ЛЕВЪТ – ОБРЕЧЕН НА ИНФЛАЦИЯ ДО ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НИ КЪМ ЕВРОЗОНАТА

0
225


Инфлацията не се дължи само на членството на България в Европейския съюз

Повечето прогнози на икономически анализатори, а и на някои политици (предимно от опозицията) относно нивото на инфлация у нас бяха твърде мрачни и се свеждаха до рязко, дори шеметно нарастване на цените у нас още през първите два-три месеца след влизането на България в ЕС. Изминаха 5-6 сравнително спокойни месеца, които ги опровергаха с почти нулева инфлация и тогава в началото на лятото изневиделица цените започнаха да пълзят нагоре, а при някои хранителни продукти направо „подскочиха“, като се увеличиха с над 50%. Цените на недвижимите имоти до началото на есента също запазиха познатия си тренд нагоре с около и дори над 20%, което вече направи покупката на жилище в столицата и в някои градове и курорти непостижим лукс за по-голямата част от нашите сънародници.

Логичен е въпросът дали само влизането на България в ЕС е причина за очертаващия се двуцифрен размер на инфлацията (най-вероятно той ще бъде между 12-15%) за 2007 г. Отговорът не е еднозначен, но при всички случаи членството ни в ЕС е сред най-малко значимите причини за размера й. Налице са други външни и вътрешни не само фундаментални, но и локални и дори административни фактори, които ще бъдат разгледани в настоящата статия. Няколко са причините за написването й.

Първата от тях е свързана със съвременното състояние на валутните и стоковите пазари през последните години, които се характеризират с резки флуктуации на основните световни валути и ръст на цените на основни суровини и метали на международните пазари, в т.ч. и у нас, тъй като България почти изцяло ги внася от чужбина. Българският лев (респективно еврото, към което е прикрепен след въвеждането у нас на валутен борд на 01.07.1997 г.) също не е пощаден от влиянието им и спрямо другата основна валута, в която се извършват голяма част от международните транзакции – щатския долар. Неговият курс през последните 3-4 години плавно нараства и той се обезценява. Същевременно някои политици, икономически анализатори, журналисти, защитавайки провежданата икономическа политика пред политическите опоненти, изтъкват, че българският лев е стабилна валута. (Напр. изказването на председателя на Комисията по икономическа политика при 40-то НС Йордан Цонев при дебата за І четене на бюджет 2008 на 21.ХІ.2007 г.). Според мен, изказването е неточно, тъй като инфлацията у нас през 2007 г. е сред най-високите в страните от ЕС и при това положение не може да се твърди, че националната ни валута е стабилна. Подобно твърдение е привлекателно, но е невярно). С присъединяването на България към ЕС доверието към нашата страна, в т.ч. и към националната ни валута нарасна, но не е възможно левът да се определи за стабилна валута и поради малките обеми сделки, които се извършват в български левове. У нас дори на вътрешния пазар почти всички сделки с недвижими имоти, а също и с редица инвестиционни стоки (автомобили и т.н.) се осъществяват в евро. На 5 юли 1999 г., когато премиер бе един друг политик, Иван Костов казваше, че българският лев е стабилен едва ли не колкото германската марка и извърши недотам икономически оправдана и целесъобразна деноминация в съотношение един нов български лев за 1000 стари български лева. От психологическа гледна точка това може би е оправдано, за да се „изтрие“ споменът от хиперинфлацията през 1997 г., а и да се стабилизира „поразклатеният“ държавен бюджет, но от финансово гледище е авантюра, за която плати най-вече българският бизнес. Неговите представители бяха принудени да правят не само големи финансово-счетоводни разходи за преизчисляване на счетоводни отчети и данъчни декларации, но и да пренастройват изцяло финансовите си, логистични и спедиционни договори с други контрагенти, което оскъпи неимоверно продукцията им. Някои от тях не издържаха и обявиха фалит. И всичко това само за да може един политик да обяви с апломб, че българският лев е стабилен, в което едва ли и той лично вярваше, но твърде много му се искаше да е прав.

Втората причина за написване на тази статия за развитието на инфлацията през последните 130 години у нас е и излизането от печат на две книги, проследяващи нейното движение:

– „Паричният ред“, Николай Неновски, С., 2007, ИК „Сиела“;
– „Комуналният капитализъм“ („Из българското стопанско минало“), Румен Аврамов, С., Фондация „Българска наука и култура“ и Център по либерални стратегии, 2007, І, ІІ и ІІІ т. Най-голямо отношение към изследвания въпрос има т. ІІ – „Движението на парите“, а в по-малка степен т. І -„Българското стопанско минало: размерност и едри щрихи. Капитализъм без капитал. Допирът с външния свят“.

Третата причина, която е не по-малко основателна, е препоръката да се подготви план за действие, който да овладее високите нива на инфлация в България, направена от известния анализатор и редактор в едно от водещите икономически списания в света „Економист интелиджънс юнит“ Крайг Отър на Седмата бизнескръгла маса с правителството на тема „Да накараме членството в ЕС да работи за бизнеса“, проведена в София на 10 и 11 декември 2007 г. Препоръката е уместна, но в следващите няколко години е извънредно трудно и почти невъзможно да се овладее инфлацията у нас до равнищата на 15-те т. нар. стари срани-членки на ЕС поради значителното изоставане на ценовите нива у нас. Това не означава, че не трябва да се изготви препоръчаният план и конкретните мерки в тази насока. Най-съществените са: да продължи развитието на българската икономика с бързи темпове, необходимост от увеличаване на износа, както и на производителността на труда у нас, което ще повиши конкурентността на българските стоки на външния пазар. Необходимо е да се преодолее (първоначално да се понижи) високият дефицит по текущата ни сметка. Крайг Отър посочва, че положителен фактор в българската икономика е високият ръст на чуждестранните инвестиции в последните няколко години (през 2007 г. се очаква те да надминат 5 млрд. евро). По този начин се създават нови производства, в по-голямата си част експортно ориентирани, което е предпоставка за снижаване на дефицита по външнотърговския ни баланс. Отправена е и препоръка към правителството да не се поддава на натиск относно неконтролируемо увеличаване на заплатите в публичния сектор. От значение е и влиянието на външното финансиране, което, ако е прекалено голямо (както е понастоящем), финансовата система на страната ни ще се влияе в по-голяма степен от евентуални кризи на международните финансови пазари. Те, от своя страна, са мощен катализатор за евентуална нова „инфлационна вълна“. Похвални са отправените препоръки, към тях могат да се добавят и екстрено учредяване на Интервенционна агенция по зърното, която да е в състояние при лоша селскостопанска година, каквато бе 2007 г., да се намеси на зърнения пазар със закупено предварително зърно на изгодни цени в най-подходящия момент, когато то е най-евтино на големите стокови борси в света. Проектът за създаването й отдавна е разработен, но странно защо не е приведен в действие. От решаващо значение за осигуряване на високи и стабилни добиви на селскостопански култури е приемането на също дълго отлагания проектозакон за комасация на земеделската земя у нас. Понастоящем от обработваните стотици хиляди малки парцели у нас земеделците не са в състояние да постигнат високи добиви, което повишава цените им на пазара. По-строгият финансово-данъчен контрол на производители и търговци също би понижил нивото на инфлация, тъй като в редица случаи цените се повишават в резултат на т.нар. презастраховане при изменения във валутните курсове спрямо основните валути, бъдещо трайно нарастване на цените на горива и суровини, което едва ли е наложително в дадения момент. Това може да се установи съвместно с контролните органи, които могат да играят ролята на консултанти на проверяваните компании в областта на ценообразуването, без пряко да диктуват и определят по свое усмотрение цените, а само при необходимост да изразяват мнението си под формата на съвет. Това е в интерес и на компаниите, които ще бъдат много по-конкурентоспособни на вътрешния и на международния пазар, ако успеят да продават стоките или услугите си на по-ниски цени. Възможни са и други мерки, използвани в редица развити държави с модерно социално пазарно стопанство (Скандинавските страни, Франция, Белгия, Австрия, Германия и др.). В тази връзка е необходимо да се приеме специален закон за устройството на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДАКЕВР) и се промени Законът за стоковите борси и тържищата в частта му за органа, който осъществява тяхната регулация – Държавна комисия за стокови борси и тържища. Тези два държавни органа трябва да придобият статут на държавни агенции, които са на пряко подчинение на премиера. Значителни промени трябва да се осъществят в законодателната уредба, както и във функциите и прерогативите на Комисията за защита на потребителите, чиято дейност понастоящем е почти незабележима. Тя следва да предотвратява инвазията на некачествени и вредни за здравето на хората стоки, да предпазва потребителите от фалшификати, носещи етикети от известни световни марки.

Основателен е и въпросът, докъде може да доведе инфлацията една страна? В своето развитие през последните 125 години след Освобождението ни от турско робство България няма кой знае какви рекорди на инфлация, независимо че е претърпяла пет войни и т. нар. Голяма депресия (Световната икономическа криза) 1929 – 1933 г. Все още не са забравени от българския народ хиперинфлационните януари и февруари на 1997 г., когато българският лев се обезцени спрямо щатския долар до 3000 лв. за един долар, а цените на стоките, в т.ч. и на тези от първа необходимост, достигнаха до рекордни стойности. Нагледни примери за инфлация има и при съвременното ни развитие, като световният рекорд от 15 000% годишна инфлация на цветущата допреди двадесетина години южноафриканска страна Зимбабве (Южна Родезия) .

Държавата, управлявана от диктатора Робърт Мугабе, в последните няколко години сама подобри рекорда си по ръст на инфлация. Известният лидер на националноосвободителното движение срещу бившите британски колонизатори през седемдесетте и осемдесетте години на ХХ в. за кратко време успя да „разсипе“ своята страна, след като пое властта. Първоначално той изгони освен британските колониални войски и администрация и британските фермери, които бяха превърнали страната в житницата на Южна Африка, безработицата в Зимбабве достигна 80%, тъй като повечето предприятия престанаха да работят, опозицията бе прогонена, а част от нея бе „вкарана в затворите“, въведе цензура на медиите, които цензурираха дори изказване на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу, а същевременно за покупка на оръжие (бойни самолети и машини) от Китай бе похарчена колосалната сума за бюджета на Зимбабве от 200 млн. долара. Тази неблагоразумна стопанска и валутна политика превърна доскоро цветущата страна в своеобразен аутсайдер, за която „дверите“ на финансовите пазари, на които могат да се потърсят свежи финансови ресурси за нейното развитие са затворени до настъпване на политическа, стопанска и валутна стабилност. Този световен рекорд по равнище на инфлация трябва да остане само като част от финансовата история на света. След време може би ще бъде подобрен, но дано не се случва, тъй като това е най-тежкият данък за обикновените хора. Те обикновено не са в състояние да „обърнат“ скромните си доходи в друга водеща световна валута и в резултат изпитват системен недоимък, а някои от тях гладуват и страдат от болести, получени в резултат от недохранване.

Българският лев ще е в парично обращение още няколко години. Най-вероятно през 2012 (или година-две по-късно) България ще стане част от Еврозоната и ще възприеме еврото за национална валута. Все още не е денонсирано споразумението между БНБ и Министерския съвет за приемане на еврото за валута у нас от 01.07.2009 г., но то няма как да бъде спазено, при положение че в началото на декември 2007 г. не сме присъединени към Европейския механизъм ERM ІІ. Поне две години са необходими за една страна, кандидат за Еврозоната, в посочения механизъм. В този период страната ще бъде подложена на най-строг мониторинг по отношение на критериите, необходими за присъединяването й към Еврозоната. Едва ли ще бъде проблем изпълнението на критериите за бюджетен дефицит, стабилен валутен курс и ниво на вътрешния и външния дълг, които в последните няколко години са значително над изискванията на т.нар. Маастрихтски критерии. Проблематично остава изпълнението на критерия за равнище на инфлация. Независимо от някои изпреварващи мерки на българското правителство, като предсрочното въвеждане на по-високите акцизни ставки на горива, алкохолните напитки и тютюневите изделия, вероятността да се изпълни този критерий е дори под 50%. Основания за това са както увеличаващите се цени на горивата (цената на барел суров петрол в началото на декември 2007 г. е 100 долара), така и значително по-високите цени на хранителните продукти (предвид лошата зърнена реколта през 2007 г. в Европа цената на тон брашно у нас се повиши от около 300 лв. на тон през март на около 850-900 лв. на тон през ноември 2007 г., докато в началото на декември 2007 г. цената на брашното поевтиня с около 15-20% – до 720-730 лв. за тон).

Очертава се инфлацията през 2007 г. да не е по-ниска от 10-12%, което е твърде високо ниво. За периода ноември 2006 г. – ноември 2007 г. равнището на инфлацията у нас е 12,6%. Предвид обстоятелството, че ценовите равнища в Р България са около 49-50% от тези в т. нар.15 стари страни на ЕС (в Гърция са 98%), то у нас през следващите 5-6 години нивото на инфлация неизбежно ще е по-високо, отколкото в тях. Тази тенденция ще се запази, независимо от значителното нарастване на цените на някои хранителни стоки през последната година, като: олио (цената му за последните 12 месеца, ноември 2006 г. – ноември 2007 г.) нараства със 77%, брашно – с 67%, зеле – с 66%; лимони – 57%, банани – 62% и др. В някои цени на вносните стоки, като банани (вносът им е предимно от страни от Латинска Америка – Еквадор, Гватемала и Коста Рика) и лимони (вносът им преобладаващо е от Турция, която използва щатския долар, и в по-малки количества от Гърция, която е член на Еврозоната) част от увеличението на цените им се дължи на поевтиняване на щатския долар спрямо лева, респективно – еврото, към което е прикрепен. Останалите стоки преобладаващо се произвеждат у нас, като незначителни количества олио се внася от Румъния, Турция, Аржентина, Франция, Италия и някои други държави, но над 60-70% от пазара му у нас формират българските маслодобивни рафинерии, а зелето е почти изцяло родно производство, като незначителни количества се доставят от Турция и Македония. През 2007 г. България загуби един от своите традиционни брандове в маслодобивната промишленост, тъй като дислоцираното в Добрич предприятие „Калиакра“ за производство на олио и маргарин бе закупено от концерн от САЩ, а впоследствие изцяло производството на тези два артикула бе изнесено в Румъния. Те продължават да се продават в търговската мрежа, но вече са вносни (независимо, че са с българския бранд „Калиакра“), а доскоро формираха около 1/4 от пазара на тези изделия у нас. Твърде вероятно е под влияние на производителите на тази търговска марка от САЩ и Румъния (те имат по-високи разходи за суровини, работни заплати, както и за транспорт до нашата страна) и останалите български производители да са повишили цените за продаваните от тях марки олио: „Нива“, „Бисер“, „Калина“, „Папас“ и др., но това едва ли е твърде значително.

У нас през 2007 г. цените на недвижимите имоти са поскъпнали с над 30%, а в останалата част на Европа ръстът им е едва 3-4%. Но независимо от това остават сред най-евтините. В центъра на София цената е 1497 евро за 1 кв.м. По-евтини са само имотите в Братислава, 1292 евро за 1 кв. м и в столицата на Македония – Скопие, 1240 евро за 1 кв.м; в столицата на Румъния – Букурещ, цената на 1 кв.м е 2350 евро, а в Атина – 1244 евро.

В условията на свободно движение на стоки, капитали и работна ръка в ЕС и присъединяването на България към него от 01.01.2007 г. е нормално и логично цените у нас постепенно и плавно да се доближават до това на останалите страни-членки на Общността. Инцидентни са случаите, при които цените на някои хранителни продукти, като олио, месо и някои колбаси и др., както и на някои лекарства в България, да са по-високи от тези в останалите т.нар. стари страни от ЕС. Може да се обобщи, че визираните ценови нива са по-скоро изключения и са временно и конюнктурно явление, а не закономерност при ценообразуването у нас. И все пак ръстът на хранителните продукти с цели 22% за последните 12 месеца (от ноември 2006 г. до ноември 2007 г.) може да се оцени като твърде висок, мотивиран от обективни и субективни фактори, някои от които бяха изтъкнати.

Трябва да се имат предвид още няколко причини за по-високата инфлация у нас в сравнение с тази в останалите страни-членки на ЕС, вследствие на следните фактори:

– последователен ръст на БВП през последните три години, а и през следващата 2008 г. – с над 5% годишно;

– големият ръст не само на чуждестранните инвестиции, (които през 2007 г. са около 5 млрд. евро), а и на инвестициите в стопанството ни изобщо (в т.ч. от бюджетни източници и от частни корпорации на български инвеститори). През 2008 г. в бюджет 2008 са предвидени с над 51% повече средства за капиталови разходи;

– бурният ръст на цените на недвижимите имоти през последните 3-4 години в резултат на голямото търсене (предвид членството на България в ЕС и природо-екологичните й дадености, съчетани с развитието на морския, планинския и балнеоложкия туризъм). Той катализира увеличаване на цените и на строително-монтажните работи и строителните материали, които също поскъпнаха по-бързо и повлияха на общото ниво на инфлация у нас. Налице е високо търсене на инвестиционни стоки, което повишава техните цени;

– други фактори, свързани с макроикономическите показатели, като високото ниво на бюджетния суфицит (излишък или превишение на приходите над разходите) и най-вече отрицателното салдо по текущата сметка и в най-голяма степен по външнотърговския ни баланс. На практика българската икономика и българският народ консумират с около 15-20% повече, отколкото произвеждат, наличието на по-голямо количество вносни стоки от тези, произведени в България, също генерира по-висока инфлация. Тенденцията на нарастване на вноса над износа може да бъде преустановена още през 2008 г., но като цяло и през следващите 4-5 години износът ни няма да е по-голям от вноса. Този феномен се дължи и на системата на валутен борд, установена през 1997 г. и възприетият тогава курс на българския лев спрямо германската марка, впоследствие и спрямо еврото. Водещите икономисти в света, както и авторът, не препоръчват ново, по-благоприятно съотношение за българските износители до влизането на България в Еврозоната.

Предвид обстоятелството, че България трябва да изпълни Маастрихтските критерии за ниво на инфлация, то до влизането ни в Еврозоната и приемането на еврото за национална валута, тя ще бъде ограничавана и потискана от настоящето и следващото правителство, както и от БНБ. По всяка вероятност най-висока инфлация у нас ще е налице не в оставащите няколко години до влизането ни в Еврозоната, а в първите няколко години след това. Предполага се, че именно тогава ще бъде най-ускореното „догонване“ на ценовите равнища в останалите страни от ЕС, което е неизбежно предвид досегашното развитие на прехода към пазарно стопанство у нас, който бе, меко казано, доста специфичен, и бъдещото ни развитие в ЕС в условията на глобализиращата се световна икономика.

Предпоставките за сравнително високите темпове на инфлация през следващите няколко години са заложени още от времето, когато у нас е господствала планово-централизираната икономика (от декември 1947 г. до края на 1990 г.). Тогава цените (не само у нас, но и в останалите държави-членки на разпуснатия през 1991 г. Съвет за икономическа взаимопомощ, СИВ) бяха чувствително (от 50% до 1000%) по-ниски от тези в останалите европейски страни, в т.ч. и в 10-те страни-членки на Европейската икономическа общност по това време. Цените на хранителните стоки, на жилищата, електрическата енергия, горивата и др. изоставаха в най-голяма степен от останалите страни в Европа. В България изброените цени бяха от няколко до 50% по-ниски, отколкото в останалите страни-членки на бившия СИВ, като най-голяма бе разликата при някои селскостопански стоки, които на българския пазар бяха в изобилие, поради това, че се произвеждаха у нас в значителни количества, в т.ч. и за износ. Цената на недвижимите имоти до 1990 г. у нас също изоставаше в сравнение с някои от страните от бившия СИВ, като Чехословакия, ГДР и Унгария. В тях, а също и в бившия СССР, особено в градовете, преобладаваха жилищата, които се предлагаха от предприятия и общински съвети под наем, докато у нас се наблюдаваше реципрочна тенденция на почти изцяло закупуване на жилища, което ставаше с кредит от Държавна спестовна каса.

Изоставането на цените на основните потребителски стоки, на недвижимите имоти, енергоресурсите в нашата страна до 1990 г. е основен фактор за засилените инфлационни процеси през последните 3-4 години преди влизането на България в ЕС (особено на недвижимите имоти), а също и в следващите години до присъединяването ни в Еврозоната и особено в първите 3-4 години след това. Неизбежно ще бъде догонването на ценовите равнища с това на останалите страни в ЕС, а след 2012 г. (ако приемат дотогава нашата страна) и в Еврозоната.

В бюджет 2008 г. е предвидено прогнозната инфлация в края на 2008 г. да бъде 4,5%, а средната за периода – 6,9%. Прогнозите на БНБ при представянето на бюджета в НС са за 3,8%, а средната за периода е 6,2%. Налице са сериозни предпоставки прогнозната инфлация да е по-висока и да е с двуцифрени величина – 10-15%. Някои от тях бяха посочени: ускореното нарастване на цените на петрола и останалите горива (към 08.ХІ.2007 г. цената на барел суров петрол на Нюйоркската борса достигна 98,62 долара, извънредно трудно е да се предвиди средната цена през 2008 г., но вероятно ще е около или над 100 долара за барел); лошата селскостопанска реколта в Европа и у нас и 2-3 пъти по-високите цени на пшеницата (на стоковата борса в Хановер цената на пшеницата в началото на ноември 2007 г. е 233,50 евро за тон), слънчогледа и други важни борсови селскостопански култури неизбежно ще доведе до значително по-високи цени на хляба и хлебните изделия, както и на месото и млякото и изделията от тях, които са основна част от хранителните стоки, които потребяват българските граждани; заложеният ръст на акцизите на горивата, електричеството, въглищата и кокса, концентрираните алкохолни напитки и цигарените изделия (те са калкулирани от правителството, но са възможни непредвидени верижни повишения на цените на енергоемките промишлени стоки и услуги, които вероятно ще надхвърлят прогнозните величини. През лятото на 2007 г. поради създалата се масова психоза за повсеместен ръст на цените, те нараснаха дори и при стоки, които са извън обсега на хранителните стоки, за които имаше предпоставки за увеличение); ръстът на инвестициите (чуждестранни и местни) също генерира инфлация (преките чужди инвестиции през 2007 г. вероятно ще надмине 5 млрд. евро); изпреварващият ръст на доходите в някои сфери на стопанството ни, което не се отчита от официалната статистика, като строителството, туризма, производството и търговията с горива и енергоресурси и др., в които по-голямата част от възнагражденията се плащат не по ведомост, а „на ръка“ и „натискът“ на пазара, който оказват тези недекларирани финансови ресурси и т.н.

Необходимо е да се има предвид също, че прогнозният валутен курс за 2008 г. в макрорамката на бюджет 2008 е 1,40 лв. за 1 долар, докато БНБ предостави прогноза за 1,38 долара за 1 евро (прогнозният валутен курс е в непосредствена връзка с равнището на инфлацията – бел.авт.). В голяма степен той е реалистичен, независимо че в първите дни на ноември 2007 г. е по-нисък и варира между 1,32 – 1,35 лв. за 1 долар. 2008 г. е година на президентски избори в САЩ и обикновено в изборна година щатската валута, респ. борсовите индекси Дау Джоунс и НАСДАК са в подем поради очакванията на бизнеса за промяна на политиката, в т.ч. и на финансовата. Американският долар прекалено много се обезцени през изминалите две години и по всяка вероятност е достигнал най-ниските си нива и под тях е трудно постижимо да се понижи. (Прогнозата на Министерство на финансите за валутния курс през 2008 г. е съставена въз основа на предоставената прогноза на МВФ, а на БНБ – въз основа на предоставени прогнозни данни на Европейската централна банка).

От съвременната ни история са известни няколко чувствителни повишения на цените на основните хранителни и др. потребителски стоки през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ в. Инцидентно през 50-те и 60-те години на миналото столетие у нас е имало реципрочно намаление на ценовите равнища най-вече на някои хранителни стоки и такива за т.нар. широка употреба, което е било в съответствие със социалната политика на тогавашните ни правителства, доминирани от Българската комунистическа партия. Тези намаления на цените трудно могат да се определят като дефлация, тъй като не са съпроводени със стагнация на националната икономика, която е имала през някои години дори двуцифрен ръст, тъй като тогава са строени най-големите и понастоящем работещи все още промишлени предприятия, инфраструктурни обекти, язовири и напоителни системи. (През 80-те години успоредно с обявеното увеличение на цените на млечните продукти – сирене, кашкавал и масло, месните изделия и др., намалява цената на захарта от 1,10 лв. на 0,90 лв. за кг – бел.авт.). За модерно ценообразуване обаче в условията на планово-централизирано стопанство трудно може да се говори, тъй като цените бяха определяни централизирано от Държавния комитет по цените и Държавната планова комисия. Последната имаше ранг на суперминистерство и задължително бе оглавявана от зам.-председател на Министерския съвет. Цените се определяха в повечето случаи на пазарна основа – облекла, обувки, строителни материали и др., но на основните хранителни стоки бяха по-ниски, тъй като бяха дотирани от страна на държавата и съответно значително под себестойността им. По отношение на редица вносни стоки, като леки автомобили, аудиотехника, луксозни стоки и др. бе провеждана реципрочна ценова политика и те бяха по това време значително по-скъпи в българската търговска мрежа от себестойността им, поради високите акцизи и данък върху оборота върху тях. Тези ценови „изкривявания“ на цените у нас периодично бяха коригирани с актуализиране на цените на основни потребителски стоки, което в повечето случаи означаваше повишаването им от 10 до 40%, но обикновено при всяка кампания за повишение имаше определен брой стоки, на които цената бе незначително намалявана. Това се правеше както за известно компенсиране на домакинските бюджети, така и с пропагандна цел от страна на управляващите у нас. Увеличенията на цените през последните три десетилетия на планово-централизираното стопанство обикновено бяха съпроводени с известно компенсиращо повишаване на доходите на основната част от заетите в държавните и кооперативните предприятия. Електронните и печатни медии, които по това време бяха изцяло държавни (имаше и партийни, профсъюзни и младежки, но и те бяха свързани с управляващата партия у нас) се включваха в кампании по разясняване на необходимостта от увеличение на цените. Обясненията се свеждаха обикновено до лоша селскостопанска реколта, неблагоприятна международна обстановка (напр. в началото на седемдесетте години имаше световна петролна криза след войната в Близкия изток) и т.н.

Значително повишение на цените, предимно на хранителни стоки имаше в края на седемдесетте години на ХХ в. По това време цената на купоните в студентските столове нарасна за около 2 години между 1978 и 1980 г. два пъти (от 30 на 40 ст. и от 40 на 50 ст.). Тогава в университетите големите държавни предприятия, министерства и организации ръководители от висшите държавни институции и партийни комитети в срещи с колективите подробно обясняваха причините, довели до нарастване на цените. В известна степен тези срещи на високопоставени дейци на държавната и партийната администрация имаха положителен ефект за формиране на настроенията у българския народ.

Възможно е да бъде направен изводът, че предвид потисканите равнища на цените у нас на основните потребителски стоки по време на планово-централизираното стопанство и изоставането им от ценовите равнища на 15-те т.нар. стари страни-членки на ЕС. Тази тенденция се запази по време на прехода към пазарно стопанство и дори след присъединяването на Република България към ЕС, което бе посочено в началото. Ето защо бе необходимо да се направи тази ретроспекция на т.нар. контролирана инфлация по времето на планово-централизираното стопанство, осъществявана от държавните органи за планиране и ценообразуване. Дори в средата на 80-те години на ХХ в., когато 3-4 поредни години у нас имаше засушаване и извънредно лоша селскостопанска реколта и правителството ни бе принудено да внася не само зърно, но и картофи, зеле, чесън и други земеделски стоки от Полша и др. държави, цените на основните хранителни стоки се поддържаха ниски – значително под себестойността им. В края на осемдесетте години на ХХ в. килограм хляб „Добруджа“ струваше 26 ст., а впоследствие – 30 ст., типов хляб – 15 ст., бял хляб – 30 ст., а впоследствие – 40 ст. Стъкленото бурканче, а след средата на 70-те години на ХХ в. – пластмасова кофичка с кисело мляко от 0,5 кг – 18 ст., а впоследствие – 23 ст. Една шкембе-чорба през шестдесетте-седемдесетте години е струвала от 8 до 12-14 ст., а през осемдесетте години – 20-30 ст. Баничката със сирене, но най-често с извара за около 20 години през този период е нараснала от 10 ст. до 18-20 ст. Приблизително толкова струваха кифлите с шипков мармалад, сиренките и кашкавалките, които бяха особено популярни сред учениците за закуска. Варените гевреци струваха от осем до десет стотинки, а по-късно бяха повишени на дванадесет стотинки. През 80-те години на ХХ в. кравето сирене струваше около 1,80 лв. за кг, а впоследствие – 2,60 лв. за кг, а килограм месо – около 3-4 ле. в зависимост от вида и качеството му. Цената на зеленчуците и плодовете, произвеждани у нас, бе значително по-ниска от сегашната и за повечето бе между 15 и 40 стотинки за кг, а през зимата оранжерийните зеленчуци (у нас приоритетно се произвеждаха такива в значително повече оранжерии, отколкото понастоящем) рядко бяха по-скъпи от 1-1,50 лв. Ниските цени на основните хранителни продукти не стимулираха българските домакинства към икономично разходване и по това време бе нещо обикновено да се хранят животни (прасета, крави, овце, кози, кокошки и др.) с хляб и др. хранителни продукти. Напълно годни хранителни продукти се бракуваха, без да е изтекъл срока им на годност, а голяма част от тях се присвояха по безвъзмезден начин от заетите лица в хранителната промишленост, ресторантьорството и столовете към предприятия, ведомства и учебни заведения. Разхищение на хранителни продукти все още е налице в изброените подотрасли на стопанството, макар и в много по-малки размери, поради значително по-високата им цена от посочените преди около 20 години.

По време на прехода към пазарно стопанство (продължил около 15-16 години между 1991 г. и 2005 г., когато страните от ЕС, САЩ и Япония признават България за страна, където доминира пазарното стопанство), както бе отбелязано, имаше три големи инфлационни вълни, които бяха налице през 90-те години на ХХ в. Първата от тях бе през първата половина на 1991 г., когато тогавашния министър-председател Димитър Попов емоционално призова сънародниците ни: „За бога братя, не купувайте!“. Втората инфлационна вълна бе през първата половина на 1994 г. и бе свързана с въвеждането от 01.ІV. същата година на данъка върху добавената стойност, който замени данъка върху оборота. Третата инфлационна вълна бе регистрирана през 1996 г. и първата половина на 1997 г., когато през януари и февруари 1997 г. имаше трицифрена инфлация у нас или хиперинфлация. След въвеждане на валутния борд на 01.07.1997 г. нивото на инфлация чувствително се понижи, а не са изключения и месеците, когато бе регистрирана дефлация.

Инфлационни процеси са регистрирани у нас и в периода след Освобождението на България от турско робство до национализацията през декември 1947 г. от правителството на Отечествения фронт. По времето на няколкото войни, които е водела България през този близо 70-годишен период от нейното развитие те са се засилвали, а най-високи размери на инфлация е имало в края и непосредствено след Първата световна война (1917 – 1922 г.), в края и непосредствено след Втората световна война (1942 – 1947 г.)(Царство България се включва в двете световни войни по-късно след обявяването им, на 15.Х.1915 г. и на 01.ІІІ.1941 г. -бел. авт.). От съществено значение за засилените инфлационни процеси у нас са както огромните военни разходи, покривани и чрез емитиране на книжни пари (банкноти и държавни съкровищни бонове и касови бонове) без покритие (златно или сребърно), така и на тежките репарации, наложени на нашата страна от страните-победителки в Първата и Втората световна война при подписване на мирните договори с България през 1919 г. в предградието Ньой (Париж) и през 1947 г. в Париж.

Инфлацията у нас до 1929 г. най-изчерпателно е изследвана в: „Юбилеенъ сборникъ на Българската народна банка 1879-1929“, С., Държавна печатница, 1929, а по-късно и в книгата на Румен Аврамов „Комуналният капитализъм“, І, ІІ и ІІІ т., който се е позовал на нея и на други литературни източници. Един от критериите за равнището на инфлация е нарастване на паричната маса в обращение, която през 1886 г. е едва 49 хил.лв., през 1900 г. нараства съответно: минимален размер, определен от БНБ, е 7,501 млн. лв., а максимален размер – 22,264 млн.лв. и средногодишен размер – 14,262 млн.лв. В резултат на засилената инфлация през трите последователни войни между 1912 г. и 1918 г. и особено през тежките и оскъдни следвоенни години паричната маса нараства стремително и през февруари 1928 г. минимумът й е 3,493665 млрд.лв., максимумът – 4,743821 млрд.лв., а средногодишният й размер – 4,054800 млрд.лв. Освен ускореното нарастване на паричната маса чувствително нарастват ценовите равнища у нас през извънредно трудните следвоенни години и поради големите разходи на правителството за устройването на преселилите се стотици хиляди бежанци от Южна Тракия и Македония, на които е трябвало да им се осигури подслон и поминък, както и наблюдавания в началото на двадесетте години остър недостиг на храни, поради няколко поредни слаби селскостопански години. Тогава е внесена пшеница от САЩ и Канада, като е използван част от златния резерв на БНБ. Независимо от тези обективни трудности у нас за разлика от останалите победени във войната страни – Германия, Австрия и Унгария, не е регистрирана в началото на двадесетте години на ХХ в. хиперинфлация (описана най-сполучливо от Ерих Мария Ремарк в „Черният обелиск“ – бел.авт.). Предотвратяването на хиперинфлацията у нас по това време се е дължала и на сполучливата рестриктивна монетарна политика на БНБ и сравнително добрата координация между емисионната банка и правителствата на Царство България.

Инфлацията у нас отбелязва най-голям ръст в периода след двете световни войни. Тогава се наблюдава спекула с основни хранителни продукти, цените на които на т.нар. черен пазар са били няколко пъти над тази, по която те са се продавали в магазините, където е могло да се закупят с купони. Те са въведени след Втората световна война и до 1950 г. са използвани наред с парите (монети, книжни пари – емисия на БНБ, и държавните съкровищните бонове и касови бонове, изпълнявали ролята на книжни пари). За най-бедните слоеве от населението купоните са били дори по-ценни от парите, тъй като не са могли да купуват от свободния пазар хранителни стоки и облекло на т.нар. свободни цени. Дефицитът им е пораждал в голяма степен тази спекула. Твърде често се е наблюдавала натурална размяна на хранителни продукти, при които земеделците са заменяли селскостопански стоки с произведения на занаятчиите: дамска пола – за 20 кг жито или живо прасе за един мъжки балтон.

Инфлация е имало, и то значителна, в някои етапи на развитието ни след възстановяване на българската държава през 1878 г. С помощта на руски чиновници през деветте месеца на управление на Временното правителство, начело с руския княз Дондуков-Корсаков, са положени основите на българските държавни институции, в т.ч. и на Българската народна банка, войска, полиция и Сметна палата. Историците определят като Трето българско царство периода между 1879 г., когато Учредителното събрание избира за първи български княз Александър І, до 16.ІХ.1946 г., когато бе проведен референдум за формата на държавно управление у нас – монархия или република и над 90% от българските гласоподаватели избраха републиканската форма на управление.

В специализираната финансово-историческа литература за периода на седемгодишното управление на правителството на Стефан Стамболов (1887-1894 г.) се казва: „Вариантът на инфлационния данък за финансиране на държавните разходи е избран безапелационно. Приведената в изложението картина силно напомня наблюдаваното в съвременните парични кризи (вкл. през 1996-1997 г. у нас), при които едновременно протича бърза девалвация, валутна субституция и ускорена инфлация. Дефицитът в платежния баланс трябва да се покрие в злато (днес – в твърда валута), придобито при високо ажио (днес при нарастващ валутен курс), предизвикващ бюджетни дефицити. Не е обаче тая загуба истинска от съществуването на ажиото. Всеки търговец, който внася из странство стоки, като е задължен да изплаща стойността им в злато, при пресмятане на цената, по която ще ги продава в България, трябва обезателно да прибави ажиото, а понеже то търпи значителни колебания през течение на годината, за да не се наложи случайни загуби, той ще прибави 1- % повече от средното ажио.“ Вследствие на използването на ажиото, а и на сравнително високия (дори през 90-те години на ХІХ в. ускорен или определян от някои историци като „бурен“) стопански растеж, инфлацията е била сравнително висока и в някои години е достигала до двуцифрени величини.

Сходна монетарна и фискална политика са водели и следващите български правителства до 09.ІХ.1944 г., като е имало няколко изключения: в периодите на Балканската война (1912-1913г.) и непосредствено след нея Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915-1918 г.) и Втората световна война (1941-1945 г.) използването на ажиото не е било достатъчно за финансиране на огромните военни разходи, които българската държава е била принудена да осъществява за финансиране на своята армия и за настаняване на стотиците хиляди български бежанци от Добруджа, Македония и Тракия, прокудени от родните си места. Те се заселват в пределите на България (предимно в София, Пловдив, Варна, Хасково и др. населени места) и за тяхното битово устройване българската държава отделя значителни средства, а през 1926 г. сключва специален Бежански заем с международен банков консорциум, също създава фонд, който е набирал средства от населението чрез
издаване на специални емисии марки „За бежанците“. Те спадат към т.нар. фондови марки и до края на 40-те години на ХХ в. са използвани от населението успоредно с т.нар. гербови марки (те, както и фондовите марки, са играели ролята на своеобразни държавни ценни книжа, без да имат съответните техни реквизити и са служели за удостоверяване на плащането на гербовия налог или такса, събирани от общините и държавните учреждения за осъществяваните от тях административни услуги – бел. авт). Понастоящем фондовите и гербовите марки имат предимно историко-познавателна, а не колекционерска стойност и тя не е твърде висока поради големите им тиражи. Друга емисия от т.нар. фондови марки, която също е свързана с водените от България войни, е била издадена също с цел набиране на средства за „Фонд Санаториум“. С нея са се набирали финансови ресурси за построяване на санаториуми, предназначени за лекуване на военноинвалидите и другите български граждани (сираци на загиналите български войници и офицери във войните, войнишки вдовици и т.н.), пострадали мирни граждани в резултат на военните действия и др.

Българските финансисти, начело на БНБ и Министерство на финансите (МФ) по времето между двете световни войни, са прибягвали и до други начини за финансиране на държавния бюджет, в т.ч. са „посягали“ и на покритието на българския лев. Това е практикувано и в периодите преди участието на България във войните, когато спешно е трябвало да бъдат намерени пари за въоръжаване на българската армия. Голяма част от въоръжението ни след Първата световна война е следвало да бъде унищожено по силата на Ньойския договор и превъоръжаването е било наложително в края на 30-те години на ХХ в., когато е било възможно да бъдат игнорирани някои негови клаузи и да се закупи ново модерно оръжие, предимно от Германия. В тази връзка в специализираната финансово-историческа литература се посочва, че: „Пипането“ на покритието продължава и след това. В началото на 1937 г. вече се коригират не пасивите, а активните сметки. В края на нормата е спаднала на 32,99 %.“ (Приетата от БНБ долна граница, под която не може да спада повече покритието на българския лев, е 33,5 %, но по-късно след направени промени от УС на БНБ е намалено на 25 %. През октомври 1940 г. то спада твърде близо до новата граница от 25%, а през същата година се променя законодателството у нас, при което германската райхсмарка вече може да служи за покритие на българския лев. Необходимо е да се има предвид обстоятелството, че около 60% от търговията на Царство България по това време се извършва с Германия и се използва клирингът. Докато до 1937-1938 г. салдото по клиринга е сравнително балансирано, поради големите военни доставки и вноса на луксозни стоки от т.нар. Германски трети райх за нашата страна, през следващите 5-6 години е налице огромно превишение на българския износ и салдото е в полза на България. На практика Германия не е заплащала в по-голямата си част своя внос, а и в последствие на Парижката мирна конференция не е сключено с двете германски държави споразумение за издължаването им към България. Възможно е било евентуално да бъдат емитирани дългосрочни облигации, които да се търгуват на международните финансови пазари, ако е бил признат германският дълг към нашата страна. Това не е договорено на конференцията от българската делегация, оглавявана от Васил Коларов. Независимо от усилията на членовете й и в известна степен на делегацията на СССР, България е била причислена към победените страни, въпреки че участва след октомври 1944 г. във войната на страната на антихитлеристката коалиция и отстъпки във финансово отношение не са й направени. В нашата страна е постъпвало огромно количество обезценени райхсмарки и покритието на българския лев с тях е било виртуално, а не реално. Ето защо е верен изводът: „След като през май 1941 г. е отключена „законната“ инфлация, следващите стъпки нямат толкова голямо принципно значение. С някои от тях се манипулират пасивите, друга е споменатото въвеждане на съкровищните бонове като пълноценно платежно средство. При спазване на видимост на покритие 26,18%, фактическото му равнище в края на 1942 г. е вече едва 9 процента.“

Може да се приеме за меродавно, но с известна условност, направеното сравнение в специализираната финансово-историческа литература (7), че Междусъюзническата контролна комисия (МСК) е играела ролята на паричен съвет в годините след Първата световна война. По силата на сключеното примирие с армията на Антантата през септември 1918 г. в Солун МСК е била настанена в София и е била съставена главно от френски и английски офицери и администратори. Българската делегация е настоявала при подписването на примирието да не се включват офицери от съседните на България страни (Сърбия, Гърция и Румъния) и в крайна сметка това е било договорено. Нейната роля по отношение на българската следвоенна икономика и в частност на българските финанси все още не е изследвана от българските историци и финансисти. Според автора следва да се има предвид, че МСК е действала преди всичко като окупационна сила. Основната й задача е да осигури регулярното постъпване по сметките на страните-победителки на непосилните огромни по размер репарации и контрибуции, наложени на България по силата на Ньойския мирен договор от 1919 г. Във визирания тритомен алманах се посочва, че: „Възможностите на МСК като външен ограничител на българската стопанска политика най-ярко се проявяват в ролята й за спиране на следвоенната инфлация. Това не е задача, която влиза пряко в задълженията на институцията. Действията й по финансовото стабилизиране на България са по-скоро предизвикани от обстоятелствата и от интереса на всеки кредитор да избегне подкопаване на собствените си вземания (в случая – по репарациите…. В макроикономически план резултатите на МСК са сравними само с тези на Паричен съвет. Сходството не се свежда само до формата на постигането им – отново след стопанска катастрофа и отново след натиск отвън…… Ето защо финансовата стабилизация „под егидата“ на МСК е особено показателна за българската стопанска традиция, а поуките от нея заслужава да бъдат осмислени)“.

В крайна сметка от рестриктивните фискални и монетарни мерки на представителите на МСК е имало ефект и в трудните следвоенни години у нас не се „развихря“ хиперинфлация, както това е налице през 20-те години на ХХ в. в останалите победени държави: Германия, Австрия и Унгария. По това време у нас са били възможни два начина за спиране на инфлацията – чрез промени в статута на емисионната банка (Известно е, че големият български банкер и политик Атанас Буров е настоявал БНБ да се превърне в акционерно дружество, в което да се влеят и частни капитали, но неговото предложение е било отклонено) или чрез налагане на конкретна граница пред монетаризирането на бюджетния дефицит. В посочения литературен източник се прави извода, че: „И в двата случая става дума за въвеждане на разновидност на Паричен съвет, при който фискалните източници на инфлацията са директно потушени… В течение на 1921 г. се стига до съгласие, че ключът за решението е разработване на специален закон за ограничаване на банкнотната емисия и задълженията на Съкровището към БНБ. Въпреки това разработването му съвсем не е безконфликтно. От самото начало споровете се развиват в две посоки – принципите на ограниченията и височината на бариерата пред прякото финансиране на дефицита.“ На практика се възприема втората възможност, която в голяма степен е изиграла позитивна роля не само за „туширане“ на следвоенната инфлация, а тя е продължила да функционира ползотворно и няколко години по-късно, когато първоначално в САЩ, а впоследствие и в останалата част на света избухва Световната икономическа криза през 1929 г., която продължава до 1933 г. Т. нар. Голяма депресия засяга нашата страна сравнително по-слабо в сравнение с останалите големи европейски страни, в които безработицата достига 20 и дори до 30%, тъй като около 1/3 от промишлените и търговските предприятия обявяват фалит. У нас също са налице фалити на някои промишлени и търговски фирми, като най-голямата от тях е „Братя Бъклови“ и на някои сравнително малки банки, но в сравнение с Германия, Англия и Франция кризата ни засяга много по-слабо.

Необходимо да се имат предвид изследванията върху влиянието на инфлацията върху стопанския растеж на икономиките на водещите страни в света, както и на някои средно развити страни, сред които може да се причисли и България, посочени в специализираната финансова литература: „Разглеждайки опита на сто държави за един тридесетгодишен период, едно проучване за Банк ъф Ингланд не е открило никакви негативни ефекти върху растежа при държави, чиято средна инфлация е била по-малка от 10 процента годишно, и съвсем слаби ефекти при държави, чиято инфлация е била далеч над 10 процента.

Освен това може да се спори дали капитализмът работи най-добре при инфлация от порядъка на два процента годишно. Всичко, което е под тази стойност, започва да създава проблеми. Ако цените падат, човек може да направи пари, като държи парите си в пословичния си дюшек. За да се насърчат хората да поемат риска, съществуващ при даването на парите в заем, е необходим положителен паричен лихвен процент от порядъка на 2-3 процента. В резултат, ако инфлацията е отрицателна, реалните лихвени проценти трябва да бъдат високи. През 1933 г. реалните лихвени проценти достигаха до 13%, защото цените падаха. Реалните лихвени проценти не могат да бъдат много ниски, освен ако има умерена инфлация, а без ниски реални лихвени проценти инвестициите не могат да бъдат големи.“ У нас част от тези изводи, направени в средата на 90-те години на ХХ в. от известния американски икономически експерт Лестър Търоу, не са меродавни през всички периоди на засилена инфлация през изминалия век: в края на второто и началото на третото десетилетие; в края на четвъртото и началото на петото десетилетие и на два пъти през последното десетилетие. В известна степен те могат да се възприемат за годините на Голямата депресия в началото на тридесетте години на ХХ в., която е засегнала Царство България в значително по-малка степен, отколкото водещите страни в света: САЩ, Германия, Англия и др.

Умерената инфлация е препоръчвана от редица икономисти, като най-известният от тях е Джон Мейнард Кейнс. Лестър Търоу вероятно е привърженик на другото неолиберално или монетаристко крило в съвременната икономика, на което най-ярък представител бе Милтън Фридман. Необходимо е да бъде потърсен разумен баланс относно размера на инфлацията между препоръките на представителите на двете „крила“ в съвременната икономическа мисъл – неокейнсианството и неолиберализма.

Интерес представляват препоръките за намаляване на размера на инфлацията, които напоследък се публикуват в печатните медии и се правят в електронните медии. В повечето от тях (дори на крайните привърженици на неолиберализма, които у нас не са никак малко) се съдържат някои рационални и позитивни моменти, но е трудно да се даде универсална „рецепта“ за снижаване на нивото на инфлацията у нас. В бр.8/2007 г. на икономическото списание „BM“ (Издание на български език на Тhe Еconomist) са публикувани пет „рецепти“ в тази връзка, които се опитват да отговорят на поставения въпрос, изведен в заглавието „Как да намалим инфлацията?“ . Автори на тези рецепти са петима млади либерални български икономисти, които проявяват висока творческа активност и често се появяват в медиите, но нямат почти никакъв реален опит в управление на икономически субект в публичния или корпоративния сектор. Техните препоръки заслужават внимание и в никакъв случай те априори не трябва да се игнорират.

Неслучайно някои икономисти определят инфлацията като „най-тежкия данък“, който „капризите на пазара“, а не държавната администрация, налагат на населението. Последното (обикновените трудови хора) е най-неподготвено за него (своеобразния инфлационен данък), тъй като ръстът на доходите му (работни заплати и пенсии) винаги (изключения в тази насока почти няма) изостават от ръста на цените на основните стоки и услуги. Тези пет „рецепти“ се свеждат до:

1. Либерализация на енергетиката, градския транспорт, аптечния сектор и в свободните професии, както и въвеждане на повече пазарни стимули в земеделието, здравеопазването и образованието. Тези мерки ще въведат конкуренция в българската икономика според Георги Ангелов, старши икономист в института „Отворено общество“, основан и финансиран от известния американски милиардер от унгарски произход, финансиста Джордж Сорос. Кои от тях не биха повлияли на снижението на инфлацията и кои ще станат наистина катализатори за по-висока конкуренция в икономиката ни? Безспорно либерализация в енергетиката трябва да има, като въз основа на публично-частното партньорство и на частната инициатива трябва да се построят и рехабилитират редица електроцентрали, строени преди повече от няколко десетилетия, да бъде завършена втората АЕЦ и се отдели особено голямо внимание на алтернативните източници за добив на електроенергия: построяване на централи на базата на енергията на слънцето, вятъра, геотермалните източници, а също и строителство на инсенератори за добив на енергия от отпадъци и т.н. Но защо се продадоха електроразпределителните дружества и дали качеството на предлаганите от тях услуги се е подобрило? Отговорът е категорично не и не трябва да се изключва тяхното обратно изкупуване от страна на българската държава поради неизпълнението на приватизационните договори от тяхна страна. С втората и третата група мерки, предлагани от автора, може да се съгласим изцяло, ако той отчита това, което е направено особено през последните две години в тези области. Той предлага намаляване на общото данъчно бреме, което на практика е изпълнено с намаляване на 10% на корпоративния данък и на данъка върху доходите на физическите лица. Третата му препоръка изцяло е споделена от автора и се отнася до намаляване на т. нар. квазиданъчно бреме, което у нас е високо. Свежда се до намаление на държавните и местните такси, които в последните няколко години са с възходящ тренд. Особено силно е тяхното увеличение за издаване на лицензии в областта на съобщенията, телекомуникациите и т.н., както и за издаване на разрешения за строителство на сгради (по предложение на кмета на София Б. Борисов през 2007 г. таксите за разрешително за строеж на 1 кв.м жилищна или производствена площ в столицата ни се повишиха 7 пъти – от 2 лв. на 14 лв., а за 2008 г. се готви ново увеличение с 50% , с което те ще достигнат 21 лв.).

2. Втората група препоръки са на програмния директор на Центъра за либерални стратегии Георги Ганев и в известна част се припокриват с първия автор, като например увеличаване на конкуренцията, в т.ч. и активно участие в европейските дебати по въпроса. Той счита, че трябва да се подобри и енергийната ефективност, което е правилно и навременно и у нас за съжаление този въпрос се подценява. Начините за това бяха посочени при разглеждане на развитието на алтернативните енергийни източници, но към тях могат да се прибавят и топлоизолацията и санирането на жилищата у нас. Според него най-висока инфлация генерират нереформираните и монополистичните сектори, които са предимно държавни: енергетика, образование, здравеопазване и тютюнева индустрия (държавната фирма „Булгартабак“АД и фонд „Тютюн“, в който с пари от бюджета се подпомагат тютюнопроизводителите). Основателен е въпросът защо не се подпомагат производителите на пчелен мед или на плодове? Г. Ганев счита, че поскъпването на храните у нас се дължи и на т.нар. Обща селскостопанска политика на ЕС, която трябва да бъде и според автора реформирана.България като сравнително малка новоприсъединила се държава трудно би се ориентирала в бъдещи предложения за реформа в ЕС (българските земеделски стопани все още не могат ясно да формулират исканията си, тъй като не я познават добре), но и трудно би намерила съюзници, които ще противостоят на големите земеделски страни Франция, Италия и Испания, които имат свои, при това разнопосочни интереси. Ето защо е по-разумно да се адаптираме към изискванията на сегашната Обща селскостопанска политика на ЕС, като предоговорим по възможност някои неизгодни клаузи, които са в сила, поради некомпетентното водене на преговорите с ЕС от страна на правителството на Симеон Сакскобуртготски по отношение на земеделието през следващите 2 години. Промяната на Общата селскостопанска политика следва да бъде по-дългосрочна цел на българската дипломация, която едва ли ще се осъществи преди 2010 г.

3. Третата препоръка за снижаване на инфлацията е на управляващия съдружник на дружество „Индъстри Уотч“, специализирано в изготвяне на икономически анализи и прогнози Георги Стоев. Той препоръчва, „промяна на структурата на потребителската кошница“ у нас, но не конкретизира как да се осъществи тази промяна. Трябва да се има предвид, че структурата на потребителската кошница (над 50% заемат хранителните продукти от първа необходимост) е в пряка зависимост от нивото на доходите у нас. В случай, че те се повишат, разходите за културни и спортни развлечения, туризъм и повишаване на образованието биха нараснали, но при сегашното им равнище това едва ли е възможно. Механично приложение на тази препоръка не е възможно да се осъществи нито с агресивна реклама на някои луксозни стоки, нито със заклинания, които по-скоро биха приличали на известната фраза на френската кралица от края на ХVІІІ в. Мария Антоанета: „Като няма хляб, народът да яде пасти!“. Останалите мерки, препоръчани от Г. Стоев също не могат да се приложат на практика у нас и остават като смели пожелания. Той препоръчва да не се подпомага земеделието при лоши реколти. (Това засега е абсурдно предложение, имайки предвид практиката на останалите страни от ЕС, които правят точно обратното). Другата препоръка е да не се повишават бюджетните заплати „заради изядените от инфлацията доходи“, което е невъзможно предвид новите изисквания, поставени пред държавната администрация във връзка с членството ни в ЕС и работата по 6-те оперативни програми за усвояване на еврофондовете. Не могат да се намерят достатъчно подготвени експерти за работа в тази насока, ако получават мизерни възнаграждения и е резонно заплатите в бюджетната сфера плавно да нарастват и да са около и дори малко над средната работна заплата в нашата страна. Другото предложение също е неприложимо засега, предвид практиката във водещите европейски страни (Франция, Германия и др.), която е аналогична с българската. Той предлага цените в някои сектори като енергетика и ютилис индустриите да не се определят административно от държавен орган. (Този въпрос бе коментиран в началото на този обзор.). Изводът е, че предлаганите мерки са по-скоро популистки, а не рационални.

4. Сравнително по-прагматични, но твърде общи са предложенията на главния икономист в Института за пазарна икономика Димитър Чобанов. Той предлага (но без да посочва конкретни подробни мерки как да стане това) правителството да насочи политиката си към стимулиране на предлагането, а не към ограничаване на търсенето, да се намалят данъците и преди всичко осигуровките и квазиданъците за бизнеса и да се насърчи конкуренцията, което по принцип е правилно. Последното му предложение също не е конкретизирано и е бланкетно в голяма степен – да се намалят значително пречките за навлизане на нови играчи на отделните пазари. С изключение на многобройните разрешителни и лицензионни режими, които имаме в някои сектори в сравнение с други страни в ЕС, други пречки българската държава не е поставила и тя не може да се намесва в бизнесотношенията на стопанските субекти у нас в условията на пазарно стопанство.

5. Препоръките за снижаване на инфлацията на аспиранта в Loughborough University, Великобритания, Ивайло Николов най-общо се свеждат до възможностите на пазара да регулира темповете и границите на ценовия ръст. На практика той предлага да се следват препоръките на великия шотландски икономист Адам Смет, който говори за т.нар. дълга ръка на пазара, който е универсален регулатор в капиталистическото стопанство преди близо 300 години. Все пак прави известни уточнения и препоръчва (без конкретизация) всеки да направи индивидуални усилия за преструктуриране на потребителската си кошница с цел избягване на консумацията на стоки, изложени на най-силно поскъпване. Не се коментира обаче как ще се компенсират хлябът, млечните продукти, олиото и други хранителни стоки и с какво ще бъдат заменени. По принцип Ивайло Николов е прав, като акцентира на ръста на доходите, но този извод е меродавен за активната част от нашите сънародници и е основателен въпросът как ще го постигнат пенсионерите, инвалидите и социално слабите, които са около половината от българския народ? Трябва да се имат предвид и социалните аспекти по отношение на изброените слоеве от българския народ, към които да проявява солидарност както българската държава, така и активната му част, генерираща доходи, което е в съответствие с принципите на социалното пазарно стопанства и е визирано в Конституцията на Р България. Либералните икономисти не отчитат това обстоятелство и според тях всеки трябва да разчита преди всичко на себе си т.е. да се „спасява поединично“, характерно за повечето ни сънародници. Те в голяма степен не притежават социално мислене и не са в състояние или не желаят да оценят една по-далечна перспектива за бъдещ просперитет на българския народ, за която да се извършват по-големи натрупвания чрез бюджета в период на икономически растеж (В т.ч. и по-високо 40-процентното акумулиране на БВП от държавата. В развитите страни с модерно пазарно социално стопанство се преразпределя около и дори над 50% от БВП (в някои Скандинавски страни дори близо 60% от БВП.). У нас при 6,5% ръст на БВП, постиган в две-три последователни години, е възможно то да е около 45-48% от БВП.).

Необходимо е да бъдат разгледани и още два фактора, произлизащи от емисионната и кредитната политика на БНБ, които пряко генерират инфлация, но странно защо остават почти незабелязани от повечето икономически анализатори и наблюдатели. Подробното им изследване е предмет на друг анализ, който трябва да се извърши посредством методите на финансово-икономическото моделиране и на иконометрията. В известна степен високата инфлация у нас се дължи и на относително по-голямото количество налични пари (банкноти и монети), отколкото е необходимо, които се емитират от БНБ. В резултат на по-агресивната си емисионна политика БНБ реализира част от своята печалба, която за 2008 г. се предвижда да нарасне. Печалбата на БНБ се формира и посредством таксите, събирани за броене на пари в клоновете й и в Центъра за касови услуги. Те са причислявани към комисионните банкови операции и са твърде високи у нас. При положение, че могат да бъдат емитирани около 2 пъти (или поне с около 50%) по-малко банкноти, паричното ни обращение ще бъде облекчено в голяма степен, което неизбежно ще повлияе (макар и не много осезателно) на ръста на цените на основните стоки. Голямото количество парична маса в обращение и сравнително вече лесното и безпрепятствено отпускане от страна на банките както на потребителски и жилищни индивидуални кредити, така и на бизнескредити, демотивира за икономии и потребителите, и производителите. Някои от тях вече не се стремят към икономично и целево разходване. Не са единични случаите, когато се взема кредит с едно предназначение, а се разходват за съвсем друго. От 01.ІХ.2007 г. БНБ повиши с 50% задължителните минимални резерви на търговските банки от 8% на 12%, което оскъпи с 05-1% лихвите по кредитите у нас. Някои производители и търговци калкулираха това повишаване на лихвите по кредитите в цените на стоките и услугите.

Докато при кредитната политика на БНБ (политика на по-високи задължителни минимални резерви с оглед на ограничаване на кредитната експанзия или неимоверно високия ръст на отпуснатите кредити от търговските банки) е възможно да се направят съответните изводи на база на обявените по-високи лихвени проценти на кредитите, отпуснати от най-големите български банки, то по отношение на емисионната политика на БНБ изводите (направени в настоящия обзор) са в по-голяма степен имагинерни и се дължат на някои индиректни наблюдения, които не могат да се предадат, както бе посочено без съответния икономико-математически инструментариум. От последния публикуван отчет на БНБ за 2006 г. е видно, че парите в обращение (включващи банкноти, монети и юбилейни монети, емисии след 5 .VІІ. 1999 г.) достигнаха в края на 2006 г. в номинално изражение до 6888,5 млн.лв. и са нараснали за една година в сравнение с 31.ХІІ.2005 г. с 1021,3 млн.лв., или със 17,41%. Броят на банкнотите в обращение към края на 2006 г. е 292 млн. броя на стойност 6781,5 млн.лв., нарастването е с 38,1 млн.бр., или с 15,03%.

Особено голямо е нарастването на парите в обращение през 2007 г. Към 01.Х.2007 г. стойността на банкнотите е достигнала до 8 млрд.лв. (Вж. Графика № 1).

Извънредно трудно е да се обясни (навярно и от представителите на БНБ) защо броят и най-вече номиналното изражение на парите в обращение е нараснал повече от 10-12% повече от равнището на инфлация у нас през 2006 г.? При всички случаи авторът изключва управление „Емисионно“ на БНБ да нарушава принципите на системата на валутен борд и да емитира безконтролно повече банкноти и монети, отколкото е възможно и тя позволява. Вероятно са налице за това някои други фактори, като желание да се реализира доход от ссеньораж, стремеж под претекст да се повиши сигурността на емисиите на отделните купюри банкноти – да се пускат нови с по-добри защити, но емисия 2005, 2006 или 2007 г. (както нова стана при банкнотите от 2 лв., от 20 лв. и др., които се подменят с нови с повече защити). Двете емисии известно време циркулират в паричното обращение успоредно, което увеличава за определено време наличния паричен оборот у нас. По-голямото количество налични пари в обращение априори г

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук