ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ ЕДНА МАЛКА ВОЙНА

0
198

Роден през 1975 г. Завършил е педагогика в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1999 г. е журналист във в. “Земя”, сега работи във в. “Дума”.

Я, да видим сега, откога не сме ходили на война. Преди да сметнем трябва задължително да направим уговорката, че няма да включваме разните му хуманитарни, миротворчески,миро-опазващи, мироподдържащи и контра, контрареволюционни прояви, защото иначе ще се окаже, че не сме се спирали да ходим с пушки на рамо из света.

И така след една бърза сметка се оказва, че след 1945 година, т.е. малко преди средата на миналия век български войник не е ходил на война. Това прави точно 58 години, ако още две години не бяхме ходили на война щяха да станат 60 години мир. Това вероятно щеше да е най-дългият мирен период в историята на България. Обаче, не би.

Изглежда правителството ни е решило, че много дълго сме се залежавали та реши да размърда държавата и набързо, и някак си по втория начин да ни спретне една, както обещават бърза и победоносна войница. Всъщност през миналия век, както и да го въртим и сучем победоносни войни сме нямали, но новото столетие може и да го започнем подобаващо. Защото сега сме на страната на възможно най-силния – САЩ, срещу не чак толкова силния – Ирак.

През последния месец наведнъж се случиха доста неща по отношение на бъдещата ни малка и победоносна война. Първо както му е реда тръгнаха слуховете, после почна мрънкането, сетне наченаха т.нар. реакции на политическите партии, и накрая благополучно парламентът разреши една малка българска войска да замине за “страна около Ирак”, а територията ни да бъде използвана за прехвръкващи и кацащи американски самолети.

От цялата словесна вакханалия около българската, съставляваща на иракската криза може да извадим поне три момента. Първият, как реагираха политиците ни от всички цветове, вторият, как реагира народът и третият момент – какво ни чака от тука насетне.

Най-интересното в предвоенната реакция на политиците ни бе, че с едно изключение…такава нямаше. За това, че може да се накиснем в иракската история из коридорите на властта се говореше най-малко от ноември миналата година. Още тогава обаче политици и министри от управляващото НДСВ като Симеон Сакскобургготски, Пламен Панайотов, Соломон Паси, Николай Свинаров и другите дето им припяваха, повтаряха само един и същ рефрен “Като ни поканят черно на бяло, тогава ще коментираме”. Толкова често я повтаряха тази фраза, че накрая журналистите престанаха и да ги питат. А напразно.
Минути преди парламентът да гласува разрешението за малката ни война външният министър Паси си призна “От четири месеца водим преговори със САЩ за това как да участваме”. От думите му излезе, че щом е имало преговори, при които са договаряни някакви условия, значи е имало покана да се водят тези преговори. Щом българското правителство е започнало да води тези преговори значи то е отговорило утвърдително на поканата, което значи…

Ето какво значи. В дебелите военни книги, някои не са чак толкова дебели, пише, че когато дадено правителство вземе решение за подготовка за война, то войната вече е започнала. Пише още, че войната започва с началото на мобилизацията, а гърмежите на пушките и топовете само официализират началото на военните действия.

Значи. Когато през ноември миналата година кабинетът “Сакскобургготски” е дал съгласие за обсъждане на възможното ни участие в една евентуална война той всъщност е започнал подготовката за същата тая война. Когато два месеца по-късно в медиите се промъкна информацията, че се събират доброволци, правителството всъщност е започнало една такава малка мобилизацийка, на доброволна основа, което пък както вече знаем е началото на войната. Така че от поне два месеца ние сме във война с Ирак. Честито!
Лошото е, че през това време само се досещахме, но това не може да замести знаенето. А не знаехме, защото не ни казваха. Защо не са ни казвали, също не знаем и можем само да гадаем и спекулираме. За тяхна сметка. Това обаче не променя факта, че всичко останало ще бъде за наша сметка.
Докато действията на управляващите в България при поискване от чужда страна да участваме в чужда война са винаги предвидими като почнем от 1968 г. насам, то тези на опозицията са къде, къде по-интересни заради нюансите в тях. И най-вече защото опозицията, както е добре известно, не управлява и значи не може да дава никакви разрешения за никакви войни, били те малки или големи.

Като съдим по досегашните ни войнствени изяви като например войната срещу Югославия позицията на СДС трябваше да бъде най-предвидима. Всъщност разни десни политици като бившия президент Петър Стоянов започнаха в напълно подобаващ стил. След като Бат Петьо навремето от синия екран призова правителството да пусне натовските бомбовози в небето над Сърбия, така и сега той пръв се записа в комитет за освобождението на Ирак. Обаче Стоянов не е фактор в СДС. Или поне не си личи.

Вторият бивш боен петел – Иван Костов, който пък спря руските самолети на половината път към Прищина взе та написа за случая една витиевата статия в един вестник, от която обаче не стана ясно каква позиция има. Стана ясно обаче, че Вуйчо Ваньо призовава да бъдем предпазливи. Костов обаче официално също вече не е фактор в СДС.
От единствения значим фактор в тази партия – Надежда Михайлова чухме само, че СДС има своя позиция, която е добре известна. Което означава, каквото означава и всъщност можеше да означава всичко, а накрая даже разбрахме за какво е идело реч. Но като оставим задявката настрана СДС два месеца мълча като пукел. Май там добре знаеха, че когато гласуваш за война при 80 процента неодобрение на народа, губиш изборите.

От БСП човек винаги може да очаква какво ли не, но този път социалистите изненадаха дори самите себе си. На станалия вече злощастен за ръководството на партията курорт Рибарица, бе изразено едно становище, а именно, че има и вероятност при която левите депутати в парламента да подкрепят българско участие в малката и победоносна война на САЩ дори без санкция на Съвета за сигурност на ООН. Функционерите в ляво обаче поставиха четири условия – сигурни доказателства, че Саддам има и разработва оръжия за масово унищожение, сигурни гаранции за националната ни сигурност, пак гаранции за връщането на иракския дълг, и още едни гаранции, че след войната ще отстрояваме наново Ирак. То там и без туй доста неща са по български проект.
Настъпилият впоследствие антивоенен рев в партията не може да се сравни с нищо, защото нищо подобно не е имало до момента. Възмутени столични партийни организации, членове на Висшия съвет на БСП, които медиите определят като хардлайнери, пацифисти, антиамериканисти и доста други “исти” обвиниха участниците в семинара в Рибарица в съглашателство със САЩ и световната военна клика, а обявеното становище като отстъпление от историческите антивоенни позиции на партията.

От цялата тая тупурдия излезе, че новото ръководство на БСП се опита може би за първи път да покаже, че когато управляващата партия отказва да се държи като такава, опозицията трябва да поеме нейната роля. Което упражнение обаче му оказа лоша шега, защото остана неразбрано. Дори от един бегъл поглед върху условията на левицата за подкрепа на самостоятелна акция на САЩ става ясно, че те практически са неизпълними от българското правителство и респективно от американците. От друга страна ако БСП имаше в арсенала си една подобна позиция, когато настъпи времето за дебати в парламента социалистите и коалиционните им партньори щяха да имат доста по-голям мегдан за политически маньовър.
Има обаче и друго. САЩ, въпреки прогнозите на голяма част от ония дето направиха на пух и прах позицията от Рибарица, ще ги има доста след като те си отидат от тоя свят. След време обаче, ако и когато БСП се върне на власт точно на това ръководство ще му се наложи да контактува и преговаря с американците, а България ще е член на НАТО. Тогава нещата ще са значително по-сложни, поради подписаните един куп съюзнически договори. Ако и тогава откажем, заради обикновен антиамериканизъм или пацифизъм да изпълним съюзнически задължения, защо се гънахме навремето толкова да влизаме в НАТО?

Реакцията на народа както винаги е една и съща. Мнозинството българи не искат война. Че кой нормален човек я иска? Въпросът е, когато започне войната да сме на правилната позиция, с правилния съюзник и в правилното време. От отговора на тези въпроси идва и отговора на другия въпрос “Какво ни чака”?

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук