СТОЛЕТИЯТА ПРЕЗ НОВАТА ЕРА – ОПРЕДЕЛЯЩИ ЯВЛЕНИЯ И ТЕХНИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ

0
345

Професор, Доктор на историческите науки. Научните му интереси са свързани с развитието на историческите връзки между Унгария и България. Автор на десетки статии, студии и книги, между които: "Кръв по розите”, "С България в сърцето”, "Българистика, българознание, наука за България”, "Ослепяване на българите (от Самуил до наши дни)”, "Предизвикани изповеди” и др. Председател на дружеството за българо-унгарско приятелство и на Сдружението на независимите български писатели.

Според някои изследователи ХХ век приключи преди да е завършил календарно. По силата на причинно-следствените и логически връзки ХХ в., както посочи американския изследовател Д. Лукач – започва от 1914 г., т.е. от началото на Първата световна война и продължи до края на Студената война и краха на административно-тоталитарната система през есента на 1989 г. С други думи ХХ век продължава 75 години. Безспорно определящи събития за това столетие бяха Първата (1914-1918) и Втората (1939-1945) световни войни.

Първата и Втора световни войни, както и Студената война (1946-1989) бяха онези свръхмощни разрушителни “земетръси”, които предизвикаха най-зловещите и най-високите заплашителни вълни в общочовешката история. Тези страхотни вълни се издигнаха над всичко, което човечеството познава като съдба и последици. Октомврийската революция от 1917 г., краят на колониалните империи, създаването и господството на двете свръхсили – Съединените американски щати и Съветския съюз, Студената война, разделянето на Европа и на Германия едва ли щяха да последват без Първата и без Втората световна касапници.

Към последствията на двете световни войни трябва да причислим и усъвършенстването на автоматичното стрелково оръжие, невероятното разширяване на възможностите на стария Бог на войната – артилерията. Раждането и страхотния напредък на новите Богове – бронетанковите войски, радара, реактивния самолет, ракетното оръжие, атомната бомба, водородната бомба, спътниците, химическото и биологического оръжие за масово поразяване, телевизията, Интернет, компютъра, информационната революция и т.н. Като цяло всичко това се изразява в скокообразното развитие на средствата за производство, производителността на труда и производителните сили, което намирайки гражданско приложение се отразява благоприятно и върху просперитета на обществено-икономическата формация.

Тези грандиозни явления, събития и технически постижения в известен смисъл изместиха доминиращото през ХIХ в. внимание към проблемите на хуманизма, художественото слово и изящните изкуства. На преден план излезе техниката и субектите на напредъка є. Държавите, държавниците и политиците, голяма част от партиите от времето на Първата, Втората и Студената война отделяха много повече внимание и средства на инженерите, на учените и на техническите специалисти, които разработваха новите системи оръжия, отколкото да се вслушат във великите и непреходни духовни ценности.

Разгромът на фашизма, а след това и крахът на комунизма – доведоха до пълно компрометиране на вождизма и “колективистичния” метод, както и в не малка степен на възможностите за създаването на идеална социална държава. Макар и бавно, държавата и държавните органи губят от своята легитимност. Все по-големи възможности получават “сенчестата икономика”, мафиотските групи, индивидуализма, терорът, тероризмът изобщо, наркоманията и други негативни прояви, които вече се превръщат в международни движения и явления. На обществените сцени и на улицата доминират лошото възпитание, дебелите вратове, яките мускули, крадците, мошениците и хората – кой знае защо наричани “супермени”.

Печалбата и парите като главен стимул и мотивация в живота доведоха до отхвърляне на много от ценностите, които изразяваха и бяха постижения на човеколюбието, на уважението към Човека, морала, нравствеността, правовото обществено съзнание и хуманизма. Новият начин на живот превърна всичко в търговия и изведе като главна цел в живота печалбата, постигана без избор на средствата. Прави се всичко възможно за връщането на масовата неграмотност и полуграмотност, глобализацията, космополитизмът и нихилизъм, които отричат националните ценности, достояния и традиции, което води до пълната забрава и на десетте Божии заповеди като: Не убивай! Не кради! Не лъжи! Не прелюбодействай! и т.н.

Твърде едностранното обществено и духовно развитие, беднотията и оскотяването доведоха до такива явления, които в никакъв случай не могат да бъдат оценявани положително. Огромна част от младите поколения изпаднаха в пълна безпътица и депресия, в условията на които всичко е сведено до едното физическо оцеляване. И това е което характеризира България през последното десетилетие на ХХ и началото на ХХI-то столетие.

През ХХ век се родиха и издигнаха до примери за всеобщо възхищение и уважение ценности, явления и гении като: Джордж Байрон (1788-1824), Виктор Юго (1802-1885), Оноре дьо Балзак (1799-1850), Чарлз Дикенс (1812-1870), Хайнрих Хайне (1797-1856), Шандор Петьофи (1823-1849), Христо Ботев (1848-1876), Густав Флобер (1821-1880), Емил Зола (1840-1902), Ги дьо Мопасан (1850-1893), Хенрих Ибсен (1828-1906), Марк Твен (1835-1910), М.Б. Стендал (1783-1842), Адам Мицкевич (1798-1855), Жул Верн (1828-1905), Ян Неруда (1834-1891) и много други.

Със същото право тук могат да бъдат споменати и имената на гениалните руски творци от ХIХ в.: А.С. Пушкин (1799-1837), М.Ю. Лермонтов (1814-1841), Н.В.Гогол (1809-1852), И.С.Тургенев (1818-1883), Ф.М.Достоевски (1821-1881), Л.Н.Толстой (1828-1910), А.П.Чехов (1860-1904), М.Е.Салтиков-Щедрин (1826-1889), Тарас Шевченко (1814-1861) и много други.

Или великите композитори на ХIХ век. Крайно недостатъчно ще бъде, ако споменем само Фредерик Шопен (1810-1849), Ференц Лист (1811-1886), Роберт Шуман (1810-1856), Джоакино Росини (1792-1868), Джузепе Верди (1813-1901), Рихард Вагнер (1813-1883), Бедржих Сметана (1824-1884), Антонин Дворжак (1841-1904), М.И.Глинка (1804-1857), М.П. Мусоргски (1839-1881), А.П. Бородин (1833-1887), Н.А. Римский-Корсаков (1844-1908), П.И. Чайковски (1840-1893) и още цяла плеада творци, които и днес господстват в музикалния живот на Европа и света.

Тук не става дума за постиженията и изпълнителското съвършенство на майсторите на изящните изкуства и четката. Но и споменатите титани на ХIХ век са достатъчни за изводи, оценки и сравнения. През ХХ в. поради споменатите и редица други причини и обуславящи фактори като че ли духът и духовното изостана в сравнение с бясното развитие на техниката, на усъвършенстването на въоръженията и морала и поведението на “новите варвари”.

Разбира се, цялата тази духовна мощ на човечеството, създадена и извисила се през относително мирния и хуманен ХIХ в., не е случайно явление. Тя не би била възможна без предидущите постижения и върховете на литературата и изкуствата. Например без френските енциклопедисти, без Просвещението и Възраждането, без Реформацията. Или без делото на св.св. Кирил и Методий, съпокровители на цяла християнска и културна Европа, без Богомилството. И изобщо без достоянията на средиземноморските народи.

Съвършено очевидно е обаче, че всички тези успехи на духовността са родени в страни, които са били национално свободни. И не са плащали десетилетия и столетия дан на варварски чуждестранни робства. Това може да бъде много добре илюстрирано от историческата съдба на България. България на княз Борис-Михаил (852-889) първа между всички славянски страни прие християнството. През този период и особено през времето на цар Симеон Велики (893-927) възтържествува изцяло непреходното Кирило-Методиево дело, Златният век на българската култура. Изградена бе първата славянска цивилизация – българската. Създаден бе първият литературен, църковен и държавен език на основата на живия говорим народен език – старобългарския. През IХ и Х век литературата и културата на България заемат водещо място в Европа. Но както е известно целият този далеко изпреварващ момент и резултат бе унищожен от византийските поробители. Без този съдбоносен удар на Византия и на организираните от нея антибългарски коалиции, страната ни можеше да си запази мястото на велика сила на европейския континент и в семейството на културните и просветени народи.

Невероятно негативно се отразява на развитието на страната варварското петвековно османско робство. Прочутата по цяла Европа великотърновска книжовна школа на патриарх Евтимий, както и другите български книжовни школи са изгорени и изравнени със земята. Още при нахлуването си в Търновград по предварително изготвен списък окупаторите събират и изколват като животни българската интелигенция и аристокрация, всички които не са могли да избягат. Непокорните и образовани жители на столицата са били безжалостно избити или продадени като роби в Азия. Така страната ни от авангард на европейската образованост и книжнина изостава и е върната с векове назад.

По време на петстотингодишното чуждоземно робство най-брутално и безжалостно са били разгромени 140 въстания и големи бунтове на българското население. Селищата на вдигналите глава са изпепелени, а населението е избито или избягва в чужбина, за да се спаси. Българският Ренесанс, който бе започнал много по-рано дори от италианския, бе жестоко прекъснат от завоевателите. Впоследствие Българското възраждане се развива при най-тежки непоносими условия в сравнение с всички европейски народи, поради което и чувствително изостава и закъснява.

Нацията и национализмът изобщо обикновено се свързват с Великата френска революция (1789-1799) и император Наполеон (1799-1815). Именно те изграждат истинска всенародна революционна армия, която представлява подготовка и въоръжаване на цялата нация, т.нар. “въоръжена нация”. Нацията безспорно преживява различни етапи на развитие. Ала да се определи тя само като продукт на буржоазните производствени отношения и пазар би било твърде претенциозно. Още повече, че както езикът, традициите, културата, така и почти всички останали компоненти на понятието нация имат много по-дълга история, много по-дълбоко минало. Спомням си, че големият български учен-историк академик Димитър Ангелов искаше да напише специална книга за времето предшествало официализираното от много учени появяване и утвърждаване на “буржоазната нация”. Той неведнъж е споделял, че не вижда никаква рязка граница между “буржоазната нация” и предшестващите я периоди. Нациите не дадоха и никакви признаци, както и държавата, че постепенно отмирали в условията на “строителството на зрелия социализъм и комунизма” и тоталитаризма.

Ала нека се върнем към някои съвременни тълкувания на терминът век, столетие. Според споменатия още в началото, американски учен Деветнадесетият век започва от края на Наполеоновите войни и Виенския конгрес от 1815 г. Столетието продължава деветдесет и девет години. Ще рече до 1914 г. и избухването на Първата световна война.
За нас българите някои събития от ХIХ в. имат особено значение. През 1870 г. завършва успешно борбата за църковно-национална независимост. На 28 февруари 1870 г. Високата порта се видяла принудена да издаде ферман за учредяването на самостоятелна българска екзархия, обхващаща почти всички български области и земи в Мизия, Добруджа, Тракия и Македония. Изключително важна роля в живота на българския народ има Априлското въстание от 1876 г. и последвалата го Освободителна Руско-турска война от 1877-1878 г. Ражда се Третата българска държава, ражда се българският национален идеал Санстефанска България. През месец септември 1885 г. е реализирано Съединението на княжество България с Източна Румелия. Недоволна от укрепването на новата българска държава, Сърбия на крал Милан внезапно обявява война на България на 2 ноември 1885 г. Съединението обаче бе успешно защитено от младата българска армия, въпреки демонстративното изтегляне на руските офицери. Тук трябва да се отбележи и Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
Осемнадесети век продължава 126 години. В него се включват войните между Франция и Англия, както и войната за независимост на Америка (1773-1783). И така до битката при Ватерло и поражението на Наполеон. За България това столетие е знаменателно тъй като се поставя началото на Възраждането. През 1762 г. Паисий Хилендарски завършва своята знаменита “История славянобългарская”.

Седемнадесетото столетие има сто и една години. Фактически то започва с разгрома на Испанската армада през 1588 г. За цяла Европа важно събитие през този период е създаването на единна и централизирана, самостоятелна и независима Франция. Столетието продължава до 1689 г. и избухването на така наречената Славна революция в Англия. През тази година главна заплаха за Великобритания става Франция, докато преди това е била Испания. Балканите към края на този период са арена на Австро-османски въоръжени сблъсквания, големи въстания и тяхното безмилостно разгромяване от султанските еничари и спахии. Впоследствие Австро-турските войни затихват, за да се открие ерата на Руско-турските войни.

През 1683 г., подпомогнати от поляците на крал Ян Собиески, от Карл Лотарингски и други съюзници, австрийците не само спасяват своята столица Виена от колосалната османска войска, но и цяла Европа от султанско-османско заробване. Защото огромната фанатизирана султанска армия е имала за цел след като прегази в ход “Виенската бариера” да стигне до река Рейн и от там в Париж да обяви постигането на лелеяната от султаната и халифата мечта за общоевропейско и световно господство. Ето защо кървавата битка под стените на Виена и разгромът на османската, близо шестстотинхилядна, свикнала да побеждава, армия на яничарите и спахиите има крайно отрицателни стратегически последствия за цялата Османска империя. Войната е повратна точка в хода на продължилата столетия ислямска инвазия в Европа.

През ХVI в. не може да не се отбележи Реформацията. Тоест онова широко антикатолическо и антифеодално движение в Европа, което сложило началото на протестантизма. Реформацията обхванала редица страни и довела до отпадане от католическата църква на Англия, Шотландия, Нидерландия, Норвегия, Швеция, Дания, Финландия, Швейцария. Макар да започнала в Германия, тя, както Чехия и Унгария била засегнати само частично от Реформацията. Католическата църква скоро отговорила с контрареформация, която пресякла по-нататъшното разпространение на протестантизма и дори го изкоренила във Франция и Полша. Голямо събитие през този век е гигантската морска битка при Лепанто през 1571 г. Тогава османският средиземноморски военен флот и османските морски сили били тотално разбити от обединените морски армади на Испания, Венеция и Ватикана. По този начин Средиземно море престава да бъде просто османско езеро, като важните морски търговски пътища между Европа, Африка и Индия преминават почти изцяло под контрола на европейските велики сили.

Петнадесетият век е особено забележителен с откриването на Северна Америка от Христофор Колумб, а Южна – от неговия помощник, българина Алонсо де Охейда (Драган от Охрид). (Виж Иван Димитров: “Алонсо де Охейда – откривателят на Южна Америка”, “Рицарят на Мадоната”, Кралят на океана – българинът Алонсо де Охейда”, “Кралят на океана – Охейда срещу де Балба”. С. 1997, 1998 г., изд. “Кънчев и Сие”). Първото става през 1492 г., а второто – през 1500 г., когато е открит и Тихият океан. През петнадесетото столетие юго-източна Европа и цялото православие получават непоправим удар. През май 1453 г. пада в османски ръце гордостта на цялото източно православие, хилядолетната столица на Византия гр. Константинопол. В началото на века е сломено и първото масово българско въстание срещу азиатските нашественици. Въстанието, както е известно, е обявено и ръководено от наследниците на българските царски дворове в Търновград и Видин – Фружин, син на цар Иван Шишман, и Константин, син на цар Иван Страцимир.

В края на предидущия век азиатските османски завоеватели нанасят ужасяващи удари върху балканските православни и славянски страни. През 1389 г. се води решителната кръвопролитна битка на историческото Косово поле. Тя обаче е неудачна за антитурската коалиция на сърби, бошнаци и българи. През 1393 г. в османски ръце пада блестящата столица на Второто българско царство – Търновград. През 1395 г., по личната заповед на султан Баязид, е обезглавен цар Иван Шишман, под стените на Никопол. През 1396 г., след злополучната за християнската общоевропейска рицарска армия на император Сигизмунд, Никополска битка, пада и столицата на цар Иван Страцимир гр. Видин.

През ХIV, ХIII и ХII векове е възстановена и се развива Втората българска държава. Най-голяма мощ тя придобива при цар Иван Асен II (1218-1241). В духовно и културно отношение връх не само за България, но и за континента представлява времето на патриарх Евтимий (1375-1395). През 1204 г. кръстоносците от IV-тия кръстоносен поход, вместо да продължат за Палестина и освободят гроба Господен, като се възползвали от едно благоприятно стечение на обстоятелствата, превзели Константинопол и образували т. нар. Латинска империя. Това е едно от най-подлите престъпления срещу Източното православие. Останала без своя административен и исторически център Константинопол, Византия фактически изцяло оголила своите източни граници, което улеснило напиращите от Изток многобройни варварски тюркски племена.

В началото на ХI в. (1018), под непрестанните удари на византийския император Василий II Българоубиец, пада Първата българска държава. България загива достойно след продължителни кървави войни с могъщата Византийска империя и образуваната от нея антибългарска коалиция. Заедно с Византия и под нейно ръководство в антибългарската коалиция влизали още Киевска Русия, сърбите, хърватите, както и Унгария. Прекършена е огромната българска държава, която е заемала пространството между Византия и империята на Карл Велики. И която в не един случай е била съвсем близо до изпълнението на заветния блян на редица силни български владетели да стане обединителен център на цялото славянство.
В продължение на близо 3.5 века България е сигурна бариера срещу нахлуващите от Изток, Североизток и Югоизток варварски племена, заплашващи Европа и европейската цивилизация. България на хан Крум, хан Омуртаг и т.н. се противопоставя на победоносните войски на Карл Велики, което спасява славянския Югоизток. Заедно с франките, българската армия на хан Крум разгромява Аварския хаганат, който се вклинява между Източна и Западна Европа.
България играе изключителна роля на мост между Западна и Източна Европа и Византия, която е наследничка и хранителка на огромното гръко-римско културно наследство. Нещо повече. При царуването на княз Борис-Михаил (852-889), цар Симеон Велики (893-927) и при по-голямата част от властването на цар Петър (927-969), тя заема първо място на стария континент по културен възход, със свой официален църковен и държавен език, своеобразна литература, култура и цивилизация. Не бива да се забравя, че при образуването на българския народ, заедно с прабългарите и славяните влиза и един трети компонент – траките, които са създатели на една от най-старите култури в Европа и света.

През тези далечни векове страната ни създава културни образци на свой собствен литературен език на базата на издигнатото в официална държавна политика непреходно дело на славянските първоучители св.св. Кирил и Методий. България дава и първоначалния тласък на борбата на народите за правото им да създават културни ценности на свой собствен жив говорим народен език, като отхвърля решително повсеместното господство на езиците от т.нар. “триезична догма”, според която само гръцкият, латинският и древноеврейският са свещени и само на тях може да се твори. По този начин тя поставя началото на културно-народностните революции в Европа. По отношение на издигането на живия говорим народен език до степен на официален, държавен, църковен и литературен, България изпреварва и най-големите европейски страни с 400-600 години. Тази Авангардна роля, заедно със споменатото вече Богомилско движение, което преминава във всички страни от Атлантика до Урал, придава особено значение и роля на Родината ни за започването и развитието на Европейския ренесанс, Просвещението, Реформацията и т.н. общоконтинентални движения за модернизацията и напредъка на Европа.

България е призната официално от Византийската империя през 681 г. с договора между хан Аспарух и император Константин IV Погонат. Ала вече през следващия VIII в. тя достига такова могъщество, че дръзва да разгроми непобедимите дотогава арабски нашественици. През 717-718 г. войските на хан Тервел нанасят съкрушително поражение на 200 хилядна елитна арабска армия, която се готви да щурмува Константинопол и през Балканите да нахлуе в Европа. Така българите спасяват не само Византия, Балканите, но и целия континент. Не случайно българската победа има огромен отзвук в цяла Европа. Митът за непобедимостта на страшната арабска войска е непоправимо отхвърлен и погребан. Едва през 832 г. арабите се опитват да преминат отново в настъпление. През Гибралтар те преминават в Испания и Пиринеите. Но при Поатие техните колони са посрещнати и отблъснати от френския майордом Карл Мартел.

Грандиозни събития се разиграват и в предишните векове от християнското летоброене. През 476 г. Рим и Западната римска империя са разгромени и унищожени. Убит е последният римски император Ромул Августул. Несъмнено през IV в. от рождението на Христа най-значително събитие е Миланският едикт на император Константин Велики от 313 г., с който християнството се въвежда като господстваща държавна религия в цялата Римска империя. През 395 г. Римската империя официално е разделена на две части – Източна или Византия с център Константинопол (новият Рим) и Западна – със старата столица Рим. Пред това, до официалното си признаване и налагане, християнство е религия на робите, на безправните, на беднотията, поради което е имало и не малко революционни елементи.

Съвременното разбиране за столетие или век далече няма толкова дълга история каквато е общочовешката или дори християнската. Според някои автори до преди около 300 години под това понятие обикновено са разбирали римска военна единица от 100 души-бойци, по-точното наименование на което е било центури, нещо като рота. И едва през 1626 г. понятието се отбелязва в Оксфордския речник, вече в смисъл на сто години, век, столетие.

Получавайки гражданственост думата “столетие”, или “век” върви почти паралелно с раждането и приемането и на други понятия като “древен”, “средновековен”, тоест древна епоха, средновековна епоха и модерна съвременна. С други думи това са предизвестия и външни изяви на съвременното историческо мислене и съзнание.

Всъщност, както се спомена още от самото начало, Двадесетият век не започва на 1 януари 1900 г. Характерът на запълващите го събития, техните последствия и логика не винаги съвпадат с календарното времетраене. Двадесетият век започва със своеобразен “голям взрив”, каквато е Първата световна война. И както показва този първи по рода си общоевропейски и световен въоръжен конфликт и последвалите го събития, това е победа не само на войната над мира, на милитаризма над мирновременните международни отношения. Въпреки успеха на Октомврийската революция от 1917 г. Русия, в края на краищата, все пак това е победа не на световната революция, а на национализма. Облечените във войнишки дрехи френски и английски работници и селяни се оказват не братя, а кръвни врагове на своите “колеги” немските и австро-унгарските войници. От своя страна последните тръгват с щикове и бомби, с химически оръжия и мощна артилерия против руските си “класови братя”. През Първата световна война дори българите са принудени да бъдат в съюз с германци, австро-унгарци и турци да воюват за Добруджа не само с румънския окупатор, но и срещу своите руски братя – освободителите на България от петстотингодишното омразно турско робство.

През 1924 г. умира В.И.Ленин (1870-1924). След малко повече от една седмица редиците на живите напусна и Удроу Уйлсън, президент на САЩ от 1913 до 1921 г. Въпреки и родени и израснали през ХIХ в. и принадлежащи към едно и също столетие, между тях съществува голяма разлика. Единият – У.Уйлсън счита, че Първата световна война е последна и че светът може да се направи безопасен за демокрацията, или, още по-точно – демокрацията и либерализма ще направят света безопасен, ще премахнат опасността от войни. Особено доверие залага Уйлсън на националното самоуправление. Другият – В.И.Ленин е убеден, че империалистическата война ще прерастне в световна социалистическа революция и веднъж завинаги ще премахне опасността от войни, ще доведе до освобождаването на всички поробени народи.

Ала въпреки отделните си успехи идеите и на двамата в края на краищата се оказаха несъобразени с обективно-реалната действителност и с действащите дълбоко под повърхността процеси. В много отношения демокрацията показа крайни несъвършенства. Още Оскар Уайлд отбелязва – “Велики надежди се възлагаха на демокрацията. Но демокрацията се оказа налагане със сопи на народа от народа и в името на народа.” Въпреки всичко не беше единствена и определяща сила в общочовешкото развитие през ХIХ и ХХ векове и класовата борба. Тя, в повечето страни по-скоро бе коректив, постоянно коригираш фактор във вътрешната и външната политика на правителствата и господстващите групировки. Победата на Октомврийската революция от 1917 г. не положи началото на една перманентна световна социалистическа революция. Според редица автори контранастъплението и победоносния марш на Съветската армия през втория период на Отечествената война (1941-1945) започна след като бе впрегнат в бойния дух руският патриотизъм и руският национализъм. След като руските войници и офицери се убедиха, че те воюват и умират не за партокрацията, а за спасението на Матушка Русия, за Родината, за Отечеството. В много отношения причина за това стана и самия Хитлер, който и на теория, и на практика показа, че води война не против комунизма и партията на болшевиките, за освобождението на народите от сталинската диктатура, а за унищожаването на самите народи, за превръщането им в роби и тор на Германския райх.

През 1914 г. Удроу Уйлсън смята световната война за крайно негативно събитие, резултат от отдавна остарелия социален и политически ред на Стария континент, на господстващата в Европа социална и политическа система. Наистина идеите на Уйлсън за Обществото на народите, както и за войната, която да сложи край на всички войни фактически се провалят. Но неговите виждания за националното самоуправление съдействат и допринасят за рухването на цели империи още през 1918 г.
В края на Първата световна война У. Уйлсън излиза със своите прочути 14 точки, които представляват разгърната програма, както той счита, за постигане на траен мир, справедлив и продължителен мир. Тези негови четиринадесет точки са пропити от две основни идеи, както ги оценява и Джон Хадълстън в книгата си “Към справедливо общество”, претърпяла две издания през 1989 и 2001 г. Основната идея е, че страните от земното кълбо трябва да се основават на националното самоопределение. И на всички народи, които желаят това, трябва да се даде независимост. Тази идея е залегнала в споменатите точки, от 6 до 13. На практика това би означавало разчленяване и разпадане на Османската империя, на Германския райх, на Австрия-Унгария, а също така и на Руската царска империя. Изискват се редица отстъпки и от победителите Франция и Англия. И особено що се отнася до техните колонии. Уйлсън настоява за чувствително намаляване на въоръжените сили, за пълна прозрачност на различните договори, споразумения и съюзи за свободно корабоплаване и свободна търговия, както и за гаранции на териториалната цялост и независимост на големите и малките държави.

Известно е, че издигнатите от Удроу Уйлсън принципи допринесоха, къде веднага, къде по-късно до разпадането на всички многонационални държавни образования и империи. В края на Студената война се разпаднаха дори държавни обединения, за изграждането на които той има и лични заслуги. Например Югославия и Чехо-Словакия. Според неговите идеи рано или късно трябваше да се разложи и разпадне и Съветския съюз.

Много трудно, почти невъзможно е да се докаже, че има някаква макар и косвена връзка между Удроу Уйлсън и Йосиф В.Сталин. И все пак нека рискуваме да си припомним последната реч на “вожда и учителя на съветските народи и на цялото прогресивно човечество”, произнесена на ХIХ конгрес на КПСС, състоял се в Москва през октомври 1952 г. Речта е произнесена на 14 октомври 1952 г., на заключителното заседание на ХIХ конгрес. В тази своя реч болният вече И.В.Сталин буквално заявява:
“По-рано буржоазията си позволяваше да либералничи, отстояваше буржоазно-демократичните свободи и с това си създаваше популярност сред народа. Сега от либерализма не е останала и следа… Знамето на буржоазно-демократическите свободи е захвърлено като ненужно. Аз мисля, че това знаме ще трябва да го вдигнете вие, представителите на комунистическите и демократичните партии, и да го понесете напред, ако искате да съберете около себе си мнозинството от народа. Вече няма кой друг да го вдигне.

По-рано буржоазията се считаше за ръководител на нацията, тя отстояваше правата и независимостта на нацията, като ги поставяше “над всичко!” Сега не е останала и следа от “националния принцип”. Сега буржоазията продава правата и независимостта на нацията за долари. Знамето на националната независимост и националния суверенитет е захвърлено като ненужно.

Няма съмнение, – продължава Сталин – че това знаме ще трябва да го вдигнете вие, представителите на комунистическите и демократическите партии, и да го понесете напред, ако искате да бъдете патриоти на своята страна, ако искате да станете ръководна сила на нацията. Вече няма кой друг да го вдигне” – заключава той.
Йосиф В. Сталин сигурно е смятал, че той ще бъде чут и че неговите завети-указания ще бъдат взети на всеоръжие само от комунистическите и работническите партии в държавите от капиталистическия свят, или колониалните и полуколониални народи. Вероятно той не е и допускал, че тези негови лозунги могат да станат страшно оръжие в ръцете на патриотите, сепаратистите и екстремистите в самите съветски републики, в страните от “световния лагер на социализма”. По негово време Съветския съюз отхвърли безкомпромисно предлаганата от САЩ помощ по линия на “плана Маршал”. Западна Европа и Япония се възползваха от тази помощ състояща се от милиони долари и скоро се превърнаха в икономически гиганти. Сталин и съветското ръководство се обявиха против плана Маршал. Но какво можеха да предложат на своите съюзници разорените и съсипани от войната и строго централизираното планово стопанство на Съветския съюз, съветските народи?

Тази реч на Сталин е толкова по-учудваща като се има предвид, че още през 1948 г. използвайки именно “националния принцип” и “знамето на националната независимост и националния суверенитет” Титова Югославия и ЮКП скъсаха със Съветския съюз и излязоха демонстративно от съветската сфера на влияние. След югославското “отмятане” последваха Берлинските събития от 1953 г., Унгарското въстание от 1956 г., Чехо-словашките събития от 1968 г., Полските вълнения, Съветско-китайските гранични военни сблъсъци, Китайско-виетнамските гранични търкания, геноцида над кампучийския народ от режима на Пол Пот и т.н. и пр. Разпадна се Съветския съюз като от него излязоха всички бивши съветски републики с изключение може би само на Беларус, но и тя не остана съвсем спокойна.
Понастоящем човечеството е повече от любопитно да види как ще се развият събитията сега в условията на глобализация и еднополюсното му ръководство?

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук