ИМПЕРИЯТА НА ПОЗОРА

0
132

ИМПЕРИЯТА НА СЪВРЕМЕННИТЕ ВАРВАРИ

Авторът на социално-критичния бестселър "Империята на позора", професорът по социология Жан Зиглер, е роден на 19 април 1934 г. в гр. Тун, Швейцария, в консервативно, немскоговорящо семейство. Баща му е съдия, вярващ протестант и ревностен антикомунист, който налага на сина си своя мироглед. Първоначално това дори му се удава. Вследствие на родителското давление в началото на следването си Жан се записва в консервативното, националистическо студентско сдружение на Цофингите.

Повратен момент в развитието на мирогледа на младия Зиглер обаче настъпва, след като той започва работа в Обединените нации (ООН). В началото на 60-те години, след убийството на легендарния борец срещу колониализма и първи президент на независимо Конго – Патрис Ломумба от прозападния пучист – ген. Мобуто, той е изпратен като експерт на ООН в бившата белгийска колония Конго-Заир. В тази далечна африканска страна младежът от заможно буржоазно семейство за първи път се конфронтира с потресаваща нищета и унищожаващия милиони хора глад, следствие от подновеното (нео)колониално ограбване на природните ресурси на току-що освободената страна и от безогледната експлоатация на населението й от международните корпорации. И докато западните представители в Конго са настанени в единствения петзвезден хотел в Киншаса, обгрижвани от сервилни слуги в суперлукс, наподобяващ приказките от 1001 нощ, отвъд огражденията от бодлива тел около хотела, само на няколко десетки метра от този добре климатизиран и охраняван от въоръжена стража златен кафез, безброй хора умират от глад и репресии. И това човешко нещастие се разиграва директно пред очите на експертите от ООН, които не могат да помогнат с нищо реално. Жан Зиглер споделя по-късно, че най-потресаващи за него са били моментите, когато в хотела са отсядали богати бизнесмени или западни представители, за които са подготвяни безкрайно дълги "шведски маси", тежко отрупани с най-изящни лакомства. А само на хвърлей разстояние отвъд непреодолимите заграждения, директно пред очите на богоизбраните "бели", се вижда как измършавели дечица умират от недохранване или са съсечени с мачете от охраната. Тези деца с откраднато детство, гонени от влудяващ глад, едва успели да се доберат до бодливата тел, се опитват със сетни сили да я преодолеят, примамени от лакомствата, сервирани пред новите господари на тяхната родина. Зиглер споделя това потресаващо преживяване: "Местните наемници, които стояха с гръб към зданието, безмилостно удряха с приклади малките глави на децата, които… успяваха да се подадат над загражденията. А други войници, въоръжени с ножове, освобождаваха оплелите се в бодливата тел, умиращи дечица, като режеха вкопчилите им се в телта пръсти, след което изхвърляха безжизнените им тела на улицата. В този момент се заклех никога повече, дори и несъзнателно, да не съм на страната на палачите!"

В знак на отрицание към досегашното си буржоазно възпитание и от консервативния мироглед на своите родители, Жан Зиглер се отказва от протестантската вяра и започва да изповядва все по-прогресивни възгледи. В подкрепа на своето тотално обявяване срещу двойните стандарти и егоцентричния морал на капитализма, след ужасяващите преживявания в Конго-Заир, през 1963 г. той решава да посети Острова на свободата и да се запознае с постиженията на социалната революция в Куба. Силно впечатлен след завръщането си, той публично адмирира целите на това народно въстание. Впоследствие у него се заражда желание да емигрира на Острова на свободата и да подпомогне тази малка страна в справедливата й борба за еманципация и в изграждането на един друг свят, в който гладът и мизерията да останат само кошмарен спомен от миналото. 

През април 1964 г., по време на състоялата се в Женева конференция на страните, износителки на захар, на официално посещение пристига и кубинска правителствена делегация, ръководена от легендарния революционер – доктор Ернесто Че Гевара. Младият Зиглер се среща с кубинците и те цяла нощ разговарят за революцията и за желанието на младият Жан да емигрира в Куба. За тази съдбовна среща проф. Зиглер и днес много живо си спомня "… Бяхме на 7-ия етаж в хотел "Интерконтинентал", където 12-те кубинци бяха отседнали в три стаи. Дискутирахме цяла нощ. На изток над масива на Монблан вече се зазоряваше. Под нас градът бавно се разбуждаше. Неоновите рекламни светлини на банките, застрахователните компании и на скъпите магазини около залива на езерото, потънало в млечния им оттенък, постепенно гаснеха. Слабият Че, облечен в масленозелена униформа, гледаше през прозореца. Той ме повика при себе си и ми каза с дрезгавия си глас: „Виждаш ли този град?… Тук ти си в мозъка на чудовището! Какво искаш повече?… Твоето бойно поле е тук!” Отхвърлянето на желанието ми да се преселя в Куба първоначално ме обиди. Тогава си помислих, че аржентинецът не е убеден в моята готовност да участвам в революцията и в моите способности… По-късно разбрах, че Ернесто Гевара е бил прав." Така Жан Зиглер остава в "мозъка на чудовището" и започва неравностойна, но ефективна борба срещу системата, въоръжен единствено с дарбата на словото и с острото перо на непримирим разобличител.

Друга, силно впечатляваща изява на младия хуманист, е решението му, след като осъзнава зверствата на немците през Втората световна война и след като достига до убеждението, че те не биха били възможни без щедрата финансова подкрепа на родната му Швейцария, да се откаже завинаги от майчиния си немски език. Затова и до днес той пише книгите и статиите си само на френски. 

Най-известните от 24-те книги, някои от които преведени и на български, са: "Срещу световния ред – съпротивителните движения в Африка и Латинска Америка" (1986 г.); "Швейцарската империя" (1986 г.); "Швейцария пере най-добре. Финансов център на международната престъпност" (1990 г.); "Швейцарските банки, златото и мъртвите" (1997 г.); "Нашествието на варварите. Капитализмът и организираната престъпност" (1999 г.); "Колко е хубаво да си швейцарец" (2002 г.); "Новите господари на света" (2003 г.) и "Империята на позора" (2005 г.). 

Безкомпромисната непримиримост на Жан Зиглер като разобличител на капиталистическата система му навлича омразата на нейните ревностни пазители. През втората половина на 90-те години от миналия век те стартират мръсна медийна и съдебна кампания, с която се опитват да сплашат и да накарат да замлъкне човека, който е моралната съвест на алпийската република. Проф. Зиглер, по това време народен представител от швейцарските социалдемократи, е обвинен в държавна измяна и срещу него е отправен иск за обезщетение в размер на стотици хиляди швейцарски франка за "нанесени морални вреди на Швейцарската федерация". Съдебната атака се води от Карла дел Понте, по това време главен прокурор на Швейцария, добила впоследствие печална известност със своята едностранчивост като обвинител на процесите в Хага срещу престъпленията от войната в бивша Югославия. Отровното острие на медиите срещу Зиглер става изданието на хелветските неофашисти – "Schweizerzeit" и консервативният, близък до капитала вестник "Neue Zuericher Zeitung". Световноизвестният ежедневник деградира в тази кампания до нивото на послушен говорител на най-големия финансов институт в света – швейцарската банка UBS (United Bank of Switzerland), която всъщност е основният жалбоподател в режисирания процес. Поводът за недостойната атака срещу професор Зиглер е наскоро излязлата му книга "Швейцарските банки, златото и мъртвите". В нея на основата на неотдавна разсекретени документи от американските тайни служби той доказва съучастието на родината си в зверствата на фашистка Германия като неин главен финансист. Тази книга взриви уюта на Швейцария и спокойствието на сивите кардинали – швейцарските банкови магнати. Като познавач на банковите машинации в родината си, Жан Зиглер ни прави свидетели на чудовищната колаборация на швейцарските финансови "гноми" с палачите на Хитлер. Без тях Втората световна война би приключила много по-бързо и милиони хора биха останали живи. Но швейцарските банки безскрупулно предоставят милиарди на Хитлер за закупуване на необходимите му стратегически суровини на световните пазари и дори доставят оборудване за германските лагери на смъртта. В замяна на това фашистките институции и нацистки величия влагат в швейцарските трезори заграбените богатства, които и до днес гарантират високото благосъстояние на тази толкова богата република. Цитираните доклади на американските тайни служби разкриват активното сътрудничество на швейцарските банки, на търговците с произведения на изкуството, на бижутерите, доверителните дружества, бизнесадвокатите и пр. при укриването и "изпирането" на ограбеното от нацистите злато, включително и на златото, изтръгнато от зъбите на жертвите на холокоста. Астрономическите печалби от тези операции катапултират Швейцария след Втората световна война до ранга на световна сила на финансовите пазари. Документите и доказателствата в тази книга са толкова разобличаващи, а представеното в нея е до такава степен стряскащо, че всеки нормален човек онемява пред разкритията. Но не и банковите "гноми" – слугите на едрия капитал, които подемат кръстоносен поход през всички държавни инстанции срещу Зиглер. Клеветите и исковете за обезщетение, издигнати от банките, докарват професора до ръба на финансовата гибел. Благодарение, обаче, на хилядите свои почитатели по целия свят и на моралното си величие той печели неравностойната съдебна борба.

След тази юридическа победа Жан Зиглер не замлъква. В най-новата си книга "Империята на позора" той анализира новото господство на транснационалните корпорации над целия свят. С брилянтно разобличителната си творба той предизвика ненавистта и омразата на световната олигархия, на нейните сервилни слуги от Международния валутен фонд и Световната банка и на световния хегемон, официален Вашингтон. Жан Зиглер сам определя своята дейност и книги като интервенция в духа на Просвещението. "Да информират, да осветляват действията на властимащите – в това се състои най-важната задача на интелектуалеца!" Това е лайтмотивът, на който професорът остава верен и до днес.

Просвещението и идеите на философите от ХVІІІ век бяха пропити от огромна надежда. Те повдигнаха завесата на хоризонта за едно човешко съществуване без лишения, без експлоатация и потисничество. Но тогавашните производствени средства не бяха достатъчно развити за реализирането на тези надежди и за дълго време останаха само една утопия. Днес, повече от две столетия по-късно, човечеството вече разполага с материалните средства, за да превърне идеалите на онова време в реалност. Но за съжаление действителността, в която живеем, е съвсем различна – навред по земното кълбо царят отчайваща мизерия и глад, които надминават дори нищетата, позната от миналото. "Една нова каста на глобални феодали, т.нар. космократи от транснационалните корпорации, има дързостта да налага на целия свят закони, които са само в нейна полза. Техният ненаситен стремеж към печалба е безграничен и е в противовес с основните потребности на хората." Именно поради това Жан Зиглер категорично подържа повелята на Карл Маркс: "Да се съборят обществените взаимоотношения, при които човекът е деградирал до едно поробено, изоставено и унижено същество." 

Монографията "Империята на позора" представлява мощно оръжие в борбата срещу днешния дълбоко несправедлив и антихуманен световен ред, който не признава никакви други ценности освен ламтежа на едно малцинство към максимална печалба, ограбващо целия останал свят. От времето на Просвещението до днес науката и производствените средства преживяха истинска революция. Днес, в началото на ХХІ век, човечеството е по-богато от всякога. Вследствие на развитието на техниката планетата спокойно би могла да изхранва 12 млрд. души при правилно разпределение на ресурсите. Но реалностите са съвсем други – всеки божи ден умират над 100 000 души от глад на Земята! Всеки 7 секунди умира по 1 дете само от недохранване. А в същото време 500-те най-големи трансконтинентални корпорации контролират разпределението на 52% от всичко, което е произведено в света. Златният милиард от населението на развитите страни със своя разточителен стандарт на живот егоистично е обсебил целия жизнен ресурс на планетата и е обрекъл останалата част от човечеството на мъчително вегетиране и дори на бавна смърт от глад и нищета. За него хората от Третия свят са излишна биомаса, която само пренаселва Земята и няма право на място под слънцето. Тази дълбоко егоистична, направо антихуманна философия на новите господари на света все по-малко се отличава от расистката идеология на нацистите, които от позицията на самозвани свръххора се опитаха със сила да наложат нов ред на земята.

Четейки тези неудобни, направо ужасяващи истини в книгата на Зиглер за глобалната мизерия и глада в днешния иначе богат свят, ни обхваща смразяващо чувство за вина и срам от сляпото съучастничество в този заговор срещу самите нас. Но именно чувството за позор и вина може да се превърнат в неудържима сила, която да доведе до необходимата промяна. В тази насока професор Жан Зиглер определя целта на своята книга, от която предлагаме на българския читател откъс: "Искам да допринеса и засиля съзнанието на всеки за необходимостта от радикална промяна."

Иван Аладжов

"Много по-важно е не колко се дава на хората от Третия свят, а по-малко да се краде от тях!"
Жан Зиглер

"За да обичаш човечеството, е нужно да ненавиждаш това, което превъща хората в роби!"
Жан-Пол Сартър

"Нямя нищо по-страшно от цивилизования дивак!"
Николай Рьорих

Част V. Рефеодализирането на света
1. Новите феодални господари

Мизерия и задлъжнялост, задлъжнялост и мизерия образуват един дяволски порочен кръг, от който няма изход. Но кой го започна? И кой го поддържа? Кой реализира астрономически печалби от неговото съществуване?

Отговорът е: новата феодална система.

Това са същите тези, които оставят народите да гладуват, спекулантите и мошениците, които навремето бяха заклеймени на стълба на позора от Жак Roux, Maрат u Сен Жуст, които сега са отново между нас. Убийствената ръка на монополистите, срещу която се бе заклел Г. Бабьоф, отново нанася удар.

Днес преживяваме глобално рефеодализиране на света. И новата феодална власт носи образа на гигантските транснационални концерни.

Нека припомним: 500-те най-големи транснационални компании на света днес управляват 52% от брутния социален продукт на планетата. 58% от тях са от САЩ. Взети заедно, те наемат само 1,8% от работната сила на света. Тези 500 компании управляват богатства, които са по-големи от цялата сумарна собственост на 133-те най-бедни страни на земята.

Транснационалните компании разполагат с най-модерните технологични, електронни и научни постижения, те контролират най-важните лаборатории и изследователски центрове на света и по този начин управляват цялостното материално развитие на conditio humana. Изгодата, която имат от тях страните, които могат да си позволят ползването на техните продукти или услуги, е вън от всякакво съмнение. Но частният контрол, който те упражняват върху средствата за производство и върху постиженията на науката, чието естествено предназначение е да служат на цялото общество, има катастрофални последици.

И това е така, защото единствената движеща сила за новите феодални господари на света е стремежът към максимална печалба за минимално възможно време, към непрекъснато разширение на тяхната власт и премахване на всякоя социална пречка, която се противопоставя на техните декрети.

Една от първите причини за непрекъснато нарастващата външна задлъжнялост на страните от Южното полукълбо е репатриране на печалбите на транснационалните компании от страните, в които те работят, към фирмените централи в метрополиите.

Към това може да се добави и механизмът на системата от лицензи. Да разгледаме, например, концерна „Nestle”. Както повечето транснационални корпорации, „Nestle” е разделен на отделни, относително независими един от друг profit centers. Всичките 500 фабрики на „Nestle”, които работят по планетата, използват патенти, които принадлежат на концерна-майка или по-точно на холдинга. За тези патенти трябва да се заплаща.

Какво стана в Бразилия? „Nestle” реализира там фантастични печалби. Една част от тях се реинвестира обратно в 25-те фабрики и представителства в страната. Друга се използва за финансиране на фирмената експанзия за завоюване на други нови локални пазари, напр. за храна на домашни животни. Но най-голяма част от печалбите се трансферира във Вивей, Швейцария, където е седалището на „Nestle”.

Този трансфер на печалби се обезпечава с валута от държавната банка на Бразилия – Bancо do Brasil, тъй като „Nestle” не привежда в Швейцария бразилски реали, които са валута с несигурна стойност, а долари (или други т.нар. "твърди" валути). Това означава, че за целта се използват валутните резерви на централната банка на страната-домакин. Тези суми пресичат веднага Атлантика и автоматично увеличават външната задлъжнялост на страната-домакин.

Относителната тежест на Европа в портфейла на „Nestle” непрекъснато намалява. През 1994 г. европейските печалби бяха 45%, а през 2004 г. – 33%. Триумфалното завоюване на нови пазари става в Азия, Африка и Латинска Америка.

Естествено, новите князе на света изкарват солидни доходи и за себе си от така разработената система за ограбване. Йозеф Акерман, управителят на най-голямата банка в Европа, Deutsche Bank, получава заплата от 11 милиона евро годишно. Колегата му от J.P. Morgan Chase Manhatan Bank взема три пъти повече. "Князът", който е начело на фармацевтичния гигант „Novartis”, Даниел Васела, се радва на годишен доход от 20 млн. швейцарски франка. И колегата му от „Nestle”, Петер Брабек получава подобна сума. Президентът на United Bank of Switzerland (UBS), най-големият финансов управител на частни състояния в света, Maрсел Оспел от Базел, се задоволява със скромното възнаграждение от 18 млн. швейцарски франка на година (в него са включени опции и акции).

За да си осигурят тези астрономически доходи, споменатите мениджъри делегират верни свои васали в комисиите по възнагражденията към надзорните съвети на компаниите. Но това не е всичко. Към техните солидни заплати се прибавя и нестихващият им апетит към допълнителни възнаграждения: повечето космократи, колкото и да са големи различията между тях, си обменят един с друг топлите местенца на високоплатените постове в надзорните съвети на своите концерни. А някои от тях управляват собствените си компании като ориенталски деспоти: те заемат места както в надзорните съвети, така и на директорски постове в управителните съвети. По този начин те управляват и едновременно контролират сами собственото си управление.

Безграничната си алчност те завоалират с всевъзможни наивни обяснения. "Князът" на Novartis, Даниел Васела, казва например: "Защо е целият този шум около моето заплащане? Дали получавам 5 или 50 милиона в годината, няма никакво значение. При годишна печалба от 7 млрд. за „Novartis” разликата между 5 и 50 милиона е незначителна." (в. „Sonntagszeitung”, 01.05. 2005). В своята алчност негова светлост забравя, че в „Novartis” освен него участват още и акционери, пенсионери и служители, които също живеят от печалбите на компанията.

Както своите предшественици отпреди Френската революция от 1789 г., новите "князе" живеят практически гратис: дворци, светски партита, посещения на ресторанти и скъпи пътешествия се заплащат със златната кредитна карта, чиито задължения, независимо колко са големи, изцяло се поемат от компанията. Единствената разлика отпреди е само, че расовите коне и каляските днес са заменени със самолети, лимузини и яхти.

Нека тук да се спрем малко по-подробно на дейността на концерните от аграрния сектор, за да добием представа за глобалните мащаби на тяхното господство. Десет трансконтинентални компании, между които „Aventis”, „Monsanto”, „Pioneer”, „Syngenta”, през 2004 г. контролираха повече от една трета от световния пазар за семена. Стойността на този пазар за 2003 г. се оценява на 23 милиарда долара.

Ако хвърлим един поглед върху пазара за препарати за растителна защита, ще установим, че само той носи още около 28 млрд. долара годишно. 80% от този пазар също се владее от споменатите вече 7 трансконтинентални компании („Aventis”, „Monsanto”, „Pioneer”, „Syngenta” и др.)

Бангладеш, например, със своите 146 млн. жители и площ от 110 000 кв. км е най-гъсто населената държава в Южното полукълбо. Тази страна остави в мен изключително впечатление: където и да отидех – независимо дали в Дака или в Читагонг, на бреговете на Брамапутра или на Ганг, в селата или на полето – навсякъде бях заобиколен от тълпа почти винаги приятелски засмени и много често красиви хора. Според Human Dеvelopment Index нa UNDP Бангладеш е третата по бедност страна на земята.

Страната е разположена в една особено неблагоприятна тропическа и субтропическа зона: в сезона на мусоните там, два пъти в годината, 60% от земята се залива от вода. Тинята, която се нанася от хиляди километри от 4 големи реки, чак от Хималаите, прави почвата много плодородна. Но всевъзможни паразити, които чудесно се развиват при този постоянно влажен климат, унищожават значителна част от реколтата на царевица, пшеница и просо. Цената на средствата за растителна защита следователно решава въпроса за живот или смърт на милиони бенгалци. Тези, които всяка година определят цените на продаваните на бенгалците пестициди, са споменатите по-горе концерни. И това те го правят, съобразявайки се единствено само със стремежа си за максимална печалба. Без ни най-малък публичен контрол и загриженост за съдбата на народа на Бангладеш.

Това, което важи за Бангладеш, важи и за Индия. През октомври 2004 г. списание „Frontline” публикува интервю с индийския министър на земеделието, Раджувера Реди, който съобщи, че само в щата Андра Прадеш, един от най-важните в Индийския съюз, 3000 селяни са се самоубили в периода 1998 -2004 г. заради непосилна задлъжнялост към местните филиали на споменатите транснационални компании за растителни препарати и семена.

Да разгледаме и търговията с жито, която в голяма степен определя световните транспортни потоци, застраховките, складовото стопанство и разбира се, аграрната борса в Чикаго. И тук пълномощията за вземане на решения и за реализиране на печалби са екстремно концентрирани: само 30 концерна владеят цялата световна търговия с жито. Какво означава това?

От 53-те държави на Африканския континент и прилежащите острови само 15 могат самостоятелно да се изхранват. Останалите 37 зависят от световния пазар на земеделски храни. И това е в случай на нормална реколта, или иначе казано, когато страните не са опустошени от война, суша, нападение на скакалци или от някоя друга природна или предизвикана от човешка ръка катастрофа. Недостигът на хранителни средства се изразява в това, че собствената реколта на тези държави не достига, за да се преодолее "мъртвият" период между момента, в който храната от миналогодишните им запаси е привършила, а новата реколта още не е прибрана. Какво става тогава?

Националната храна в Замбия е царевицата. Тя се яде сутрин, обед и вечер като питки, печени зърна, супа или като пълнозърнеста каша. За да изхрани населението си по време на преходния период, Замбия трябва да купува царевица на световния пазар. Правителството в Лусака, обаче, не разполага с необходимите финансови средства и когато цените, диктувани от космократите, са твърде високи, то просто не може да внесе нужното количество царевица. Тогава хиляди замбийци умират от глад, както това се случи през 2001 и 2002 година.

Всяка от големите трансконтинетални капиталистически компании има свое министерство на пропагандата, чието официално наименование най-често е Department of Corporate Communication. Неговата задача е да внушава на обществеността онзи поглед върху нещата, който "князете" на икономиката желаят да се разпространява, да се отстоява, възхвалява и в крайна сметка да легитимира тяхната политика.

…Преди малко повече от две столетия Жан-Пол Maрат разобличи шарлатаните и шаманите на рекламата и на PR-кампаниите: "…Само малко хора имат точна представа за нещата. Повечето се хващат за думите… Излъгани от думите те не презират и най-отвратителните неща, ако те са украсени с благозвучни думи, а се отвращават и от най-възвишените дела, когато те са заклеймени като лоши. Ето защо обикновенният трик на правителствата се състои в това, да заблуждават народите, злоупотребявайки с думите."

В качеството си на специален пратеник на ООН по въпросите за правото на хората на храна съм имал многобройни възможности да дискутирам проблемите с новите "феодални господари". И когато съм ги конфронтирал с катастрофалните слабости или последици на определени техни решения, тогава те моментално прибягват до магическия аргумент: "липса на комуникация".

Стратегиите на лобизма, на инфилтрацията и на манипулацията, с които днес си служат правителства, парламенти, медии и обществени институции, разработени от новите "феодални господари", са толкова рафинирани и – за съжаление – толкова ефикасни, че благородниците, херцозите и маркизите, които Марат така безпощадно беше разобличил навремето си, биха побледнели от завист, ако можеха да узнаят за тях.

Всяка трансконтинентална капиталистическа компания организира не само свое Министерство на пропагандата, но и свои служби за шпионаж и контрашпионаж, както и своя агентура за инфилтриране. Тези тайни служби са активни и на петте континента. Те проникват не само в главните квартири на конкурентите, а и в службите на националните правителства и на международните организации, независимо дали те са правителствени или неправителствени.

Едно от първите неща, които научих, след като постъпих на работа в Обединените нации, беше да се пазя от комуникационните системи, които свързват висшия комисариат за правата на човека в Женева със седалището на ООН в Ню Йорк. Винаги, когато става дума за неща, изискващи минимум поверителност, повече от препоръчително е да не се използват телефоните и Интернета в двореца Wilson в Женева. За предпочитане са писма, предавани на ръка. Това се потвърди и от опита ми през 2002 г., когато два месеца подготвях отговора си на обвинението на американската мисия, повдигнато срещу мен по случая с генно модифицираните организми.

Роберт Бер, бившият началник на отдел за операции на ЦРУ, изрази откритото си учудване от ефективността, компетентността и материалното оборудване на службите за шпионаж и контрашпионаж на концерните. Някои от тези компании извършват инфилтрирането на големите организации на ООН изключително умело. Например, Световната здравна организация (СЗО) изработва указания, гласува резолюции и рамкови споразумения, които пряко засягат дейността (респективно и печалбите) на много транснационални компании в областта на химията, биотехнологиите, фармацевтиката, тютюнопроизводството и пр. Тези решения касаят гигантски суми… и представляват достатъчен мотив за инфилтриране на СЗО. Най-висшата инстанция на СЗО е "Световното събрание по здравеопазване", което се свиква всяко лято в Женева. Като световна междудържавна организация делегациите на събранието са представители на различни държави. Логично е някои от "князете" на фармацевтичните концерни да заделят сериозни суми, за да направят дипломатите и служителите на тези делегации по-податливи и гъвкави в позициите си. Взетите в такива случаи решения на световното събрание по здравеопазване по-често обслужват интересите на новите феодали, отколкото интересите на засегнатите страни.

През 2001 г. група държави от Скандинавия и Третия свят внесе предложение, преди началото на дебатите всеки делегат да разкрие евентуалното наличие на конфликт на интереси, т.е. на своите връзки с фармаконцерните. В същата нощ, преди гласуването, се забеляза усилено движение на куфари с пари между хотелите на левия бряг на р. Рона, където бяха отседнали делегатите. На следващата сутрин, веднага след откриване на заседанието, американската делегация поиска думата и заяви, че подобно предложение е неприемливо посегателство срещу суверенитета на участващите в събранието държави – скандинавското предложение беше отхвърлено с голямо мнозинство.

Но да обърнем поглед към фирмените служби за контрашпионаж. В джунглата на глобализирания капитализъм главното оръжие на космократите е изненадата, т.е. предотвратяване на възможността шпионите на конкурентите да се доберат до бъдещите комерсиални планове на фирмата. Ето защо службите за вътрешен контрашпионаж са много силно развити. Гари Ривлин описва техните методи, без да бъде досега опроверган. Служителите на Citygroup и на Dow Chemicals систематично са следени дори в техните лични занимания. При Microsoft и при Oracle, двата най-големи електронни концерна, подслушването на телефоните и контролирането на харддисковете на компютрите вече е въпрос на чисто рутинна дейност.

Особено внимание се обръща и на шпионажа. На него се гради всяка борсова атака на конкурентите за поглъщане на дадена фирма и всяко намерение за изгодно сливане. Завоюването на нови пазари, ефективното подкупване на несговорчиви правителства и специални организации на ООН или ЕС изисква много внимателна, търпелива и компетентна предварителна проучвателна работа. Без службите за шпионаж новите феодални господари ще са слепи и уязвими.

Но каквито и стратегии за инфилтриране, шпионаж и контрашпионаж да се прилагат от новите деспоти в световната икономика, движещата сила на тяхната дейност си остава преследването на максимална печалба за възможно най-къс срок без оглед на човешката цена… или както Емануел Кант каза, преследване на "безцелната цел".

Да разгледаме отново действията на вампирите от фармацевтиката. Професорката от Харвард – Марси Ейнджъл, е една от най-острите критички на "князете" на фармацевтичната индустрия. Тя пише: "Бюджетите за маркетинг на концерните са значително по-големи от разходите за изследователска дейност. По този начин се намаляват средствата за създаване на действително нови лекарства" (в. „Neue Zuericher Zeitung” от 10.04.2005).

Голям проблем представляват т. нар. лекарствени имитации (на английски: „me-too-drugs”). Те не са генерични лекарства. Генериката е изцяло копие на медикаменти с изтекъл срок на патентна защита, които вече могат да се произвеждат и от други фирми. Лекарствените имитации са медикаменти, които незначително се отличават от оригиналите. Те са извънредно доходни за концерните, защото не изискват разходи за разработка, имат сигурен пазар, клинично изпитани са и не носят никакъв риск за производителите им. Марси Ейнджъл: "Компаниите пускат лекарствени имитации само за много търсени медикаменти. Цените им са на нивото на тези на конкуренцията". Няма сериозни доказателства, че лекарствените имитации действат по-добре от оригиналните медикаменти. Американската организация Food and Drug Administration (FDA) изследва всички допуснати между 1998 и 2003 г. на пазара нови лекарства за повишена ефективност в сравнение с досегашната терапия. При 78% от новите медикаменти това не бе доказано.

Друг проблем е, че фармакосмократите започват разработката на нови лекарства, само ако техните маркетингови отдели предварително са установили наличието на платежоспособен пазар и клиентела за тях. (Това е характерно въобще за цялата капиталистическа икономика. – бел. на прев.). Затова Дениз фон дер Вайд, председател на една от най-смелите неправителствени организации, Antena, със седалище в Женева, която се бори за правото на здраве, казва: "Жалко е, че няма епидемия от малария в Ню Йорк".

В СЗО се употребява изразът neglected diseases за пренебрегнатите от фармацевтичните компании болести. Те са многобройни и убиват или увреждат милиони хора годишно.

Треската Денге, например, е вирусна инфекция, която поразява годишно около 50 милиона души. Бушува в Южното полукълбо и е много заразителна. Симптомите й приличат на маларията, започва със силна температура над 40 градуса и се пренася също от комарите. Изходът често е летален. СЗО смята, че приблизително 2 млрд. души поне един път в живота си са били заразени с нея, особено недохранените деца и жени. Епидемията е установена в много райони на Черна Африка, Югоизточна Азия, Бразилия (където този бич бушува преди 10 години). И въпреки това изследванията срещу тази треска са само в началото си. Затова в Бразилия, Индонезия, Намибия болните от нея трябва да разчитат в борбата срещу вируса само на собствената си имунна система и най-често умира в страхотни мъки.

По същите причини се пренебрегва и развойната дейност на лекарство срещу сънната болест, която също върлува в тропическите области, всред гладуващо население, живеещо при лоши санитарни условия.

От друга страна, срещу останалите заразни, вирусни болести има подходящи медикаменти, но те са на недостъпни за хората от Третия свят цени. Ето защо от малария и туберкулоза през 2003 г. умряха 14 млн. души, между които и много деца. 92% от тях са от неразвитите страни.

Контрастът е фрапиращ. Фармацевтичните компании заливат всяка година североамериканския и европейския пазар с все по-нови лекарства, третиращи най-често едни и същи добре известни болестни индикации, които се различават само по цвета на хапчетата, по опаковката и названието. Посещението на коя да е аптека в Женева или Париж ни убеждава в абсурдността на ситуацията. Огромно количество от тези медикаменти обещават излекуване и на най-незначителната дисфункция на добре охранените бели хора. Последната – и вероятно най-доходоносната – генерация лекарства съставляват т. нар. life style drugs срещу стареене, спадане на либидото, срещу бръчки на лицето и т.н.

В същото време на юг от Екватора умират хора само защото са бедни и защото няма разработени за тях лекарства срещу тропическите болести. Ще цитирам последната статистика на СЗО: между 1978 и 2000 г. са допуснати от националните здравноохранителни институции по света 1393 нови медикамента, от които само 16 са срещу т. нар. пренебрегнати болести. В отчета на СЗО (Женева 2004 г.) се прави следният извод: "В областта на фармацията регулиращата функция на пазара не е в състояние да се справи със съществуващите обстоятелства. Необходими са регулативни мерки". Да, но това противоречи на капиталистическата логика на новите деспоти.

Явленията понякога са по-сложни, за да могат да бъдат обяснени по еднотипен начин. Съществуват фармаконцерни, в които доброто се бори с лошото. Някои от ръководните им служители са застъпници на моралното поведение, докато други подкрепят политиката за брутално максимизиране на печалбите. …

Пример за подобна двойственост е изследователската работа на двама учени от швейцарския гигант „Novartis” – Паул Херлинг и Алекс Матер, които се опитват да открият медикамент срещу треската Денге и срещу новите, особено резистентни туберкулозни бацили, който да не струва повече от 1 долар на ден и да излезе на пазара около 2013 г. Да се разработи такъв медикамент, да се произведе и да се направи достъпен за нуждаещите се е свещено дело. В същото време, обаче, „Novartis” трябва да устои на жестоката борба с конкурентите „La Roche”, „Aventis”, „Pfizer”. Враговете са безмилостни. Между космократите не се правят подаръци. Това е непрекъсната война, битка за оцеляване в капиталистическата джунгла.

Но какво да се направи? За да просъществуват в позицията, която вече са заели, космократите трябва да са неумолими, цинични и безмилостни. Защото да се откажеш в името на личния си хуманизъм от най-висшата повеля на капитализма – максималната печалба – е равносилно на професионално самоубийство. Много космократи живеят с тази морална дилема наложена им от пазарната икономика…

В системата на глобализирания капитализъм, който просперира от рекета с нуждите на обществото, възможностите за маневриране в това отношение са ограничени и дори невъзможни. Космократът или ще се държи с останалите хора от обществото като човек и империята му ще рухне, или ще изпрати всяко съчувствие по дяволите, ще се държи като хищник, печалбите му ще растат до небесата, а гробовете под него ще стават все по-дълбоки.

Друг избор не съществува. И ако се вземат предвид тлъстите доходи, които новите феодали на света си осигуряват по този начин, едва ли може да се очаква, че те сами ще поемат пътя на състраданието и ще напуснат пазарната игра на суперпечалби. *

Подбор и информация Иван Аладжов
Превод Любен Аладжов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук