СТРАНИТЕ ОТ ВИШЕГРАДСКАТА ГРУПА – 20 ГОДИНИ СЛЕД „НЕЖНИТЕ РЕВОЛЮЦИИ“

0
150

Роден през 1979 г., доктор по география. През 2008 г. защитава дисертационен труд като редовен докторант към катедра „Социално-икономическа география” на СУ ”Св. Климент Охридски” на тема „Развитие и управление на човешките ресурси в Северозападна България”. Специализации – в Белградския университет и в Шльонския университет в Полша. Автор на книгата „География на населението и селищата/кратък терминологичен речник” (2006) и на 14 научни статии и доклади от конференции.
Основни научни интереси – география на населението, социална и икономическа география, регионално развитие, политическа география и цивилизационно развитие на страните от Централна, Източна и Югоизточна Европа. В момента живее и работи в Полша.

2009-та година заема особено място в историческата памет на народите от Централна и Източна Европа. Навършват се 20 години от началото на обществено-политическите трансформации, довели до установяването на пазарна икономика и парламентарна демокрация. Отбелязват се също и кръглите годишнини от встъпването на част от страните от региона в НАТО и в ЕС.

В постсоциалистическите страни от Централна Европа юбилейната година се очертава като не по-малко богата на горещи събития, макар и не толкова съдбоносни в сравнение с тези от „революционната“ 89-та. Световната финансова криза взема за свои заложници управляващите политически елити. В началото на годината унгарският премиер подаде оставка, падна и чешкият кабинет, при това в периода на председателство на Европейската комисия. Сравнително по-стабилна, поне „отвън“, изглежда политическата и икономическата ситуация в Полша и в Словакия. Въпреки това на полската политическа сцена, където след демократичните промени се смениха цели 14 министър-председатели, не липсват традиционните интриги между партии и отделни политици в битките за исторически символи и морални заслуги. В началото на май самият Лех Валенса даде на съд президента Лех Качински, който в телевизионно интервю обяви, че през 70-те години легендарният лидер на „Солидарност“ и носител на Нобелова награда за мир бил агент на тайните служби под псевдонима „Болек“. Валенса иска публично извинение от Качински и обезщетение в размер на 100 хил. злоти (около 23 хил. евро).

В такава обществено-политическа атмосфера страните от „нова Централна Европа“ се готвят да посрещнат кръглата годишнина, на която посвещават политически форуми, научни конференции, изложби и фестивали. Тя представлява подходящ повод за равносметки и за анализ на причините, довели до вдигането на „желязната завеса“. С оглед на кръглата годишнина и предвид значението й за съдбата на Европейския континент си поставихме задачата да припомним възловите моменти на прехода и да обобщим стратегическите резултати от изминатия път на Полша, Чехия, Словакия и Унгария.

Постсоциалистическа Централна Европа: геополитическо съзнание и духовни ценности

Обединяването около общи интереси и взаимната интеграция през 90-те години на ХХ в. на четирите страни, формиращи субрегионалното Вишеградско обединение, са благоприятствани от няколко солидни предпоставки: географската и културната близост, общата религия и менталност, антикомунистическите настроения. Един от известните словашки политически дейци от началото на прехода Ян Чарногурски представя по оригинален начин мястото на региона в цивилизационното пространство на Европа: „Чехите, поляците и словаците сме свързани с общ славянски произход. Заедно с унгарците имаме обща или поне близка история, преди всичко ни свързва опита от комунистическия период… Благодарение на славянството поляци, чехи и словаци принадлежат на Изтока, докато католицизмът ги обвързва със Запада. А това представлява идеална комбинация, за да бъдем мост между Изтока и Запада.“ Но изтъкнатото предимство на региона, предопределено от културно-историческото и политическото му позициониране в Европа, не се използва за провеждане на по-балансирана геополитическа линия след края на Студената война.

Полша, Чехия, Словакия и Унгария заемат 533 хил.кв.км площ с население от 63,9 души. Съвкупността от демографския и териториалния потенциал на четворката съответства на този на Франция. С изключение на Полша, останалите три републики представляват класически вътрешноконтинентални държави, без излаз към морски воден басейн. В многобройните международни класификации, подялби, групирания на европейските страни в епохата след Студената война, като Централна Европа или поне за нейн хартленд най-често се определя именно вишеградската четворка. По този начин се подчертава разликата спрямо част от бившите съветски републики, формиращи „новата“ Източна Европа. По силата на определени културно-исторически, политически и икономически характеристики Литва, Латвия и Естония се обособяват в самостоятелна група (Прибалтийски страни, Прибалтийски регион) или се включват към по-обширната Централна Европа. За политически, икономически и статистически цели към централноевропейския регион са отнасяни още Австрия, Швейцария, Лихтенщайн, Словения, Хърватия, дори Румъния. Аспирации към него от 2004 г. проявява и „оранжева“ Украйна.

Постсоциалистическата Централна Европа възниква върху основата на романтичните идеи на антикомунистически интелектуалци и дисиденти от 80-те години като В.Хавел, М.Кундера, А.Михник, Ч.Милош, Д.Конрад и др., в епохата на противостоенето между капиталистическия Запад и комунистическия Изток. В Прага излиза нелегалният вестник „Централна Европа“ („Stredni Europa“). Учени и публицисти говорят с ентусиазъм за общото културно-цивилизационно наследство на Австро-Унгарската монархия, което ги свързва и сплотява в борбата за разрушаване на тоталитарната система. През това десетилетие изкристализират идеите за специфичния дух на Централна Европа, която, в своето известно есе от 1986 г. „Съществува ли Централна Европа?“ Т.Г.Аш нарича „Кралство на духа“. „През последните няколко години започнахме отново да говорим за Централна Европа, при това в сегашно време. Новият дебат се заражда не в Берлин или Виена, а в Прага и Будапеща“. В това именно се заключава и основната разлика между „новата“ Централна Европа и съществувалите в миналото по-обширни версии на централноевропейския регион – геополитически или културно-географски. Целенасочено от новата концепция се изключва наследството на подчинената на Германия довоенна Mitelleuropa, още повече – това на Третия Райх, традиционно възприемани като основна заплаха за съществуването на малките народи в тази част на Европа. Антисемитизмът и редица други национализми, характерни за региона в минали епохи, също не се вписват и отпадат от утвърждаващата се концепция за „Кралството на духа“.

Идеолозите на постсоциалистическата Централна Европа дълбоко вярват в нейното съществуване и уникалност, дефинирайки я като оазис на мира, демокрацията, мирния преход, предприемаческата инициатива, свободата и т.н. „Високоцивилизованата“ Централна Европа със своята автоперцепция за изключителна културна рафинираност и икономическа рационалност се противопоставя най-често на образа на „дивите“ и „кървави“, затънали в бедност и корупция Балкани. На своите довчерашни партньори от бившия социалистически блок класическият „homo visegradikus“ гледа със самочувствие и с усещане за превъзходство, в смисъл, че в сравнение с тях е малко „по-европейски“. Същевременно неговият духовен свят представлява органична част от латинска Европа, на която пък гледа с комплекса на „малкия брат“, за пореден път оставен някъде в европейската полупериферия, на прекия контакт с чуждата му руско-евразийска цивилизация.

Друг възлов аргумент при обосноваването на близостта между народите от новата Централна Европа са общите военно-стратегически интереси. В началото на 90-те години външнополитическите доктрини на Прага, Варшава и Будапеща са насочени към освобождаването им от всички форми на зависимост от СССР, към сближаване със западните сили и създаване на нова система за сигурност в Европа. Този момент настъпва след 45-годишна съветска доминация, съпроводена с военните интервенции в Унгария (1956 г.) и в Чехословакия (1968 г.). Един от основните аргументи в защитата на ген. Войчех Ярузелски в проточилия се срещу него съдебен процес е, че решението за въвеждане на военното положение (декември 1981 – юли 1983 г.) е взето под заплаха от съветска интервенция, т.е. то било по-малкото зло за народа.

Въобще близкото минало присъства забележимо в съвременната ценностна система на народите от Централна Европа, които не забравят и по различни поводи припомнят своето „тежко бреме на окупирани от Съветската армия“ страни. Тя се изучава като окупационна армия, която за чехи, унгарци и поляци донася на щиковете си „един чужд и неприемлив за тяхната култура и традиции икономически и политически модел“ и ги отклонява от естествения им исторически път на развитие. Същевременно в историческата памет на централноевропейските народи почти не е останало място или пък се насаждат изкривени образи за годините на съвместната антифашистка борба и за огромните човешки загуби на Съветската армия при освобождаването на техните страни.

Чехия, Полша и Унгария успяха да заменят набързо старите символи и да прегърнат тези на довчерашния натовски противник. С калкулации за материални и политически ползи от своята лоялност към НАТО и САЩ страните от Вишеградската група се включиха във военната окупация на Ирак и Афганистан. Използваният претекст, разбира се, e добре известен и втръснал до баналност – разпространението на демокрацията, либералните ценности, гражданското общество и човешките права. Рядко обаче в Полша, Чехия или Унгария могат да се чуят критични гласове, които да поставят напълно логичния въпрос доколко изброените абстрактни ценности не са по някакъв сходен начин чужди, а методите за тяхното прилагане – неприемливи за народите, до които със сила те се „експортират“ и внедряват.

Вишеградското обединение и европейската интеграция

Приблизително година след формирането на демократични правителства трите постсоциалистически страни от Централна Европа – Полша, Чехословакия и Унгария, консолидират своята воля на международната арена чрез създаването на Вишеградската група. Датата е 15 февруари 1991 г., мястото – замъкът Вишеград в едноименното унгарско градче на брега на Дунав. Изборът на мястото за срещата е продиктуван от дълбока историческа символика. Именно там в далечния XIV в. се е намирала резиденцията на унгарските крале. Във Вишеградския замък през 1335 и 1339 г. се състоят две знаменателни срещи между кралете на Полша, Бохемия (днешна Чехия) и Унгария, които се договарят за тясно политическо и търговско сътрудничество. Закрепените с печати договори определят за дълъг период развитието на региона и водят до създаването на разнообразни политически, икономически и културни връзки между трите страни и населяващите ги народи. Президентите на Чехословакия и Полша Вацлав Хавел и Лех Валенса и унгарският премиер Йозеф Антал слагат своите подписи под обща Декларация за сътрудничество. Мястото на историческата среща определя и наименованието на нововъзникналото обединение, наречено Вишеградска група или Вишеградска тройка. След „нежния развод“ между Чехия и Словакия тя прераства във Вишеградска четворка.

Фундаменталните цели на Вишеградското обединение са задълбочаване на сътрудничеството в социалната и културната сфера, обединяване на усилията в пазарните реформи и координиране на действията за пълно интегриране в Европейската общност. По време на премиерската среща на страните-членки в Кракув на 5 октомври 1991 г. са дефинирани пет приоритетни области за съвместно сътрудничество: външна политика, икономика, транспорт, околна среда и наука. Подписана е т.нар. Кракувска декларация за либерализация на търговския обмен между страните-участнички. „Според този договор Унгария, Полша, Чехия и Словакия се ангажират в срок от 8 години да премахнат всички митнически ограничения и количествени квоти една с друга. От март 1993 г. започва поетапна ликвидация на митническите бариери между страните, което съответства на дългосрочните национални интереси на всяка от тях“. Друга значима дата на прехода е 21 декември 1992 г., когато е подписано Централноевропейското споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА). Към въпросната инициатива поетапно се присъединяват и останалите страни от Централна, Източна и Югоизточна Европа.

Хронология на демократичните промени в страните от Вишеградската група

6 февруари – 5 април 1989 г. Заседания на „Кръглата маса“ в Полша; договорена е дата за провеждане на свободни избори

18 юни Втори тур на парламентарните избори в Полша, спечелени от „Солидарност“

24 август 1989 г. Тадеуш Мазовецки става първият некомунистически премиер в Източния блок

29 декември 1989 г. Комунистическото правителство избира Вацлав Хавел за президент на Чехословакия

15 февруари 1991 г. Полша, Чехословакия и Унгария формират Вишеградското обединение

28 юни 1991 г. Взето е решение за разпускане на СИВ

1 юли 1991 г. Формално е разпуснат Варшавският договор

1991 г. Съветската армия се изтегля от Унгария и Чехословакия

1 януари 1993 г. Разпада се Чехословакия

1993 г. Последните 56 хил. руски войници напускат Полша

13 март 1994 г. Унгария подава молба за членство в ЕС

5 април 1994 г. Полша подава молба за членство в ЕС

27 юни 1995 г. Словакия подава молба за членство в ЕС

10 юни 1996 г. Чехия подава молба за членство в ЕС

1 март 1999 г. Полша, Чехия и Унгария стават първите бивши страни-членки на Варшавския договор, приети в НАТО

април-юни 2003 г. Проведени са национални референдуми за подписване на Договора за присъединяване към ЕС

29 март 2004 г. Към НАТО се присъединява Словакия

1 май 2004 г. Четирите страни от Вишеградската група стават пълноправни членки на ЕС

21 декември 2007 г. Полша, Чехия, Словакия и Унгария влизат в Шенгенската зона

1 януари 2009 г. Словакия става първата страна от Вишеградската група, приела еврото за национална валута

Процесите на взаимодействие между вишеградските партньори преминават през различни фази, редуват се спадове и подеми в диалога и в степента на координация на външнополитическите им действия. Първият период от съществуването на Вишеградското обединение (1991-1994 г.) преминава под знака на евроидеализма и на стремежа за политическа и икономическа интеграция в Европейската общност. От най-благоприятни изходни позиции към интеграцията със Запада стартира Унгария. Още в края на 80-те години тя развива привилегировани отношения с Европейската общност благодарение на провежданите икономически и политически реформи. През юни 1987 г. започват преговори между Унгария и Европейската общност, а през септември следващата година е подписан договор за търговско и стопанско сътрудничество. Това е първият документ, подписан между Европейската общност и страна от бившия Източен блок. Унгарците стоят в авангарда на икономическите промени и от позицията на първата социалистическа страна, присъединила се към Световната банка и Международния валутен фонд още през 1982 г.

Вторият период от развитието на Вишеградското обединение продължава между 1994 и 1998 г. Отношенията между страните-партньорки са силно повлияни от определени индивидуалистки стремежи в поведението и във външната им политика. Управлението на Вл.Мечиар в Словакия, ръководещо се от редица предразсъдъци спрямо Чехия и нарушаващо правата на етническите унгарци, се дискредитира в очите на Европейската общност. В страната се забавят демократичните и пазарните реформи, демонстрирано е и явно нежелание за сътрудничество с Брюксел. Отдалечаването на вишеградските идеи от реалните социално-икономически проблеми илюстрира Б.Гуралчик: „В унгарската преса от години се пише за „търговската война“ с поляците, а доматеното пюре, царевицата в консерви и несъбраната пшеница стават все по-важни теми за медиите от церемониалните и изпразнени от съдържание срещи на политиците от региона.“

Б.Й.Желицки отбелязва, че от самото начало на съществуването на Вишеградската група е налице определена конкуренция по въпроса за сближаването със западноевропейските структури. А това довежда до усложняване на отношенията. Въпросът стои по следния начин: да се влезе в ЕС заедно и по едно и също време, или всяка страна да стори това самостоятелно. През 1993 г. Чехия мотивира своите особени политически интереси с аргумента, че от всички тя е най-близо да Запада и най-далеч от Изтока и затова може да има свои собствени приоритети. В периода на захлаждане на отношенията в групата четирите страни-участнички подават молби за членство в ЕС самостоятелно и по различно време (табл. 1). В свое заявление тогавашният чешки премиер и известен евроскептик В.Клаус изтъква, че независимо от общите икономически интереси между четирите държави, те не трябва да бъдат разглеждани като монолитна политическа организация, която е длъжна да действа като едно цяло. Същевременно Полша, отчитайки своето стратегическо геополитическо положение, е убедена, че тя би била от най-голяма важност за НАТО. Териториалната и демографската доминация на Полша в региона (58,5 % от територията и 59, 9 % от населението) пораждат опасения сред нейните партньори за възможността тя да налага своите международни интереси и приоритети.

След 1998 г. се създават благоприятни условия за засилване на интеграционните процеси, към които пълноценно се приобщава и Словакия. Падат от власт В.Клаус и Вл.Мечиар, двама от лидерите, допринесли най-много за разпада на Чехословакия. Краят на този етап е увенчан с едновременното приемане на четирите страни в ЕС, което окончателно поставя точка на съмненията относно различната степен на подготвеност за членство в ЕС на участниците във Вишеградската четворка.

Присъединяването към ЕС се предшества от провеждане на национални референдуми през пролетта на 2003 г. по въпроса за подписването на Договора за присъединяване към ЕС. Значителен е делът на гласувалите чехи и поляци, казали „не“ на евроинтеграцията – по 23 %. За сравнение, в Унгария и Словакия противниците й са съответно 10, 3 и 9, 5 %. Изключвайки по-малобройните обществени групи, настроени отрицателно към европейската интеграция, в общи линии политическият елит и гражданите принасят в жертва част от суверенитета на своите страни в името на общоевропейските идеали. Но традиционно чувствителните на теми като „държавен суверенитет“ и „национална държава“ централноевропейци са непоколебими в позицията си: Съединени Европейски щати – „не“, Европа на равноправни национални държави и народи – „да“.

Централноевропейците изпитват на собствения си гръб, че членството в ЕС няма да разреши автоматически всичките им социално-икономически проблеми и да съкрати дистанцията спрямо западните страни. Еуфоричният евроентусиазъм от началото на 90-те години избледнява. Разширяват се обществените групи, сред които доминират по-умерени и дори скептични позиции към европейския проект. Те се формират главно от хората, които понижават своя жизнен стандарт и влошават социалния си статус вследствие на пазарните реформи, а също и от националистически настроени среди, за които брюкселската бюрократична машина изземва довчерашните функции на Москва. Появява се повече от добра възможност, за да влезе отново в употреба концепцията за „ограничения суверенитет“. С разликата, че сега функцията на мащеха изпълнява хладнокръвната брюкселска бюрокрация, която се намесва безпардонно във вътрешните дела и диктува правилата на играта: какво и колко трябва да произвежда икономиката, кой сектор трябва да се развива с приоритет и на кой да бъдат приписани „затихващи функции“.

Бъдещето на вишеградския проект

След приемането на Полша, Чехия, Словакия и Унгария в ЕС мнозина международни анализатори поставят под въпрос смисъла от по-нататъшното съществуване на Вишеградската група. Не липсват и твърдения за изчерпване на неговите исторически функции, т.е. четирите страни вече са доказали, че могат да сътрудничат като равноправни партньори и да постигат съгласие и компромиси на международната арена. По повод чешко-полските отношения след 1989 г. П. Укиелски отбелязва: „Въпреки, че след 1989 г. официалните отношения между двете страни са много добри, те никога не са представлявали стратегическо партньорство. Въпреки общите цели най-често двете страни формулират собствени пътища за тяхната реализация. Регионалното сътрудничество никога не се превръща в съществен елемент на външната политика (най-вече от чешка страна), за да може да оказва реално влияние на международната арена. Фактическото значение на Вишеградската група е постоянно надценявано от нашите западни съседи.“

На фона на скептичните оценки привържаниците на Вишеградската група търсят нови полета за реализация на съвместни инициативи и проекти. В периода след 1 май 2004 четворката се утвърждава като регионален форум за координация и сътрудничество, за изработване на общи позиции по стратегически въпроси на международната политика и сигурност, за засилване на регионалното сътрудничество (в т.ч. между трансграничните региони) в рамките на ЕС. Не на последно място групата представлява инструмент за съхраняване и утвърждаване на прословутата централноевропейска идентичност, поизгубила днес частица от своя първоначален заряд и очарование. Два пъти в годината се осъществяват срещи на премиерите на Полша, Чехия, Словакия и Унгария и по веднъж – на президентите и на парламентарните шефове. Единствената функционираща структура на обединението към настоящия момент е Секретариата на Международния Вишеградски фонд със седалище в Братислава, основан през юни 2000 г. В дейността му участват и различни неправителствени организации. Фондът финансира проекти в областта на културата, науката, международния обмен на младежи, студенти и млади учени между страните от Вишеградската група, както и от бивши социалистически страни. Годишният бюджет на фонда се формира от вноските на правителствата на четирите страни-членки. За 2008 г. делът на всяка от тях възлиза на 1 млн. и 250 хил. евро.

Членовете на Вишеградската група запазват своите общи фундаментални приоритети и ценности в международната политика, а най-значимите политически фигури от региона вярват в смисъла от по-нататъшното развитие на организацията. Сред тях е и чешкият външен министър в кабинета на М.Тополанек – Карел Шварценберг. Той е на мнение, че Вишеградската група днес е необходима и функционира успешно с оглед на това, че преди всички важни срещи в Брюксел политиците от групата провеждат редовни консултации, интензивно обменят идеи и това им помага да се разбират по-добре.

На различни етапи от съществуването на Вишеградското обединение многократно са изказвани предложения за евентуално разширяване с нови страни. Като потенциални членове най-често са посочвани Австрия и Словения, които биха могли да внесат свежест и да обогатят формата „V-4″. Най-вероятно обаче той ще бъде запазен и в бъдеще. В условията на пълна интеграция в евроатлантическите структури главна стратегическа цел е разширяване на регионалното сътрудничество между „V-4″ с други европейски страни и региони и функционирането на организацията по подобие на други наднационални обединения като Бенелюкс или Северния съвет.

Различни са оценките относно ролята, значението и практическата полза от вишеградския проект. И днес той си остава по-близък на политическите елити и далеч по-непопулярен сред широките маси. При това и за едните, и за другите, основен наднационален обект на идентификация без съмнение е ЕС. Все пак, Вишеградското обединение представлява най-голямото общо постижение на прехода и се съхранява като форма на диалог и на субрегионално сътрудничество в политиката, икономиката и културата.

Социално-икономическото развитие в общоевропейски контекст

„Нежните революции“ изстрелват в голямата политика довчерашните дисидентите-идеалисти, които трябва да докажат, че изповядваните идеи могат да намерят приложение в реалния живот. Упражняването на реалната власт се оказва не по-малко трудно от нелегалната опозиционна дейност, извършвана в тоталитарни условия. Именно овластеният елит на синдиката „Солидарност“ трябва да проведе тежките реформи и да въведе правилата на пазарната икономика, довели до оставането без работа на милиони полски работници и до значителен ръст на икономическата емиграция.

Въпреки радикалните и трудни социално-икономически трансформации, от които определени групи от населението се оказаха губещи, страните от Вишеградската група успяха да извършат по-успешен преход спрямо останалите страни от бившия Източен блок. В сравнение с българските, например, средните работни заплати са приблизително четири пъти по-високи. Централноевропейците са в значително по-добри позиции и по отношение на покупателната способност. Те си извоюваха ореол на „отличници“ в динамиката на реформите и по т.нар. „път към Европа“. Далеч по-рано основните политически сили в тези страни постигнаха съгласие относно социално-икономическите приоритети и начина на провеждане на реформите. Българи, румънци и украинци гледаха на постсоциалистическия преход в Централна Европа с благородна завист, породена било от известна фаворитизация сред политическия елит на Запада, било от демонстрираната решителност за промяна сред чехите, поляците, унгарците и словаците.

С културно-цивилизационна детерминираност е белязана една от стотиците оценки за формираните икономически различия между страните в преход, изразена от Г.Гожелак и Б.Яловецки. Тези различия се обясняват с историческите граници и подялби на Европейския континент – културно-цивилизационни, политически, стопански. „Забелязва се ясна граница в Централно-Източна Европа, отделяща страните от Централна Европа (Полша, Унгария, Чехия, Словения и Словакия) от страните от Източна Европа и Балканите. Те стартират реформите от по-напреднало ниво на развитие и по-прогресивни социално-икономически структури, развиват се по-бързо и по-успешно се адаптират към изискванията на съвременната конкуренция в глобалната икономика, в която успехите идват благодарение на способността за въвеждане и адаптиране на иновации.“

Позитивната динамика на БВП през 90-те години осигури възможност на Полша, Унгария и Словакия (заедно със Словения) да станат постсоциалистическите страни, успели първи да достигнат равнището на своя БВП от 1990 г. Това става през 2000 г. Стартирала от най-ниските позиции в динамиката на БВП през периода 2000-2007 г., Словакия регистрира растеж от 10,4 % през 2007 г. – със 7, 5 % по-висок от средния за ЕС-27 (фиг.1). Нещо повече, за последната година на анализирания период това е дори най-високият показател за целия ЕС. Стимулиращ ефект върху развитието на словашката икономика оказват новите инвестиции на чуждестранни компании, ефективното използване на структурните фондове, както и цялостното икономическо развитие на ЕС. Високият растеж на промишлената продукция, по-специално в автомобилния и в електротехническия сектори, стимулират стопанското развитие и водят до растеж на заетостта, трудовите възнаграждения и производителността. Постигнатите успехи довеждат до чувствително повишаване на жизнения стандарт на словашкото население. На 1 януари 2009 г. Словакия стана първата страна от Вишеградската група, въвела еврото, което нейните съседки приеха с благородна завист и като сигурен знак за нейната икономическа и финансова стабилност.

Другият краен полюс заема унгарската икономика. За 2007 г. в Унгария е регистриран най-нисък ръст на БВП в целия ЕС-27. Не само, че основните показатели за макроикономическото развитие показват прогресивен спад през последните 7-8 години, но за 2007 г. Унгария заема последно място в ЕС по реален растеж на БВП със стойност от 1,3 %. Тези цифри дават повод на експертите да обявят началото на рецесия, чието преодоляване изисква дълбоки и решителни реформи на публичните финанси. За 2007 г. чуждестранните инвестиции възлизат на 4 млрд. евро или и с 1, 4 млрд. по-малко в сравнение с предходната 2006 г. Между 2003 и 2007 г. се повишава и безработицата в Унгария – от 5,9 до 7,4 %, като в останалите три страни от Вишеградската група тя отчетливо намалява. Същевременно през последните години на периода Чехия и Полша показват позитивна динамика в растежа на БВП, а неговото равнище ги нарежда в челото на ЕС.

Независимо от асиметричните тенденции от последните 7-8 години, по цялостно ниво на социално-икономическо развитие Чехия и Унгария запазват традиционното си превъзходство спрямо другите две страни от четворката. То е налице в развитието на пътно-транспортната инфраструктура, в равнището на доходите, в разпределението на БВП на глава от населението. По-високо в Полша и в Словакия остава също равнището на безработица. Към 2007 г. то е съответно 9,1 и 11,1 % при средно за ЕС 7,1 %. Традиционно най-ниски стойности на безработица в региона поддържа Чехия (5,3 % за 2007 г.).

Все още е рано да бъдат давани категорични прогнози за дългосрочното влияние на започналата през 2008 г. световна финансова криза върху социално-икономическото развитие на страните от Вишеградската група. За последното тримесечие на 2008 г., в сравнение със същия период на 2007 г., Полша, Чехия и Словакия се отличават с положителен и с един от най-високите темпове на икономически растеж в цялата европейска общност. В резултат на нестабилната икономическа ситуация от предходните няколко години в Унгария, тази страна първа застана под ударите на глобалната криза. За последното тримесечие на 2008 г. единствено в нея е регистриран отрицателен темп на растеж на БВП от -1,0 %.

Все по-тясното обвързване на националните икономики на четирите постсоциалистически страни от Централна Европа и високата експортна зависимост от ЕС (на първо място от Германия) неизбежно рано или късно ще доведе до „ефекта на доминото“. Вече са налице първите породени от кризата негативни симптоми. Банките масово отказват отпускането на фирмени кредити. Нестабилната икономическа обстановка възпира планирани инвестиции, а спадът в търсенето на определени промишлени изделия принуждава редица чуждестранни компании към намаляване на производствените обеми или дори към изцяло прекратяване на дейност в тези страни. Първите съкращения на персонал станаха именно в т.нар. експортни сектори – машиностроене, производство на метални изделия, радио-телевизионна техника, мебели.

Централна Европа трябва да свързва, не да разделя Европа

Към промените от 80-те години гражданите на Полша, Чехословакия и Унгария подхождат с активна гражданска позиция, с надежди за политически свободи, за по-добър живот и за интеграция с народите, останали през изминалия половин век от западната страна на „желязната завеса“. В бурните събития от лятото и есента на 1989 г. едва ли някой е могъл да предвиди, че съвсем скоро част от съветските сателити ще се превърнат в солидни елементи на евроатлантическата геополитическа конструкция и ще попаднат в съвършено различен кръг от приятелски държави и привилегировани икономически партньори.

20 години след „нежните революции“ в Централна Европа основните външнополитически и икономически цели са постигнати. Полша, Чехия, Словакия и Унгария са членки на НАТО и ЕС, в чието функциониране се стремят да бъдат активни участници, без да страдат от сериозни комплекси за малоценност. Когато е необходимо, изказват смело несъгласието си и критикуват онези политики и действия на Брюксел или на отделни страни-членки, които игнорират техните политически и икономически интереси и правото им да участват като равноправни партньори във функционирането на ЕС.
Четирите страни от Вишеградската група са амбицирани да бъдат моторът на т.нар. „източна политикa“ на ЕС, насочена към страните, съставляващи „европейската фасада“ на бившия СССР, което несъмнено рано или късно ще ги постави в конфронтация с Кремъл. „Ролята на Централна Европа е предопределена от самото й название. Тя трябва да свързва, а не да разделя Европа. Централна Европа не може да бъде някакъв „санитарен кордон“, който изолира Русия от останалата част на континента. Ако си позволим да бъдем въвлечени в подобно положение, ще бъде само въпрос на време, когато ще ни разделят отново“, отбелязва Ян Чарногурски.

Именно поради специфичното си геополитическо положение в Централна Европа вишеградските партньори са най-пряко заинтересовани от активизирането на политиката спрямо източните съседи на Общността. Те се изправят пред нови предизвикателства след разширяването на ЕС през 2004 г. Източните граници на Унгария, Словакия и Полша, заедно с тези на прибалтийските републики, формират най-дългата външна сухоземна граница на ЕС. Основните усилия на централноевропейските страни в това стратегическо направление са насочени към стимулиране на демократизацията на Беларус и към формулиране на ясни перспективи за европейската интеграция на Украйна. Усилията в тази насока са възнаградени по време на чешкото председателство на ЕС. Благодарение най-вече на активната позиция на Полша и на Швеция, през март 2009 г. е взето решение за отпускане на 600 млн. евро за целите на Източното партньорство на ЕС за периода до 2013 г. Те ще бъдат насочени към либерализация на търговията и към облекчаване на визовия режим за гражданите на 6 постсъветски републики: Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Грузия и Армения.

Съществуват обаче различия във възгледите за характера и за интензивността на отношенията, които всяка от страните възнамерява да развива с източните съседи. Тези различия са ясно уловими в начините на изграждане на отношенията с Русия. Докато Полша е в сложни отношения и се конфронтира открито с нея, Унгария и Словакия се въздържат да противоречат в своите външнополитически действия на Москва и развиват добри отношения с нея в областта на енергетиката. От друга страна, Унгария, предвид геополитическото и геостратегическото си положение, е заинтересована от по-активна политика на сътрудничество между ЕС и републиките от бивша Югославия. Спрямо другите участнички във Вишеградското обединение Полша е в относително по-малка степен зависима от енергийните доставки от Русия, осигуряваща около 65 % от потребяваните в полската икономика нефт и природен газ. Но тя именно е страната, която най-активно и емоционално апелира за намаляване на енергийната обвързаност на европейските страни от Москва. По време на поредния руско-украински газов конфликт през януари 2009 г. полските политици заговориха за нуждата от „енергийна солидарност“ между страните от Европейската общност. Казано с други думи, търсене на варианти за превенция на бъдещи заплахи за спиране или ограничаване на енергийните доставки от изток.

Освен наличието на определени нюанси във външнополитическите приоритети, всяка от четирите бивши социалистически държави в Централна Европа носи бремето на своите собствени социално-икономически и вътрешно-политически проблеми. Продължават също така и задочните спорове между елитите на Чехия, Полша и Унгария кой изиграва по-авангардна роля при промените в Източна Европа от края на 80-те години на миналия век. Намират се и поводи за недоволство – непостроените магистрали, несъвършенствата в здравната система и неусвоените пари от еврофондовете. Легендарната Гданска корабостроителница, символ на борбите за граждански свободи и за повече човешка солидарност от 80-те години, е пред окончателна ликвидация и по думите на Л.Валенса тя е „първият паметник на глобализма“.

Както преди 20 години, така и днес на централноевропейските граждани и на избираните от тях управници принадлежи избора за мястото, което страните им трябва да заемат в развитието на Стария континент. Централна Европа разполага с необходимите предпоставки, за да играе далеч по-конструктивна роля в международната политика и да получава още по-големи ползи участието си в нея. Пълното разгръщане на геополитическия, икономическия и културния потенциал, често блокирани от нерационални стремежи за исторически реваншизъм към някои съседи, ще зависи от избора на една от двете възможни концепции за поведението на Централна Европа. Първата, действаща в момента, я определя като част от Запада, като проамериканска и антируска. Втората, като Централна Европа, член на ЕС, която прави разлика между днешна Русия и СССР и действа като умел и прагматичен посредник между Изтока и Запада.

Източници:

1. Pokorny, J. The Czech lands 1918-1997. PRAH; Boyes, R., Cywinski P. Sezon na Europe. Czytelnik, Warszawa, 2003; Dudek, A… Drogi do wolnosci. Drogi do wspolnej Europy 1945-2007. Fundacja „Lecha Walesy“. Warszawa, 2008; The European Union and the Commonwealth of Independent States/ Statistical comparison. EUROSTAT,2008; Koniunktura gospodarcza w panstwach Unii Europejskiej w 2007 roku. Ministerstwo gospodarki, Departament analiz i prognoz. Warszawa, maj 2008.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук