Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос не возкресе", на редица статии в периодичния печат.
“Един друг свят е възможен” – за втори път под това мото в бразилския град Порто Алегре ще се състои Световният социален форум (31 януари – 5 февруари). Това е обмисленият, организиран и енергичен отговор на поголовно тиражираното твърдение, че неолибералният тип глобализация няма алтернатива. Алтернатива нямат нито взломното навлизане на пазара във всички социални и човешки взаимоотношения, нито икономическият и политическият диктат на богатите над бедните, нито дори дребният факт, че всяка година десетки милиони деца по света умират от отдавна лечими болести.
В България не се вълнуваме от този спор. В България, когато чуем за антиглобализация, се сещаме за хулигани, които трошат витрини и палят контейнери с боклук. В най-добрия случай си представяме хора, излезли по улиците, изпълнени или с носталгия по един безвъзвратно умрял свят, или емоционално отхвърлящи една неизбежна и прогресивна реалност, или пропити от безпочвен, утопичен идеализъм.
Интересно е да си отговорим на въпроса защо българското общество се самоизолира от едни неоспорвани по света в своята значимост вълнения. Причината не е в липсата на информация – половиният милион потребители на интернет има достъп до планини от факти, свързани с новата борба за едно по-добро и по-справедливо бъдеще. Не е възможно и да си мислим, че обсъжданите процеси не ни засягат. Не се иска кой знае каква интелигентност, за да разберем, че сме потопени в един ужасно взаимосвързан свят, в една световна паяжина, при която всяко потрепване на която и да е основна нишка раздрусва цялото. Към това можем да добавим, че собствената ни бедност, която постигнахме с пот на чело и пълна незаинтересованост за съдбата на националните ни интереси, ни прави напълно уязвими.
Моят отговор е, че ни липсват утопии.
Франсоа Утар, един от най-авторитетните лидери на световното движение срещу неолибералната глобализация, в редица свои публикации говори за три нива на алтернативи: утопии, средносрочни и краткосрочни алтернативи.
Утопии? Непостижимото като съперник на реалното?
Може да се смята за доказано, че в момента на формулирането на една идея не може да се прецени дали тя е утопична или не. Разкажете на човек от древността за каквото се сетите от днешния ни бит или обществено устройство и първата мисъл, която ще провокирате у него, е “студен компрес”. Обяснете на средновековния алхимик, че цял живот си губи времето и ще получите нищо повече от презрителна усмивка. А всъщност дали не е прав?
Твърде е вероятно и друго. Дали без разтопените от слънцето криле на Икар човечеството щеше да изобрети самолета? Дали без “Утопията” на Мор обществото ни щеше да стигне до развитите системи за социална защита?
През изминалите дванадесет години освен социализма, изхвърлихме и мечтите си. Една утопия, която доведе в крайна сметка до нулева безработица и абсолютно достъпно за всички здравеопазване, потъна в историята и остави огромна и празна духовна яма. Опитваме се да я пълним с някакъв нов прагматизъм, чиито крайни резултати говорят за безспорен национален ирационализъм.
Нямаме мечти, нямаме утопии и се оказва, че нямаме цели. Ако не броим глупавите клишета на политически тарикати, които не се притесняват да будалкат народа си, защото в него няма енергия. Енергия, която може да му я даде само утопията. Идеята, която вдъхновява, без да има претенциите, че притежава точния график за своето осъществяване.
Както се казва в едно писмо до редколегията: “Мечтая за годините, отдадени на една велика идея. Скърбя за жертвите.”
