистика внася своя принос в започналото сближение на българското културно възраждане с руската духовна култура.

Със значим принос в тази насока са славистите О. М. Бодянский, М. А. Максимович, В. И. Ламанский, М. П. Погодин, А. Ф. Хилфердинг, Н. А. Попов, О. Ф. Миллер, В. И. Григорович, Ф. И. Успенский и др., които постоянно печатат във вестниците и списанията статии и рецензии по история на България. В тях те изследват проблемите на езика, литературата и фолклора на българския народ, към който авторите не скриват своите симпатии. Със своите научни трудове руските учени разширяват познанията на руското общество за България и българите и нещо повече, формират пробългарските настроения в Русия. (9)

Това е и времето, когато дълбоките идеи на руските революционери-демократи, изтъкнати представители на руската интелигенция, богатият опит на руското революционно движение въздействат на просветената българска младеж, помагат за развитие на демократичните им убеждения.

Разширяването на възможностите за обучение на млади българи в Русия след Кримската война се свързва и с надеждите на управляващите да се увеличи броят на привърженици на Балканите. В този смисъл министър Горчаков изразява надеждите си, че “завръщайки се в родината си, младите хора, получили образованието си у нас, в зависимост от предстоящата им дейност, възпитани в строгите правила на православието, могат да противодействат на превратните учения на западната пропаганда и да служат като звено между нас и нашите едноплеменници.” (10) Всъщност тези надежди и намерения скоро след Освобождението остават неосъществени или провалени в много случаи. Но независимо от това, през 60-70-те години на ХІХ век около 250 българи учат в руски гимназии, университети и семинарии. (11)

В началото на 60-те години на ХІХ в. за съюз с южните славяни се обявява и А. И. Херцен. Той е убеден, че южните славяни с помощта на руския народ се пробуждат за революционна борба, за да завоюват своето освобождение. Но надеждите за демократизация на руския обществен живот не се оправдават и затова в края на 60-те години се наблюдава промяна във възгледите на А. И. Херцен и неговия сподвижник Н. П. Огарьов за съдбата на освободителното движение на балканските славяни. Тогава те вече не отхвърлят мисълта, че освобождението на южните славяни може да стане с участието на монархическа Русия. Те споделят убеждението, че политиката на западните държави е антиславянска и затова са категорични, че освобождението на балканските славяни от царска Русия е за предпочитане. В писмо до Огарьов М. А. Бакунин е категоричен: “Рано или късно Русия и само Русия (освен нея друг няма), ще тръгне на помощ за освобождението на славяните.” За този кръг руски демократи – революционери, които така искрено се вълнуват от съдбата на южните славяни, “националното освобождение е прогресивно дело, което е предизвикано от изискванията за хуманност и историческа необходимост.” (12)

С идеите за оказване на решителна помощ на славянските народи на Балканите и въздействие върху руското общество и политическите кръгове за тяхното освобождение, са обвързани имената, дейността и творчеството на мнозина забележителни руски творци – поети, писатели, художници. Един от тях е големият руски поет, дипломат и обществен деец – Фьодор Иванович Тютчев.

Творчеството на Ф. И. Тютчев е едно от най-сложните явления в руската литература, но наред с това той е носител и на оригинални политически възгледи и позиция. Политическите си идеи той формира по време на продължителното си пребиваване като дипломат в Западна Европа, в края на 40-те години, под влияние на западноевропейските революционни събития от 1848 г. Там той общува с изтъкнати представители на западноевропейската култура. В близки отношения е с Х. Хайне, Фр. Шелинг, с чешкия писател и общественик В. Ханка и др. В резултат на обвързаността му със западноевропейската култура и идеи Ф. И. Тютчев е сред видните представители на европейското просвещение.

След завръщането си в Русия, проявявайки се като още по-голям патриот, Тютчев е в кръга на руските славянофили: И. С. Аксаков, М. П. Погодин, А. Ф. Хилфендирх и др., участва в работата на Петербургския славянски комитет. Дългогодишният дипломатически опит на Ф. И. Тютчев в Западна Европа, доброто познаване на международната политика и международните отношения го правят особено полезен за каузата за освобождение на българския народ. Тютчев е категоричен, че “славянският въпрос може да бъде изходен пункт за решаване на важни проблеми на руската и световната политика” и наред с това подчертава, че “този въпрос, въпреки привидната му безличност, е най-дълбокият, най-същественият и важен от всички наши въпроси и засяга всичко и всекиго.” Същевременно в края на 60-те години той е непримирим към официалната руска позиция и поведение на управляващите и открито демонстрира това.

При изострящите се противоречия и нетърпимост на Балканите към османските поробители, Русия по това време не променя своята политика и по този повод в писмо от февруари 1866 г. до дъщеря си – Анна Ф. Аксакова, Тютчев отчаяно пише: “Тук, у нас, кризата е пълна по отношение на Дунавските княжества.” Същевременно постоянният му интерес към събитията и процесите в Западна Европа и на Балканите го насочва към анализ и прогноза за бъдещето. Няколко месеца след това Тютчев отново пише на дъщеря си: “Кризата в европейския свят се усложнява, сигурно ще достигне до Русия – извършващият се заедно с нас разпад на Австрия и Турция може само да се засилва във всяка една от тези страни под влияние на това, което става в другата. Този разпад може да завърши с хаос, чийто размери и продължителност трудно може точно да се определят. Само Русия, ако съзнаваше какво представлява и от какви принципи трябва да се ръководи и какви права притежава, би могла да насочи изхода от това крайно сложно положение… Тук славянската раса…, е въпрос за бъдещето на Русия… Тук, в тази посока, трябва да бъдат насочени всички наши усилия… Тази ситуация “Ден” трябва така да осветлява.” Впрочем, кореспонденцията на Ф. И. Тютчев със семейството (Аксакови) на неговата дъщеря – Анна, разкрива, че той искрено и откровено споделя идеите, дейността, насоката на изданията на И. С. Аксаков, посветени на славянската кауза в изострящия се Източен въпрос. Доказателство за това е отново писмо до Анна: “Аз като всички приятели на твоя мъж горещо желая в интерес на неговите издания, идеите, които го вдъхновяват, да бъдат докрай разбрани както от публиката, така и от висшите кръгове.” (13)

Интересни са и възгледите на Ф.И.Тютчев за православието. За него православието е условие за бъдещето на Русия и за славянския свят. Тези свои идеи излага и в статии, които публикува във френски издания. (14) А внезапната му смърт (1873 г.) не му позволява да завърши изследването си “Русия и Западът”, където той се стреми да обобщи своите размисли по въпросите на философията на историята и политиката на великите сили по време на Кримската война.

Аксаков определя Ф. И. Тютчев като поет и мислител от “Пушкиновата плеяда”. През 60-те години той е автор на впечатляващи стихове, в които отстоява правото на славянските народи на свобода и независимост. Ф.И. Тютчев е непримирим към наложената “двойна истина” (двойните стандарти в Европа към славяните), която за едните е “закон и равноправие”, а “за нас – насилие и лъжа”.

Изключително място в защитата на южните славяни, на православието, на необходимостта от активна, в това число и военна помощ на тази справедлива кауза, отстоява Ф. И. Достоевски. В навечерието, по време и след Априлското въстание и въстанието в Босна, Достоевски с цялата своя енергия отстоява правото на южните славяни, на православните на свобода, настоява за активна намеса на Русия за решаване на този остър проблем на Балканите. В “Дневник на писателя” той излага всички свои мисли, разсъждения и послания в тази насока. Едновременно с това основният проблем за него е човекът, и то човекът по време на големи събития и преходи, в сблъсък с новите явления, устремен към бъдещето и утвърждаващ своето място в него.

За Русия ролята на Достоевски е особена, тъй като неговото наследство е не само важна, съществена част от културата, без него е немислим и обществено-политическият живот. Творчеството на писателя е пронизано “от страстно внимание към проблемите на следреформена Русия“, а също и към проблемите по това време на южните славяни, на борбата им за освобождение, на православието. В този смисъл Ф. И. Достоевски има важна роля в съдбата и бъдещето на българския народ, на България, на славянските народи на Балканите. Наред с това е наричан и пророк, тъй като предвижда много събития и тенденции за бъдещето на българите и славяните, на обществените и международните отношение след освобождението им. За Русия той с голяма точност предначертава бъдещото обществено състояние, руската история, и то “не само някои нейни събития и перипетии, но и редица действащи лица” и връзката на всичко това с бъдещето на православните славяни. А предвижданията на Достоевски са основани не само на неговата изключителна интуиция, но и на анализа на процесите, които протичат в съвременното освободително движение, на познаването на народопсихологията и миналото. Характерно за него е разбирането и утвърждаването на единството на нравственост и политика, на обществени принципи и нравствени идеали. За този кръг на руската интелигенция, на която принадлежи Ф.И. Достоевски (наред с Л. Н. Толстой, М. Е. Салтиков – Шчедрин, Г. И. Успенски и др.) е характерна идеята за водещата роля на народа, за единството между интелигенция и народ и историческата мисия на самодържавието. (15)

Тази активна, градивна позиция на руската интелигенция не остава само в идейния живот и обществената атмосфера в Русия в навечерието и по време на Източната криза, тя се проявява и в реалното участие на мнозина забележителни творци във войната за освобождение на българския народ, на южните славяни. В руските архиви са запазени документи, които свидетелстват как след обявяване на Руско-турската война през април 1877 г., се записват много хора – доброволци, които искат да участват във войната.

Сред доброволците е и студентът Всеволод Гаршин, който участва във войната на Кавказкия фронт и там е ранен. Но по-късно в своето творчество Гаршин посвещава на Руско-турската война (1877 – 1878 г.) редица свои разкази, в някои от които (“Четири дни” и др.) той открито критикува недомислието и грешките на военните стратези и командири за огромните жертви в тази война.

Действащата армия на Балканите привлича мнозина известни руски учени, писатели и художници. И. С. Тургенев, избрал българин за свой герой, дълбоко съпричастен с освободителната борба на българите, съжалява, че възрастта не му позволява с оръжие да се сражава за свободата на потиснатите славянски народи.

Огромен интерес към войната проявява и Л. Н. Толстой. За това споделя в писмо до сестра си неговата жена, София Андреевна: “За нас сега навсякъде и във всичко са мисълта и вълненията, че войната… Льовочка… казва, че войната е истинска и силно го вълнува.” А на 12 септември 1877 г., в разгара на войната, тя добавя следния текст в своя дневник: “Л. Н. казва: докато продължава войната, нищо не мога да пиша, а това е както по време на пожар в града, когато не може с нищо друго да се занимаваш и всичко е насочено към гасенето на пожара.” А след смъртта на писателя София Андреевна споделя: “Лев Николаевич искаше да отиде в редовете на армията във войната с турците. “Цяла Русия е там и аз съм длъжен да отида“ – казваше той. Голям труд ми струваше, за да убедя Толстой, че със своето перо той може да допринесе по-голяма полза за Русия.” (16)

Друг голям руски творец, който е участник във войната за освобождението на България от първия до последния ден е В.В. Верешчагин. Той участва като доброволец и е зачислен към адютантите на главнокомандващия на армията, с право за свободно придвижване в частите на руските войски. Участва в най-важните събития на войната – третата атака при Плевен, боевете при Шипка, често в близост с близкия му генерал Скобелев обикаля военните болници. Още в началото на военните действия, през юли 1877 г., Верешчагин участва като член на екипажа на руски катер в атаката срещу турски военен параход. Тази битка е близо до остров Мечка на р. Дунав. По време на сблъсъка на двата военни съда командващият катера лейтенант Скридлов е тежко ранен. Ранен е и художникът Верешчагин, което налага тримесечното му лечение в Букурещ. След като се възстановява, Верешчагин веднага отново се връща в действащата армия.

Във войната за освобождението на България воюват и други двама братя на Василий Верешчагин – Александър и Сергей, като и тримата са убедени, че тази война е борба на Русия “за освобождението на братските славянски народи от турско иго”. (17) След препоръката на брат му – Василий Верешчагин, който добре се познавал с генерал Скобелев, Сергей е зачислен в неговия отряд, където служи като офицер от щаба, ангажиран с проучването на местностите, където предстои да се водят военни действия. По време на боевете той три пъти е раняван, а два пъти са убивани конете, които е яздил. А на 31 август 1877 г., на втория ден от втората атака при Плевен, Сергей е убит.

Художникът баталист Василий Верешчагин (1842 – 1904 г.) с демократичната насоченост на своето творчество е близък до передвижниците. Той е първият художник в руския батален жанр, при когото романтичното изображение на боевете отстъпва място на дълбоките философски размишления за войната. Верешчагин не приема лъжливата героизация, условността и парадността на академичната батална живопис. В своето творчество живописецът с дълбок драматизъм разкрива истинската същност на войната. Реализмът в неговото творчество се проявява и в специфичното изобразяване на Руско-турската война (1877 – 1878 г.). За него тази война не е като другите, тя е различна, обладана е от патриотичния подем на руския народ, защото тя е за освобождението на българите. Всичко при него е толкова искрено и преживяно, че в едно от писмата си от войната той пише на В. В. Стасов: „Тук сме, за да помогнем на бедните българи, които наистина ги колят като овни, отвсякъде бягат българи с молба да им помогнем, да ги спасим… целуваха ми ръцете”. (18)

Същевременно той е толкова близко до войниците, участва в тежкото им, понякога непосилно ежедневие и бойни действия. Художникът добре знае техните мисли и чувства. Затова в платната му, сътворени по време на участието му в тази война и по-късно под въздействие на впечатленията, са изобразени обикновените войници патриотичният патос на събитията, войнишкото мъжество, искреността на устрема на руския войник. (19) Появяват се такива негови платна като: “Пред атака. До Плевен”, “Превързочен пункт при Плевен”, “Снежните преспи на Шипка” и др. Централно място в тази група картини има триптихът “На Шипка всичко е спокойно”. В него е изобразен един войник, застанал на пост на едно от бойните места на Шипка,снегът усилено се трупа, но той здраво държи оръжието си. А в третата част на триптиха – мъртвият войник е затрупан от снега, но и мъртъв, оръжието е в ръцете му .

Голяма част от своите платна, посветени на освободителната епопея 1877-1878 г., Василий Верешчагин рисува след войната, защото както сам той разказва, по време на сраженията рисуването е невъзможно поради прелитащите куршуми и части от гранати. В родината и след това отново в Париж, художникът създава картините си, обхванат от чувства на преклонение пред благородната мисия на руската армия в борбата за освобождение на българите от 500- годишното османско владичество. И както сам признава, по време на работата си над тях “очите му се пълнят със сълзи и едва се сдържа да не ридае”, критичен е към военното командване и генералитета в тази война. (20 )

Заради критиката си към военното командване, генералитета и импеператора за погрешните ходове , безразличието и необмислените действия, след войната картините на В. В. Верешчагин се посрещат от императора и обкръжението му с яростно недоволство, а на него се гледа като на “революционер, подлец и луд”. И въпреки че получава международно признание (картините му от Освободителната война са изложени в най-големите културни центрове на Европа и САЩ), руското правителство не купува нито една от великите картини на Верешчагин. А големият търговец и меценат на изкуството П. М. Третяков купува само няколко негови картини, като не разбира или не одобрява редица забележителни платна. Всъщност, изострената чувствителност, впечатлителност и състрадание на художника, а и личната болка по загиналия брат, са причина ужасът от войната да го съпътства и през следващите години от живота му. През ноември 1880 г. след поклонение пред паметта на загиналите руски войници при Плевен той споделя на П. М. Третяков: “Не мога да изразя страшните впечатления от обиколката по местата на сраженията в България и особено по хълмовете около Плевен. Това са огромни маси от кръстове, паметници, още кръстове и кръстове безкрай. Навсякъде се търкалят части от гранати, кости на войници, останали след погребенията…“ (21)

По време на войната заедно с руската армия е големият руски художник Василий Дм. Поленов, който тогава вече има собствен опит във войните на Балканите като участник-доброволец в Сръбско- турската война през 1876 г. Преминавайки през военните сражения и боеве на територията на България, Поленов се стреми да участва, да види героизма на руския войник, страданията на българите и да ги запечата както в живописните си платна, така и в акварелите си. В резултат на това той създава поредица от картини като: “Позиция”, “Артилерията в планината”, “Българско селище” и други.

В Руско-турската освободителна война участват и други руски художници – П. Соколов, П. Ковалевски, Е. Макаров, Н. Каразин, М. Малишев, С. Степняк – Кравчинский и други. П. Соколов взема активно участие в бойните действия при обсадата на Плевен, ранен е. За проявената храброст е награден с Георгиевски кръст .

Руско-турската война намира място и в творчеството на Иля Репин. На неговото майсторство принадлежат картините: “Новобранец”, “За Родината. Герой от миналата война”.

Изключително място и роля в Освободителната война имат лекарите и медицинските сестри. Във войната на територита на България участват 1600 лекари и 2000 медицински сестри. (22) Сред лекарите доброволци са: Николай Ив. Пирогов, Сергей Боткин, Николай Склифасовски и др. известни учени – медици. Н.И. Прогов тогава е на 67 години, но въпреки възрастта си неуморно инспектира болниците и дава ценни указания на лекарите. В полевите болници изключително самоотвержено работи и другият известен лекар и учен – Н. В. Склифасовски. След войната друг лекар, който му е сътрудничил – Н. Драгневич, пише: ”Н. Склифасовски избираше сред ранените най-нуждаещите се от неотложна помощ и веднага се заемаше с тях в превързочната или в операционната палатка. Склифасовски можеше да работи 24 часа непрекъснато и стимулираше и другите да работят така.”

По препоръка на Склифасовски в отряда на медицинския персонал, изпратен от Руския Червен кръст в България намират място и 40 жени – лекари и още 12 студенти – медици . Всички те работят под негово ръководство. (23)

Немалко от руските медици по време на войната са погребани на българска земя. Сред тях е и Юлия П. Вревская. Тя работи като медицинска сестра в 48-а военна болница близо до град Бяла. До войната Юлия Вревская живее в Петербург, а сред приятелите й е Ив. С.Тургенев, който силно влияе върху духовното и интелектуалното й развитие. Самата Юлия Вревская има високо обществено положение и е вдовица на руски генерал, който загива в Кримската война. Още в първите дни на войната тя решава да се отправи заедно с действащата армия като обикновена медицинска сестра в състава на Свето-Троицката община на милосърдните сестри. В своето напътствено послание от 12 май 1877 г. Ив. С. Тургенев пише на Вревская: “Вас ще ви съпътства моето най-искрено съчувствие във Вашето тежко странстване. От цялата си душа Ви желая избрания от Вас подвиг да не се окаже непосилен.”

По време на боевете Ю. Вревская е всеотдайна в помощта, която оказва на ранените войници. А в едно от писмата, изпратени от нея за Русия, пише: “Много е тежко да виждаш нещастните, които са наистина герои, които търпят такива страшни лишения без ропот.. Да, велик е руският войник!” Самата тя умира през януари 1878 г. в град Бяла от тежка форма на петнист тиф. Подвигът на руската жена силно впечатлява мнозина бележити творци на това време. Сред тях е Виктор Юго, който е така съпричастен към съдбата и борбата за свобода на българите и прославя жертвалата се за тази кауза Юлия Вревская в стихотворението “Розата на Русия”. Руският поет Як. П. Полонский й посвещава стихотворението “Под знамето на Червения кръст”. Ив. С. Тургенев, потресен от смъртта на самоотвержената руска жена, пише стихотворение в проза “В памет на Ю. П. Вревская”: “Нежно, кротко сърце… и такава сила, такава жажда за жертва. Тя нямаше друго щастие, освен да помага на нуждаещите се. Всяко друго щастие за нея нямаше значение…“ (24)

Във войната за освобождението на България участват и представители на много други народи и народности на Русия. Сред войниците отправили се към балканския фронт, е украинският поет демократ Н. Манджура, публицистът Ф. Василевски, известният украински актьор и режисьор Н. Тобилевич (Карпенко – Карий).

Всички тези представители на руската демократична интелигенция са искрени защитници, застъпници за освобождението на българите, на южните славяни от османско владичество, те категорично приемат войната (мнозина с готовност участват в нея) като необходимата война за постигане на крайната цел, която те отстояват. Те остават завинаги истински защитници и радетели на справедливата кауза на южните славяни, на българите. Едновременно с това мнозина от тях по време на войната са и критици на руското военно командване, на генералитета, на императора. Това особено се проявява през лятото на 1877 г. и е предизвикано от неуспехите на руските войски при Плевен. Тогава руската демократична интелигенция, която все така горещо съчувства на българите, започва открито да изразява недоволството си от действията на висшето военно командване. На 22 юли 1877 г., в разгара на военната криза при Плевен, Ив. С. Тургенев пише на П. А. Лавров: “До безумие съм огорчен от нашите поражения в Турция: ето какво е да повериш на великите князе армията, която те превръщат в детска играчка.” А в края на август в своя дневник съпругата на Л. Н. Толстой – София, отбелязва, че неуспехите във войната с турците силно вълнуват Лев Николаевич и това е причината той дълго да пише за това. (25)

Иван С. Аксаков не прекъсва своята дейност и решителна защита на българите и по време на войната. А след едно от най-гръмките му изказвания и критика към имперската власт и военно командване през лятото на 1877 г., той е изпратен в изгнание в село Варварино.(26)

Руската демократична интелигенция в продължение на повече от двадесет години – в навечерието и по време на Източната криза и последвалата я Руско-турска освободителна война, е категоричен защитник на българите, на южните славяни, на православните славяни. В средите на тази интелигенция са най-талантливите и авторитетни творци на Русия – писатели, художници, журналисти, учени, които подтикват властите към решителна защита на славяните, включително и военна намеса, някои от които вземат участие и на бойните полета на България. Но и по време на войната, когато има и военни неуспехи, те продължават да бъдат съвестта, барометъра, камбаната на общественото мнение в Русия, да страдат за огромните жертви и пропуски на висшето военно командване.

ЛИТЕРАТУРА :
(1) Цимбаев, Н. И., Освобождението на България и руската общество, В: Русия и освобождението на България, С.,1981 г., с. 192
(2) Гришина, Р.П., Политика России на Балканах во второй половине ХІХ в. в свете проблем буржоазной модернизации, Славяноведение, 2006 г. , кн. 5, с. 3 – 4
(3) Пак там, с.5
(4) Славянски глас, 1902 г., кн. 1, с.5
(5) Данилевский, Н. Я., Россия и Европа, М. , 2003 г., с. 389
(6) Пак там, с. 390
(7) Аксаков, Ив. С., Отчего так нелегко живется в России?, М., 2002 г. , с. 4
(8) Генов, Ц., Иван Аксаков и българите, В защита на мира, 1968 г., кн. 9, с. 94 – 95
(9) Цимбаев, Н.И., цит. съч., с. 84
(10) Пак там, с. 85
(11) Литературное наследство, т. 63, М., 1956 г., 157
(12) Виноградов, В. И., Русско-турецкая война (1877-1878 г.) и освобждении Болгарии, М., 1978 г., с.51
(13) Тютчев, Ф.И., Литературное наследство, М.,1988 г., кн.1, с. 267, 275 – 277
(14) Тютчев, Ф. И., Избранное, М., 1985 г., с. 330
(15) Твардовская, В. А., Достоевский и общественной жизни России, В., 1990 г., с. 3
(16) Виноградов, В. И., цит. съч., с.184-185
(17) Пак там, с. 187
(18) Верещагин, В. В., Избранные письма, М., 1981 г., с. 66 – 67
(19) Завадская, Е. В., Василий Васильевич Верещагин, М.,1986 г.,с. 27
(20) Верещагин, В. В., цит. съч., с. 12 – 15
(21) Пак там, с. 112
(22) Виноградов, В. И., цит. съч., с. 187-189
(23) Пак там, с. 190
(24) Пак там
(25) Пак там, с. 192
(26) Аксаков, И. С., цит. съч. с.20

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук