Кой носи отговорността за провала на Варшавското въстание, започнало на 1 август 1944 г. и завършило на 2 октомври 1944 г. в кръв и развалини?
Въстаниците.
Членовете на Вътрешната полска армия (АК) във Варшава са приблизително 40 000. Няколко прокомунистически, социалистически и крайно десни групи се присъединяват към тях.
Шефът на въстанието.
Генерал Тадеуш Коморовски, наричан Бур, командващ Вътрешната армия, със съгласието на правителството в изгнание, се надява, че на 1 август 1944 г. партизаните могат да установят контрол върху столицата преди идването на Съветската армия. Неговата недалновидност е в подценяване на силата на германската армия и нейната воля да задържи града.
Немските танкове.
В началото на август германците разполагат с 16 000 войници, подкрепени допълнително от още 25 000. Те имат на разположение артилерия, танкове и самолети. Извоювали вече победа в танковата битка на 29-31 юли срещу съветските части, в началото на август те са способни да организират мощна контраофанзива.
Моят приятел Жорж Брам обичаше да ме дразни, започвайки дискусия за атаката на полската кавалерия на Наполеон I, която на 30 ноември 1808 г. превзе с щурм клисурата на Сомосиера (1430 м), считана за недостъпна, отваряйки по този начин за френската армия пътя към Мадрид. Брам твърдеше, че Наполеон тогава е казал: “Моите поляци са пияни!”.В действителност един от приближените на императора е възкликнал: “Тези поляци са луди!”. Наполеон е отговорил: “Бих желал всички мои войници да са толкова луди, колкото моите поляци!”…
Полските части, биейки се далеч от своята родина за нейната независимост, така както и полските въстаници на IX и X век, често са считани за луди.
Варшава е била в сърцето на продължителни въстания, истински войни срещу Русия. Въстанието от 1830-1831 г. е продължило единадесет месеца. То се опирало на официалното правителство и на редовната армия. Това от 1863-1864 г. е партизанска битка, чийто нелегален политически център се е намирал във Варшава, е продължило две години. Последното от големите полски въстания от миналия век избухва на 1 август 1944 г. в 17 часа също във Варшава. Хитлер научава за началото на въстанието същата вечер и незабавно свиква съвещание. Генералът от СС Ерих фон Бах, определен за ръководител на въоръжените сили, хвърлени за смазването на въстанието, заявява след края на войната, че Хитлер тогава е наредил: “Трябва да бъдат избити всички жители на Варшава! Забранявам да се взимат заложници. Варшава трябва да бъде напълно изравнена със земята, за да служи за страховит пример за цяла Европа!”…
Самотната битка на Варшава 1 август – 2 октомври 1944 г. е най-голямата битка на въстаници, дадена на редовната германска армия по време на Втората световна война. Германците са сравнявали 63-те дни на борба през август и септмври 1944 г. с битката при Сталинград. Все пак във Варшава те не са били изправени пред редовни военни сили, а срещу партизани и цивилно население. Главната разлика между тези две битки е тази, че Сталинград остава в световната памет като жив символ за упорита съпротива срещу Райха, докато Варшавското въстание остава напълно забравено. Понякога дори то е смесвано с въстанието на Гетото във Варшава.
Бунтът на варшавските евреи между 14 април и 16 май 1943 г. е било наистина първото градско надигане в голям мащаб в окупираната от нацистите Европа, последвано от многобройни бунтове в градовете и в лагерите за екстрадиране на полските евреи. Двете въстания са смесвани дори от президента на Федерална Германия по време на негова официална визита по повод на петдесетгодишнината от Варшавското въстание през 1994 г.
Кой носи отговорността за отключването и за провала на голямото въстание, което ще завърши 63 дни след началото си в кръв и руини? 60 години по-късно тази варшавска епопея остава предизвикателство в европейската история. За поляците тя ще остане предизвикателство завинаги.
Как да си обясним забравата, покрила това първостепенно за Втората световна война събитие? Дали това е следствие на угризенията на съюзниците, които не се притичат на помощ на въстаниците? Всъщност това е големият въпрос, който поставя Варшавското въстание. Защо съюзниците и преди всичко СССР, дошъл на няколко десетки километра от полската столица, оставят германците да го смачкат?
Споразуменията от Ялта (4-11 февруари 1945 г.) и от Потсдам (17 юли – 2 август 1945 г.) се смятат за върховно предателство от страна на западните съюзници, които оставят Полша в ръцете на Сталин.
През 1944 г. съдбата на Полша до голяма степен зависи от СССР. Сталин съобщава на Чърчил, че след като се е запознал с “безумния и ужасен” проект за едно въстание, което ще струва скъпо на жителите на града, решението му е “да се държи настрана от варшавската авантюра”. В края на битката той твърди, че бедствието е нямало да бъде толкова голямо, ако ръководителите на въстанието са го потърсили, преди да се хвърлят в това начинание. Вярно е, че танковата битка между съветските и германските сили на 29-31 юли 1944 г. близо до Варшава завършва с провал на Червената армия. Рано сутринта на 1 август, преди въстанието да избухне, командващият на II съветска танкова армия дава заповед да се мине в отбрана. На 6 август Сталин дава същата заповед на маршал Константин Рокосовски за целия фронт. В този случай става дума за политическо решение. Сталин добре си прави сметките. Съюзниците са значително по-далеч от него от Берлин. Той е можел да изчака на брега на Висла развитието на събитията, още повече че ситуацията на Балканите му изглежда несигурна. Той хвърля с голям успех част от своите въоръжени сили на румънския фронт.
Сталин всъщност не се съмнява, че полските военни ръководители стимулират избухването на въстанието, за да вземат преднина пред Червената армия – въпреки че хилядите варшавски въстаници не се вдигат срещу съветските части, а срещу немския окупатор, когото ненавиждат. Коман-дващият Вътрешната армия генерал Тадеуш Коморовски – Бур иска да стане господар на столицата преди влизането на Червената армия. Неговото решение също е политическо, но очевидно подценява както силата на немската армия, така и нейната воля да задържи Варшава.
Показният отказ на Сталин да позволи на американските самолети да кацнат на летищата на Украйна, за да подкрепят въстанието, е решение с тежки последици, но то също е предизвикателство, отправено към западните съюзници. И наистина, ролята на Червената армия за смазването на Третия райх е решаваща. По тази причина Вашингтон се страхува от всякаква конфронтация относно Полша. Това е страх, който позволява на СССР тотално да подчини страната.
Да се говори за Варшавското въстание, означава да се припомнят някои не толкова славни страници от биографията на Франклин Делано Рузвелт. Чърчил е по-малко сговорчив със Сталин, но и той не постига пред последния никакъв успех.
Както окупаторите на Полша, така и самите поляци, си дават сметка, че битката не се ограничава нито с пасивната съпротива, нито с театъра на военните операции. Тя представлява битка на живот и смърт за оцеляването на полската нация срещу Хитлерова Германия.
От самото начало на окупацията през 1939 г. Варшава е поставена под знака на “закона на смъртта”. В никоя друга окупирана страна провинения като продажба или купуване на бял хляб, продажбата на месо на черния пазар или твърде важната консумация на електричество, не са заплашвали населението със смъртно наказание. Да не говорим, разбира се, за помощ, оказвана на евреите. Принципът на колективната отговорност е прилаган, впрочем, от самото начало.
През юни 2004 г. известният историк Станислав Зерко (роден през 1961 г.) публикува обширната статия “Илюстрован речник на Втората световна война”. В статията “Варшавското въстание, 1944” може да се прочете: “Въоръжено противопоставяне на германския окупатор, организирано в столицата на Полша от Вътрешната армия (Армия Крайова, АК) с участието на други нелегални организации и една част от цивилното население. Въстанието, подготвено от АК, е трябвало да докаже, че истинската власт в страната е правителството на Полската нелегална държава (признаващо правителството в изгнание), а не Полският комитет за национално освобождение, основан от полските комунисти на 22 юли 1944 г. и практически контролиран от СССР.” Въстанието е планирано за последната десетдневка на юли, разчитащо на лесна победа над противник, който би трябвало да отстъпи пред офанзивата на Червената армия. Решението е взето от ръководителя на Вътрешната армия генерал Тадеуш Коморовски – Бур и от неговия заместник Тадеуш Пелчински и е одобрено от делегата за Полша на правителството в изгнание – Ян Станислав Янковски… “В този момент германската защита на фронта укрепва, германците дори разполагат с ресурс за мощна контраофанзива, докато резултатите от сраженията, водени в предградията на Варшава срещу руснаците, не са в полза на последните. Каквото и да се случва, в интерес на Сталин е да остави немците да смажат въстанието; СССР продължително осуетява кацането на съюзнически самолети, носещи помощ (опитите за доставка чрез парашути на провизии и муниции, започват на 4-5 август, но техният принос е ограничен). […] “Едва на 10 септември Съветската армия атакува. […] На 2 октомври 1944 г. ръководителят на въстанието генерал Коморовски подписва акт за капитулация.”
Днес е известно, че решението на Вътрешната армия да превземе Варшава е взето в момент, в който тревогата на германците се увеличава след атентата срещу Хитлер, извършен на 20 юли 1944 г. от Клаус фон Щауфенберг, едва на 300 км на север от Варшава, в “леговището на вълка”. Германските цивилни власти се колебаят да взимат нови решения; все пак германската армия остава на мястото си.
Съюзническите отговорни фактори трудно се ориентират. Преди началото на въстанието англичаните съобщават на полското правителство в Лондон, че те “по въпроса нищо не могат да направят”. След 1945 г. Антъни Идън, британски министър на външните работи по време на конфликта, съобщава, че заповедта за началото на въстанието е издадена от един “полски командващ”, пребиваващ в Полша, без английското правителство да е консултирано и без съветските власти да са предупредени. Полското решение официално е съобщено на Съветския съюз на 31 юли 1944 г. чрез посредничеството на министър-председателя на правителството в изгнание Станислав Миколайчик.
Полският историк Ян М. Чехановски пише в своята книга “По следите на една трагедия” (Варшава, 1992 г.), че англичаните не са предупредили в столицата за опасностите, грозящи въстанието. Отказвайки им каквато и да е помощ и подчертавайки факта, че въстанието ще се осъществи в зоната на съветските военни операции, те на практика се дистанцират от проекта. Те са оставили цялата отговорност за решението на полските авторитети и са ги убеждавали да впишат въстанието в рамките на операциите на Съветската армия. Англичаните напразно са се опитали да накарат руснаците да помогнат на Варшава, така както са направили американците.
Англичаните са желаели да допринесат за взаимодействие между полското правителство в Лондон, от една страна, и от друга, на съветското правителство и Полския комитет за национално освобождение, което изцяло е зависело от него. Искали са да осигурят на своите съюзници възможността да спечелят страната си и да попречат на едно правителство, съставено почти изцяло от комунисти, да вземе властта, примирявайки се с идеята, че след войната Полша ще бъде под съветски контрол.
Що се отнася до полското правителство в изгнание в Лондон, то упълномощава командването на Вътрешната армия, в случай на необходимост да започне въстанието без предварителни консултации. За нещастие точно така става. Впрочем германците били събрали 100 000 мъже за фортификационни работи, което означава, че не са имали намерение да предават града. С приближаване на съветското настъпление, от своя страна една голяма част от населението се надява на реванш срещу немците. До края не е било известно какво ще бъде поведението на съюзниците и на СССР.
Историците многократно казват: в този контекст всеки възможен избор е бил лош. Взетото решение, да се влезе в битка, е имало всички характерни черти на гръцка трагедия.
Въстанието започва на 1 август 1944 г. Не само германците са изненадани – полското правителство в Лондон научава новината с голямо закъснение.
Въстаниците наброяват около 40 000 души, принадлежащи към части на Вътрешната армия; към тях се присъединяват малобройни групи, частично прокомунистически, от Народната армия (Армия Ладова, АЛ). При всички случаи в началото само две трети от тези сили участват в битката.
Въстаниците са слабо екипирани: те разполагат само с няколко хиляди карабини, пистолети и картечници и 25 000 гранати (произведени в нелегални работилници за муниции).
На това германците противопоставят 16 000 войници, подкрепени по-късно от още 25 000, авиация, танкове, артилерия и бомби тип “Голиат”.
След първоначалния успех на въстаниците, на 5 август германците контраатакуват – на първо време става дума за прекъсване на главните пътища за достъп до града. Тази операция е придружена от екзекуции по съкратената процедура на цивилно население: по време на тази офанзива загиват около 40 000 души, главно жители на работническия квартал Воля. Германците използват цивилни пред танковете като живи щитове. Дезертьори, групирани в РОА (Руска освободителна армия) започнали да си сътрудничат с нацистите и групирани в специални СС части, се впускат в дивашко избиване на цивилно население.
На 10 август германците атакуват Стария град, историческия център на Варшава, и го превръщат в руини. Сред развалините са убити близо 35 000 партизани и цивилни.
На 16 септември въстанието получава подкрепа от части на Първа дивизия на полската армия при Съветската армия, сформирана към позиционираните войски на десния бряг на Висла в квартал “Прага”, едно от предградията на Варшава.
За съжаление не получават подкрепата на съветската артилерия, която се пази от намеса и загубват завоюваните позиции на левия бряг. В тази битка загиват близо 35 000 войници. Наскоро открити документи показват, че в основата на това пожертване е една заповед на Сталин, използвана впоследствие като елемент на политическа игра, доказваща добрата воля на Москва.
В края на септември германците овладяват целия западен бряг на Висла. Условията за живот на въстаниците и военната ситуация от ден на ден се влошават. Блокирани в развалините, опустошавани от пожари, които бушуват навсякъде, изгладнели и лишени от питейна вода (германците са затворили пречиствателните станции за вода), те непрекъснато отслабват.
На 30 септември единствено кварталът в центъра, където се намира командването на въстанието, продължава да се съпротивлява.
На 2 октомври, в края на шейсет и тридневна битка, представителите на командването на Вътрешната армия подписват акт за капитулация. Генерал Бур – Коморовски и още няколко ръководители на въстанието са хвърлени в затвора. Германците депортират цялото цивилно население от града.
Между 50 000 и 60 000 мъже и жени са изпратени в концентрационните лагери: Аушвиц, Грос Розен, Равенсбрук, Маутхаузен и други. Близо 150 000 други са осъдени на принудителен труд в Германия. Останалото население – главно старци, жени и деца, болни, са разпръснати в района на Келце и Краков.
Елитът на варшавската полска младеж е избит по време на въстанието. Загиват също така 17 000 германски войници, а други 9000 са ранени. От полска страна загубите достигат до 40 000 убити и ранени въстаници (по време на битките на мястото на убитите идват попълнения) и 180 000 души от цивилното население. Градът, твърде осакатен още през септември 1939 г., е разрушен почти на 80%. Неговите централни и западни части представляват обезлюдени руини.
Германските части, изпълняващи заповед на Хитлер, извършват систематично разрушаване на Варшава, която в техните очи е символ на съпротивата срещу Третия райх. Когато на 17 януари 1945 г. Съветската армия превзема града, шефовете на Гестапо подлагат на разпит генерал Хайнц Гудериан – Хитлер му вменява отговорността за провала.
Генералният управител на Полша Ханс Франк заявява: “Въстанието е плод на лудостта на няколко криминално проявени, плод на страха им, че Варшава ще бъде превзета от болшевиките и че полският дух ще изчезне завинаги.” Мнение, което странно съвпада с това на Сталин. И двамата подценяват главния фактор: истинските чувства на полското население.
Политическите цели на Варшавското въстание не са постигнати. По различни причини съюзниците на Сталин изоставят въстаниците. Решението на поляците да вдигнат въстание е подложено на критика. Полското правителство в Лондон е разочаровано от слабите реакции на международната общественост. Отнасяйки се с почит и уважение към героичния порив на един поробен народ, в самото въставане се е виждала липса на реализъм и една непремерена, лишена от разум, борбеност. Между другото това мнение споделя и генерал Владислав Андерс, командващ 2-ри корпус на Западната полска армия* .
На 23 август 1944 г. победителят от Монте Касино декларира: “Ние окачествяваме провокирането на въстаниекато криминален акт и питаме кой носи отговорност за него.”
Варшавското въстание завършва с пълен провал. Трудно е да разберем в каква степен то забавя съветизацията на Полша. В първите следвоенни години редица поляци смятат, че отговорност за варшавската хекатомба носят правителството в изгнание и командването на Вътрешната армия. В крайна сметка това усилва неутралитета на част от поляците по отношение на правителството, наложено от Сталин. За други важи точно обратното – това засилва тяхното антисъветско поведение.
Не може изцяло да бъде подкрепено мнението на полския историк Войчех Рошковски (роден през 1947 г.), който пише: “Унищожаването на Варшава струва на СССР няколко месеца стагнация на фронта. През това време английските и американските войски достигат до Рейн. Ако през лятото на 1944 г. пред Сталин се разкрива възможността да завоюва целия Райх, при тази ситуация той повече не може да има такава надежда. Въстанието спести на Полша съдбата на осакатена република.”
Дебатите за шансовете на Варшавското въстание се водят от 60 години. Едва след 1989 г. започва да доминира мнението, според което въставането е било неизбежно и необходимо, а националната саможертва не е била напразна. Тези спорове се вписват в двувековния, типичен за поляците спор дали въстанията са единственият път, водещ до суверенитет и политическа независимост.
Въпреки разрушенията на града, просъветското правителство решава Варшава да остане столица на Полша. Възстановяването на града след 1945 г. мобилизира усилията на целия полски народ. Варшава остава символ на героизма, мъченичеството, на жизнеността, на волята да победиш и на полската национална независимост. Годините 1939-1944 г. напомнят също така на поляците, че техните съюзници често са ги разочаровали и че те трябва да разчитат преди всичко на себе си.
Лешек Кук, популярен историк от младото поколение, пише с известна доза ирония: “В главата “Варшавското въстание” Рошковски представя една доста дръзка теза, според която въстанието не позволява на Съветската армия да се наложи тотално над Третия райх. През последните години трагичното Варшавско въстание става обект на страстни изследвания и интерпретации. Те, изглежда, преследват двояка цел. Първо, историците поставят акцент върху моралните аспекти на това събитие, към което съюзниците твърдят те, са останали, безразлични; въстанието е представено като морален триумф на полската нация. Второ, подчертава се неговото значение за европейската история. В “История на Полша” Рошковски иска да убеди своите читатели, че неравната борба, на която полската столица е арена през 1944 г., изиграва същата роля на бариера пред настъплението на болшевизма, каквато изиграва четвърт век по-рано полската победа във войната срещу Русия на Ленин.”
Тази позиция е една от многобройните, които се разпространяват по повод на 60-годишния юбилей на въстанието. Изглежда, понякога се забравя, че въстанието е насочено главно и преди всичко срещу германците и е смазано от германците.
На 2 юли 1979 г. Йоан-Павел Втори говори във Варшава “за неравната борба срещу окупатора, в която Варшава е изоставена от своите съюзници и пада под собствените си руини”.
От своя страна, Владислав Бартошевски (роден през 1922 г.), известен участник в полската съпротива, ексминистър на външните работи на Полша преди 1989 г., повтаря пред пресата много пъти: “Синдромът на въстанието спираше обществото пред екстремните форми на действие през 1956, 1970, 1980, но от друга страна, имаше укротяващ ефект върху мнението на Москва, отнасящо се до полското общество. Това роди едно поведение на СССР към Полша много по-умерено в сравнение с поведението му към другите страни на Изтока. След сто и петдесет години кървави въстания, непрекъснато подновявани срещу окупатори – руски, пруски, немски и австрийски (1794, 1830, 1846, 1848, 1863, 1905, 1919, 1920, 1921), поляците усвояват урока на годината 1944 – те почти престават да бъдат една въставаща нация… Въпреки това стереотипите и митовете остават. За поляците, винаги готови да воюват на всяка цена за своята независимост, дори без надежда за успех. За винаги храбрите полски войници и партизани. Впрочем, стереотипите, така както и мотивите, имат устойчив живот. Те представляват непренебрежима част от сметките на политиците и в последствие на голямата международна политика. Без съмнение именно те възпират СССР да нахлуе в Полша с оръжие през 1956 и 1981 г.
Сп. “L’histoire”, №290, септември 2004
Превод: Юрий Борисов