Роден през 1969 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг, има следдипломна квалификация във Виена и Хановер, специализация в областта на търговското право. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпоративното право. Автор на поредица от статии в немските списания “Икономика и право в Източна Европа”, “Източно-евпропейско право” и “Годишник на източното право”. Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
След разпродаване на битпазарни цени на Българската телекомуникационна компания и на електроразпределителните дружества на т.нар. външни инвеститори бившите управляващи предоставиха и 19 концесии за водоснабдяването на различни градове в страната на чужди фирми. А това не е нищо друго освен приватизация на един жизненоважен за цялата нация биоресурс.
При пазарната икономика цените на стоките и услугите, с които се задоволяват потребностите на обществото, се определят от изхода на борбата между тяхното търсене и предлагане. Когато търсенето е гарантирано от неотменими биологични нужди на хората, а предлагането се извършва от позицията на монополно предлагане на потребния продукт от частни притежатели, то нищо не може да ги спре. Водени са от основния стимул на пазарната икономика – стремежът към максимална печалба, да изнудват обществото да плаща възможно най-високата цена за жизнено необходимия продукт.
Тази характерна особеност на пазарната икономика обяснява непосилните цени на електричеството, отоплението, лекарствата, медицинското обслужване, на телефона и на още много други стоки и услуги от първа необходимост, с които сме конфронтирани от 15 години насам. Затова не бива да се учудваме, ако и цената на водата драстично се покачи след раздържавяване на този важен обществен отрасъл. Този извод се налага, ако погледнем какво се случва в другите страни по света след приватизиране на водоснабдяването им и как частните снабдители там “рекетират” потребителите на вода, за да не си правим погрешни илюзии за това, което ни очаква в бъдеще. Защото България не е изключение и върви по пътя на капиталистическата неолиберална икономика, изминат вече от десетки народи по света.
Във Франция 80 % от водоснабдителния сектор е в ръцете на големи частни компании “Веолиа”, “Ондео”, “Суез-Заур”, които заедно с немския гигант РВЕ и британската “Бехтел” владеят не само галийския воден пазар, но контролират и 50 % от приватизираното водоснабдяване на целия свят с над 300 млн. потребители в над 100 страни, от където засмукват милиарди евро печалба годишно.
Журналистът М. Лем (в. Le Mond Diplomatik, март 2005 г.) много отрезвяващо коментира практиките, упражнявани от трите най-големи френски водоснабдителни компании: “Методите на приватизираното водоснабдяване във Франция са подготвили почвата за всякакъв вид злоупотреби. Концерните използват монополистичното си положение в ущърб на потребителите. За общините практически е невъзможно да констатират колко от назначените в даден частен снабдител са реално заети по конкретен концесионен договор, какви са разходите за този персонал, които без основание се начисляват на сметките на потребителите. Стотици общини напразно се опитват да разберат какво се случва със средствата за поддръжка и подновяване на водопреносните мрежи. А тук става дума за милиарди евро. Злоупотреби, които се констатират при проверки, разкриват специфични форми на структурна корупция. Тя е много по-разпространена от случаите на лично облагодетелстване и на скрито партийно финансиране. Това свидетелства за стряскащ дефицит на контрол, абсолютно необходим при една толкова жизненоважна обществена услуга.”
Структурната корупция е възможна, защото от едната страна на концесионната сделка стои общината, която преотстъпва на концесионера правата и задълженията по снабдяване на населението с вода, без да разполага с необходимите финансови средства, технически възможности и персонал за упражняване на ефикасен контрол над мощните частни олигополи (няколко продавачи или купувачи, които контролират пазара – оказват влияние върху размера на цената, формират и управляват потребителското търсене в зависимост от собствените си интереси). В повечето случаи те са и глобални играчи, които освен с неограниченото си финансово и техническо преимущество имат и възможността да наемат на високоплатена работа висококвалифицирани специалисти, както и политици с връзки, готови да лобират в техен интерес. Това не е нищо друго освен легално корумпиране. Вследствие на монополното положение на частните водоснабдители във Франция, на неефикасния контрол на държавата над тяхната дейност и практическата липса на конкуренция, там и дума не може да става за либерализиран пазар на водата след неговата приватизация. И резултатът от тази паразитираща практика е налице – цената на водата постоянно нараства над изравнителния инфлационен коефициент и това е изцяло за сметка на потребителите.
В Германия най-големият частен водоснабдител е комбинираният електро-газово-воден гигант – концернът РВЕ. Неговата практика по нищо не се отличава от тази на френските му конкуренти. РВЕ редовно вдига цените не само на тока (за три години с 50 %) и на газта (за една година с над 15 %), но и на водата. Сдружението на потребителите вече дори препоръчва гражданите да не плащат повишенията в цените, тъй като за тях няма никаква икономическа обосновка.
Поради поредното необосновано увеличение на цената на водата в Атланта, Съединените щати, бе разтурен договорът с концерна “Суез-Заур”. По подобни причини бе анулирана и концесията с немския водоснабдител РВЕ в Стоктън, Калифорния.
В Сицилия, Италия, като траен ефект от проведената през 90-те години приватизация кризата във водоподаването се задълбочи. Водопроводните мрежи трайно се засушиха за над 20 часа в денонощието и жителите бяха принудени да си доставят “синьото злато” на няколко пъти по-висока цена с цистерни от частни водохранилища или да купуват скъпа бутилирана вода. Неопровергани останаха слуховете, че приватизаторите на водоснабдяването на красивия средиземноморски остров са свързани със сицилианската мафия, която от 120 години е неразделна част от икономическата система на Италия.
И докато в индустриално развитите страни тези, които не са безработни, все пак имат приходи, които засега им позволяват да преглътнат, макар и с неохота, постоянните повишения на този изключително важен за всеки човек продукт, преследването на максимална печалба от транснационалните компании в Третия свят вече застрашава физическото оцеляване на не малка част от засегнатото от приватизационното цунами население.
20 % от обитателите на страните от Юга, т.е. над 1,3 млрд. души, въобще нямат достъп до чиста питейна вода, а още толкова от населението на Третия свят, т.е. 40 %, или 2,5 млрд. души, страдат от недостиг на вода. Всекидневно това води до смъртта на 30 000 деца*.Това са ужасяващи цифри за тези, които имат сърце и не мислят само за дивиденти.
Симптоматичен пример за хищното грабителство на транснационалните водни компании, преследващи максимална печалба на всяка цена, е приватизацията на водоснабдяването в Манила. През втората половина на 90-те години там бе сключен договор с гиганта “Ондео” за доставяне на вода на 6-те милиона жители на филипинската столица. Широко пропагандираната цел на тази най-голяма приватизационна сделка в Третия свят, проведена както винаги в такива случаи по инициатива на Световната банка, бе питейната вода да достигне и до най-бедните жители на милионния град. Реалностите впоследствие се оказаха обаче съвсем други. Само за 5 години цената на питейната вода в Манила поскъпна с 600 %, при влошаване на качеството й, а разходите за нея достигнаха до 10 % от средните доходи на едно семейство. Водата се превърна в почти недостъпен лукс за голяма част от жителите на филипинската столица, а влошеното й качество доведе до масови стомашно-чревни епидемии. В резултат на това градската управа след дълги преговори прекрати ангажиментите си с “Ондео” и ренационализира водоснабдяването на мегаполиса.
Подобни ненаситни практики на западните компании доведоха до т. нар. водни бунтове през 2003 и 2004 г. в боливийската столица Ла Пас и Кочабамба. Поради претенции от страна на френския концерн “Суез-Заур” за гарантиране на минимална печалба от 12 %, за 6-кратно повишение на цената на водата, за удвояване на таксата за включване към мрежата, за прехвърляне на загубите от течове изцяло за сметка на потребителите и при отказ да бъдат изпълнени инвестиционни задължения за снабдяване с вода и на най-бедните жители на столицата се стигна до анулиране на сключените с компанията договори и до изгонването й от страната след широки народни бунтове.
Не по-различно е поведението на “Суез-Заур” и в съседна Аржентина. Вследствие на опити за неоправдано повишение на цената на водата в Буенос Айрес до непосилно за средния аржентинец ниво и вследствие на неспазване на задължения по договорни инвестиции, както и поради влошаване на качеството на водоснабдяването, въпросната компания бе глобена в размер на десетки милиони евро.
След подобни проблеми в Уругвай бяха проведени референдуми, с които гражданите с огромно мнозинство от 2/3 решиха всички общественозначими снабдители на електричество, вода, телефонни услуги и на канализационната мрежа да останат или да бъдат върнати отново на държавата, а западните концесионери и приватизатори в обществено-снабдителния сектор бяха най-учтиво помолени да напуснат страната, т.е. бяха изгонени.
Необяснимо е тогава, защо при наличието на толкова красноречиви и поучителни примери, управляващите в България упорито продължават да отдават на концесия и да приватизират обществени сектори за снабдяване на населението с жизнено важни стоки и услуги като вода, електричество, лекарства и медицинско обслужване, телефонни услуги и пр., след като световната практика недвусмислено свидетелства, че в обозрима перспектива това води неминуемо до непосилно повишение на цените им.
Днес ние вече сме свидетели на драстично поскъпване на водата и нищо чудно в недалечно бъдеще и тя да се превърне в недостъпен лукс за средностатистическия българин. И понеже България досега мандат след мандат се управлява от социално безотговорни правителства, които едно обещават, а на практика не защитават интересите на гражданите и не допускат референдумите като най-директен израз на народната воля, единствено възможният начин да се спре убийственият ръст на цените за жизнено важни стоки и услуги може да се окаже боливийският вариант, но при положение че нашето общество достигне гражданската зрелост и организираност на боливийците.
