Въстанията на един народ са белег за неговата зрелост. Те са атестат за правото му да живее в съответствие със своята национална и социална природа. Народ, който не е в състояние да се бори за собствената си свобода, няма право на нея. Разгледан от такава гледна точка, нашият народ заслужава най-висока оценка. Той неведнъж се е вдигал на въстание, за да отстоява своето бъдеще. Той доказа своите високи качества и с участието си в Освободителната руско-турска война, която бе спечелена не другаде, а на Шипка. Именно при отбраняваната от българските опълченци Шипка бе спряна армията на Сюлейман паша, тръгнала да се съедини с армията на Осман паша в Плевен с всички изгледи да обърне хода на войната. Налице са всички основания да кажем, че на Шипка България съизвоюва своята свобода. Недостойни българи са следователно ония, които без всякакво притеснение преповтарят изречената в момент на гняв реплика на П.Р.Славейков, реплика, която не желая дори да възпроизведа.
В историята на нашия народ има твърде много въстания, едни от които са срещу чужди, други срещу собствени поробители. От въстанията срещу чуждите поробители заслужава да споменем Чипровското, Априлското, Кресненско-Разложкото, Горноджумайското, Илинденско-Преображенското.
Въстанията срещу собствените поробители започват почти веднага след Освобождението.
В края на по-миналия век в много райони на страната – Варненско, Русенско, Разградско, Търновско, Горнооряховско, Свищовско, Шуменско, Добричко – избухват масови селски бунтове срещу т. нар. десятък – данъка, по силата на който от селяните са вземали една десета част от тяхното производство. Бунтовете са жестоко потъпкани: само в Дуранкулак са убити и ранени около 90 души. Но те постигат все пак своя успех – през 1901 г. десятъкът е заменен с поземления данък.
Близо две десетилетия по-късно България преживява Владайското въстание. През септември 1918 г. български войници, разбунтували се срещу Фердинанд и неговото правителство, тръгват към София, за да им потърсят отговорност за очертаващата се по тяхна вина национална катастрофа. На 27 септември в Радомир България е обявена за република, за председател на която е провъзгласен Ал. Стамболийски, а за неин главнокомандващ – Райко Даскалов. С помощта на немски военни части правителството смазва въстанието. То не успява да осъществи основната си цел – премахването на монархията, но постига все пак определен успех – цар Фердинанд, най-омразната политическа фигура, е принуден да абдикира.
През 1923 г. избухва Юнското въстание като отговор на извършения срещу законното правителство на БЗНС деветоюнски военнофашистки преврат, при който министър-председателят Александър Стамболийски и много други дейци на БЗНС са зверски избити. Поради разногласията между двете най-големи леви партии – БЗНС и БКП (т.с.), юнското въстание завършва с неуспех. Но то все пак не бе лишено от смисъл, защото от него се роди славното Септемврийско въстание от 1923 г.
Септемврийското въстание има твърде богата характеристика, която го отличава от всички предишни въстания.
1. Септемврийското въстание бе най-масовото народно въстание след Освобождението.
Започнало в Мъглиж (на 13 и 14 септември), въстанието бързо обхваща целия Старозагорски район (Стара Загора, Нова Загора, Чирпан). Особено масово то е в Североизточна България, където се намират и неговите ръководители – Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. Ожесточени боеве се водят във Враца, Фердинанд (Михайловград, сега Монтана), Оряхово, Берковица, Бяла Слатина, Лом, в Белоградчишко, Видинско. Въстава населението в Разложко и Петричко, в Пловдивско и Пазарджишко, в Самоковско и Ихтиманско, Плевенско и Шуменско, Новопазарско, Грудовско и в редица други райони. Почти няма район в страната, който да не е обхванат – в една или друга степен – от пожара на бунта. В редица села и градове въстаниците успяват да завземат и властта.
2. Септемврийското въстание бе най-организираното народно въстание. То е продукт не на стихията, а на осъзнатата необходимост от организирана съпротива на всички антифашистки сили срещу Деветоюнското военнофашистко правителство. ЦК на БКП (т.с.) не без помощта на Коминтерна и главно на Васил Коларов и Георги Димитров бързо преодолява усвоената на Девети юни погрешна тактика, основана върху тезата, че БКП (т.с.) трябва да остане неутрална в борбата между двете фракции на буржоазията – селската и градската. На заседание от 5-7 август 1923 г. ЦК приема решение да се пристъпи към „всестранна подготовка на масово въоръжено въстание” срещу узурпиралата властта реакционна буржоазия. Полагат се усилия за изграждане на единен антифашистки фронт с участието преди всичко на БЗНС. Но Септемврийското въстание показва за съжаление някои сериозни недостатъци тъкмо в своята организация. В редица големи градове – София, Пловдив, Варна, Русе, Враца, Бургас и други – партийните ръководства не проявяват необходимата решителност, поради което то е разгромено, преди да е започнало. По този начин е предопределен неуспехът на въстанието в цялата страна.
3. Септемврийското въстание съществено се различава от другите въстания и по равнището на обществено-политическите задачи, които си е поставило. То е въстание не по повод на една или друга социална неправда, а срещу самия характер на държавната власт. То трябва да събори монархофашистката власт и да установи нов тип власт – власт на работниците и селяните, работническо-селска власт. Тази задача на въстанието намери израз и в добре известното открито писмо на Васил Коларов и Георги Димитров до работниците и селяните: „Горе главите! – се казва в писмото. Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България!” Може да се каже, че Септемврийското въстание е не просто и не само първото антифашистко въстание в Европа, но и първото класово въстание у нас. То по същество е социална революция.
4. Септемврийското въстание е едно изцяло легитимно въстание. От определена гледна точка всяко въстание на народа е легитимно, доколкото именно народът е суверенът в държавата. Неговата воля, а не волята на отделни лица или група от лица е същинският закон в страната. Но освен това общо основание, Септемврийското въстание се опира и на още едно, специфично за случая основание. То бе въстание срещу една несъмнено нелегитимна власт, власт на престъпната групировка, наречена Демократически сговор, която чрез военен преврат свали легитимното правителство на БЗНС. Легитимно право на народа е да използва всички средства, за да възстанови своята нелегитимно отнета легитимна власт. Доколкото нелегитимната власт използва оръжие срещу народа, дотолкова става легитимна и употребата на оръжие от страна на народа срещу тази власт. Въоръжената съпротива е дълг и право на всеки народ, чиито суверенни права са нелегитимно отнети.
Септемврийското въстание бе брутално смазано. Срещу зле въоръжения народ правителството на кръволока Цанков изпраща освен редовната войска още и спешно мобилизираните 3000 офицери, подофицери и войници от запаса, както и главорезите от т. нар. шпицкоманди. Избити са хиляди работници и селяни, други хиляди са арестувани, стотици са принудени да потърсят спасение в съседна Сърбия.
Деветоюнското правителство използва Септемврийското въстание, за да повдигне нелегитимната си борба срещу народа. На 4 януари 1924 г. сговористкото Народно събрание приема Закона за защита на държавата (ЗЗД), който всъщност е закон за защита срещу народа. С този закон се създава “правна” основа за предприеманите срещу левите сили репресивни мерки, а с приетото на 16 март 1925 г. изменение на този закон са увеличени основанията за налагане на смъртно наказание. Въз основа на ЗЗД в началото на април 1925 г. Върховният касационен съд разтурва БКП (т.с.), Партията на труда, Комунистическия младежки съюз, Общия работнически синдикален съюз и кооперация “Освобождение”, при което имотите им се конфискуват.
Не би могло обаче да се кажа, че Септемврийското въстание е изобщо неуспешно. То изгради единодействието на левите сили и преди всички между най-големите народни партии – БНП (т.с.) и БЗНС, като по този начин предопределя успеха на Деветосептемврийското въстание от 1944 г.
Доколкото са въстания на народа, Септемврийското и Деветосептемврийското въстание силно се родеят. Но те естествено имат и своите различия.
Септемврийското въстание е едно разгромено въстание. Деветосептемврийското въстание, напротив, е победоносно въстание. Самият факт на победата обаче не е достатъчен, за да предопредели крайната оценка на едно въстание. Съществуват някои показатели, по които Септемврийското въстание заслужава да получи много висока оценка.
Деветосептемврийското въстание успя, но то едва ли щеше да успее без решаващата помощ на Съветската армия. През септември 1944 г. фашистката държава разполага освен с крупни полицейски сили и с една многобройна и добре въоръжена армия. Зле въоръженият народ трудно би се справил с нея, ако зад него не стояха световните антифашистки сили и преди всичко Съветският съюз.
Септемврийското въстание, обратното, разчиташе единствено на себе си, т.е. единствено на собствените сили на народа. То бе осъществено и в една крайно неблагоприятна международна обстановка. Европа се фашизираше, а Съветският съюз едва бе укрепнал. Въпреки това Септемврийското въстание бе на границата на успеха. Ако не бяха допуснати някои съществени грешки в неговата подготовка и организация, то можеше да постигне поставената задача – да установи работническо-селска власт в България. Друг е въпросът, разбира се, доколко извоюваната работническо-селска власт би се задържала. Фашизираният Запад по всяка вероятност щеше да организира разгрома на народната власт, както това стана в Унгария.
Проследявайки основните характеристика на Септемврийското въстание, не можем да отминем неговия трагичен завършек – атентата в църквата „Света Неделя” през април 1925 г.
Някои наши политици, между които например и Гиньо Ганев, с особено усърдие подчертават терористичния характер на атентата в „Света Неделя”. Те обаче отбягват да отговорят на въпроса какво всъщност предизвика атентата. Да, атентатът в „Света Неделя” бе терористичен акт, доколкото негова жертва станаха и невинни български граждани, но той бе отчаяният отговор на терористичната война, която фашизираната буржоазия у нас поведе срещу народа ни. Червеният терор бе пряко последица на белия терор. Това не е оправдание, а обяснение, което не бива да се пренебрегва. Трябва да се подчертае, че атентатът в „Света Неделя” бе предизвикан не само от текущия, но и от очертаващия се бъдещ бял терор, който обещаваше да бъде още по-безогледен.
След разгрома на Септемврийското въстание военният министър генерал Иван Вълков, изпълнявайки даденото му поръчение, издава тайна заповед до началниците на военните гарнизони да започнат подготовка за ликвидиране на водачите на лявата опозиция:
„Всички гарнизони и военни единици да влязат във връзка с местните органи на властта за съгласуване средствата на борба срещу комунистите и земеделските дружби. Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи – интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи – виновни или невинни…“ Зловещият план за една нова „вартоломеева нощ“ е разобличен от народния представител Петко Д. Петков (БЗНС), заради което той по-късно е убит от правителствен агент.
Заплашена от масово изтребление, БКП (т.с.) и другите леви сили търсят форми на самозащита. Избрани са, за съжаление, не най-подходящите. Срещу намерението на правителството да унищожи ръководството на левите сили някои дейци от военния комитет на БКП (т.с.) излизат с реципрочното намерение да ликвидират с един удар цялата управляваща клика. Те са смятали, че ще могат да осъществят това свое намерение именно чрез атентата в църквата „Света Неделя”, в която на 16 април 1925 г. по повод опелото на убития два дни преди това генерал Коста Георгиев е щяла да се събере начело с цар Борис ІІІ цялата управляваща върхушка. Последиците от атентата обаче са с обратен знак.
Атентатът бе добре дошъл за най-реакционните сили у нас. Настъпват ужасните априлски дни и нощи, когато властите и различните “неотговорни фактори” избиват нови хиляди български граждани, повечето от които нямат никакво отношение към атентата. Жертва на репресиите стават изтъкнатите представители на БКП и БЗНС Иван Манев, Александър Боримечков, Ана Маймункова, Жеко Димитров, Тодор Страшимиров, Димитър Грънчаров, Христо Косовски, Темелко Ненков, Николай Петрини, както и видните интелектуалци и творци Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев.
Април ‘25 е страшният епилог на Септемврийското въстание. Деветоюнците убиваха и убиваха. Но ако можаха да убият въстаниците, те не можаха да убият въстанието. То продължи да се развива и минавайки през съдбоносните 1941-1944 г., завърши в победното Деветосептемврийско въстание. Можем следователно да кажем, че победата на 9 септември 1944 г. е всъщност победа на славното наше Септемврийско въстание.