ИЗБОРИТЕ В УКРАЙНА

0
186

Роден е през 1962 г. Следвал е в Софийския университет, специалност история и социология. През 1988 завършва Философския факултет на Московския държавен университет “Ломоносов”. Има специализация на тема “Управление на политическите процеси в МДУ – Москва. Работил е в Омскнефтеоргсинтез (Русия) и Казахойл (Казахстан).
Политолог, експерт по Русия и ОНД. Има десетки публикации в български и руски медии. Награден от Руския фонд на мира като най-добър български анализатор, пишещ за Русия за 2002/2003 година. Женен, има две дъщери.

Украинският въпрос

С налагането на Юшченко за президент може да се счита, че политическото решение за приемане на Украйна в НАТО като първа крачка към нейното присъединяване към Запада е взето. Стартира обратното броене на времето, технологически необходимо за неговото реализиране.

Западната стратегия за Украйна

“Годината е 2010. Украйна току-що е получила покана да стане член на Североатлантическия алианс на срещата на страните от НАТО, провеждана във Варшава. Полша е избрана като място за провеждане на тази среща в знак на признание за нейната активна роля в развитието на отношенията между НАТО и Украйна. След избирането на новия президент на Украйна през есента на 2004 г. политиката на страната радикално се измени. От този момент Киев демонстрира огромен прогрес в преодоляването на политическата нестабилност, в борбата с корупцията и провеждането на основните икономически реформи. Във външната политика промените са още по-сериозни и акцентът е поставен на сътрудничество със Запада. С новото прозападно правителство, ориентирано към провеждане на реформи, Украйна заедно с Полша стана една от страните в региона, провеждаща ясна и последователна проатлантическа политика, превръщайки се в регионален реформаторски лидер и един от главните участници в миротворческите операции на Алианса в Афганистан и на целия голям Близък изток.”*

За да стане реалност всичко това, Украйна още отсега трябва да започне да действа като фактически съюзник на Запада. Тя трябва да спечели неговото доверие и да измени отрицателното отношение към себе си. Обществото трябва да демонстрира постоянно мотивиран стремеж във вътрешната и външната политика, което ги прави част от Запада. Той, от своя страна, ще гарантира приемането на страната в НАТО или ЕС в случай, че съответства на всички критерии. Вратите на НАТО и ЕС никога не ще се отворят, ако лидерите на страната кандидатка не чукат или още по-добре да блъскат по тях.

Присъединяването на Украйна към Запада трябва да стане следващата крачка към завършване на строителството на европейското и евроатлантическото общество.

Русия ще се наложи да свикне с новите реалности, а след това вече може да се пристъпи към изграждане на нови отношения. Приемайки тази реалност, Кремъл ще стане значително по сговорчив.

Това накратко е стратегията на Вашингтон за разпростиране на евроатлантическите структури върху цялото постсъветско пространство.

Работилият през 90-те години в държавния департамет Роналд Асмус формулира ясно плановете на Вашингтон относно страните от бившия източен блок. “Западът може да счита, че е загубил, ако не успее да присъедини към себе си държавите от Централна и Източна Европа за десет години от падането на берлинската стена, а Украйна, Беларус, Молдова и Кавказките републики до 25 години (т.е. до 2015) г. За Русия са предвидени до 50 години (или процесът на нейното присъединяване – интегриране трябва да приключи към 2040 г).”

Роналд Асмус не посочва в какво ще се изразява загубата на Запада, ако не присъедини към себе си тези държави в посочените срокове. Той не посочва и кой би спечелил от това.

Явно става дума за надпревара с времето, предотвратяваща възникване на още един център на влияние в Евроазия. Център, оставащ в рамките на европейския и демократическия избор, но позволяващ на страните от постсъветското пространство да изживеят естествената си история на демократизиране, създаване на граждански общества и национални елити и протичането на процеси, стабилизиращи нововъзникналите нации в новите за тях граници. Недопускането на подобно развитие на нещата тласка Запада толкова настойчиво да се движи на изток.

От началото на ХХI век страните от постсъветското пространство са изправени пред вземане на принципно решение относно своето бъдеще. Инерционният модел на развитие, характерен за страните от ОНД през 90-те години и функциониращ за сметка на частично съхранилите се предишни връзки и потенциали, е вече изчерпан. На дневен ред е изборът на всички бивши съюзни републики за по-нататъшен път за развитие: както търсене на нови външни ориентири, така и създаване на вътрешен социално-икономически модел.

В началото на 90-те Западът заложи на промяната на Русия. Проектът предвиждаше внедряване на западните ценности и институти в руското общество. Страната трябваше да се превърне във форт-пост на либерализма и демокрацията на постсъветското пространство. Дългосрочната политика, насочена към интегриране на Русия в ЕС, бе фиксирана в подписаното през 1994 г. Съглашение за партньорство и сътрудничество. През първия мандат на президента Путин продължението на интеграционния проект получи названието Еврорусия.
Не се получи.

С приемането на страните от Централна и Източна Европа в ЕС все повече намалява представата, че интеграцията на Русия е принципно възможна, че Русия може да стане част от нациите с общи ценности и интереси. Но днешна Путинска Русия все повече отказва да изповядва демократичните ценности (в западното интерпретиране и практикуване), които не спомагат за защита на националните й интереси. Това усилва европейската представа, че Русия по принцип е неинтегрируема и извън пределите на европейското пространство се превръща в естествен съперник.

2004-а стана годината, когато съгласно законите на диалектиката, количеството на негативните и отлагани във времето проблеми премина в ново качество на оценките. Според Николай Злобин – изпълняващ ролята на озвучител на позицията на Вашингтон в Москва – главните изменения са три. Първо, Русия вече не се разглежда от Запада като демократична държава. Второ, нейният президент Владимир Путин повече не се възприема като демократ в западния смисъл на думата. Трето, преобладаващата част от елитите на САЩ и Европа са убедени днес в имперските амбиции на Москва, проявявани поне в зоната на бившия СССР. Все още не е поставен под съмнение пазарният характер на руската икономика, за разлика от нейната ефективност и способност към модернизация.

С действията си Русия сама подкрепя подобни оценки, настоявайки за пълна свобода във вътрешната и външната си политика. Тя акцентира на особените си интереси на постсъветското пространство и определя ЕС изключително като партньор по сигурността на континента. Това води по-скоро към следване на принципите на традиционната Realpolitik.

В ЕС се утвърждава представата, че границата между интегрируеми и неинтегрируеми пространства минава по западните граници на Русия. Това подтиква Евросъюза към действия за развитие на алтернативни проекти в Европейската част на ОНД, намаляващи руското влияние в Украйна, Молдова, Беларус и Кавказ. През последната година Западът чрез всички международни организации пристъпи към провеждане на активна политика за блокиране на руските интеграционни проекти в западната и южна част на ОНД.

Изборите в Украйна просто извадиха на повърхността острия конфликт на интереси между Запада и Русия.

Професорът по политология от Колумбийския университет Роберт Легволд – авторитетен иследовател на постсъветското пространство, – счита, че дестабилизацията на региона не е в интерес на Запада и Русия. “Съдейки по моите многочислени разговори с много официални лица в Брюксел, Киев и Вашингтон, всички мои събеседници предпочитат да отчитат интересите на Русия в Молдова, Беларус и Украйна. Необходимо е само да се създаде баланс.”

Проблемът е, че Кремъл и преобладаващата част от руските елити не вярват на подобни уверения. От момента на разпадане на Съветския съюз в огромни слоеве на руското общество се е натрупало колосално недоверие към Запада. Нито един въпрос, представляващ стратегически интерес за Москва, не е решен в нейна полза или поне чрез взаимен компромис. Дискриминацията на етнически руското население в Прибалтика, изолирането на Калининградска област, войната в Чечения – това са само малка част от проблемите, които ЕС или не забелязва, или решава, изхождайки единствено от своя интерес, или интерпретира крайно едностранчиво. В концептуален план тази практика бе определена от Москва като “политика на двойните стандарти”. В емоционален план тя намери израз в констатацията на президента Путин след трагедията в Беслан: “Слабите ги бият”. Затова Русия повече не бива да бъде слаба или да изглежда така.

Изборите в Украйна се превърнаха и за двете страни в “битка за Украйна”.

Максим Соколов – анализатор на “Известия” и “Эксперт”, в статията си “Нежна десуверинизация” привежда като доказателства за предварително планираната “украинска кампания” откровенията на водещи американски издания. Той цитира “The Washington Post”: “Украинската криза може да бъде последната решаваща битка между Русия и Запада.” “The Wall Street Journal” се гордее, че още през февруари миналата година (т.е. още през 2003) от неговите страници са звучали призиви за “революция на кестените” в Украйна. “Ние изказахме предположение, че насрочените през есента на 2004 г. президентски избори се явяват великолепна възможност за решителен пробив на народната демокрация.” М.Соколов пита: “При вече мобилизирана армия на революцията и при положение, че Юшченко е вече предварително обявен за единствено възможен победител, какво би изменила дори кристално чистата победа на Янукович?”

Според близкия до Кремъл Глеб Павловский: “Опозицията въобще не се готвеше за избори. Тя се готвеше за вземането на властта под формата на избори. В нейните заявленията нямаше и намек от анализ на ситуацията, която би възникнала при загуба на Юшченко. Такъв вариант просто не се допускаше. Тя реализираше друг проект: вземане на властта, съвпадащо по време с провеждането на изборите. Революция, опакована като провалени избори.”

Дори такъв критик на Кремъл, като консервативния (в европейския смисъл) Александър Привалов, недоумява от издигнатото до аксиома твърдение на Запада месеци преди провеждането на изборите, че те ще бъдат признати за честни само ако победи техният кандидат.

Предисторията на днешните избори

Към днешното разделение и противопоставяне страната вървеше от момента на получаване на независимост. За десетгодишното управление на Кучма се образува сегашната икономическа и политическа система на Украйна. Но в страната и извън нея се появиха крайно недоволни и обидени. Украинският елит, който досега бе на власт, възникна в резултат на това, че при разделението на собственността и политическата власт, бе отстранена значителна част от местни и външни субекти. През 1999 г., когато Кучма спечели президентските избори за втори път, ситуацията бе все още под контрол. Обиден бе само бившият премиер Павел Лазаренко, но неговите привършеници бяха малочислени и невлиятелни. Разбира се, сред недоволните от разделението на украинските активи бяха и немалко западни и руски компании, но Украйна тогава все още не беше толкова привлекателна за инвестиции страна и тази несправедливост не разтройваше много основните геополитически играчи. Недоволни от това разпределение бяха огромни маси от украинското общество, но те не бяха консолидирани и не разполагаха с ръководна политическа сила и затова недоволството се проявяваше в тихи протести или в не толкова тихи бунтове, но не и в шумни политически акции.

Методите, с които Кучма спечели през 1999 г. президентските избори (срещу крайно удобния комунист Симоненко) и методите, с които през 2000 г. проведе референдум и укрепи още повече своята власт (Кучма получи възможност при определени условия да управлява страната до парламентарните избори през 2006 г.), убедиха всички негови противници в страната и в чужбина, че, играейки по правилата, те не могат да се справят с него. Ситуацията още повече се изостри, след като през същата година, разочарован от политиката на Запада, Кучма се обърна към Москва. Влиятелни западни делови и политически кръгове дадоха израз на своите антикучмовски настроения и чрез противниците на президента в страната организираха известния “касетен” скандал, обвиняващ президента в убийството на опозиционния журналист Георгий Гонгадзе. Последва кампанията “Украйна без Кучма”, която постави началото на обединяване на опозиционните сили. Това бе сериозно предупреждение за украинския президент, но той оцеля благодарение на подкрепата на украинските финансово-промишлени групи (ФПГ) и Русия. През 2001 – 2002 г. назря ново разделение сред украинския елит. Причина бе невъзможността да се договорят за издигане на единен кандидат за приемник на украинския президент. Част от обкръжението на Кучма и някои ФПГ подкрепиха пратения в оставка премиер Виктор Юшченко, ползващ се с доверието на Запада, като най-вероятен наследник на Кучма.

През 2002 г. блокът “Наша Украйна” на Юшченко, обединяващ националисти, обидени чиновници и ощетени олигарси под антикучмовски лозунги, получи най-много гласове на парламентарните избори – 24.7 %. Но не можаха да сформират мнозинство и заедно с “Батковщина” на Юлия Тимошенко и социалдемократите на Мороз създадоха обединената опозиция.

Нито Кучма, нито най-големите ФПГ искаха Юшченко за наследник на президентския пост. Неговите тесни връзки със западните ТНК предизвикваха сериозни съмнения относно намеренията му. И тогава в парламента се образува пропрезидентско мнозинство, чието ядро станаха трите най-големи финансово-промишлени клана: Донецкият, Семейният или Днепропетровският и Киевският с техните политически надстройки – Партията на регионите на премиера Виктор Янукович, Трудова Украйна – Виктор Пинчук ( зет на Кучма), и Обновената социалдемократическа партия на Виктор Медвечук – шеф на администрацията на президента.

Тази коалиция управлява страната през последните две години. Именно тя, след като не можа да прокара в парламента изменение на конституцията за ограничаване на президентските пълномощия, издигна Янукович за наследник на Кучма. Бяха използвани същите методи, както и през 1999 г. – масирано използване на административния ресурс и тотален контрол над централните медии.

Но ситуацията в Украйна през 2004 г. коренно се отличава от 1999 г. От една страна, значително се подобри икономическото състояние на страната и съществено се повишиха доходите на гражданите, особено на изток, което повиши рейтинга на лидера от управляващата коалиция. Но от друга страна, тази коалиция вече не бе единна. Ако през 1999 г. на Кучма противостояха левите – Пьотр Симоненко и Александр Мороз, както и имащият проблеми с американското правосъдие Павел Лазаренко, то през 2004 г. на страната на Юшченко преминаха антиолигархически настроеният среден и дребен бизнес, ощетени олигарси и редица ръководители на местните органи на властта (областни и градски съвети, кметове). Към тях се присъединиха уволнени, но запазили влиянието си висши чиновници, които чрез своите протежета, останали в органите на властта, изполваха 100% административния натиск в полза на Юшченко. Жаждата за реванш, за достъп до властта, чрез която да преразпределят в своя полза основните активи и ресурси на страната, става водещ мотив, обединил толкова различни сили под знамето на Юшченко.

И още, Украйна вече бе крайно привлекателна страна за чуждия бизнес.

Външните инвеститори бяха привлечени както от растящия украински пазар, така и от буферното положение, което страната вече заема между ЕС и Русия. И ако в края на 90-те никой не обръщаше внимание как се приватизират украинските предприятия, то последната и най-голяма приватизационна сделка на “Криворожсталь” предизвика международен скандал. Недоволни останаха и руските, и западните участници в нея.

Авторитаризъм или либерализация

За да се разбере в каква посока ще движи победилият президент страната, е нужно да се проследи неговото (и на неговите привърженици) отношение към политическата система и нейното реформиране. Най-малко една година той ще укрепва своята власт, а за това ще са му необходими пълномощията на отиващия си Кучма. И ще разполага с тях по отношение на правителството и основните институции в страната осем месеца (прехвълянето на част от президентските пълномощия към правителството и парламента ще стане на 01. 09. 2005 г). Новият президент ще запази контрола си върху назначаването на ръководителите на регионите още по-дълго – до началото на 2006 г. (тогава би трябвало това право да премине към правителството, но законът е приет само на първо четене). Преди третия тур Юшченко обеща, че ще предложи нов закон за избор на ръководителите на регионите, но едва ли неговите съюзници в парламента и Западът ще допуснат това. След като прочисти държавния апарат и регионите от привържениците на досега управлявалите и осъществи завой във външната политика, новият президент може да реализира политическата реформа, но това вероятно ще стане едва след парламентарните избори през 2006 г., и то в зависимост от техните резултати.

През последните две години в страната окончателно се оформи своеобразен “партийно-олигархически режим”. Това означава, че има няколко партии, които не са нищо друго освен политически надстройки на конкретни финансово-промишлени групи. Те нямат идеология и съществуват само за това, за да лобират интересите на своите патрони в парламента и да легализират участието на представители на тези групи в политическия живот на страната (например при формирането на правителството). Политическата реформа, за която стана дума, би легализирала тази структура,т.е. правителството би се формирало от представители на подобни партии.

Ще бъде ли реализирана на практика тази реформа от президента, или не, ще зависи от новото съотношение на силите в парламента през 2005 г. и възможностите, които тя би предоставила на новите управляващи за спечелване на следващите парламентарни избори. Ако все пак новият президент реши да осъществи политическата реформа, от начина, по който той я направи, ще се определи до голяма степен и бъдещето на страната.

Първият вариант е да осъществи политическата реформа, като запази старата олигархическа система. След като новият президент укрепи своята власт, може да застави основните кланове или да се откажат от политическа дейност, или да влязат в партията, която той им посочи. Така би се създала консолидирана управляваща партия, доминираща напълно в парламента и прокарваща президентския политически курс. Отношенията с държавния апарат, с гражданското общество, медиите и бизнеса ще придобият формата (по-мека или по-твърда в зависимост от ситуацията) на диктат, оправдан с необходимостта от извършване на радикален геополитически и икономически поврат и запазване при това единството на страната.

Вторият вариант е президентът да формира партия не по бюрократическо-олигархически принцип, а по идеологически, допускайки конкуренцията на други партии (или поне политическите конкуренти и техните спонсори да не се преследват като врагове на народа). Този вариант става все по-вероятен по две причини. Първо, тази изборна кампания убеди елитите, че административният ресурс не е всесилен. Второ, избирателите реагират на близки за тях идеи. Тези идеи обединяват хората от двете противостоящи си страни, макар това да става не по класическия начин на леви и десни, а по геополитически пристрастия: отношение към руския език, ориентация към Запада или Русия, към типа икономика – националкапитализъм или отваряне на пазара към транснационалния капитал. Тези линии могат да станат основа за бъдещо партийно определение, но и крият риска от по-нататъшно раздепление на страната. Новият президент може да реши, че такова политическо разделение противоречи на задачата за консолидиране на Украйна и затова да се опита да вкара в една или няколко партии основните групи елити или поне по-голямата част от тях.

От националкапитализъм към евроинтеграция

Важен момент е решението на два принципни въпроса от новия президент. Първият – ще предоставя ли и по-нататък украинската държава преференции на крупния национален бизнес или ще допусне чужденци до приватизацията. Вторият – ще извърши ли новият президент преразпределяне на собствеността.

Двата въпроса са взаимно свързани. Днес ситуацията е принципно различна от онази в края на 90-те години, когато Украйна започна своята голяма приватизация. Сега за всеки обект ще има много желаещи не само сред местните победители, но и чужденци. Затова, ако новият президент започне преразпределение на собствеността в полза на своето обкръжение, (т.е.да продължи политиката на националкапитализъм, но с други участници), той ще се сблъска със сериозни трудности. Например, ако най-интересните обекти бъдат отнети от предишните им собственици и бъдат обявени за нова приватизация. Провалените един или два търга могат да се разглеждат като случайност или изключение. Но при трети случай Западът сериозно ще се замисли дали Украйна не се нуждае от още по-либерален президент.

Същото може да се каже и за все още неприватизираната собственост (земя, енергетика, газово стопанство, транспорт, телекомуникации и т.н.). Но тук има един интересен нюанс: днешните финансово-промишлени групи (ФПГ) могат поне теоретически да се борят наравно със западните за приватизацията на много от обектите и дори да предлагат суми значително по-големи от своите конкуренти. А новите олигарси, идващи с новия президент, нямат тези възможности.

Ако новият президент иска да продължи политиката на национал-капитализма, то той по обективни причини ще трябва да се договаря именно с днешните олигарси. Ако започне преразпределение на собствеността и старите елити бъдат отстранени, активите ще попаднат не в ръцете на новите елити, а на западните корпорации. Технически преразпределението на собствеността от досега управлявалите може да стане сравнително по-бързо и по-лесно, отколкото това бе с руския ЮКОС. Нито един украински олигарх не разполага с финансовите ресурси, които притежаваше Ходорковский. При това никой на Запад няма да постави под съмнение необходимостта от експроприацията по тъй като отнетата собственост ще се окаже по всяка вероятност в ръцете на западни компании.

Алтернативата на националкапитализма е евроинтеграцията.

От многовекторност към еднополюсност
Досега украинската политика бе многовекторна – балансирана между интересите на Русия и Запада. В политически план Украйна имаше статут на неблокова държава. В икономически – създаваше търговски съюзи и с Русия, и с ЕС – най-големите пазари за украинските стоки.

Икономическата част на тази политика едва ли ще претърпи изменения в близко време.

Най-рязък завой новият президент ще направи в политическата ориентация на страната. Изборът на Юшченко зачерква възможността от политическа интеграция с Русия и дори провеждането на многовекторна политика.

Досега Украйна не влизаше в никакви военни алианси, което й позволяваше да бъде достатъчно самостоятелна в такава деликатна сфера, каквато е сигурността. Тя участваше във военни учения с всяка страна, с която сметнеше за необходимо и развиваше военно-техническо сътрудничество (ВТС) с всеки, от когото имаше изгода. В съвременните условия подобни волности предизвикват неодобрението и на Русия, и на САЩ. За Русия ВТС с Украйна е от съдбоносно значение за съхраняване на собствената си отбранителна способност и сигурност. Това е много изгодно и за самата Украйна. В същото време прекратяването на това сътрудничество се вписва в стратегията на НАТО за по-нататъшно отслабване на Русия.

С налагането на Юшченко за президент може да се счита, че е взето политическото решение за приемане на Украйна в НАТО като първа крачка към присъединяването й към Запада. Стартира обратното броене на времето, технологически необходимо за неговото реализиране.

Руската стратегия за Украйна – Нужен е силен партньор

Русия е заинтересована Украйна да бъде единна, силна и демократична държава с водеща самостоятелна политика. На Русия са нужни дееспособни партньори, а не нови проблемни зони по границите й. Москва и без това има достатъчно много грижи в страните от ОНД и вътре в страната, за да се натовари с още една.

Колкото по-малко проблеми има Киев, толкова по-лесно ще бъде на Москва. Колкото по-силна бъде Украйна, толкова по-големи са възможностите за взаимоизгодно сътрудничество. На Русия й е нужен силен съюзник, който би поел върху себе си част от отговорността за военно-политическата стабилност в региона, с който могат да бъдат реализирани съвместни бизнеспроекти в страните от ОНД, в Черноморския регион, на Балканите и в Европа.

Разделителната линия

Сценарий, предвиждащ отслабването и разделянето на Украйна, е крайно неизгоден за Русия. При подобно развитие на нещата тя не само се лишава от силен партньор, но и се сдобива с огромна конфликтна зона до своите граници, в сравнение с която разпадът на Югославия или войните в Приднестровието и Абхазия ще изглеждат детска игра. Всички руски градове от Ростов на Дон до Брянск ще се окажат на фронтовата линия.

Разделението на Украйна на Северозапад и Югоизток крие още един риск – начало на преразглеждане на границите на постсъветското пространство. След разпада на СССР Русия като по чудо успя да избегне участието си в серия регионални войни по югославския сценарий. Северен Казахстан, Източна Украйна, Крим, Приднестровието, Прибалтика – поводи за нахлуване с цел защита интересите на 25-те милиона руснаци, оказали се в един миг национални малцинства, имаше повече от достатъчно.

Днес, в случай на разделяне на Украйна, руското общество много трудно може да бъде удържано да не подкрепи югоизточните области в противопоставянето им на Запада. Но подобна подкрепа крие огромна опасност от крайно влошаване на отношенията със САЩ и Европа и едновременно с това от втърдяване на режима в самата Русия. Оттук остава съвсем малко до пряка конфронтация около Калининград (повторение на берлинската криза, но с обратен знак) и до изостряне на кризата в целия Прибалтийски регион. В тази ситуация контролът върху Приднестровието ще стане елемент от плана за подкрепа на Югоизточна Украйна. Логиката на развитието на събитията, предизвикани от разделението на Украйна, е такава, че ще изправи един срещу друг НАТО и Русия. Не е известно дали Западът е готов за подобна конфронтация, но е сигурно, че Русия не е.

Неизгоден за Русия е и сценарият за икономически слаба и несамостоятелна Украйна, която да започне да се превръща в периферия на Евросъюза. Практически всички европейски политици и аналитици заявяват абсолютната непричастност на ЕС към събитията в Украйна. По тяхната версия първоначално Западът не е подкрепял нито един от кандидатите и само след като е станало очевидно прякото вмешателство на Русия в стремежа си да наложи своя кандидат Виктор Янукович, е започнал да изразява своята негативна оценка и подкрепил опозиционния кандидат Виктор Ющенко. Възможно е това да е вярно по отношение на редица страни от ЕС, но не за всички. Редица нови членки на ЕС подкрепяха Юшченко още преди влизането си в съюза (Полша).

Полша – върхът на копието на Запада

Тази страна никога не се е отличавала с особена любов към “братския украински народ” и многократно се е опитвала да възвърне своето влияние над неговата територия по един или друг начин. Но днес поляците са обхванати от пристъпи на необяснима любов. По време на изборната криза всички полски градове бяха оцветени в оранжево. Пристигналият в качеството си на посредник в Киев Лех Валенса се обърна към привържениците на Юшченко с въпроса: “Защо чакахте досега?” Според полските вестници настроенията в страната в тези дни ескалираха до готовност да се предприеме “поход към Киев”, за да се помогне на украинските демократи да вземат властта. Даже лидерите на “Наша Украйна” признават факта, че само активната помощ на поляците е помогнала да се привлече вниманието на Европарламента към ситуацията в страната и е принудила евродепутатите да се откажат от признаването на Янукович за нов президент.

Любовта на Полша към свободолюбивия украински народ не се роди внезапно. Много преди изборите в Украйна полските политици насочиха своите погледи към своята югоизточна съседка. Според поляците ЕС е длъжен да заяви за възможността от приемането на Украйна в своите редове. На икономическия форум на страните от Източна Европа, проведен тази есен (2004 г.) във Варшава, президентът Александър Квашневски в открит текст заяви, че Полша счита приемането на Украйна в ЕС за своя мисия и ще направи всичко възможно за постигането на тази своя цел.

Упорството на Полша съвсем не е безкористно. С присъединяването на Украйна към ЕС Полша разчита да разреши множество собствени проблеми. Независимо от приемането си в Евросъюза икономическият ръст на страната сериозно се забави, а безработицата достигна 20 %. На полския фон Украйна започва да изглежда все повече привлекателна: 9.4% ръст на БВП за 2003 г. и 13.6 % за десетте месеца на 2004 г., както и над 17 % ръст на промишленото производство са повече от впечатляващи. При това липсват всякакви бюрократични прегради, създавани от безбройните европейски регулационни органи, както и наличието на квалифицирана и готова да работи за значително по-малко възнаграждение работна сила. Възможността от запазване на двуцифрени темпове на икономически ръст в Украйна и през следващите години е направо убийствена за поляците, чиято икономика продължава да е в стагнация вече не една година. За тях би бил крайно изгоден сценарият на поредната “нежна” революция, при който заводите и банките престават да работят, а политическата ситуация в страната става крайно нестабилна в очите на чуждите инвеститори.

Сюжетът от подобно развитие е направо завладяващ: периферна по отношение на Западна Европа, полуаграрна, полуиндустриална държава, Полша се стреми да се премести в центъра на Европа, налагайки или по-точно прехвърляйки на своите съседи ролята си на периферна зона. Самият процес на преговори за приемане на Украйна в ЕС означава укрепване на Полша. Фактически Полша може да получи пълен контрол над ситуацията, ставайки посредник между ЕС и Украйна. Тя ще може пряко да влияе на процеса на приемане на принципни политически и икономически решения в съседната страна.

Стратегия за слаби

Но подобен сценарий на Украйна ще се наложи да бъде налаган със сила. Защото съвсем доскоро в страната царяха такива настроения, че на Украйна не бе нужно дори безплатно членство в ЕС. Още през лятото президентът Леонид Кучма призова своите сънародници да изучават негативния опит от интеграцията на източноевропейските страни в ЕС и в никакъв случай да не бързат да се интегрират при условията на Брюксел и в качеството си на “младши партньор”. Предишната власт бе настроена да развива отношенията с Евросъюза само там, където е изгодно, и да не поема никакви ненужни задължения и ограничения. Бизнесът се готвеше да се възползва от крайно изгодната ситуация, в която се оказа Украйна след приемането на новите членки в ЕС. Скокът на цените на стоките от първа необходимост тласна огромни маси “новопокръстени европейци” в съседна Украйна, изкупувайки всичко наред. В пограничните райони се изградиха супермаркети за новоизлюпените граждани на ЕС. След избора на Юшченко за президент тези очевидни икономически приемущества за Украйна са поставени под въпрос. Неговата стратегия предвижда интеграция в ЕС, но изборите показаха, че той може да разчита на подкрепа само на половината от украинското общество. Ако легитимността на новия президент се определя не само от самите украинци, но и от Брюксел, то при преговорите на Юшченко с ЕС ще се наложи да бъде крайно отстъпчив.

Но преди всичко трябва да се помни, че Украйна икономически е значително по-силна държава отколкото Полша. А потенциално тя е по-мощна от всички взети заедно съседки членки на ЕС. Да й бъде наложена ролята на икономическа периферия, която днес изпълнява Полша, ще бъде много трудно. Това ще стане само в случай, ако бъде пречупена тенденцията на утвърждаване и като независима държава, играеща ключова роля в региона.

Силна и независима Украйна – това е принципно друга ситуация в Европа. Основата, върху която е изградена и се крепи стратегията на ЕС по отношение на източноевропейските страни – те всички искат да станат членове на всяка цена. Тази безалтернативност позволява на Брюксел крайно взискателно да подхожда към кандидатите, избирайки ги един по един и налагайки им своите условия. ЕС е изработил стратегия за присъединяване на слаби съседи, но няма стратегия за силни. За това от края на 2003 г. отношенията между Москва и Брюксел все повече се влошават. Стратегията за слаба Русия, която може постепенно, на части и при условията на ЕС да бъде привлечена в неговата орбита на влияние, не работи, а друга стратегия няма. Същата е и ситуацията с Украйна. И най-малкото съмнение, че на Украйна обезателно й е нужен ЕС, лишават от смисъл всички изработени от евробюрократите процедури за натиск. Евросъюзът престава да бъде мечтан рай на земята и вместо да поставя императивни условия, ще му се наложи да завоюва вниманието и благоразположението на потенциалните кандидати. А това е вече съвсем друга игра и няма гаранции, че всички сегашни членове ще са готови или ще могат да я играят.

За Русия ще е изгодно, ако Украйна успее да промени налаганата й днес стратегия на отношения – принудителна евроинтеграция, извършвана по “молба” на украинските трудещи се (както се казваше в такива случаи в един минал исторически период). Сценарият за “слаба” Русия е отдавна подготвен и цялата огромна бюрократична машина на ЕС от години работи по него. Това, че изведнъж Русия започна да се изправя, не бе предвидено в плановете, а да се променят, им пречи самочувствието на победители от Студената война. Затова общественото мнение трябва да бъде убедено, че Русия остава не само слаба, но и е кривнала от “правия” път, че още повече се нуждае от подкрепата на Запада и че всички опити да отстоява своите интереси, са остатъци от миналото и проява на имперски амбиции.

Ако Украйна избере пътя на независима, силна европейска държава, то това може да застави ЕС да признае, че старата стратегия вече не работи. Не работи заради обективния процес на саморазвитие и утвърждаване на страните от бившия СССР, а не поради прословутите имперски амбиции. Такова развитие на нещата е в интерес и на Украйна, и на Русия.

Нова руска стратегия за “оранжева” Украйна

Завършилият “изборен маратон” в Украйна може да се разглежда като “информация за размисъл”, относно стратегията на Русия за постсъветското пространство. Става дума за коригиране на нейния главен принцип – подкрепа стабилността и легитимността на съществуващите режими. Случилото се в Украйна показа, че Русия няма ефективни механизми за контрол и управление на процесите в съседните държави за разлика от Запада.

Създаде се впечатление, че в Русия отсъстват държавни структури, способни адекватно да разчитат, качествено да интерпретират и системно да анализират импулсите от тези страни. Всички проблеми, които Русия ще има поради “оранжевата” революция, можеха да се предвидят, ако внимателно бе прочетена книгата на Леонид Кучма “Украйна не е Русия”: “Украйна ние вече създадохме, сега трябва да създадем украинците … самоотъждествяването на украинците е невъзможно без ясна инвентаризация в главата: това е Украйна, а това е Русия.”

Тези думи на Кучма трябва да се разбират като признание, че значителна част от украинското общество и украинските елити постоянно работят за отрицание на руското влияние. А това означава, че стратегията за изграждане на двустранните отношения, стъпила върху мита за тяхната дружба, сътрудничество и стратегическо партньорство, е претърпяла пълен провал.

Москва през последните 13 години е спонсорирала украинската “незалежность” (независимост), чиято идеология бе формирана в Западна Украйна, и поради пасивност или неправилно разбиране на политическата коректност лекомислено се отстрани от участие в борбата между двата типа украинска културно- цивилизационна индентичност. В резултат на това в източните региони днес говорят за предателската роля на Русия, а в западните области присъства само агресивна “антимоскаленска” риторика.

В победата на Юшченко има и една положителна страна за Русия. Приключва периодът на двусмисленост и започва нов етап на отношенията, в които Киев няма периодически да разиграва ту “руската”, ту “европейската” карта. Днес на държавно ниво вече няма никаква “руска карта”. Т. е. става дума за пълно “презареждане” и изработване на нов, по-прозрачен и по-малко лицемерен формат на отношения между двете страни.

Това директно заяви председателят на върховната рада Владимир Литвин. Той обвърза новия формат на отношенията с Русия с “достигането на ново качество на отношенията с ЕС и САЩ”. И изработването на новите правила започна още в момента, когато под грохота на “оранжевата” улица, към Киев се устремиха европейските посредници и Русия им позволи да вземат инициативата в свои ръце. Затова днес Русия ще трябва да преразгледа всички приемущества, с които тя разполага по отношение на Украйна, а също да осмисли очевидните провали и възможните заплахи. Или казано по друг начин, внимателно да изучи разпределението на картите (свои и чужди), с които Русия в близките дни ще седне да играе новата геополитическа игра. А разпределението на картите след последното раздаване изглежда по следния начин.

Още преди гласуването в “третия тур” Киев получи еднозначни сигнали за готовността на ЕС и НАТО да ускорят процедурите по приемането на Украйна в тези организации. В този смисъл да се разчита на реално участие на Украйна в развитието на единното икономическо пространство, каквото и да говори сега Юшченко, е безперспективно. Още повече че приетите документи по ЕИП имат предварителен рамков характер, а подписването на пакета от основни договорености е планирано за края на януари. Не е ратифициран широко рекламираният договор за Керченския пролив и статуса на Азовско море.

Ако Русия не е в състояние да попречи на Запада да погълне Украйна, за да бъдат отменени поетите задължения относно ЕИП, то проблемът за Азовско море и статусът на Севастопол могат да се превърнат в първи точки от предстоящите преговори. Никой не може да попречи на Москва да използва неразрешените териториални проблеми като инструмент за забавяне на процедурите по приемането на Украйна в ЕС и НАТО.

Спечеленото време може да се използва за плавно освобождаване на руския ВПК от зависимостта му от продукцията на украинския ВПК или за купуване на предприятия, връзките с които имат стратегически характер за Русия. На фона на предстоящото приемане в НАТО цената на тези предприятия може да падне, а заетото с вътрешните си проблеми украинско ръководство може да одобри подобни сделки, особено ако бъдат обвързани с доставките на евтини енергоносители. Що се отнася до субсидирането на украинската икономика за сметка на реекспорта на руски нефт и газ, то може да бъде продължено само при условие на гарантирано транспортиране на съгласувани количества енергоносители, предназначени за реекспорт в Европа.

Тези прагматични договорености могат да станат основа на новите двустранни отношения. Тяхната прозрачност може да бъде подкрепена от пълната липса на интерес на Русия (на държавно ниво) към вътрешните проблеми на Украйна, която според направените от обкръжението на Юшченко заявления, има намерение да се заеме с проблемите на демократизацията и достигането на национален консенсус.

Запазването на всички преференции, предоставени на Украйна, отнасящи се до икономиката и миграцията, трябва да бъде обвързано със запазване на прозрачността на границите за руските граждани и съответни действия на украинската страна по отношение на руския бизнес, независимо кои групировки от обкръжението на Юшченко ще доминират в политическия живот на Украйна в един или друг момент. Но главното, което предстои да направи Русия, е да се освободи от комплекса на “големия брат” и илюзията за наличие на някаква особена връзка с Украйна, която вече 13 години съществува като независима държава.

Разбирането на тази “отделност”, както и наличието на конфликт на интересите, не пречат за изграждането на нормални двустранни отношения, които даже такива радикални украински политици като Юлия Тимошенко, искат да видят “дружествени и конструктивни”.

Послеслов

Украинският въпрос за избор на външно-политически ориентири и социално-икономически модел е решен при условията на Запада. Засега. Медии и политици вече обявиха, че Русия е загубила битката за Украйна. Демократът Немцов се извини в Киев за поведението на Путин в украинските избори.

Но случилото се в Украйна има и друг резултат, различен от този, в който искат да ни убедят. Русия за първи път се прояви като държава – субект на постсъветското пространство. Тя отправи разбираемо послание към гражданите на друга независима държана, а не се ограничи с кулоарни преговори с отделни управляващи групи. Русия за първи път се прояви не като страна, купуваща политическата лоялност на управляващия режим чрез низки цени на енергоносители и опрощаване на дългове, а като държава, способна да дава права на своята територия на гражданите на дружеска страна и да предлага съвместни взаимоизгодни проекти. Очевиден е контрастът с поведението на САЩ, които акцентират в хода на изборите върху въвеждане на икономически санкции и заплахи към лидерите на независима Украйна, ако не победи техният кандидат. САЩ вече десет години работят с украинските политици, журналисти, с медиите, неправителствените организации и основните държавните институции. Тяхното вмешателство в изборите за много украински избиратели изглеждаше легитимно, като “помощ за развитието на демокрацията”. А натискът, който упражняват, се възприема като “soft power”. Русия се събуди едва през август – септември 2004 година, помагайки на Янукович да сформира собствена политическа позиция и да се изравни по рейтинг с безспорния лидер Юшченко през последните две години. Това даде на Русия политически ресурс в Източна и Южна Украйна, които предпочетоха политическите и икономическите отношения с Русия пред перспективата от евроатлантическа интеграция. В този смисъл загубата на Янукович за Русия не е фатална. Може би. Но поставя на дневен ред към световната геополитика един друг въпрос – руския.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук