На вечно топлите южни брегове на Карибско море е разположена Боливарската република Венецуела на площ от близо 1 млн. кв. км и население около 30 млн. Половината й територия на юг от река Ориноко е покрита с непроходими тропически джунгли, а по крайбрежието и особено на запад, около залива Маракайбо, безбройни нефтени кули денонощно изпомпват черно злато от недрата на земята.
Въпреки че страната е на трето място в света по добив на петрол, до 1998 г. Венецуела е типичен пример за слабо развита държава, с изключително силно изразено социално неравенство. До тогава тя е управлявана от клептократични режими, при които един ограничен кръг от богати семейства са присвоявали всички печалби от петрола и са живели в приказен разкош, а 70% от останалото население е вегетирало под екзистенцминимума. Милиони венецуелци са били неграмотни и никога не са имали възможност да посетят лекар. Периодично са избухвали въстания, особено силни през 60-те и края на 80-те години на миналия век.
През 1989 г. т.нар. Боливарски кръг от неколкостотин патриотично настроени висши офицери вдигат част от армията на бунт срещу тогавашния режим. Начело е все още никому неизвестният полковник от парашутно-десантните войски, метисът Уго Чавес Фриас. Въстаниците не успяват да вдигнат цялата армия и затова след тежки сражения с над 1000 убити и ранени слагат оръжие и прекратяват борбата. Полковник Чавес оневинява всички останали участници във въстанието и поема цялата отговорност върху себе си, за което е осъден на 6 години затвор.
В средата на 90-те години избухва второ въстание, което също бива кръвопролитно потушено. След него Боливарският кръг се трансформира в партия, т.нар. Революционно движение на Венецуела (MRV), която издига Уго Чавес за свой лидер след излизането му от затвора. На изборите през 1998 г. MRV печели убедителна победа с 60%. Чавес става президент на Венецуела и заедно със своите сподвижници започва провеждането на дълбоки реформи за фундаментално преобразуване на обществото. Петролът и далновидната социално-икономическата политика на правителството стават основа за истински икономически бум в страната, която бележи 6% годишен прираст на БВП и поразителен скок в жизнения стандарт на цялото население. На това развитие на Венецуела може да завиди всеки гражданин на Третия свят, на страните от Източна Европа и дори не малка част от населението на индустриално развитите държави, където статистиката само за ЕС сочи над 100 млн. души за безработни и working poor (работещи бедни).
След пълната национализация на нефтодобивната, преработ-вателната и разпределителната промишленост (включваща и над 10 000 бензиностанции в САЩ) правителството на Венецуела заделя всяка година по няколко милиарда долара за инвестиции в широк спектър от социални проекти за повишаване на благосъстоянието на населението. По този начин и с кубинска помощ бе стартирана широкомащабна образователна програма, която само за 2 години ограмоти цялото население на страната. Дори ЮНЕСКО наскоро включи Венецуела в списъка на държавите, ликвидирали напълно неграмотността.
В Латинска Америка това е постигнато само още от Куба.
Огромни средства се отделят за борба с наследената бедност и за изграждане на нови университети, железопътни линии и за модернизиране на пристанищата и летищата. В градовете цари истински строителен бум. Всяка година държавата предоставя по 30 000 нови жилища на най-бедните, живеещи до скоро в сламовете около големите градове. За 12 милиона венецуелци, получаващи социални помощи или минималната работна заплата от 170 евро (която е два пъти по-висока от тази в България!), държавата е изградила специална верига от супермаркети, в които тези хора пазаруват основните хранителни продукти на силно субвенционирани, направо символични цени. А 1 милион най-бедни от бедните получават тези продукти дори безплатно. Горивата и енергията не се облагат с данъци и акцизи. Бензинът се продава в държавните бензиностанции на цената на своята себестойност. Затова литър от него струва само 3 цента, т.е. по-малко от 6 стотинки, а зареждането на един резервоар рядко надхвърля наши 3 лева. (сп. „Шпигел”, бр. 46, 2005 г.)
Но най-впечатляващи са постиженията на венецуелското правителство в сферата на здравеопазването. Медицинското обслужване, лекарствата, операциите и спомагателните медицински средства са безплатни, и то не само за всеки гражданин на страната, но и за всички латиноамериканци пребиваващи във Венецуела. Наблюдава се дори “медицински туризъм” от съседна Колумбия и Бразилия, от където бедни хора след многодневни, опасни преходи през джунглите на Ориноко търсят и получават за първи път в живота си квалифицирана медицинска помощ, и то безплатно.
През последните няколко години правителството на Чавес е отделило средства за построяване на стотици нови болници и поликлиники, дори и в най-отдалечените населени места. Временният недостиг от лекари се компенсира в момента от 30 000 кубински медици. Венецуела си е поставила амбициозната задача до 10 години да образова с кубинска помощ 100 000 лекари и да осигури във всяко населено място поне по един медик.
И въпреки тези огромни социални инвестиции е натрупала валутен резерв от 30 милиарда долара. Всичко това се дължи на факта, че приходите от продажбата на петрол вече не влизат в джобовете на няколкото супербогати семейства, а постъпват директно в държавния бюджет.
Високохуманната социална ориентация на правителството в Каракас се наблюдава и във външната му политика, която се гради на принципите на международната солидарност и взаимопомощ. Така например, Венецуела инвестира в изграждане на рафинерии в Бразилия и Уругвай и е откупила за 1 млрд. долара аржентински дългове. Тя продава на бедните на суровини страни от Карибския басейн и Централна Америка петрол на преференциални условия, с отстъпка до -50% спрямо международните цени. Разплащанията по доставения петрол са на кредит с разсрочка до 25 години при годишна лихва само от 1% или чрез бартерна доставка на стоки. А на Куба е предоставена възможността да се издължава чрез изпращането на споменатите 30 000 лекари.
Венецуела си позволява да подпомага социално слабите и в самите Съединени щати, като им продава отоплителна нафта през зимата с 10% намаление в своята мрежа от 10 000 бензиностанции в САЩ. Уго Чавес предложи дори построяването на болници в пострадалите от последните урагани райони на щата Луизиана. Вашингтон обаче високомерно отхвърли този хуманен жест.
Условието, което Венецуела поставя на подпомаганите страни, е те да преустановят неизгодните контакти с институциите на международния капитал – Световната банка (СБ), Международния валутен фонд (МВФ) и замислената от Съединените щати Общоамериканска зона за свободна търговия (FTAA). Самите латиноамериканци масово възприемат тези институции като проводник на стремежите на САЩ за икономическа експанзия на юг и като основен виновник за тяхната бедност и мизерия. Така например след десетилетни контакти със СБ и МВФ Латинска Америка е задлъжняла с над 1000 млрд. долара, броят на крайно бедните постоянно расте и достига днес 322 милиона души, а неграмотните надхвърлят 200 милиона.
Уго Чавес в своите изказвания неизменно назовава Съединените щати с прозвището “Империята”. Със своята риторика и със социалната си политика той се е превърнал в любимец на латиноамериканците и трън в очите на Вашингтон(1) . През април 2002 г. бе направен неуспешен опит за военен преврат срещу него. След многобройни дестабилизиращи саботажни акции, инспирирани отвън, реакционни сили от военните го отвличат и за кратко задържат във военновъздушната база. Следват милионни протести в негова подкрепа. В Каракас се стига до улични сблъсъци между чависти и полицията, която тогава бе на страната на превратаджиите. Но подстрекателите на преврата си бяха направили погрешно сметката. Мнозинството от армията остана твърдо зад своя президент. С нейната подкрепа президентската гвардия щурмува двореца Мирафлорес и прогони пучистите от него. В същото време базата на острова в Карибско море, където бе задържан Чавес, получава заповед за неговото освобождаване. С хеликоптер той каца в двора на двореца и първите му думи към ликуващото множество и телевизионните камери са: “Запазете спокойствие! Не отмъщавайте! Не проливайте кръв!”. Погледът на човека, спасил се току-що от лапите на смъртта, излъчваше необичайна доброта. За разлика от преврата през 1973 г. в Чили срещу Салваторе Алиенде пучът срещу Уго Чавес не успя. Противно на другите латиноамерикански страни във Венецуела не е престижно членовете на богатия елит да се отдават на военна кариера. Военните тук произхождат от бедните, онеправдани слоеве и затова те останаха верни на своя демократично избран президент.
Само 3 години след неуспешния преврат правителството на Чавес постигна впечатляващи социално-икономически успехи – той успя да намали безработицата от над 30 на 9%. Разковничето за тези постижения е политиката на поощряване на производствените кооперативи и тяхното щедро държавно кредитиране с безлихвени, дългосрочни заеми. Вече са изградени над 100 000 такива кооператива, в които са намерили препитание милиони венецуелци. Успоредно с успешната политика за преференциално финансиране на този вид икономически субекти е стартирана и програма за мащабна национализация с обезщетение на собствениците по пазарни цени. След успешното одържавяване на петролния сектор и съпътстващите го индустрии през 2005 г. революционното правителство разшири програмата за национализация и върху други 1400 компании, доведени до фалит от техните чуждестранни или местни собственици, които демонтират и изнасят машините, уволняват работници и умишлено саботират производството и икономическата политика на Боливарското правителство. Този сценарий за стопанска дестабилизация многократно е проиграван вече в много страни по света. Във Венецуела ударът беше насочен към сърцето на икономиката – нефтодобивната промишленост, електроснабдяването и частната търговска мрежа за хранителни продукти. Но армията даде решителен отпор на опитите за саботаж. Тя навлезе в нефтените полета, в рафинериите, в петролните терминали, в електростанциите и в складовете с укрити хранителни стоки и възстанови тяхното функциониране и разпределение. Безкористна помощ от горива и храни изпрати през джунглите и по море Бразилия. Патриотичните действия на армията спасиха Венецуела от кървава гражданска война.
Национализации са предвидени също и срещу земевладелци, които не обработват земите си. В такъв случай те им се отнемат и се предоставят на безимотни селяни или на местното индианско население.
Формулата за преразпределение на собствеността при национализацията на индустриалните предприятия е следната: 51% стават държавно притежание, а 49% се прехвърлят като кооперативна собственост на заетите в тях работници, като съотношението може и да варира. При този модел се набляга на икономическата-финансовата заинтересованост на трудещите се и участието им в самоуправлението на предприятията. Техните директори се назначават частично от държавата и от работниците съответно дела на кооперативната собственост. Така работниците избират и изпращат от своите редици съмениджери в управата на предприятията.
Държавата принуждава също така чуждестранните предприятия да се трансформират в джойнт венчъри в съотношение 51:49, получавайки по този начин контрол върху тях. Това са успешни действия за социализиране и демократизиране на икономическите взаимоотношения в името на просперитета и благото на цялото общество.
На неотдавна състоялата се среща на върха на двете Америки на 4 ноември 2005 г. в аржентинския курорт Мар дел Плата Венецуела предложи като алтернатива на Общоамериканската зона за свободна търговия (FTAA) създаване на основата на икономическия съюз на Южна Америка MERCOSUR на общ латиноамерикански съюз ALBA (ЗОРА) с подчертан социален характер и главна цел – борба с бедността. Лансира се и идеята за основаването на южноатлантическата отбранителна организация “SATO”. Фаворизираната от САЩ зона за свободна търговия FTAA се натъкна на остра критика и бе отхвърлена от повечето латиноамерикански страни на срещата в Мар дел Плата. Основните й противници са участничките в съюза MERCOSUR – Венецуела, Бразилия, Аржентина, Уругвай и Боливия.
Преследваната от Боливарската революция визия бе обрисувана в емоционална реч от самия Уго Чавес, произнесена часове преди срещата на върха пред въодушевена 50-хилядна публика на стадиона в Мар дел Плата. В нея той каза:
“… Нашата… задача се състои в това да създадем една нова епоха, една нова история … за народите на Америка, изградена върху равенство, върху справедливост и мир. Само заедно можем да постигнем целта да погребем капитализма и да построим новия социализъм на ХХI век. Това е новият исторически проект… Капитализмът не дава модел за устойчиво развитие. За ХХI век ни е необходим нов социализъм… Нека да сме радикално революционни, радикално хуманни, радикално патриотични…! Да сме радикално задължени към нашите народи и към нашата велика родина!… Дошло е време да извоюваме истинската независимост на народите на Америка!… Ние ще победим!…”
(1) Известна е препоръката на приятеля на Белия дом пастор П. Робертсън, че е по-евтино да се убие Чавес, отколкото да се воюва с него.
