Професор, Доктор на историческите науки. Научните му интереси са свързани с развитието на историческите връзки между Унгария и България. Автор на десетки статии, студии и книги, между които: “Кръв по розите”, “С България в сърцето”, “Българистика, българознание, наука за България”, “Ослепяване на българите (от Самуил до наши дни)”, “Предизвикани изповеди” и др. смъртта го завари като председател на дружеството за българо-унгарско приятелство и на Сдружението на независимите български писатели.
Двадесетият век е вече зад нас. Той приключи в края на Студената война и премахването на двуполюсния модел на света. Разпадна се Съветския съюз и изграждания с толкова жертви и усилия “Международен лагер на социализма”. Назад в историята останаха и Сталин и Ленин. Отминаха или отминават и идеите на Удроу Уйлсън, президент на САЩ от 1913 до 1921 г. И въпреки че в създадения от У. Уйлсън своеобразен “американски интернационализъм” се кълняха много от следващите американски президенти, включително и от епохата на Студената война, той постепенно отстъпва на заден план. Настъпи времето когато американците все по-малко си спомнят за идеите на Уйлсън за национална независимост, национален суверенитет и самоопределение. Още повече че разпадането на многонационалните държавни обединения поражда неизмерими и нескончаеми проблеми, скрити и открити заплахи. Тази сравнително нова линия има много и различни обяснения. От една страна националното самоопределение е добро докато се отнася до други големи държавни единения подобни на бившия Съветски съюз, които бяха контраполюси на САЩ. Ала тук възниква съдбоносния за Щатите въпрос – докога използваната машина за пълна американизация на народностите и милионите имигранти ще продължи да действа безотказно и ефективно?
Понастоящем южните щати, съседни на Мексико вече сезадъхват на испански език. Испаноговорящите са толкова много и се увеличават толкова бързо, че стават все по-трудно “смилаеми”. От друга страна прирастът на негрите и на черните въобще е доста по-голям от този на “чистокръвните американци”. Бавно, но сигурно Америка почернява. На всичко отгоре след бомбардировките от 11 септември 2001 г. на Международния търговски център в Ню Йорк и на Пентагона във Вашингтон от фанатици ислямисти-камикадзе, САЩ реално почувстваха, че с религиозния фанатизъм и фундаментализма шега не бива. И че е много рисковано и опасно да се създава и такава атмосфера, когато могат да възникват партии и движения на етнорелигиозна основа, срещу което не е застрахована и самата Америка. На световната сцена в пълен ход са пуснати глобализацията, космополитизма, нихилизма и т.н., но с явното предпочитание тези явления да се развихрят безконтролно само в чужбина. В САЩ предпочитат тези процеси и явления да бъдат контролируеми и целенасочвани в полза и подкрепа на американския патриотизъм и американизацията вътре и вън от страната.
В България споменатите явления и процеси нямат никакви ограничения. Приказките за интеграция се провеждат така че всъщност имат обратен ефект. Широко рекламираното чуждопоклонничество и невъобразимите филства и фонства по-скоро измислят, обособяват и противопоставят какви ли не етноси и религиозни групи и секти. Последиците от войнстващия атеизъм в миналото и днешните противоречия и борби правят Българската православна църква безсилна пред лицето на ислямската инвазия и всевъзможните секти. Впрочем християнството е в дефанзива в много, в това число и в големи страни, но в страната ни то е напълно абдикирало от своите преки задачи и духовни задължения и държавата ни със своята културна и образователна политика отдавна не “произвеждат патриотизъм и родолюбие”.
В наше време и вероятно в близкото и по-далечно бъдеще в еднаква степен би било грешка да се обяви, че национализмът е мъртъв, или да се оценява изцяло като отрицателно явление. У нас се води истинска война срещу национализма и националното, или още по-точно против българския патриотизъм. Но в съседните на България държави и в света национализмът и днес си остава могъща сила. Агресивният национализъм беше характерен за целия ХХ век, като в лицето на двете световни войни той достигна връхната си точка. Предишното столетие бе белязано не толкова от класовата борба и битките за социална справедливост, или от идеологическото противопоставяне. През ХХ-то столетие най-характерна бе борбата между нациите, оглавявани и сплотявани от различните видове агресивен национализъм и империалистически шовинизъм.
Намират се автори, които засега, поради липса на достатъчно много симптоми, твърде несмело заявяват, че борбата между нациите може би ще бъде продължена от антагонистичните противоречия между расите. Но засега няма никакви що-горе по-сериозни признаци, че дори в по-далечното бъдеще междунационалните противоречия ще преминат в нова фаза – борба между расите. И дори Хитлер, който олицетворява най-агресивния национализъм и империализъм не изпитваше особена омраза към другите раси. Известно е, че той се съюзяваше с всякакви раси – японци, китайци, испанци, италианци, някои славянски народи и т.н. В същото време фюрерът прави разлика между национализма и патриотизма. В своята издадена и на български език книга “Моята борба” Хитлер между другото пише: “Аз съм националист, но не и патриот!”
Острият национализъм е както користен, така и егоцентричен. И докато патриотизмът е дефаванзивен, то национализмът е агресивен. Патриотизмът е любов и обич към една отделна страна, с определен език, традиции, история, култура, чиито успехи обаче нямат за цел за заграбват или засенчват други култури и езици, а преди всичко да имат свой принос и знак в разнообразната човешка културна съкровищница и цивилизация. Патриотизмът предполага и изисква уважение към духовността на другите народи и нации и взаимна безкористна помощ в техния стремеж за разцвет и просперитет. Взаимното уважение и взаимната човешка помощ означава не само такова отношение от наша страна към другите, но задължава и останалите народи и държави да имат подобно равностойно отношение към нас и нашия език и култура.
Отделни автори виждат и определят агресивния национализъм като своего рода политически и идеологически заместител на религията. Патриотизмът винаги е нещо много по-дълбоко от едно биологическо чувство, тъй като алтруистичната любов по своята същност е човешка, човеколюбива. Ако трябва да се обобщи и изведе някаква формула за патриотизма, то може да се каже, че той става истински само ако успешно воюва на четири фронта: против екстремисткия национализъм, против безпринципния интернационализъм, срещу глобализацията, също така против космополитизма и нихилизма. Разбира се, той е еднакво отдалечен и от анархизма, и от тоталитаризма и диктатурата. Патриотизмът пледира за истинска общонародна демокрация, за еднакви права на всички хора, за социална справедливост и за равноправие в международните отношения.
В условията на бурно развитие на научно-техническата революция, на средствата на труда и производителните сили, всички разбират, че настъпват нови времена, нова епоха. Ала техниката колкото и съвършена да е, тя си остава “равнодушна” и “студена”. Зависи от кого и за какво се използва. Тя може да служи на човека, но може и да убива човека. Въпреки това, големият български поет Никола Й. Вапцаров намери в нея нови струни на романтиката:
“Романтиката сега е в моторите,
които пеят
по небето синьо”
– писа той в стихотворението си “Романтика”.
В същото време става все по-ясно, че техническият прогрес и хуманизма не винаги вървят ръка за ръка, че научно-техническият прогрес и хуманизма от една страна, и варварството от друга, не се изключват взаимно. Тази особеност беше забелязана още от фашисткия министър на пропагандата Гьобелс, който навремето подчерта: “Национализмът разбира как да изпълни бездушната рамка на техниката с ритъма и горещия пулс на нашето време”. Естествено тук не става дума за националистите и фашизма, а за новото време и за новите варвари, на които предшествениците бяха нацистите. Или днешните младежки орди от наркомани, алкохолици, клептомани, убийци, крадци, търговци на свежа плът. Изобщо за двукраки, които са срам за човешкия род, но които в много случаи не са такива по рождение, а са плод на едно престъпно общество и на обществена система, която няма друга цел освен парите, богатството и властта, придобити без оглед на средствата и методите. За такова общество и за такава система понятия като човещина, човешко поведение, възпитание, култура и т.н. са неща далечни и непознати.
Навремето Наполеон беше казал, че между великото и смешното има само една крачка разстояние. А колко е разстоянието между хуманизма, доброто възпитание и поведение от една страна и варварството от друга? Според Риварол: “И най-цивилизованите хора са толкова близо до варварството и вандалщината, колкото и най-излъсканото желязо до ръждата”.
Според редица други автори още в миналото на ХХI век, светът и човечеството са изправени пред две главни заплахи:
1. институционализираната гонитба на материален и стопански растеж, финансови печалби и т.н., които вече сериозно застрашават самата природа и стабилността на света и
2. популисткият национализъм, който пречи на по-широкото разбирателство между народите и често се изражда във варварство и вандалщина.
Едната заплаха се мотивира с ламтежа за богатство, а другата – от стремежа за власт и господство. Едната е последствие и резултат на доминиращата презумпция, че главната мотивация на човешкия индивид е алчността, а другата – жаждата за власт. Истинско нещастие е че двете оценяват и виждат смисъл в историческия и социален прогрес само като трупане на пари. Да гарантират колкото се може повече пари, капитали, власт и сигурност само по себе си. Що се отнася до последното – трябва да се напомни, че само допреди стотина години понятия като “национална сигурност” бяха твърде далеч от толкова много почитаните днес термини особено във великите държави. През ХХ в. понятието “национална сигурност” се превърна в свещено, а заедно с него и съответните институции. Както се каза, борбата за национална сигурност е вече дълбоко институционализирана и издигната във фетиш от т.нар. Велики сили. Последните обаче, когато става дума за по-малките страни, или за колониите, предпочитат същите да имат имунна система със затихващи функции. В това отношение типичен пример е България, в която през последните десетина години е заплашена самата държавност.
В края на ХV-то столетие Христофор Колумб откри Америка. От своя страна Вашку де Гама* , плувайки покрай бреговете на Африка намери нов път за Индия. Започна европейската експанзия по всички краища на земното кълбо. В течение на пет хиляди години Средиземно море и средиземноморието е главна арена на историята. В продължение на две хиляди години в центъра на историята стои Апенинския полуостров. В края на ХV век обаче започва възходът на атлантическите сили: Испания, Франция, а по-късно и Англия. По този начин след Средиземно море главно място в световната история заема Атлантическия океан. В наше време този център се измества още по на Запад около Тихия океан – Америка от една страна, и Япония, Китай, Австралия, Индия и т.н. – от друга.
По тази логика човечеството, макар и много бавно, върви към изграждането в далечно бъдеще на единна общочовешка цивилизация, обединяване на народите от цялата планета. За това говори и все по-бързото развитие на научно-техническия напредък, непрестанното и бързо “скъсяване” на разстоянията между най-отдалечените точки на земята. Създават се като че ли условия за преодоляването на междудържавния антагонизъм и нова епоха на безгранично мирно развитие. Ала това е въпрос на много далечно бъдеще. И едва ли този процес ще завърши през Третото хилядолетие. А и не бива да се забравя, че дотогава могат да се случат много и различни неща: грамадни крачки към нов висш хуманизъм и човеколюбие, но не са изключени и ужасяващи катастрофи, невъобразими и несравними с нищо познато досега падения и пропасти.
През 1989 г. видният английски икономист и общественик Джон Хадълстън написа и издаде своето капитално съчинение “Към справедливо общество”. В него той разглежда общочовешката история като редуване на етапи и стремежи на човечеството към създаването на все по-справедливо общество. В предговора към книгата Джон Хадълстън между другото пише: “Първата част от тази книга съдържа някои от съществените моменти от стремежа към справедливо общество от началото на човешката цивилизация до края на ХVIII-то столетие”. Във втората част се прави опит за общо описание на основните интереси на прогресивните движения през ХIХ и ХХ векове и на успехите и неуспехите на човечеството по пътя към справедливо общество. Тази част има три раздела:
а) Към по-голямо политическо и социално равенство,
б) Към отстраняване на бедността,
в) Към сътрудничество и премахване на войните.
Третата част на книгата започва с резюме на положението днес и на алтернативните пътища за движение водещо напред.
В заключение се внушава, че “естествен наследник на прогресивните движения в историята е бахайската религия. С широтата и проницателността на своето световъзприемане, с практическия си подход и натрупания опит, това движение действително дава неповторимо обещание за осъществяването на изконната мечта – мечтата за справедливо общество”.
Авторът подчертава, че идеята за справедливост в най-широк смисъл е била централна в ученията на Исус Христос, Мохамед, Мойсей, Буда и Заратустра.
Седем години след “Към справедливо общество” на Хадълстън, на бял свят се появи “Сблъсъкът на цивилизациите” от Самюъл Хантингтън. Тази книга според Хенри Кисинджър “ е една от най-значимите, появили се след края на Студената война”. В този внушителен труд се прогнозират възможно най-страшни преживявания на човешкия род. Още в предговора се посочва, че “… основно и най-опасно измерение на възникващата глобална политика ще бъде конфликтът между групи от различни цивилизации”, образувани на основите на старите витални религии като християнството, исляма, будизма и т.н.
В изследването си “Сблъсъкът на цивилизациите” (Преобразуване на световния ред), Самюъл Хънтингтън анализира въпроси и проблеми като: “Универсалната цивилизация, взаимоотношенията между власт и култура; изменящото се равновесие на силите между различните цивилизации; културната индигенизация на незападните общества; политическите структури на цивилизациите; конфликтите породени от универсализма на Запада; мюсюлманската войнственост и стремежа за политическо утвърждаване на Китай; балансираните и агресивни реакции спрямо възхода на китайската мощ; причините за войните и движещите сили в тях, довеждащи до разпадането на държави; бъдещето на Запада и другите цивилизации”.
Изключително важен е проблемът свързан с демографския бум и неговото влияние върху стабилността и равновесието на силите в света. Авторът изтъква, че “Стълкновението между цивилизациите е най-голямата заплаха за световния мир, а установяването на международния ред, стъпил на цивилизационна основа, е най-сигурната гаранция срещу нова световна война”.
Самюъл Хънтингтън подчертава, че за народите, които търсят своята идентичност и преоткриват етническата си принадлежност, врагът е от първостепенно значение, а потенциално най-опасните вражди възникват около разломите между основните цивилизации в света. Според него най-мрачният светоглед в това отношение е свързан със започващата нова ера. И за илюстрация цитира романа на Майкъл Дибдин “Мъртвата лагуна”. В него, между другото се казва: “Не могат да съществуват истински приятели, без да има истински врагове. Ако не мразим това, което не сме, не можем да обичаме това, което сме. Болезнено преоткриваме тези стари истини, след като в продължение на повече от век сме припявали сантиментални припеви”.
“Хората, които ги отричат, отричат семействата си, наследството си, правата, които им се полагат по рождение, отричат самите себе си. Те няма да бъдат лесно опростени”. Самият Хънтингтън застъпва становището, че за народите, които търсят своята идентичност и преоткриват етническата си принадлежност, врагът е от първостепенно значение, а първоначално – за втори път посочва той – най-опасните вражди възникват около разломите между основните цивилизации в света. И тук не може да не се каже, че България заема територии тъкмо на разлома между християнската и ислямската цивилизации.
Хенри Кисинджър смята, че международната система от ХХI век ще включва най-малкото шест основни сили: Съединените щати, Европа, Китай, Япония, Русия и по всяка вероятност и Индия. Естествено ще съществуват и множество средни и по-малки страни гравитиращи към някои от основните. Според автора на “Сблъсъкът на цивилизациите” след Студената война са се оформили седем или осем големи цивилизации. В поместената карта като илюстрация на своите съждения Хънтингтън посочва след 1990 г. девет главни цивилизации, а именно – Западна, Латиноамериканска, Африканска, Ислямска, Синойска, Индустка, Православна, Будистка, Японска.
С това делене едва ли всички бихме се съгласили, още повече, че техническият прогрес, развитието на производителните сили и на производствените отношения в никакъв случай не са изместени от някакви други сили и тенденции. В края на краищата работата се свежда до това – коя цивилизация ще осигури най-бързият и динамичен научен и технически напредък и растеж и изпреварващото му и най-ефективно приложение в живота и производството. А що се отнася до религиите и културите не може да не се отбележи, че и те са подложени, въпреки и много бавно на влияние на науката, на взаимно влияние и взаимно съобразяване. В случая не бива да забравяме ролята на радиото, телевизията, компютъра, интернет и всички средства за масова информация, които отдавна не признават никакви държавни, етнически и религиозни граници.
Всичко това много добре е схванал и главата на Римокатолическата църква и Ватикана папа Йоан Павел II. Той, както е известно, полага неимоверни усилия за сближаване на базата на хуманните начала не само на отделните клонове на християнството, но дори и с “традиционния враг” на кръста полумесеца, тоест с исляма. При формирането и развитието на цивилизациите и културите изключителна роля придобива елита, който ще оглави генералните и определящи тенденции, насоките които ще бъдат дадени на тези процеси. Например ще настъпи ли най-сетне продуктивно сближение между католицизма, протестантството, калвинизма, американската църква и източното православие, между западноевропейската и източноевропейската култура и традиции. Или коя тенденция ще надделее например в мохамеданството – нормалният ислям, или фундаментализмът и екстремизмът, агресията или добросъседските взаимоизгодни отношения. А също така доколко различните политици, псевдомесии и неомесии ще могат да използват за своите тесногръди интереси религията и вярата.
При евентуални непреодолими антагонистически противоречия между източното православие и исляма ще могат ли Западът и католицизмът, различните клонове на християнството като споменатото по-горе протестантство, английската църква, калвинизма и прочие да застанат своевременно зад източноправославните народи. Ще се повтори ли грешката от втората половина на ХIV в., която заедно с всички други съществени причини, малко или много бе последствие на схизмата от 1054 г. ще се поучим ли от борбата срещу арабското нашествие от първата половина на IХ в., или от причините за успеха на татарското нашествие. Нима нищо не ни говори сплотеността на западните демокрации със Съветския съюз през Втората световна война? В последна сметка именно тази сплотеност и единодействие позволиха да бъдат победени както хитлеристкият фашизъм, така и японският милитаризъм.
Според Хънтингтън и Кисинджър в новия идващ свят локалната политика ще бъде политика на етничността, а глобалната – на цивилизациите. И че съперничеството между свръхсилите ще бъде постепенно заменено от сблъсъка между цивилизациите. Смята се дори, че най-значимите и разпространени конфликти няма да бъдат между социалните класи, между бедните и богатите, а между народи принадлежащи към различните общности и цивилизации. В това отношение хората се самоопределят чрез предци, език, религия, традиции, обичаи, история и институции. Те се идентифицират с културни групи: “племена, етнически и религиозни общности, нации и – най-мащабно погледнато – цивилизации”.
Незападните общества, най-вече в Източна Азия развиват в огромни мащаби икономическата си мощ като по този начин създават предпоставки за военното си могъщество и политическото си влияние. С увеличаването на тяхното могъщество ще расте и увереността в собствените им сили, което ще им позволи все по-категорично да изявяват собствените си културни ценности и достояния и да отхвърлят и отричат наложените им такива от Запада. Разбира се, когато става дума за исляма много неща ще зависят от това дали благодарение на светския си характер държавите ще се окажат достатъчно стабилни. Например в република Турция дали ще се наложат окончателно и безвъзвратно европеизацията, нововъведенията и радикалните преобразувания, които водят началото си от великия реформатор Кемал Ататюрк. Изобщо дали западното влияние в останалите големи ислямски държави ще успее да се адаптира, да се абсорбира и преиначи закостенелите местни традиции и да се наложи. Или ислямският фундаментализъм ще успее да обхване, както традиционните си така и нови територии. Известна е неговата агресивност и пробивност.
Според Джеймс Уат и неговата книга “Индия в опасност (Настъпление на исляма)” в Индия арабското учение (ислямът, б.м.) се разпространява подобно на ракова тъкан в тялото на болен човек, за да обхване в наши дни 30% от нейното население. Ако това разрастване не бъде спряно и 380 милиона вероотстъпници на субконтинента не разберат характера на извършения от техните деди грях, то Индия в следващите 1-2 века е заплашена да последва съдбата на зороастрийски Иран, който преди 1300 години също така позорно капитулира пред войните на полумесеца”. Но ако това е положението в Индия, чието население вече надхвърля 1 милиард и по броя си заема второ място след Китай, то какво да се каже за България. През последните 10-12 години в България са възстановени, ремонтирани или построени над 1200 джамии и само 36 църкви. Основателен е въпросът къде се дяна многохилядната българска колония в турска Тракия и колко християнски църкви са построени там?
Джеймс Уат между другото изтъква: “Ислямът е не просто тотална религия, той, в известна смисъл е и националност. Неговите последователи по света се чувстват като част от една богоизбрана нация, която стои над останалите. Хората, изповядващи други религии, се считат за “неверници”, а в случая с индусите още по-лошо – за “езичници”. Мюсюлманите по-скоро ще превърнат Индия в арабска страна, но те самите никога няма да станат истински индийци. Докато са малцинство на дадена територия, те ще живеят затворени в своята черупка, странейки от обществения и държавен живот, но стават ли мнозинство, те ще наложат с желязна сила своите разбирания за обществото върху другите религиозни общности, без да се съобразяват с нищо”.
В нашумялата си книга “Голямата шахматна дъска” (Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви) авторитетният Збигнев Бжежински констатира: “Последното десетилетие на ХХ век ни направи свидетели на радикален обрат в световните дела. За пръв път една неевразийска държава не само се наложи като решаващ арбитър в отношенията на евразийските държави, но и като върховна световна сила. Поражението и разпадането на Съветския съюз беше последната крачка от шеметния възход на една държава от Западното полукълбо – Съединените щати – към позицията й на единствената и фактически първата действително глобална сила”.
“Голямата шахматна дъска” има високо актуално значение. Написана е от талантлив, разполагащ с огромен опит автор, произведението е истинско събирателно огледало на многостранната американска световна политика. В същото време тя, може да се каже, е практическо ръководство за действащия в момент американски политически и икономически елит. Авторът убедително говори на сегашните и следващи генерации американски политици какво трябва да правят, за да се ограничат всички държави и нации с огромен потенциал на равнището най-много на регионални сили. Подробно той разглежда начините и методите ,за да не се даде възможност да се организират по-силни от Америка и нейните верни съюзници коалиции. Според него понастоящем и в близкото бъдеще американската политика и американската дипломация трябва да направи и невъзможното ,за да не позволи на евентуалните нови претенденти за лидери на света да изместят САЩ като световен водач и арбитър. За тази цел САЩ трябва да си осигурят не само авангардно място в развитието на науката, техниката, новите технологии и прочие. Но те трябва да бъдат в състояние да осигурят свои верни достатъчно силни съюзници, които с тяхна помощ да бъдат в състояние превантивно да предотвратяват и охладяват мераците на някои сили да изместят от планетарното лидерство Америка.
Въпреки всичко друг един прочут американски автор Патрик Бюкенън открито прогнозира разрушителната ерозия подкопаваща самите основи на християнството и в последна сметка смъртта на Запада. Той така е озаглавил и труда си “Смъртта на Запада”. Според него към 2050 г. населението на Русия ще намалее с 30 милиона души, на Германия – с 23 милиона, на Италия – с 16 милиона и т.н., да не говорим за другите по-малки държави на европейския континент. В същото време една трета от европейците ще бъдат на възраст над 60 години. Според Патрик Бюкенън към 2950 г. само 10 процента от населението на земното кълбо ще бъдат от европейски произход. От друга страна към средата на века САЩ ще се превърнат в държава от Третия свят, а Русия ще бъде принудена да отстъпи Сибир на Китай. Наистина населението на САЩ ще нарасне чувствително достигайки около 500 милиона, но това ще се дължи най-вече на имигрантите, което ще превърне страната във всичко друго, но не и в американска с английски език. Щатите ще почернеят, като английският може да се окаже език на малцинството.
Наистина книгата на П. Бюкенън “Смъртта на Запада” предизвиква много въпроси. Поради своя силно дискусионен характер тя може би няма да бъде разрешена във всички щати. Но авторът далеч не е случаен човек. И през 1992 г., и през 1996 г. той е бил кандидат за президент. Неговата кандидатура е била за трети път издигната и при президентските избори през 2000 г. от партията на реформата. Той има достъп до информация и данни на всички авторитетни международни източници. И когато прогнозира, че християнската цивилизация умира, защото хората, които я съхраняват в своите сърца и души, си отиват от белия свят, той има предвид много факти и данни илюстриращи основните процеси и тенденции, които характеризират съвременния свят. Според него отрицателната раждаемост и неконтролируемата имиграция неминуемо ще доведат до краха на Америка и до тотален упадък на християнството. В този аспект едва ли е нужно да се коментира положението на Балканските християнски православни народи и най-вече ситуацията в България, където около 70 % от новородените са циганчета.
В Азия и Африка провидението като че ли е решило да предостави всичко на духа на стария Малтус, а Европа и Северна Америка да превърне в прицелна точка на ново “Велико преселение” на народите от Изток на Запад. В настоящия момент съвършено очевидно е, че за разлика от християнството, други религии, напр. ислямът, са във възход. Мохамеданството демонстрира невероятна жизнеспособност и активност, граничещи с агресия. И което е нещо твърде показателно независимо от своя етнически произход поклонниците на мохамеданството общо взето се чувстват като еднородни братя. При тях сплотяващата сила на религията е много по-силна, отколкото която и да е било друга. В България трудно може да се сравнява активността на исляма с “необяснимата” пасивност на Българската православна църква, раздирана от вътрешни противоречия и борби. В това отношение, в продължение на повече от 10 години, българските политици заслепени от възможностите за печалби и самообогатяване изобщо не се интересуват от състоянието на “имунната система на нацията”, съществена част от която се захранва от християнството и Българската православна църква. Впрочем и Европа, и Северна Америка все още недооценяват опасността от ислямската експанзия.
Да се надяваме, че бурният напредък на науката и техниката ще позволят още през това столетие да възтържествува по-съвършено съзнание и хуманизъм, нова постоянно самоусъвършенстваща се система и ред. Природата и земята вече ни връчиха предостатъчно предупредителни жълти картони. Въпреки и в много далечна перспектива центростремителните сили и бъдещият световен съюз на равноправните народи може би ще изпреварят все по-силните симптоми на антагонизма, нетолерантността и взаимната нетърпимост. Защото очакват ни и стари нерешени, и нови съдбоносни предизвикателства и проблеми.
Може би през ХХI и следващите векове, Човек най-после ще вникне напълно в Менделеевата таблица и основата на духа. Може би през следващите времена Човек ще разбере смисъла на своето предназначение и призвание, своето място и роля във Вселената. Но преди това той трябва своевременно и успешно да разреши своите земни проблеми.
