„Освен към Запада, непременно трябва да се обърнем и към Изтока, за да открием корените на нашия дух. Да асимилираме древните култури, за да можем да обясним нашето духовно наследство…” – тези думи на Елиаде от пространния му разговор с френския критик Клод Анри Роке от 1982 г. са ключ към неговите търсения, на които се e посветил от ранна възраст, за да се нареди твърде скоро сред най-интересните личности на нашата епоха.
На 9 март 1907 г., в разгара на голямото селско въстание, разтърсило цяла Румъния, в Букурещ се ражда Мирча Елиаде. И тази паметна година е „малка нишка от връзките му с румънския селянин”, както ще се изрази той през 1966 г.: „Гордея се, че произхождам от семейство на молдовски разеши (свободни, незакрепостени селяни – бел.авт.). Бащата на моя дядо беше разеш, а аз съм трето поколение, изуло цървулите, и макар да съм роден в столицата, се чувствам най-близко до „корена” на страната”. Наистина, обширното му научно творчество може да се погледне тъкмо от този ъгъл – от селския произход. Защото в повечето от своите книги Мирча Елиаде коментира и възпроизвежда духовната вселена на селото. А нали от незапомнени времена то съхранява и ревниво пази наследството на старите вярвания и религиозни обреди, защото тълкуването им може да хвърли светлина върху човешката същност, да открие онова, в което са посветени малцина…. Една, наистина, духовна археология.
”Работата е в това не сляпо да вярваме на народните легенди и суеверия, а да не ги отхвърляме и хулим като вредни измислици на примитивния дух” – пише той в началото на 50-те години, когато в Чикагския университет, специално за него, се открива първата в света катедра по сравнителна история на религиите. Елиаде дава тласък и на изследванията в областта на фолклора. В началото на своя творчески път той го нарича „главен инструмент на познанието”.
Годините след Европейската война – период на разцвет на румънската духовност, са и време, в което се формира младият интелектуалец Мирча Елиаде. Още тогава той открива своите две теми, донесли му в края на 30- те години първите международни признания: историята на религиите и литературата. Много по-късно, през 1977 г., по повод избирането му за член на Белгийската академия, той ще заяви: „Принадлежа към културна традиция, която не изключва мирното съжителство между научното изследване и изящната словесност. Редица видни румънски учени: Димитрие Кантемир, Богдан Петричейку-Хашдеу, Николае Йорга, Василе Първан се изявиха и като даровити писатели, а най-прочутият от нашите поети – Михай Еминеску, бе оригинален философ и един от големите ерудити на своето време. Що се отнася до мен, смятам, че съществува структурна аналогия между научните трудове и литературните опити.”
Мирча Елиаде дебютира през 1922 г. с автобиографичен роман, още ненавършил петнадесет години. „Исках да създам образцов документ за юношеството – пише в своя „Дневник” (1973) той. – Реших да не измислям и украсявам действителността и мисля, че успях. Тогава бях твърдо убеден, че съм първият юноша в света(!), който пише книги за своята възраст.”
От „факта и документа” той постепенно се обръща към литературата на фантастичното и магическото, което обаче не измества реалното, а го осветлява съгласно неговата концепция. А тя гласи, че нашият свят е много по-божествен, отколкото го възприемаме ние със своето скептично съзнание. Разбира се, всичко това е резултат на дългогодишни упорити занимания главно в областта на историята на религиите – наука, донесла на Елиаде световно признание. Двадесет и една годишен, след като завършва Философския факултет на Букурещкия университет, той заминава за Индия, където за четири години се потопява изцяло в индийската философия и най-вече в изучаването на йога, за което написва прочутата си докторска дисертация „Йога или опит върху произхода на индийската мистика” (Париж, 1936 г.), по-късно триумфално обиколила света. „Отидох в Индия, за да се освободя от усещането за провинциализъм, което ми внушаваше дотогава общуването само със западната философия. Още като студент бях убеден, че мисленето започва със Сократ. Копнеех да достигна дълбоките пластове на философията.”
Всъщност Елиаде следва и продължава една традиция в румънската духовност – интерес към древноиндийската култура в различна степен са проявявали още Еминеску, поетът Джордже Кошбук, скулпторът Константин Бранкуш (Бранкузи), философи, учени, белетристи.
Събитията от Втората световна война го заставят да напусне родината си. От 1940 г. живее и работи като дипломат и университетски преподавател последователно в: Лондон, Париж, Лисабон, докато накрая, през 1957 г., се установява окончателно в САЩ. Напуска този свят през март 1986 г., изпратен с многохилядни траурни процесии в Чикаго и Париж. През тези години той издава сам или в сътрудничество няколко важни специализирани издания, а публикуваните от него книги и статии му донасят световно признание. Става редовен или почетен член на редица академии и университети: от Англия, Франция, Австрия, Германия, Мексико, САЩ, Италия и др. Превеждан е навсякъде – от Чили до Япония: токийските му събрани съчинения достигат 13 тома, издадени само за четири години (1974-1978). Преди ноември 1989 г. у нас не беше сред желаните за издаване автори, докато след това настъпи истински бум – излязоха почти всички негови трудове, но значително по-малко опуси от забележителната му проза, досега представена у нас със сборниците „В двора на Дионис” и „Гадателят”.
При все че близо четири десетилетия е сред най-известните учени в хуманитарната област (за него често пишат дори в популярните вестници и списания), той съвсем не принадлежи към числото на т.нар. модни автори. В центъра на изследванията му е човекът. Именно на него Мирча Елиаде посвещава своите 40 художествени книги и около 400 научни публикации – една цяла библиотека. Трудовете по история на религиите впечатляват не само с обема на събрания материал, но и с мащабите на тълкуването му, с успешния опит да определи координатите на времето и пространството в него. И всичко тук е освободено от предразсъдъците на евроцентризма. Мирча Елиаде прави голяма услуга и на западната култура, като доказва общността й с останалите световни култури: азиатска, африканска, културата на Океания.
Като изхожда от идеята за сътрудничеството между културите, той вярва в близката победа на идеите на хуманизма в целия свят. Една от основните черти на този хуманизъм според него е историята на религиозните вярвания. Мирча Елиаде ги изучава системно и задълбочено в продължение на половин век, създава нещо като „духовна археология”, с помощта на която се опитва да реставрира и обясни различните форми на общественото съзнание от древността, породили една или друга вяра, както и техните ритуали и обредни системи, църковни организации. Елиаде не отделя историята на религиите от историята на материалния живот. В центъра на изследванията му е откритата от него „техника за задълбочено изучаване на човешката психика”, за нашата душа, криеща толкова неизвестности. Именно в тази връхна точка ученият и писателят Мирча Елиаде се сливат в една личност, поразително цялостна в своите проявления.
И докато неговите трудове: „Йога”, „Аспекти на мита”, „История на вярванията и религиозните идеи”, „Трактат по история на религиите”, „От Замолксис до Чингиз хан”, „Митът за вечното завръщане” (това е само малка част от тях!) са написани на френски и английски, то прозата е изцяло на родния му език. „Пиша на румънски на езика, на който сънувам и мечтая!”- споделя през 1982 г. в интервю по повод широко отбелязаната в Румъния, Франция и САЩ 75-годишнина от рождението му.
В търсенията си в областта на прозата в румънската литература Елиаде има именит предшественик. Последният голям представител на европейската романтична поезия Михай Еминеску е забележителен белетрист-фантаст от типа на Теофил Готие и Новалис. Но ако неговата лирика е отдавна изследвана, то епосът му все още недостатъчно познат извън пределите на Румъния – не е превеждан и у нас.
Двете му най-завършени новели: ”Метаморфозите на фараон Тла” и „Бедният Дионис” са характерни за двата типа проза, между които се колебаело перото му. И ако първата въпреки фантастичния сюжет е откровено философска, в центъра на втората е идеята за Търсене на Абсолютното и непреодолимия стремеж на поета към необятните звездни пространства. Монахът – преписвач на книги, е типичен самотник- метафизик, очарован от космогонията, копнеещ за други форми на съществуване. Като тръгва от идеята на Кант, че пространството и времето не съществуват обективно, а са плод на чистата интуиция, с помощта на древен астрологически трактат героят успява да се „пренесе” от ХIХ в ХV век и да приеме образа на калугера Дан. Дан е своеобразен румънски Фауст, попаднал под влияние на демоничния канонарх Рубен, който запалва у него копнежа за бягство на друга планета, в друго пространство.
Подобно разбиране за пространството и времето откриваме и при Мирча Елиаде, когото мнозина изследователи смятат за продължител на традицията на Еминеску в прозата. В своите романи, новели и разкази той изхожда от концепцията, че „възвишеното” или „сакралното” съвсем не е изчезнало от света, че съществува и днес, макар и смесено със „земното” или „профанното”.
Няма съмнение, че цялото белетристично творчество на Мирча Елиаде е под знака на Времето. Медитацията върху Времето при него е и медитация върху Реалността. И макар че последната е задължителна за всеки писател- фантаст, при Елиаде тя е част от една по-обширна концепция, обхванала диалектиката между Възвишеното и Земното.
Всъщност една от главните теми на писателя е Времето. За Елиаде тази тема е преплетена с мита за Вечното завръщане. Българският читател може да прочете тази негова книга, издадена от ИК „Христо Ботев” през 1994. За Елиаде Времето съществува в различни форми, в т. ч. и като „циклично време” на повтарящия се сакрален празник (например, Рождество Христово) или време, свързано със съдбата на народа, на страната, или на отделна личност. Така той преминава от мита към историята и от историята към мита. Митологичната памет тук се свързва с индивидуалната, общата – с историческата.
В едно от интервютата си Елиаде казва, че неговата художествена проза е само косвено свързана с научните му трудове. Той е прав, че не сравнителната митология и история на религиите, а собственият му жизнен, интелектуален и духовен опит, както и въображение са му подсказали неговите художествени образи. Но темите – и преди всичко основната: Времето – и в новелите, и в романите, и в научните му трудове са всъщност еднакви.
Ситуирани в неповторимото пространство на довоенния Букурещ с нажежените от слънцето асфалтови улици, старинните чокойски белокаменни къщи, градините-оазиси и кварталните кръчми (местата, в които се раждат неговите митове и символи), героите на Мирча Елиаде са обикновени, незабележими хора, водещи най-банално съществуване. Но в определен момент (разбира се, без да разберат!) те правят фатален „скок във времето”. И останали в същото „букурещко пространство”, но вече в друго време, не подозират, че нещо се е случило, че светът се е променил. Така скромният учител по пиано Гаврилеску от най-хубавата и най- известната новела на автора „При циганките” (1959) не може да допусне, че е напуснал дома си не за един следобед, а за цели дванадесет години, търговецът от Питещ Янку Горе от разказа „Дванайсет хиляди глави добитък”, твърдо убеден, че всичко на този свят има непоклатима логика, не може да проумее непоследователността на нещата, абсурдността на света, в който живее. Необяснимата амнезия на тези герои и ефектът, който предизвиква тя, дава възможност на писателя да създаде оригинален фантастичен свят – твърде странен и дори езотеричен, в който поезията на старата букурещка улица се слива с поезията на древните митове, дошли сякаш от глъбините на света.
Трябва да отбележим, че „пространството” между Еминеску и Мирча Елиаде е заето от успешните търсения на редица първостепенни майстори в румънската фантастична проза: Йон Лука Караджале, Гала Галактион, Василе Войкулеску, Чезар Петреску, Михаил Садовяну, Павел Дан. Но може би най-вдъхновено претворява поетичния свят на тези митове в духа на наивния свещен бином – Възвишеното и Земното – именно Мирча Елиаде. При него тези две понятия се намират в частично противопоставяне, което – колкото и да е парадоксално! – е смекчено от взаимното им допълване. По този повод той пише в своя дневник: „Ще демонстрирам автономни, неповторими мащаби на поведението, формули за митовете и митологията, адаптирани за съвременното съзнание. Искам да подчертая, че днешният човек не по-малко от първобитния се нуждае от митове и поучителни истории. Аз ще възвърна достойнството на метафизичната проза, която пренебрегват реалистите, издигнали на пиедестал психологическия анализ за сметка на спектралния.”
В художественото творчество на Елиаде този аспект е твърде интересен: има определено новаторски характер (като мислене и белетристична техника). И тъй „свещеното” или „възвишеното” може да приеме формата на най-прости предмети, като например, камъчетата на плажа от разказа „Гадателят” или най-обикновени човешки създания – момчето от „Дъщерята на капитана”, да се превъплъти в скромния стар учител със символичното име Фаръма (Троха) от романа „По улица „Мантуляса” (Улицата на Спасителя), да се персонифицира и в лицето на истински „приобщения” – поета Адриан от забележителната новела „В двора на Дионис”. Но за да разберем поетиката на Мирча Елиаде, трябва първо да прочетем разказа „Мостът”, който, както повечето прозаични съчинения на автора, е лишен от онова, което наричат сюжет или фабула. Текстът всъщност е сборен разказ на много персонажи, случайни съседи по купе във влака. Случват се ред странни неща, разни произшествия – без причини и последствия, нелогично от гледна точка на съвременния човек. Някакъв млад и рядко красив офицер се връща всеки ден у дома си на кон, старица броди по улиците на града и мъкне със себе си момче, което непрекъснато чете една и съща книга, разни странни, подозрителни мъже се срещат и разговарят веднъж в годината на определен ден в апартамент на втория етаж на една къща и т.н. Но ако се опитаме да „извадим” тези разкази и ги подредим в друг ред, те ще придобият определен смисъл. Подобен процес, мисля, е възможен, но само логиката на дадения художествен текст, а ролята на многочислените епизоди тук е необходима, за да се очертаят координатите на „свещеното (сакралното/ пространство)” и атмосферата, което от своя страна води до отказ от рамките на историческата хронология. Може би затова е почти невъзможно да се преразкажат новелите и разказите на Елиаде. Мотивите, темите и символите тук не съществуват в чист вид. Ако се опитаме да дефинираме накратко повествователния модел на прозата на Мирча Елиаде, ще трябва да си послужим със сполучливото определение на един негов букурещки изследовател, нарекъл я „митологично-полифонична реч”. А най-точната илюстрация за това, благодарение на своите високи естетически качества, ще бъде малкият роман „По улицата на Спасителя”. Той се състои от цяла сюита разкази, които на свой ред изхождат един от друг. И всичко това води читателя през тунел от нескончаеми истории като приказките на Шехерезада. Финалът – в пълно съответствие с конструкцията на романа – е открит, позволява свободна, многозначна интерпретация, способна да обхване нова серия от събития. При това авторът съвсем не се старае да изясни тайните на тези последователни епифании (явления – грц.), както и „затъмненията на Възвишеното в непосветения свят” – голямата „обсесия” или натрапчива идея на Елиаде. И може би тъкмо тук трябва да се търси вътрешният център на тази проза, която в определени моменти може да ни се стори прекалено бъбрива или претоварена от езотерични намеци и символи.
През 1934 г., когато Елиаде е вече популярен автор в родината си, някои критици го упрекват в „небрежност на стила”, като подчертават, че в есетата и в научните трудове е много „по-прецизен”, че фразата му там е „по-пластична и елегантна”, докато в романите и новелите не е същата. И може би имат известно право. Но белетристът Елиаде не се вълнува толкова от стила и формата. На своите критици той отвръща със следните думи: ”Не знам какво точно се разбира под думите „добре написана книга”. Аз мисля, че най-важното е какво ни казва една книга, а не толкова как е написана. Нима „несъвършените” книги на Сервантес, Рабле, Шекспир, Балзак, Достоевски не надживяха времето си…?”
Прозата на Мирча Елиаде е фантастична, но е далече от съвременната фантастична литература, която познаваме. Магически реализъм, езотерична фантастика, интуитивна магика – тук всяко определение би било непълно и недостатъчно. Румънският писател не се вълнува от загадките на Космоса и Вселената. Тази фантастика е по-скоро фолклорна или сакрално подчинена на митовете и легендите, които изучава през целия си живот. И както писа един от неговите изследователи Сорин Александреску: „Оригиналността на фантастичния свят на Елиаде е в неговата безметежност, в отсъствието на трагизъм, обреченост, финални катастрофи, всякакъв род натрапчиви идеи и страхове. Тази фантастика носи у себе си Доброто, реванша на Живота, с неговата неизтощима красота и плодородие. И затова тя е останала в лоното на румънската литература, която според мнението на този критик е „сред малкото литератури в света, в които фантастиката никога не е била гротескна, трагична и тъмна, а винаги е съхранявала лиричната чистота на най-добрите, най-красивите алтернативи на Реалността”.
Без съмнение, Мирча Елиаде създаде архитектониката на един въображаем свят, чиито опори, както земята на древните индуси, са колоните на мита. Заедно с други бележити представители на блестящата румънска диаспора на Запад (Тристан Цара, Константин Бранкузи, Джордже Енеску, Емил Чоран, Йожен Йонеско) той даде своя влог в съвременната световна култура.
