Статията е посветена на застреляния от полицията 15-годишен ученик Александрос Григорополус в Атина на 06.12.2008 г. и на стотиците ранени и арестувани от силите на „реда“ демонстранти по време на последвалите това детеубийство бунтове в Гърция.
През последните седмици от изминалата година в Гърция се случиха събития, които разтърсиха из основи устоите на държавата. Масово се разбунтува лявата част от гръцката младеж. Но кои са причините за това народно надигане в страна, която в стопанско и социално отношение днес все пак е значително по-развита от България? За да разберем правилно мотивите за случилото се, е необходимо да се върнем назад във времето и да проследим драматичната история на левицата в тази страна.
Най-старата лява политическа формация в южната ни съседка е Гръцката комунистическа партия – ГКП (Коmmounistiko Komma Elladas – ККЕ). Днес ГКП е третата по-големина организация в Гърция и заедно с португалските комунисти е една от двете най-леви партии в Европа, разполагащи с по-значителен изборен потенциал.
Гръцката компартия е основана през 1918 г. първоначално под името Социалистическа работническа партия на Гърция (Sosialistiko Ergatiko Komma Elladas – SEKE) от Аврам Бенароя. За разлика от повечето социалистически и работнически партии, които след Октомврийската революция в Русия или завиват на дясно като цяло, или се разцепват на опортюнистки социалдемократи и комунисти, СЕКЕ остава категорично в лявото политическо пространство, дори с времето се радикализира. Първата по-голяма политическа изява е обявяването й срещу Гръцко-турската война (1919-1922 г.), с която гръцката монархия в катастрофална военна авантюра в името на т.нар. Мегали идея се опитва да присъедини към страната населените с гърци части от турска Мала Азия. Новосформираната СЕКЕ призовава войниците, участващи в тази война, да обърнат оръжието си срещу монархията. Вторият конгрес на СЕКЕ през 1920 г. взема решение за присъединяване на партията към ІІІ Комунистически интернационал и за допълване на името й до СЕКЕ-К, Социалистическа работническа партия на Гърция – комунисти. На Третия конгрес през ноември 1924 г. тя официално заема марксистко-ленинска позиция, възприема организационния принцип на демократическия централизъм и приема сегашното си име Гръцка комунистическа партия (ГКП). За генерален секретар е избран Панделис Пулиопилос, който по-късно се обявява за привърженик на Троцки и през 1926 г. е изключен от партията.
До средата на 30-те години компартията подкрепя идеята на Комунистическия интернационал за образуване на обединена социалистическа държава Македония, която да включва и гръцките части от Македония и Тракия. Поради това политиката на ГКП е обявена от правителството за национално предателство и срещу нея се засилват не само държавните репресии, но тя губи и част от симпатиите на населението. Тази позиция официално се отхвърля едва през 1945 г. от генералния секретар Николаос Захариадис, след като това схващане от години е изоставено като курс на партията. В общи линии до началото на фашистката окупация ГКП е партия без особено голямо влияние в страната и стои в сянката на традиционно противоборстващите си републиканци (около Венизелос) и монархисти (около генералите Метаксас и Кондилис).
Полуфашизоидната диктатура на генерал Йоанис Метаксас (1) и крал Георг ІІ през годините 1936-1941 г. (т.нар. Режим 4 август – датата, на която властта е завзета с преврат) постави началото на продължителен период на масирани репресии и преследване на привърженици и членове на компартията. Веднага при стъпването си във власт ген. Метаксас гласува закон за забрана и борба с комунистите, след като на последните свободни избори през 1935 г. те печелят близо 10%. Това са годините, през които кралят и военните въвеждат практиката на концлагерите по островите Акронафплия, Икария, Анафи и Кефалония, които за десетилетия остават в репресивния арсенал на гръцките режими.
Гръцката левица по време на Втората световна война
Сравнително малобройната до 1941 г. ГКП е почти напълно унищожена от гръцките тайни служби (2), а много от нейните членове са заварени от немските окупатори в затвора, където най-често са екзекутирани като заложници. Шефът на гръцките тайни служби Маниадакис по това време дори разпространява фалшиви издания на партийния вестник „Ризоспастис“, с което още повече нарушава координацията в нелегалната дейност на партията и затруднява ориентацията на населението между истината и антикомунистическата пропаганда. Освен това, докато генералният секретар на партията Захариадис е още в затвора, се образува нов самостоятелен управляващ орган на партията с име „Стар централен комитет“, вследствие на което в този период ГКП не разполага и с единно, координиращо ръководство.
По време на войната срещу Италия ГКП е изправена пред нов идеологически проблем. Тъй като и двете воюващи страни са фашистки диктатури, възниква въпросът, дали тя да участва в борбата срещу италианския агресор заедно с управляващия режим на диктатора Метаксас и крал Георг ІІ, или да се концентрира върху борбата за неговото сваляне. По този въпрос генералният секретар на партията Захариадис, очевидно не разполагайки в затвора с точна информация за сключения пакт за ненападение между Съветския съюз и Германия, издава указание за създаване на единен фронт за борба срещу Италия. По-късно писмото на Захариадис е обявявано за фалшификация на правителството, целяща сплотяването на народа в съпротивата срещу Мусолини, а част от комунистите дори подозират, че с това писмо Захариадис се е стремял да постигне предсрочното си освобождаване от затвора. Независимо от всичко издадената директива е частично изпълнена. Объркването се засилва и от появилото се след кратко време второ писмо на Захариадис, в което той остро критикува военните действия на гръцката армия и призовава Съветския съюз да се застъпи пред Германия за мирно уреждане на конфликта. На 7 декември 1940 г. „Старият централен комитет“ публикува комюнике, в което войната се обявява за инсценирана от империалистическите сили и най-вече от Великобритания. Това определено фалшиво твърдение е посрещнато критично от болшинството партийни членове и функционери. В крайна сметка гръцкият народ се противопоставя категорично на агресията и италианските войски претърпяват унизително поражение на албанската граница.
Гръцката компартия успява да възстанови своята структура едва след смъртта на Метаксас и след нападението на немския Вермахт през 1941 г. В резултат на разпоредбите за безусловната капитулация на Гърция, подписана от генерал Цолакоглу, 70% от страната, включително Атина, Пелопонес и по-голямата част от гръцките острови, остават под италианска окупация, 20% под българска, а само отделни несвързани райони – Солун и околности, Крит, граничния регион с Турция в Беломорска Тракия, островите Лемнос, Лезбос и Хиос и отделни военни бази в Южна Гърция остават немски окупационни зони. Местната гръцка администрация е оставена да функционира.
При възникналия хаос вследствие на германското нахлуване много от арестуваните комунисти успяват да избягат от затворите. В началото на юли 1941 г. се провежда и заседание на „Новия централен комитет“, който е признат от „Стария централен комитет“. На него се издава директива за тотална съпротива, въоръжена и невъоръжена, срещу немските, италианските и българските окупатори, като такива призиви е имало и преди издаването на тази директива.
Два месеца след нападението на Германия над Съветския съюз Гръцката комунистическа партия и множество по-малки политически формации като Земеделската партия и др. образуват на 27 септември 1941 г. „Национален освободителен фронт“ (Ethniko Apelevtherotiko Metepo – ЕАМ), който се превръща до края на войната в най-могъщата политическа сила в Гърция. Той издига ГКП, макар и в нелегалност, до нивото на най-влиятелна партия в страната, с 450 хиляди активисти.
Междувременно генералният секретар Никос Захариадис (3) е интерниран от германците в концлагера Дахау край Мюнхен, откъдето се завръща едва през 1945 г. В този период антифашистката съпротива се ръководи от Андреас Ципас (Андрей Чипов),(4) българин от гръцка Македония, и Георгиос Сиантос. Тази промяна се отразява чувствително на курса на гръцката компартия – докато Захариадис поддържа тесни връзки с КПСС и Коминтерна, Сиантос е прагматик, който си позволява по-голяма автономност в действията.
На 16 февруари 1942 г. като въоръжено крило на ЕАМ във Фтхиотида е основана Националната народноосвободителна армия – EЛАС (Ethnikos Laikos Apelevtherotikos Stratos). Под командването на изключително способния Арис Велухиотис (5) тя се превръща в напълно боеспособна народна армия, която към края на войната контролира практически цяла Гърция, с изключение на няколко военни бази на нацистите, и разполага с почти 180 000 въоръжени мъже и жени (над 25 000 от тях са убити от окупаторите и техните гръцки помагачи).
Гръцката съпротива до 1943 г. преминава под знака на единство в борбата срещу окупаторите. Комунистическата ЕЛАС заедно с второто по големина въоръжено формирование – промонархическия, подкрепян от англичаните Национален демократичен съюз на Гърция (ЕДЕС), начело с ген. Пластирас и Пиромаглу, с помощта на британски спецчасти взривяват важния железопътен мост при Горгопотамос и прекъсват за известно време подкрепленията за фелдмаршал Ромел в Северна Африка. Партизанската война през този период се води с изненадващи нападения над жп линии, военни конвои, полицейски участъци и военни обекти. По-късно, обаче, връзките на ЕЛАС с ЕДЕС и с третата, значително по-малобройна партизанска групировка ЕККА прекъсват, след като новото прозападно ръководство на ЕДЕС на Наполеон Цервас променя целта на групировката – от война с окупаторите в борба срещу комунистите. Още по това време прехвръкват първите искри на въоръжен конфликт между отделните съпротивителни движения, който въпреки че не се води с крайна ожесточеност докарва ЕДЕС до ръба на унищожението. Този въоръжен сблъсък между бившите съюзници в борбата срещу окупаторите представлява всъщност и първата фаза на Гражданската война в Гърция.
В освободените от ЕЛАС райони под ръководството на Арис Велухиотис се създават действащи паралелни държавни структури, които осъществяват самоуправление, изпълняват ролята на съд, полиция, осигуряват защита на населението от престъпни банди и от нападенията на немско-италианските окупатори и на гръцките колаборационисти от профашистката „Организацията Кси“ и от наказателните батальони „Тагмата Асфалиас“. Те конфискуват хранителните запаси за населението и през зимите от 1941 до 1943 г. в Гърция избухва глад, като само в Атина и околностите от недохранване умират над 100 000 души.
Местните жители, които дотогава не познават подобна политическа свобода и закрила, масово се обръщат към марксическата ЕЛАС и към комунистическата партия, която тогава е единствена политическа сила, незамесена в колаборационизъм и афери с окупаторите. Мизерният живот на гръцките селяни и работници и жестоката практика на германския Вермахт да екзекутира заложници при всяко партизанско нападение (разстреляни са близо 5000 заложници) също допринасят за нарастване на авторитета на ЕЛАС и ГКП. Но въпреки общите победи в партизанската борба, гръцката компартия се опасява от радикалната политика на ЕЛАС и на нейното ръководство – Арис Велухиотис, Стефанос Сарафис и Андреас Ципас, тъй като тя крие опасност да се загуби военната подкрепа на Великобритания, ако тенденцията за ляво ориентиране към Съветския съюз придобие трайни очертания.
Гръцката левица по време на Гражданската война
След края на немската окупация и окончателното оттегляне на германските войски от Атина, на 12.10.1944 г. комунистическите бойци от ЕЛАС влизат в столицата и установяват контрол над нея. Освен Атина, ЕЛАС контролира и по-голямата част от провинцията, но въпреки че разполага с военно предимство, тя не се възползва от него, за да не наруши споразумението от Ялта между Сталин и Чърчил за разпределение на зоните на влияние между тях. Само два дни по-късно тези опасения се оправдават, когато английски части, без въобще да са воювали срещу германците на гръцка територия, дебаркират на полуостров Атика и с бърз марш навлизат в Атина и Пирея. На 18 октомври от Кайро в Гърция се завръща и емигрантското правителство на Папандреу. Съгласно Ялтенското споразумение Гърция е зона на английско влияние и министър-председателят Папандреу издава заповед да се спазват разпоредбите на командващия английските части, ген. Скоби. По лично указание на Уинстън Чърчил заедно с гръцките правителствени войски, той се опитва да ликвидира прокомунистическата ЕАМ/ЕЛАС. През декември 1944 г., по време на парад в Атина по случай освобождението на страната, по кола с привърженици на ЕЛАС е открит огън от промонархисти и бивши колаборатори на германците. В избухналата престрелка се намесват и британски части срещу демонстрантите на ЕАМ и ЕЛАС. Убитите са десетки. С разразилата се битка за Атина, останала в историята с името „Декемврияна“, избухва втората фаза на Гражданска война в Гърция. Поради решаващата намеса на английските войски тя завършва с победа над ЕЛАС. Но ГКП, спазвайки ялтенските споразумения, е принудена да се върне към политиката на помирение с политическите си противници. Примирието, сключено на 12 февруари1945 г. във Варкиза, освен условията по прекратяване на огъня съдържа и споразумение по разоръжаване както на марксическата ЕЛАС, така и на десните паравоенни формирования, всеобща амнистия за всички участници във военните конфликти по време на окупацията и споразумение за провеждане на референдум за бъдещето на Гърция – монархия или република, за нова конституция и за провеждане на парламентарни избори. Но докато комунистите от ЕЛАС и ГКП стриктно изпълняват примирието и се разоръжават, гръцките монархисти и десни милиции с протекцията на англичаните нарушават договора от Варкиза и започват кървава разправа с левите сили в страната. Това е началото на третата фаза на Гражданска война в Гърция (1946-1949 г.).
Арис Велухиотис, който от самото начало счита договора от Варкиза за отстъпление, е изключен от компартията, обвинен в дисидентство и троцкизъм. Въпреки това продължава с най-близките си сподвижници партизанската борба в планините на Централна Гърция срещу новите господари на родината му. През юни 1945 г. в сражение с десни проправителствени формирования той е убит, главата му е отрязана и изложена на площада в град Трикала за сплашване на населението. Така загива политкомисарят и основател на марксическата ЕЛАС, който е може би най-забележителната личност в гръцкото съпротивително движение. За неговата героична саможертва в борбата за свободата на Гърция и срещу превръщането й от десните сили в прозападен сателит, левите движения в Западна Европа му отреждат място в пантеона на безсмъртните, редом с герои като легендарния аржентинец Ернесто Че Гевара и др.
Нарушавайки отново договореностите от Варкиза, правителството на Гърция провежда през март 1946 г. парламентарни избори, без обаче да проведе преди това референдума за формата на управление на страната и за нова конституция. А монархът се възприема от десните сили и техните чуждестранни наставници като гарант срещу участието на ГКП във властта, която по това време е много силна и има няколкостотин хиляди членове.
В знак на протест срещу неспазване на договора от Варкиза, срещу амнистията на фашистките колаборационисти и от продължаващия бял терор срещу левите сили компартията бойкотира вота и се обявява за възобновяване на въоръжената борба. Това улеснява изборната победа на дяснонационалистическия съюз IPE начело с Константинос Цалдарис, който става министър-председател на новото консервативно, промонархическо правителство.
След примирието от Варкиза и разоръжаването на ЕАМ и ЕЛАС те престават да съществуват като военна сила. На тяхно място през 1946 г. ГКП сформира нова въоръжена формация – Демократическата армия на Гърция (Демократикос Стратос Еладас – ДСЕ), чийто първи командир става легендарният партизански ръководител Маркос Вафиадис, известен като генерал Маркос.(6) Освен дейци на ГКП, бивши партизани от ЕЛАС и много младежи, в новата Демократична армия се включва и Националноосвободителният фронт (НОФ) на славянското малцинство от Северна Гърция, като ДСЕ достига численост от близо 100 000 бойци, 1/3 от които жени. Въпреки че ГКП и завърналият се от хитлеристки концлагер генерален секретар Николаос Захариадис, по указание на Сталин и съгласно Ялтенските споразумения се опитват да предотвратят избухването на нова гражданска война, в планините на Северна Гърция и на някои острови с пълна сила вече действат червени партизански отряди. Тяхната нарастваща активност принуждава Захариадис да преустанови усилията си за постигане на помирение и да премине в настъпление. ДСЕ набавя оръжие чрез атаки срещу полицейски участъци и малки военни поделения и продължава да нанася болезнени удари върху централната власт. Като алтернатива на монархическото правителство, ГКП и Захариадис се опитват да завоюват за свое седалище някой малък град в Северна Гърция, където да провъзгласят собствено временно правителство. За тази цел тактиката на ДСЕ е променена из основи – за освобождаването на по-голяма територия е необходимо да се премине от партизанска война, със сравнително малки отделни отряди, към разгънати фронтови бойни действия. Генерал Маркос, който вече се е доказал като изключителен партизански командир, се обявява против смяната на тактиката, за което е свален от поста си. Нов командир на ДСЕ става самият Захариадис.
В последвалите сражения на открит фронт бойците на ДСЕ претърпяват тежки поражения от поддържаните от Англия добре въоръжени и над два пъти по-многочислени правителствени войски. Освен това след 1947 г. според доктрината „Труман“ за отпор на комунизма в Гърция и Турция двете страни получават огромна военна и финансова помощ и от Съединените щати. Но с това не се изчерпва угрозата, надвиснала над гръцките партизани. От 1948 г. подкрепата от социалистическа Югославия за Демократичната армия на Гърция е преустановена заради идеологическия конфликт Тито-Сталин и промосковския курс на ГКП. Това е началото на края на борбата на гръцките партизани. Понесените от тях загуби вече не могат да бъдат възстановявани на югославска територия. В началото на 1949 г. и Албания замразява помощта си. А България, още от самото начало на Гражданската война, поради участието си по време на ІІ Световна война на страната на фашистката коалиция и третирането й от Великите сили като победена страна, е принудена стриктно да спазва Ялтенските споразумения и да заеме позиция на ненамеса във вътрешногръцкия конфликт.
Оставени сами на себе си, без външна помощ, гръцките партизани са принудени да водят предимно отбранителни действия срещу силната редовна армия, командвана от общ гръцко-американски щаб, начело с генерал А. Папагос и американския генерал Ван Цан. Разгромът на ДСЕ се превръща само във въпрос на време. През февруари 1949 г. партизаните мобилизират всичките си сили и стартират последната си широкомащабна офанзива, атакувайки неуспешно гарнизона в град Флорина, където след кръвопролитни сражения са отблъснати и претърпяват тежки загуби. През следващите месеци те водят поредица отбранителни битки, оттегляйки се към албанската граница. През август с.г., около последната им голяма база в планината Грамос, се стига до финалния, решаващ сблъсък с правителствените войски. Макар че успяват да пробият обръча на обкръжението и да се изтеглят на албанска територия, партизаните вече не са в състояние да се възстановят и да възобновят борбата. През следващите седмици само отделни отряди оперират в крайграничните региони с все по-затихваща активност. На 9 октомври 1949 г. ГКП официално обявява примирие и Демократичната армия окончателно преустановява бойните действия. Това представлява края на опустошителната Гражданска война, която оставя гръцката държава в окаяно положение.
Разгромът на партизаните в Северна Гърция има фатални последствия за цивилното население. Цели села, подкрепяли комунистите, са избити по време на наказателните акции на правителствените части, а македоно-българското население е разселено или принудено да емигрира зад граница. По данни на независими организации жертвите от войната са около 150 000, като над 2/3 са убитите партизани и подържащо ги цивилно население, а броят на изселените достига 700 000 души. Прогонените зад граница се установяват предимно в бившите социалистически страни и много от тях се завръщат в родината си едва след 1990 г. Гръцката комунистическа партия е забранена със Закон № 509 от 1947 г. и е поставена в нелегалност до падането на военния режим на полковниците през 1974 г. Поради борбата за независимост на славянското население в рамките на НОФ на страната на комунистическите партизани, Гърция и до днес официално не признава съществуването на македоно-българско малцинство и лишава остатъците от това население от традициите и езика му.
Гръцката левица по време на Студената война
През по-голямата част от съществуването на ГКП, както и на гръцката левица като цяло, започвайки от режима на ген. Метаксас, минавайки през времето на фашистката окупация, на последвалата я Гражданска война, както и на годините след нея до края на режима на „черните полковници“, времето е белязано от тежки репресии, преследване и нелегалност. Към епилога на трагичната й история се отнася и публичната екзекуция на двамата борци срещу нацистката окупация и видни ръководители на ГКП – Никос Белоянис (7) и Никос Плумбидис (8). Целта на екзекуцията е да бъде сплашен остатъкът от гръцката левица, която след края на Гражданската война и въпреки жестоките репресии, постепенно започва да се съвзема през 50-те години. Независимо от многобройните протести от цял свят срещу инсценирания процес, двамата са разстреляни демонстративно през 1952 г. и 1954 г., след влизането на Гърция в НАТО, по обвинение за национално предателство. Гениалният художник Пабло Пикасо увековечава Белоянис в една своя картина с червен карамфил в ръка, с какъвто той винаги се явява пред съда под председателството на същия този полковник Георгиос Пападополус, който 15 години по-късно, през 1967 г., ръководи кървавия военен преврат на хунтата на „черните полковници“.
В началото на 60-те години ситуацията в страната частично се нормализира, много леви дейци са освободени от затворите или им е позволено да се завърнат от емиграция. Но те са поставени под полицейско наблюдение и под строга възбрана да бъдат назначавани на държавна служба. През 60-те години единствената легална лява партия е съюзът ЕДА (Обединение на демократичната левица), учреден още през 1951 г. от видни леви политици, много от които са бивши бойци на народоосвободителния фронт ЕЛАС (9).
Под прикритието на ЕДА действа и забранената ГКП. Демократичната левица се опитва да вземе властта по парламентарен път, след като на изборите през 1958 г. постига близо 25% и се издига до нивото на най-влиятелната опозиционна сила.(10)
През 1961 г. бившият министър-председател на правителството в изгнание по време на окупацията – Георгиос Папандреу (11), учредява новия Центристки съюз (Enosis Kendrou – ЕК) като наследник на по-малката, също създадена от него Демократическа социалистическа партия. На изборите през 1964 г. той получава 52% и за кратко време успява дори да състави правителство. Но само година по-късно то е свалено от крал Константин ІІ, след като Либералната партия на Константинос Мицотакис (12) напуска управляващата лявоцентристка коалиция.
Повторният опит на Центристкия съюз (ЕК) на Г. Папандреу да състави правителство с помощта на левите от ЕДА е най-брутално осуетен на 21 април 1967 г. от инспириран от ЦРУ и тайната организация ГЛАДИО (конспиративна агентурна мрежа на НАТО за въоръжени контрамероприятия срещу леви партии и правителства) военен преврат на ултрадесните полковници около Георгиос Пападополус. Официално обявената цел на пуча е възстановяване на националния ред и предотвратяване на комунистическата заплаха. „Черните полковници“ суспендират конституцията и забраняват политическите партии. Въвеждат се тежка цензура и репресии срещу левите политически сили, десетки хиляди от които са интернирани, изтезавани и избити в концентрационните лагери по безлюдните егейски острови и в пустата вътрешност на страната. Жертвите на военния преврат само през първия месец от управлението на хунтата надхвърлят 8000. Печална известност добиват събирателните лагери за политзатворници на остров Гиарос, о. Лерос, Оропос и тайните затвори на политическата полиция и на разузнаването KYP. Интернираните само на безводния о. Гиарос, който още по времето на Римската империя е бил едно от най-суровите места за заточение, надхвърлят 6500 души, като мнозина се разболяват и умират поради липса на чиста питейна вода и на елементарни санитарни условия и медицинска помощ. Целта на подкрепяната от САЩ военна хунта е проблемът с политзатворниците да се реши по този начин от само себе си, по биологичен път. Прословут с тежките условия е концлагерът Оропос, в който през август 1967 г. е заточен световноизвестният певец и композитор Микис Теодоракис, (13), един от основателите и ръководител на съпротивителното движение „Патриотичен фронт“.
Въпреки водещата роля на нелегалната Комунистическа партия в борбата срещу режима на полковниците, през 1968 г., главно заради навлизането на войски от Варшавския договор в Чехословакия, от ГКП се отцепва еврокомунистическото крило, т.нар. ГКП-вътрешна, което рязко критикува политиката на Москва и подобно на еврокомунистите от Италия и Франция прокламира за своя цел парламентарния път към социализма. Останалата част от партията остава вярна на ленинската линия и подкрепя действията на СССР, считайки за оправдани опасенията за излизане на ЧССР от социалистическия лагер. През последната година от съществуването на режима на полковниците нелегалната ГКП избира през 1972 г. за свой ръководител Харилаос Флориакис, който е един от най-обичаните лидери на гръцката компартия(14).
След кървавото потушаване на въстанието на студентите от атинския политехнически университет на 17 ноември 1973 г. и съпровождащите ги масивни протести в Гърция(15), след инспирирания от режима на полковниците преврат в Кипър срещу архиепископ Макариус и провокираната по този начин турска инвазия на острова, хунтата, притисната от нарастващото народно недоволство и световната икономическа криза, пада от власт през 1974 г.
Консервативният политик Константинос Караманлис се завръща от емиграция в Париж и създава дясноцентристката партия Нова демокрация (НД), която управлява Гърция до 1981 г. Новото правителство на демократичната десница легализира ГКП и за първи път от десетилетия тя може за вземе участие в политическия живот. По този начин Караманлис иска да приключи дългите години на разделение на гръцката нация. ГКП заедно с „Вътрешната ГКП“ и ЕДА се кандидатира за парламентарните избори през 1974 г. в коалицията Обединена гръцка левица. Но обезкръвената и отслабена от десетилетни забрани и преследвания левицата получава едва 9,6% от гласовете. След спорове по причините за неочаквано ниския резултат обединението бързо се разпада и до 1989 г. ГКП се явява на избори самостоятелно, постигайки между 9 и 11%.
Гръцката левица след рухването на реалния социализъм
В периода непосредствено преди разпада на социалистическия лагер гръцката компартия инициира образуването на Съюз на гръцката левица, включващ и „Вътрешната ГКП“, който под името Коалиция на левите и на прогреса (Synaspismos = Коалиция) печели на изборите през лятото на 1989 г. 14,3% (936 хиляди гласа), което е най-добрият резултат за левите след падането на военния режим. За да спомогне разследването на аферите на ПАСОК и нейния лидер Андреас Папандреу, левият съюз „Синасписмос” участва за кратко заедно с консервативната партия Нова демокрация (НД) в нетрайно коалиционно правителство, което сменя обремененото от тежки корупционни обвинения управление на социалистите. Същата година, в правителствената коалиция между лявата „Синасписмос“ и дясната Нова Демокрация, три месеца преди тя да се разпадне влиза и ПАСОК. Участието на ГКП, макар и за кратко, в правителство на консерваторите е фатално за репутацията на партията – 15 членове от ръководството и хиляди активисти я напускат в знак на протест, а на следващите избори през 1993 г. ГКП получава едва 4,5%, което е и един от най-ниските резултати от нейното основаване.
След ликвидацията на СССР през 1991 г. Коалицията на левицата и прогреса – „Синасписмос“, се разформирова отчасти поради вътрешни спорове по причините за рухване на реалния социализъм, но и поради на отказа на ГКП да участва в образуването на обща партия под шапката на „Синасписмос“, което според ГКП означава отказ от партийните й структури и от революционната й идеология. Впоследствие тези две леви формации се разделят и се явяват на избори самостоятелно, като резултатите за новоучредената през 1992 г. вече като партия „Синасписмос“ (Synaspismos tis aristeras ton kinimaton ke tis ikologias = Коалиция на левите, движенията и екологията) падат до 3 и 5%, а за ГКП между 5 и 9%. Днешната партия „Синасписмос“, която от 2004 г. членува в изборния съюз SY.RIZ.A (Коалиция на радикалната левица) претендира да е наследник на Съюза на левите и прогреса, въпреки че все още не притежава авторитета на гръцката компартия и влиянието на старата „Синасписмос“ от 1989 г. Но след младежкото въстание от декември 2008 г., в резултат от убийството на 15-годишния ученик Александрос Григорополус от полицията, влиянието на Радикалната левица (Сириза) изглежда силно нарасна, а традиционалистката ГКП като че ли заради насилието на анархистите и на автономните леви се въздържа да оглави избухналото недоволство.
Гръцката комунистическа партия заема и днес ортодоксални комунистически позиции, изцяло в традициите на класическия марксизъм-ленинизъм. Тя не се определя като реформаторска или еврокомунистическа, а като революционна партия, имаща за цел премахване на капиталистическата система и установяване на „патриотична народна власт“ в рамките на класическо социалистическо общество. ГКП се обявява против имперската политиката на Съединените щати, против Европейския съюз и е за излизане на Гърция от НАТО. Компартията решително се противопостави на войните срещу Югославия, Ирак и Афганистан и е солидарна с левите правителства на Куба, Венецуела, Боливия и Еквадор. Непосредствените цели на партията във вътрешната политика са: безплатно, публично образование, значително увеличение на минималната заплата до 1300 евро/месец, повишение на най-ниските пенсии, борба срещу социалната дискриминация на многобройните, най-вече албански и руски имигранти, безкомпромисна политика срещу наркотиците и създаване на истинска социална държава. Едновременно с това ГКП защитава и тезата, че положително развитие на обществото в интерес на създателите на блага е възможно само чрез завземане на властта (ако се налага и по революционен път) и чрез създаване на демократично управлявана от държавни и колективни институции икономика.
В отношенията си с другите политически сили Гръцката комунистическа партия известно време бе подкрепяна от малката, по-умерено лява, отцепила се от ПАСОК, партия DI.K.KI. (Демократично социално движение), но която неотдавна се включи към лявата коалиция SY.RIZ.A на Алекос Алаванос и Алексис Ципрас. Критиката на ГКП към „Сириза” е насочена към това, че тя не отрича изрично Европейското обединение, не се противопоставя достатъчно категорично на Европейския съюз в настоящата му форма като обединение на користните интереси на едрия европейски капитал. Освен това Алаванос е упрекван от ГКП, че няма ясна класова позиция и разпространява илюзията за постигане на социализиран капитализъм с човешко лице. За това едно ново обединение на левите сили при тези разногласия засега е малко вероятно и коалирането на двете леви формации се осъществява само в отделни случаи.
Преди парламентарните избори на 16 септември 2007 г. ГКП призова левите да не гласуват за „Сириза“, тъй като съюзът бил идейно непоследователен и подкрепял неолибералния договор от Маастрихт.
Апелът на ГКП да не се гласува и за дясноекстремистката националистическа партия Народен православен сбор (ЛАОС) бе отправен предимно към младежта.(16) Тя бе призована да се бори срещу расисткия, шовинистичен и националистически дух на тази партия.
Главната опасност за страната в настоящите условия Гръцката комунистическа партия съзира в широко разпространения на Запад модел на Двупартийната политическа система (Дикомантизмос). Чрез нея две големи партии, като например Нова демокрация и ПАСОК в Гърция, без да се различават съществено една от друга в антисоциалния си, прокапиталистически курс, след като се изхабят в очите на електората и затънат в управленска корупция, последователно се сменят във властта, като с помощта на подобно политическо „перпетуум-мобиле“ дават възможност на едрия капитал безкрайно дълго да управлява, заблуждавайки при всеки вот обществото, че спечелилата този път партия ще сбъдне най-после неговите надежди за коректно и социално отговорно управление. И именно тази дълго натрупвана безнадеждност за истинска промяна на политическата система тласна в края на 2008 г. младото поколение на Гърция към насилие срещу държавата и нейните институции.
Днес състоянието на Гръцката комунистическа партия се характеризира с преодоляване на кризата, в която тя изпадна след рухването на „реалния социализъм“. Спадът на членската и електорална маса вече е изживян и тя отново се радва на нарастващо влияние. При това ГКП продължава да разчита основно на патриотизма и на съхранилия се традиционализъм у работниците и гръцките селяни. Особено популярни са генералната й секретарка Алека Папарига и лявата журналистка Лиана Канелли. Избирателите на компартията са предимно от средите на трудещи се и в по-малка степен студенти и леви интелектуалци. На парламентарните избори през 2004 г. ГКП спечели близо 6% от гласовете и вкара 12 депутати в парламента. Но на европейските избори с.г. тя постигна 9,5% и изпрати трима представители в Страсбург, които се включиха в общата фракция на Обединената европейска левица/Северна зелена левица. И през 2007 г. ГКП успя да задържи резултата, получавайки 8,2% и дори по голям брой гласове (584 000), разполагайки вече с 22-ма народни представители. Някой недобронамерени политически коментатори обясняват този висок резултат с разразилите се две седмици преди изборите катастрофални горски пожари, разпалени най-вероятно от строителната мафия, което е нейна утвърдена практика от десетилетия, за да се сдобива с нови терени.
Алека Папарига категорично отхвърли подобни интерпретации за успеха на ГКП и заяви, че значителното увеличение на гласовете в никакъв случай не може да се обясни само с вота на протест, а по-скоро е резултат от дългогодишната принципна политика на ГКП и сродните й организации, както и на всеобщото недоволство от амортизираните водещи партии – дясно-консервативната Нова демокрация и социаллибералната ПАСОК, които от близо 35 години взаимно се сменят във властта и са просмукали цялото гръцко общество с нетърпим политически клиентелизъм и партийна корупция. Гръцката компартия понастоящем играе водеща роля в масовите протести срещу пълзящото приватизиране на здравеопазването и образованието и ликвидирането на автономията на висшите учебни заведения.
Младежката организация на ГКП е Комунистическата младеж на Гърция (КНЕ). Средствата, чрез които партията разпространява своето влияние, са партийният вестник „Ризоспастис“ (Радикалният), комунистическият профсъюз ПАМЕ, телевизионният канал „902“, както и радиоканалът „90,2“. В гръцките университети ГКП е представена от Съюза на студентите (ПКЕ), чиито резултати на академичните избори са средно над 15%, което е важен фактор в студентския политически живот. Както Комунистическата младеж на Гърция (КНЕ), така и Гръцката компартия са представени и в чужбина от симпатизиращи им организации и от кръгове на гръцката емиграция.
На европейско ниво ГКП, макар засега и да не членува в наднационалната партия на Европейската левица, участва в рамките на Европарламента във фракцията на Обединената европейска левица/Северна зелена левица (GUE/NGL).
Коалицията на левицата, движенията и екологията – „Synaspismos“
Коалицията на левицата и прогреса (Синасписмос=Коалицията) се появява през март 1989 г. като пореден опит за обединение на левите партии, включително на Гръцката комунистическа партия и на евролявата Гръцка левица (ЕАР), наследничка на „ГКП-вътрешна“. На парламентарните избори през юни 1989 г. Коалицията печели 13,1% и 29 места в парламента, а на евроизборите с.г. дори 14,3%. Но на предсрочния национален вот, само година по-късно, левият съюз е наказан от избирателите си затова, че макар и за съвсем кратко, влезе в коалиция с неолибералите от Нова демокрация и „Синасписмос“ падна на 10,3% и 19 депутати.
През юни 1991 г. ГКП напуска коалицията поради непреодолими идеологически различия със значително по-малките коалиционни партньори. На първата конференция след отделянето остатъкът от тази политическа формация се трансформира от партиен съюз в лявата партия „Синасписмос“ с единна структура, изповядваща по-умерените, еврокомунистически възгледи на Гръцката левица, която от своя страна се саморазпуска на конгреса си през май 1992 г. и остава да съществува само като част от новата партия „Синасписмос“.
На първите избори без ГКП през 1993 г. „Синасписмос“ с 2,94% замалко не успя да влезе в парламента. Но за разцепването на левицата и за краткото й участие във властта избирателите наказаха и ГКП, която получи само 4,5%. На вота за Европарламент през 1994 г. и двете партии подобриха значително резултатите си – „Синасписмос“ печели 6,2%, а през 1996 г. на националните избори получи все още над 5%. Също и ГКП се подобри на 6,3%, респ. 5,6% на вота за национален парламент две години по-късно.
На ІV конгрес през 2004 г. „Синасписмос“ се преименува в Коалиция на левицата, движенията и екологията (или само „Коалиция“). През април с.г. партията участва в парламентарните избори в рамките на новосформирания с други по-малки леви партии съюз „Сириза“, на който получи само 3,25%. През май 2004 г. „Синасписмос“ бе съучредителка на наднационалната партия на Европейската левица, а на изборите за Европарламент през юни с.г. „Синасписмос“ се яви отново самостоятелно и подобри резултата си на 4,2%, с което успя да изпрати представител в Страсбург. „Синасписмос“ също като ГКП участва в рамките на Европарламента във фракцията на Обединената европейска левица/Северна зелена левица.
В обновения си устав от 2005 г. „Синасписмос“ се самоопределя като: „Политически съюз на съвременната демократична левица… Ние сме политическото движение на всички леви и прогресивни граждани на страната. Член на Коалицията може да бъде всеки мъж, жена или чужденец, които живеят и се трудят на територията на Гърция… Ние се противопоставяме на експлоатацията, подтисничеството и отчуждаването на хората в капиталистическото общество… Нашият съюз е плод и израз на силите, които са се борили и продължават да се борят за обновлението и осъвременяването на обществото и на левицата, на силите, които се вдъхновяват от идеалите и принципите на демократичния социализъм и на екологията и възприемат като безспорен принципа на демокрацията… Нашата формация представя всички онези граждани, които търсят една съвременна радикална и борческа партия, с европейска ориентация, антагонистична на анахронизма и консерватизма, отричаща несправедливостта и бореща се за преодоляване изоставането на гръцкото общество по отношение на опазването на околната среда…“
Коалицията на Радикалната левица – SY.RIZ.A
На парламентарните избори през 2004 г. партията „Синасписмос“ влезе в новосформираната Коалиция на радикалната левица (Synaspismos tis Rizospastikis Aristeras – SY.RIZ.A), която с близо 250 000 гласа получи около 3,3% и успя да вкара в парламента шестима свои представители, с което се превърна в четвърта политическа сила в страната. В настоящата коалиция „Сириза“ членуват освен еврокомунистите от учредения през 1992 г. нов „Синасписмос“ (без ГКП), също и някои по-малки политически партии като: отцепилото се от ПАСОК ляво крило Демократично социално движение DI.K.KI (17), отцепилата се от ГКП еврокомунистическа АКОА (Обновена комунистическа и екологичeска левица) (18), учредената през 1976 г. маоистка партия КОЕ (Комунистическа организация на Гърция) (19), троцкистката CWI (Международна социалистическа организация), КЕDA (Движение на обединената левица), неотроцкистите от DEA (Интернационалната левица на трудещите се), изборният съюз „Активни граждани“, както и редица други автономни, ултралеви микроформации.
На европейско ниво съюзът „Сириза” е член на партията на Европейската левица, в Европарламента участва във фракцията на Обединената европейска левица/Северна зелена левица (GUE/NGL) и е със статут на наблюдател в ултралявата, неотроцкистка наднационална формация Европейска антикапиталистическа левица (ЕАСL). През последните 2-3 години лявата коалиция „Сириза” значително се радикализира. Общият знаменател на този разнороден изборен съюз е изграждането на ново социалистическо общество, основаващо се на пряко допитване до народа и на превръщане на заетите в предприятията в техни реални съсобственици. Други обединяващи каузи са: екологията, феминизма, равнопоставеността между половете, проблемите на малцинствата и на мигрантите, човешките права, новите алтерглобалистки и международните социални движения и др.
На изборите за кмет на Атина през октомври 2006 г. кандидатът на „Сириза“ и неин председател – Алексис Ципрас, постигна 10,5%, като с това се нареди на 3-о място. На последния парламентарен вот от 15 септември 2007 г. Радикалната левица успя да привлече 361 000 избиратели, предимно от по-образованото градско население и постигна малко над 5% от гласоподавателите и 14 мандата. А днес, след тежките младежки бунтове от края на 2008 г., направените проучвания на общественото мнение сочат за SY.RIZ.A изборен потенциал до 14%.
Общогръцкото социалистическо движение – ПАСОК
Лявоцентристкото социалистическо движение ПАСОК е учредено на 3 септември1974 г. след падането на хунтата на „черните полковници“, когато се възстановява демокрацията в Гърция и се оформя новият политически пейзаж на страната. Движението е основано от Андреас Папандреу (20), веднага след завръщането му от изгнание, в традицията на социаллиберализма на учредените преди това от баща му Демократическа социалистическа партия и Центристкия съюз. Андреас Папандреу става първият председател на новата политическа формация. Основателите й преследват стратегическата цел да се възползват от големия ляв изборен потенциал в Гърция, а също така и от антикомунизма и страха от компартията на по-умерените леви избиратели, насаден в обществото от десетилетното насилие и пропагандата срещу нея.
В ПАСОК се включват няколко организации от лявоцентристкия спектър – основаното още през 1968 г. от А. Папандреу в изгнание Общогръцко освободително движение (ПАК), формацията „Демократична отбрана“ на Сакис Карагеоргас и др. Основните политически цели на новосформираното движение, формулирани в неговата програма „3 септември“, са: „…Създаване на социалистическо общество, отчитащо гръцката действителност, което не допуска чужда намеса, свободно от икономическата зависимост и влияние на финансовата олигархия, защитаващо нацията и служещо на народа… Националната независимост е неразделна част от народовластието, от демокрацията във всички фази на живота, от постоянното участие на гражданите във вземането на всички засягащи ги решения…“ Четирите основни принципа, в които самият Андреас Папандреу обобщава идеологията на ПАСОК са: „Национална независимост, народовластие, свободно общество и демократично правораздаване“. Но на проведените през 1974 г. парламентарни избори ПАСОК получава едва 13,6% (само 4% повече от ГКП) и 45 депутатски места, с което се превръща в трета политическа сила, представена в парламента.
През 1977 г., няколко месеца преди следващите избори, се провежда конгрес на социалистическото движение, на който се вземат важни решения за по-нататъшното му политическо развитие и се уточнява стратегията за спечелване на властта, което се издига в основна цел на партията. На този конгрес се приемат и някои основни изменения в устава на ПАСОК, с които тя се социалдемократизира, редуцирайки лявото в програмата си до западноевропейското разбиране за демократичния социализъм. С острия завой към политическия център гръцките социалисти силно се деидеологизират и се превръщат, подобно на „Демократите” в САЩ, в аморфна партия от лидерски тип, фиксирана изцяло върху личността на своя председател. А той с изкусна реторика, много театралност, скъп РR и реклама трябва да запълни липсата на идеологическа ориентираност. В новите партийни документи и стратегии вече се набляга основно на „националното единство, обществено-политическия съюз с непривилегированите слоеве и на демократичността при вземане на политически решения“. Поради несъгласие с новите идеологически постановки, от ПАСОК излизат видни нейни членове като съоснователят Сакис Карагеоргас, Никос Костандопулос, Мелина Меркури и много др.
Въпреки вътрешнопартийните разногласия на изборите през ноември 1977 г. ПАСОК получава вече над 25% и удвоява броя на депутатите си на 92-ма, превръщайки се във втората по сила парламентарна партия. На следващите избори през ноември 1981 г. вече внушително печели с над 48% и предлага на гласоподавателите т.нар. Договор с народа, в който социалистите щедро обещават всеобхватна „промяна“ в политиката и държавата. Постигнатият на тези избори резултат е най-добрия в историята на ПАСОК и тя става първата управляваща социалистическа партия в Гърция с премиер лидера й Андреас Папандреу. Резултатът от тази победа са някои промени в обществото, които въвежда правителството на ПАСОК.
Във вътрешнополитическо отношение правителството на Папандреу гравитира около социаллибералните реформи, нямащи много общо с истинската социална политика. Но все пак ПАСОК признава заслугите и правата на всички участници в антифашистката съпротива, което внася известно спокойствие в силно поляризираното гръцко общество. Създава се и национална здравно-осигурителна система, здравни центрове и задължителна грижа на държавата за здравето на населението, възобновява се дейността на профсъюзите и се възстановява правото на стачка. Местното самоуправление се превръща в основен стълб на демокрацията, дава се широка независимост на висшите учебни заведения. Направени са промени и в конституцията – разширяват се правомощията на премиера, а са ограничават тези на президента.
В областта на външната политика Андреас Папандреу се застъпва за обявяване на Балканите за зона, свободна от ядрени оръжия и подкрепя предложението на Съветския съюз за международна конференция за разделения Кипър. На 28 май 1981 г., още при управлението на консервативната НД, Гърция е приета като 10-и член в Европейската икономическа общност (ЕИО), след като Папандреу заплашва, че при едно бъдещо негово правителство, страната може да излезе от НАТО, ако не бъде приета в ЕИО. През 1983 г. Гърция сключва договор, ограничаващ в известна степен ползването на американските военни бази до 1990 г. През май 1984 г. Папандреу признава стремежа на СССР към международно разведряване и обвинява САЩ в експанзионистична политика. Не може обаче да не се отбележи, че дошъл един път на власт, Папандреу не изпълнява голяма част от основните си предизборни обещания: Гърция нито излиза от НАТО, нито американските войски са принудени да я напуснат, продължава и агресивната реторика спрямо Турция във връзка с окупацията на Северен Кипър. И въпреки това лидерът на Андреас Папандреу, който до виртуозност владее сцената на политическия театър, както и настроенията и очакванията на публиката, до края на живота си остава популярен, създавайки у масите чувството за близост.
Така ПАСОК печели безапелационно и следващите избори през 1985 г. с близо 46%, което осигурява втори управленски мандат за Папандреу. Най-забележителното постижение на неговата партия в този период е успешното прокарване в Европейския съвет на „Пакета Делор“, с който се удвоява размерът на фондовете за земеделие и транспорт за неговата страна. Гърция успява сравнително резултатно да се интегрира в Европа и с нейната щедра финансова помощ да се европеизира и да промени облика на градовете и най-вече на инфраструктурата си.
Но през 1989 г. около ПАСОК и неговия ръководител назряват признаци на политическа криза. Същата година парламентарната опозиция повдига срещу Андреас Папандреу тежки обвинения за широкомащабна корупционна схема с Bank of Crete, на която той е прехвърлил обслужването на авоарите на държавните предприятия и така бил облагодетелствал партията си с 200 млн. долара. Но на съдебния процес, възбуден от Нова демокрация и гръцките комунисти, той е оправдан поради липса на достатъчни доказателства.
Въпреки оневиняването му на изборите през 1989 г. вече се забелязва политическа умора от управлението на ПАСОК и тя губи с 39% срещу 44% от Нова демокрация, която обаче не е в състояние да състави правителство. Повторните избори през ноември с.г. печели ПАСОК с близо 41%, но и тя не може да образува правителство. На третия изборен тур през април 1990 г. ПАСОК отново губи от Нова демокрация и минава за известно време в опозиция, докато приключат окончателно разследванията срещу А. Папандреу.
Но през ноември 1993 г. се стига до предсрочни избори, след като редица консервативни депутати напускат провалилата се в управлението дясна Нова демокрация и нейният премиер Мицотакис. ПАСОК постига изненадващо за всички 47%, което е вторият най-добър резултат в историята на партията и социалистите за трети път поемат управлението на страната отново начело с Андреас Папандреу.
През 1995 г., след ІІІ конгрес на социалистите, на който отново се приемат промени в устава, водещи до поредния десен завой на партията, Димитрис Цоволас, емблематична фигура на социалистическото движение, го напуска и създава в ляво от ПАСОК Демократично социално движение (DI.K.KI.). Междувременно здравето на Андреас Папандреу рязко се влошава и той подава оставка от премиерския пост. За негов заместник е назначен Константинос Симитис (21). По-малко от половин година след това, на 23 юни 1996 г. Андреас Папандреу умира. На ІV конгрес на ПАСОК за председател на партията официално е избран Константинос Симитис.
Начело с него ПАСОК печели и следващите два парламентарни вота – 1996 г. с 41,5% и 2000 г. с 43,8%. И в двете правителства министър-председател е Константинос Симитис. Но и при неговото управление остават характерни партийният клиентелизъм, масивните корупционни практики във връзка с реализирането на големи държавни инфраструктурни проекти и с провеждането на Олимпиадата през 2004 г. Между тях е и нашумялата афера с щедро предоставяните от немския концерн „Сименс” подкупи, давани на високопоставени гръцки чиновници, отговарящи за крупни обществени поръчки в телекомуникациите и за строежа на метрото. Правителството на ПАСОК провежда също така и мащабни пазарно-стопански реформи в неолиберален стил, отприщва истинска приватизационна оргия и въвежда еврото. Всичко това води до силно покачване на цените на жизненоважни стоки и услуги и прави живота на обикновения човек все по-труден. По време на неговото управление социалистите масирано орязват регулативните и социалните функции на държавата, с което променят дори социалния модел на обществото в Гърция.
Въпреки всичко това Симитис е преизбран за председател на ПАСОК на конгресите на социалистическата партия през 1997 г. и 2001 г. Но през март 2004 г., малко преди новите парламентарни избори, той подава оставка от поста на председател и за негов приемник е избран синът на Андреас Папандреу – Георгиос (22). С този акт ПАСОК се доближава до нивото на фамилна политическа династия.
Не по-различна е ситуацията и в другата голяма гръцка партия „Нова демокрация“. От създаването й през 1974 г. през по-голямата част от развитието й водеща роля играе кланът Караманлис – вуйчото Георгиу и племенникът Александроу (23).
Вследствие на провежданата от социалдемократите антисоциална политика, пропита от корупция и партиен клиентелизъм, макар и на изборите през 2004 г. ПАСОК да постигна сравнително добър резултат от 40,6%, тя не се наложи над „Нова демокрация“ и бе принудена да предаде управлението и премиерския пост на Константинос Александроу Караманлис. Част от обезверените избиратели на ПАСОК или въобще не гласуваха или дори дадоха вота си за десния оригинал, наказвайки по този начин псевдолявата му имитация. Макар че стилът на консерваторите от „Нова демокрация“ с нищо не е по-добър и по-прозрачен от този на социалистите, те успяха да се наложат на изборите и през септември 2007 г., независимо че претърпяха сериозен спад спрямо 2004 г. Въпреки нестихващите корупционни афери около нейни министри, които дори бяха принудени да подадат оставка, НД отново състави правителство, макар и с минимална преднина в парламента от 1 глас. Относителният успех на новодемократите на последния вот вероятно се дължи и на факта, че ПАСОК не успя убедително да се представи като истинска алтернатива на десницата и с 38% получи най-лошия си резултат от 30 години насам.
В крайна сметка днес, след бунтовете в Гърция, породени от многобройните политически и стопански скандали на управляващите консерватори, Нова демокрация преживява истински крах на доверие и катастрофален спад с около 1/4 от подкрепата на избирателите, без това обаче да се превърне в истински дивидент за социалистите. ПАСОК продължава да стагнира в общественото мнение около 37%, защото макар и да се нарича социалистическа, политиката на партията не се различава съществено от тази на десните й конкуренти, а и ПАСОК днес не разполагат с харизматичен лидер като Андреас Папандреу. Освен това основната цел, която и двете формации преследват, е една и съща – максимално дълго и доходоносно пребиваване на партийните им елити във властта, докато те се компрометират до степен на тотална нетърпимост. След това двете партии разменят местата си, инсценирайки на всеки избор поредното грандиозно предизборно шоу за податливите на манипулация гласоподаватели. Общият им неписан девиз е: обещавай много, изпълнявай малко и винаги се оправдавай със световната конюнктура, пазара и външни фактори. И същевременно желязно спазвай основното правило на играта: ако трябва, жертвай политици, но никога не посягай на системата!
Обществената система е в основата за днешното недоволство в гръцкото общество и е главната причина за фрустрацията и безперспективността сред младежта. Според Улрих Пик, кореспондент на немското радио SWR, дори и при добро образование и квалификация, на младите хора днес се предлага най-често никаква, лошо платена или само временна заетост. И това вече не е само гръцки феномен, а е обичайно явление за повечето страни от Златния милиард. След като родителите са затънали в дългове, за да осигурят мечтаното образование на децата си, завършили са университета в Атина, защитават следдипломна квалификация в най-скъпите университети в САЩ и Великобритания и след като владеят по няколко чужди езика и множество компютърни програми, тези млади хора все още трябва да бъдат подпомагани от родителите си, без перспектива да намерят прилично платена работа. Нищо чудно тогава, че в Гърция се оформи взривоопасното „поколение под 700 евро“. С подобно заплащане там днес не може да се живее нормално. А не е и редно след толкова труд и добри оценки да се примириш с предложение за лошо платена работа. В замяна на това всеки грък познава поне по един свой съгражданин, който въпреки ниски оценки, но имайки вуйчо или друг роднина в една от управляващите партии, е направил завидна, високоплатена кариера. Непривилегированата, унизена млада интелигенция вече трудно удържа гнева си, като наблюдава как управляващата Нова демокрация раздава държавни постове на своите неквалифицирани питомци (24) и в същото време, независимо от проваления си имидж, се опитва да убеди обществото, че именно тя е партията, която ще спаси Гърция от кризата и ще я направи по-конкурентоспособна.
Икономическото положение на страната през последните години категорично се влоши. Огромната държавна задлъжнялост, към която се прибави и новият дълг от 10 милиарда евро за Олимпиадата, както и 28-те милиарда евро бюджетна помощ в края на 2008 г. за пострадалите от финансовата криза банки, тегне непосилно върху обществото. В тази обстановка дясното правителство на Караманлис започна и недобре обмислена борба с кризата, посягайки отново към компрометираните рецепти на Международния валутен фонд: оряза най-напред социалната сфера, проведе драстични негативни промени в пенсионното осигуряване, ускори необузданата приватизация на държавния сектор, предприе частично раздържавяване на здравеопазването и висшето образование, което доведе до тяхното радикално поскъпване и т.н. Строителният бранш вече се срива, в туризма, селското стопанство и други стопански сектори се отбелязва застой. А подобни явления са обхванали целия континент и повтарянето на гръцките бунтове и в други страни от Европейския съюз не е изключено.
Германският политик от гръцки произход Даниел Моратидес обобщава положението пред немския ежедневник „Der Tagesspiegel“: „Много гърци днес са отчаяни от безперспективността на положението. Те виждат, че макар и икономиката на страната до неотдавна да нараства, печалбата от това се извлича само от една тънка прослойка. Останалите извън нея нямат шанс да получат нормално платена работа дори ако имат отлично образование, тъй като добрите работни места се раздават само с връзки. А държавата и икономиката се управляват от семейни кланове.“
Сметката, която управляващите в южната ни съседка получиха за подобна политика, не закъсня – стачки, демонстрации, улични сражения на ръба на гражданската война. Затова няма нищо учудващо, че след убийството на Александрос Григорополус, в седмиците преди Коледа, гръцката младеж, подкрепяна и от лявата общественост, прояви отново борчески дух в традициите на своите предци и въстана срещу тази политическа система, пропита от корупция, непотизъм и партиен клиентелизъм и показа, че е готова да се бори за едно по-добро и по-справедливо бъдеще.
––––––––––––
Данните в материала са по немската, българската и английската версия на интернет енциклопедията Wikipedia към следните теми, подрубрики и цитираните извори към тях: „Die griechische Parteienlandschaft“(Гръцки политически партии) „Political parties in Greece“: KKE, EDA, ЕАР, PASOK, Synaspismos, SYRIZA, AKOA, DIKKI, KOE, Nea Demokratia, LAOS; „Neue griechische Geschichte“; „Dekemvriana“; „ELAS“; „DSE“; „Sicherheitsbataillone“; „Der griechische Buergerkrieg“ (Гражданската война в Гърция); „Truman-Doktrin“ (Доктрината „Труман”); „Griechische Militaerdiktatur“; „17 Ноември“; „Wahlen zum griechischen Parlament“; „Ausschreitungen in Griechenland 2008“; „Министър-председатели/Президенти на Гърция“; Joannis Metaxas; Georgios Papadopoulus; Konstantinos Karamanlis, Alexandrou Karamanlis, `Константинос Мицотакис; Giorgos Papandreu, Andreas Papandreu, Giorgos Andrea Papandreu, Konstantinos Simitis; Alexis Tsipras; Андрей Чипов, Аris Velouchiotis, Nikolaos Zachariadis, Markos Vafiadis, Nikos Ploumbidis, Nikos Belojannis`, Grigoris Lambrakis, Charilaos Floriakis, Mikis Theodorakis.
Бележки: (бележките от статията се намират в продължението)