Метафизичният бунт е протестът на човека против съдбата – собствената – и цялото мироздание. Той е метафизичен, защото оспорва крайните цели на човека и Вселената. Робът въстава срещу участта, отредила му това унизително положение, докато метафизическият бунтар протестира против участта, отредена му като представител на човешкия род. Въстаналият роб споделя, че в душата му се таи нещо, заради което не би могъл да се подчини на своя господар, докато метафизичният бунтар заявява, че е прелъстен и измамен от мирозданието. И при двамата не става дума за просто и голо отрицание. Наистина – и при единия, и при другия се сблъскваме със съждение, в чието име метежникът се отказва да приеме собствената си участ.
Трябва да подчертаем, че въстаналият роб отрича своя господар, но никога в качеството на равен нему. Отрича го като господар. Робът не е съгласен, че господарят му има право да го нарича роб и изисква отмяната на това право. Ако хората не са в състояние да се позоват на общочовешките ценности, признати от всеки и от всички, тогава човек за човека остава неразбираем. Въстаналият иска тези ценности да бъдат недвусмислено признати, защото се досеща или знае, че без принципи в света ще царят само произволът и престъпленията. Тогава поривът за бунт у него възниква като копнеж за яснота и единство. И най-баналният бунт изразява стремежа към ред по един твърде парадоксален начин. С всеки ред това мое писание се приближава до темата за метафизичния бунт, надигнал се над разединения модерен свят, за да се бори за неговото обединение. Своя принцип за справедливост противопоставя на принципа за несправедливост, който, както установява той, ръководи света. Накратко казано: бунтарят жадува за едно – да разреши това противоречие и да построи (доколкото е възможно) единно царство на справедливостта, ако успее да доведе своя принцип до последен предел. А дотогава ще разобличава противоречието. Като протестира срещу несъвършенството на човешките стремежи, обусловено от смъртта, и против разединеността на хората, метафизичният бунт е всъщност мотивирано искане за блаженото единство, антипод на страданията в живота и страха от смъртта. И ако всеобщата смъртна присъда определя човешкия живот, то в известен смисъл бунтът възниква едновременно с нея. Като протестира срещу своята смъртна природа, разбунтувалият се човек отказва да признае силата, която го принуждава да живее в подобни условия. Метафизичният бунтар не е непременно атеист, както би могло да се предположи. Той е богохулник по неволя. Богохулства в името на реда, уверен, че Бог носи смърт.
Но да се върнем към разбунтувания роб, за да изясним този въпрос. Чрез своя протест той утвърждава съществуването на господаря, против когото се е разбунтувал. В същото време доказва, че властта на господаря му зависи тъкмо от него и сам утвърждава своята власт, за да постави отново под въпрос превъзходството на този, който е господствал над него. В това отношение робът и господарят са исторически свързани: временното господство на единия е относително, както и подчинението на другия. Двете сили се утвърждават една под друга в момента на бунта, докато в тази борба – не на живот, а на смърт – едната от тях временно не изчезне в небитието…
Историята на метафизичният бунт не бива да се смесва с историята на атеизма. До известен смисъл тя се слива със съвременната история на религиозното чувство. Бунтът е по-скоро призив, отколкото чисто отрицание. Отначало той не отстранява Бог, а само разговора с него като с равен. Но тук не става дума за някакъв куртоазен разговор, а за полемика, при която той иска да вземе връх. Робът започва с искане за справедливост, а завършва със стремеж за господство. На него също му се иска да властва. Бунтът против човешката участ тук е съчетан с безогледен щурм, чиято цел е да се плени небесният властелин и да бъде осъден той на смърт. Човешкият бунт прераства в метафизична революция. Дендито се превръща в революционер. Тронът на Всевишния е прекатурен; бунтовникът признава, че тази справедливост, този ред, това единство, което напразно е търсил в живота си, сега трябва да го създава наново със собствените си ръце и да оправдава детронирането на Бога. Тогава започват отчаяните усилия – да бъде основано царството човешко, дори с цената на престъплението, ако се наложи. Това не минава без ужасяващи последствия, но малко от тях осъзнаваме навреме. И тези последствия не са обусловени от бунта като такъв или се проявяват, когато той забравя своите извори, уморен от мъчителното напрежение между “да” и “не”, и накрая се предава на всеобщото отрицание или на тоталното подчинение. В своя първоначален период метафизичното въстание е изпълнено с най-положително съдържание, както позитивен е и бунтът на роба…
Преведе от френски:
Огнян Стамболиев
