И ЗАПАЛИХМЕ СВЕЩ ЗА ДУШИТЕ ИМ…

0
234

Христо Христов е завършил  СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Българска филология”. Работил е във вестниците “Марица-изток”, “Днес”, “Континент”, “Стандарт”, в радио FM+ – Стара Загора. Автор на документално-публицистичната книга “Стъпала към хоризонта”. Член на СБЖ. В момента е кореспондент от Стара Загора на в. “Земя” и в. “Дума”.

Навръх Коледа 2001 година България потъна в траур.
Седем деца останаха бездиханни върху циментовите стъпала на бивша ледена пързалка, превърната в името на т.нар. “пазарна икономика” в дискотека с екзотичното име “Индиго”. Злокобната вест връхлетя върху заснежената страна и накара всеки, овардил малко-отмалко човешкото в себе си, да изтръпне.

Трагедията в столичната дискотека “Индиго” се превърна в своеобразен водораздел. Защото до 21 декември възприемахме траурните вести едва ли не като част от необходимия преход.
От тоталитаризъм към демокрация.

От времето на полунелегално петите песни на “Бийтълс” към хилядните шествия на технопарадите.

От страха пред милиционерската фуражка към непукизма от размаханата полицейска стоп-палка по магистралата.
Децата ни рецитираха не стиховете на Дядо Вазов (за патриарха на родната литература и образователните чиновници ще стане реч по-долу!), а имената на Маймуняка, Златистия, Барона, Гибона… И никое от тях не желаеше да бъде в отбора на полицията, защото екшън героите от другата страна им изглеждаха далеч по-вълнуващи.

Журналистите пък пресъздавахме крими-сводките в стила на Великата Отечествена. С тази разлика, че тя, нашата Отечествена, всъщност се водеше и се води не за опазване, а за разграбване на държавата.

Докато не ни застигна новината, че седемте момиченца и момченца са издъхнали в устрема си към естрадата. Където ги очаквали двама от любимите им. Изпълнители на рок парчета.
А в основата на трагедията била липсата на шепа пясък. Която някой е трябвало да разхвърли върху обледнелите циментови стъпала.

В следващите дни, докато снежинките гасяха огънчетата на запалените свещи край мястото на трагедията, стана ясно и друго: че случилото се всъщност е пъзел от мозайка, в която вината е … колективна.

На 19 януари, минута след като положи клетва с ръка върху конституцията и целуна Евангелието и кръста, новият президент на Републиката Георги Първанов зададе въпроса: “Защо трябваше да се случи националната трагедия от 21 декември, за да разберем, че докато не запалим искрата на духа в нашите деца, ще палим свещи за душите им?”.

Междувременно припламнаха искри от една друга война. Войната за комисионните от букварчето. Нищо, че точно то, букварчето, е комай единственото оцеляло безплатно парченце от уж конституционно закрепеното ни безплатно образование.
И в суматоха изплува истината, че дори образователният министър не знае колко са строфите в класическото “Аз съм българче” на Иван Вазов.

Затова пък пак той, министърът, го възприемал като …. националистически идиом.

Докато учените ни мъже и жени се ритаха по кокалчетата под масата, прокуратурата взе, че повдигна обвинение срещу доскорошната синя емблема, столичния кмет Стефан Софиянски. За престъпления по служба. И му определи парична гаранция от 10 000 лв. Заради похарчени в повече 100 000 в “зелено”. Дадени, според Софиянски, за благото на София. А според магистратите – в разрез с процедурата.

Докато читателите се грееха на тези новинки, бумна взривът около легитимността на цялата ни съдебна система. Взрив, който може да постави под съмнение всичко случило се през последните 12 години.

Оруел ряпа да яде!

Защото преди няколко години едва не отрекохме сключените граждански бракове от 1944-а насам, а сега сме на път да обявим, че не сме дори съществували.
Затова пък от градчето Шипка ни застигна вест, която прозвуча като балсам за изранената българска душа. Японска семейна двойка дотолкова харесала родината ни, че пратила на премиера Сакскобургготски бизнес-предложение. Да прави, да струва, но да покани у нас поне 2 милиона пенсионирани поданици на Страната на изгряващото слънце. И с техните спестявания да превърне България в … книжен тигър на Балканите.

Дали Симеон е прочел японската идея можем само да гадаем, но безспорен е фактът, че предпочете първата си Нова година като министър-председател да прекара не в София, а в Мадрид. Може и да е прав в избора си ексмонархът. И без това на родна почва собствените му депутати едва не се изпотрепаха да го има ли или да го няма носещото името му национално движение.

Веселба. От която на “Позитано” 20 и “Раковски” 134 свят им се зави. Само при мисълта, че около Гергьовден пак може да се завърти предизборната рулетка.

В контекста на случващото се казанлъшкият поет Румен Денев тихо отрони: “Комай единствено поетите останаха гаранти на националната ни сигурност…”

Но кой ти слуша поетите?
Щото ако ги слушаха, нямаше да забравят чутовното: “Бедни ми, бедни Македонски… Защо не загина при Гредетин?”

20 януари 2002 година

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук