След 9 септември за Яворов беше приготвено ново, по-жестоко разпятие. Защото гвоздеите бяха забивани в живата плът на неговото творчество. Намери се един поет, който от командния си пост на председател на СБП и пръв съветник по културата на тогавашния диктатор заповяда това разпятие. Към него се присъедини и катедрата по българска литература в Университета. Девет десети от Яворовото творчество бяха ампутирани. Бележити творби като “Нощ”, цели стихосбирки с философската му поезия, като “Безсъници” и “Прозрения”, бяха обявени за индивидуалистични, идеалистични, следователно упадъчни, изключени бяха от литературното ни наследство и щедро подарени на буржоазията. В учебната програма Яворов беше застъпен с няколко стихотворения от социален и революционен характер.
Докато революционната му поезия беше призната, по някакъв странен парадокс революционната дейност на Яворов в македонското революционно движение беше отречена.
Становището на Комунистическата партия по нашия национален въпрос потули в сянка тази дейност. “Хайдушки копнения” бяха хвърлени в забрава. При една анкета между ученици и войници се оказа, че не бяха дори чули заглавието на тази книга. Биографията на Гоце Делчев беше спряна след излизането й за “антируски тенденции”. От паметната плоча на музей “Яворов” в София беше зачеркнато определението поет – революционер. На нито една заря в навечерието на 2 юни не беше споменавано името на поета между българските революционери.
Съвсем ненавременно изглеждаше затова моето писмо до ЦК на БКП през 1954 г. по случай 40 години от смъртта му да се изгради мемориален музей на Яворов в Чирпан, в София – научен музей с национално значение, а Яворовите скали в Поморие, където при моето посещение през 1953 г. се изхвърляха клоаките на града, да се превърнат в Яворов бряг с паметник, открит театър и дом на поета. На заседанието в ЦК по този повод рязко становище против моето предложение взе председателят на СБП Хр. Радевски, който заяви, че мястото на Яворов в нашата литература все още не е изяснено и обекти от национален характер не могли да се създават. Въпреки защитата от страна на директора на Литературния институт Л. Стоянов предложението беше отхвърлено.
Тогава поисках среща с В. Червенков и я получих само след няколко дни. В едночасов разговор му изложих моите схващания по въпросите, засягащи не само Яворов, но и Пенчо Славейков, целия кръг “Мисъл”, Д. Дебелянов, Т. Траянов и пр. Червенков слушаше внимателно доводите ми, без да прояви с нито една дума собственото си становище. В края помня, че му казах: “Може би напразно ви занимавам с всичко това. След мене ще влязат вашите съветници от СБП, които ще ви говорят противното, и вие естествено ще повярвате на тях.”
Станах. Стана и той и ми подаде ръка:
– Не. Вие сте права и аз ще ви помогна.
После ме изпрати до вратата и когато вече прекрачвах прага, ми каза:
– Хубаво е, че сте така смела. Но имате силни врагове. Пазете се.
След един месец излезе министерско разпореждане за създаването на музеите в Чирпан и в София и на Яворов бряг в Поморие. Комитетът за култура ми възложи ръководството по изграждането и на трите обекта.
През онези години работех усилено над книгите за Яворов. Първата монография – “П. К. Яворов – историко-литературно изследване”, беше вече готова. Работата ми над “Летописа” за Яворов напредваше. Преровила бях много чували с още необработени архивни материали в обществените архиви. Записани бяха спомени от 150 души. В Народната библиотека в София и Пловдив години наред преглеждах наши и чужди списания и вестници. Сама се страхувах как ще овладея огромното количество фишове, с които се бях затрупала, за да ги включа в една изследователска система. И все пак имаше още бели петна в последователния низ от дати и събития.
* * *
Идвах в Бистрица само в събота и неделя. Останалите дни прекарвах и през най-големите горещини в София в Народната библиотека, където работех вече над третата си книга “Пътят към драмата”, или в печатниците над коректурите на първата монография и на Летописа. Тези книги бяха всъщност защитата на поета срещу левосектанската теза в тогавашната наша литературна наука за двата периода. Тази абсурдна теза естествено събуди противодействие, начело на което стояхме Пенчо Данчев и аз. Разгоряха се остри дискусии по научни сесии на БАН и в печата. При обсъждането на плана за бъдещата история на българската литература нашето становище, което включваще в защитата си не само Яворов, но и Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Траянов, беше подкрепено от съветските българисти проф. Д. Ф. Марков и проф. Злиднев. Върху страниците на “Литературен фронт” се разгърна дискусия, главните участници в която бяха проф. Г. Цанев и Хр. Радевски, от една страна, и Пенчо Данчев и аз – от друга. Според нашата тактика аз трябваше да дам статията си в края. Точно тогава ме извика акад. Т. Павлов: “Няма да излезеш със статия. Готви се решение на ЦК против вас. Може и да те изселят, защото поставят въпроса, че внасяш в нашето литературознание контрабанда буржоазна идеология.”
Не беше възможно да напусна битката в решителния момент. И аз представих в “Литературен фронт” голямата си статия “Тезата преди всичко”. Преди публикуването й ме извика гл. редактор Славчо Васев: “Много е остра. Съветвам ви най-приятелски да смекчите някои пасажи.” Вечерта се събрахме у Стоян Каролев с Пенчо Данчев и дообосновахме посочените остри пасажи. Статията излезе без никакви съкращения. И дискусията беше приключена, без да излезе решение на ЦК.
Паралелно с научната ми работа и битката по сесии и в печата вървеше и подготовката на музеите в София., Чирпан и на Яворовия бряг в Поморие. Осъществяването на музея в София представяше най-тежките проблеми, които ми отнемаха не само дните, но и вечерите. И все пак бях в София. Подготовката на музея в Чирпан обаче, както и на Яворовия бряг в Поморие ме откъсваха постоянно и за дълго от моя дом. А противодействията продължаваха – те обединяваха отношението на поддръжниците на двата периода с враждата на някои пришълци в Каравеловия дом, със злобата на музеи, които виждаха в новоизграждащия се музей в София нов тип музей. Той щеше да раздвижи покоя на хранилищата на стари вещи.