Доц. д-р Пламен Пъчев е роден през 1950 г. Научните му интереси са в областта на преструктуриране на централно планираната икономика в икономика от пазарен тип, изграждане на институции за подпомагане на малките и средни фирми, създаване на бизнес инкубатори и научни паркове. Редовен доцент към Стопанския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“. Зам.-председател на Националното сдружение за малък и среден бизнес.
Именно в обединена Германия, европейската държава, съставена от най-мощната на континента — и преди, и сега — индустриална сила, ФРГ и бившата ГДР, отнасяна в периода на социализма към десетката най-развити страни в света, през първата половина на 90-те години един умен бивш управител на БНБ каза на смях пред свои германски колеги по преговори: „Проблемът на България при прехода е този, че тя няма по-богат и по-опитен западен брат.“ Немците учтиво се съгласиха със своя високопоставен български гост, но оставиха думите му без коментар.
В анализа на професор Патцелт без излишни емоции — обективно и безпристрастно, както подобава на хайделбергски възпитаник — се представя една ситуация на източногерманското „включване“, където се говори предимно за „политическа култура“, „системни различия“, „образователна специфика“, „историческа идентичност“ и т.н. Не, това естествено не са отвлечени понятия на „кабинетен учен“. Това е подход в оценката на събития от съвременността, в който икономиката е следствие от политиката, а менталността пряко влияе на производителността на труда. Впрочем, нищо ново за моите беловласи сънародници и за състудентите ми от ВИИ „Карл Маркс“, които — също като мен — са зубрили постулатите на Ленин за пряката и обратната връзка между икономиката и политиката.
От прагматична гледна точка въпросът за прехода от еднопартийно политическо устройство към пазарна икономика действително е относително прост — макар и не толкова, колкото упоменатото шеговито мнение на бившия управител на нашата Централна банка, което цитирах. Практически той се свежда до т.нар. управление на прехода, който е сложна сплав от социални, политически, идеологически и мениджърско-стопански компоненти и се основава на три „свещени крави“:
• глобална системна промяна в базата и надстройката на сложна система в лицето на почти седемнадесетмилионната, мощна за времето си суверенна социалистическа държава, в лицето на ГДР;
• ресурсно осигуряване на промяната, стратегическо и практическо планиране на процеса и въвеждане на критерии за успех;
• наличие на „контрольор“, който да наблюдава процеса и при нужда да въвежда корекции в него за повишаване на съответствието „планирано — реално изпълнено“.
Въпросът не е абсурден и най-малката причина за това са физическите параметри в сравнението (брой жители, територия, БВП като абсолютна величина и като дял на глава от населението и т.н.).
Съществената разлика е в това, че освен усещането у нас, че от „правешко-центростремителна“ политическа „система“ и „съветско-сателитна икономика“ България трябва да се превърне в плуралистична демокрация и функционираща пазарна икономика, на нашия преход липсваха като минимум ресурсите и контролът. Да не забравяме, че години наред западните германци към бюджетните ресурси, заделяни от ФРГ за нуждите на прехода, безропотно добавяха от джоба си и т. нар. „Solidaritaetssteuer“ (т.е. данък „Солидарност“).
Важно е и, че когато на „мърморещите“, по-дисциплинирани източни германци, им се заповяда от ФРГ: „Към демокрация и пазарна икономика ходом марш“ и на масата бяха сложени 250 млрд. марки (които впоследствие нараснаха многократно), на нашего брата му бе казано само: „За бога братя, не купувайте“ и веднага след това върху долните етажи на жилищните блокове в големите градове цъфнаха охранителните решетки. После разни бивши спортисти тръгнаха да събират с бухалки „застраховки“ от новооткритите гаражни дюкяни, вечно се търсеше вината в бившите „комунисти“, а сега „социалисти“, крадеше се повсеместно, а политическите доктрини се свеждаха (в най-добрия случай) до правене на възможното в една вечно объркана и хаотична ситуация. В най-лошия случай обаче се наблюдаваха и прецеденти, при които лявото бе дясно“ и обратно…. което въобще „не е европейско“.
И накрая, но не на последно място, докато след всеки следващ кабинет на прехода новодошлите министри намираха празни чекмеджета в кабинетите си и започваха отначало, в източногерманските реформи всичко се наблюдаваше и контролираше по план от тяхната агенция за приватизация „Тройханд“, както и от мощните ведомства на ФРГ, които, ако бяха калпави, нямаше да изградят от съсипаната през Втората световна война Германия за едно десетилетие водеща индустриална сила. А когато „Тройханд“ си свърши работата, екипът бе събран по на един сандвич, служителите му си стиснаха ръцете и мирно се разотидоха, вместо — по Закона на Паркинсон — сами да си създават работа… Тук папагалите ще вметнат: „Да, ама нали там се вливаха средствата по плана „Маршал“. А знаят ли те, че американската помощ за следвоенното възстановяване на Западна Германия се равнява на сегашни около 7 млрд. американски долара — точно толкова, колкото бяха налети вече от външни донори в България много преди 1995 г. И какво? Ако днес сме усвоили поне 5 пъти повече външен инвестиционен ресурс, да не сме друго, освен най-бедната страна, членка на ЕС?! Но това е друга тема…
Да се върнем към трансформацията на бившата ГДР.
Професор Патцелт твърди, че в най-усилното за прехода време — средата на 90-те години — числото на „недемократите“ значително се повишава, докато групата на „доволните демократи“ спада до обезпокоителните 16%. Той не дава (поради липсата на място, естествено) прецизно обяснение на прилагателните „критичен“ и „доволен“, съотнесени към понятието „демократ“. Можем само да гадаем, че „доволен“ не означава „самодоволен“ или „конформист“ по отношение на демократичната функция.
Естествено, понятието „критичен“ също не е строго осъдително, защото от гледна точка на обществения прогрес отколе критиката стимулира развитието.
У нас не са правени изследвания за това кой какъв демократ е. Може би защото, ако се направи, всички ще попълват квадратчетата в анкетите по един — меко казано — очакван и въображаем начин.
Много обективни социални анализатори обаче открито или по-завоалирано са изразявали мнението си, че доста от привържениците на антилевите политически формации (не толкова идеи, разбира се) са или бивши ортодоксални комунисти от живковистки (схоластичен) тип, или „стихийни“ демократи. Обществената безполезност на първия тип е очевидна, докато голяма част от вторите се проявяват твърде дразнещо като лица от политическото пространство, години наред участващи в управлението, но често от различни партии с различни (ако въобще ги има) политически платформи.
Очевидно, твърде болезнен проблем и за източните, и за западните германци е привнасянето на реформаторски институции и кадри от ФРГ в новите източни провинции в началото на прехода. В разговор проф. Патцелт призна, че „по инерция“ кадърни (най-вече стопански) ръководители са били измествани от западни мениджъри, невинаги запознати именно с тази менталност и ценностна система на източните работници и среден управленски персонал, която всъщност предопределя успеха на мениджмънта.
На база горчивия опит от първата половина на деветдесетте години у нас обаче можем само да вметнем, че добри или лоши, даже като „натрапени“ отвън, институциите на прехода в бившата ГДР са били поне проверени в пазарни условия. А у нас повечето институции бяха една странна смесица от традиционни чиновници и новоизлюпени некомпетентни иконоборци „срещу комунизма“, които не можеха да напишат даже едно свястно служебно писмо.
Да вземем например критичния за икономическата демократизация на обществото сектор на малките и средните фирми. У нас трябваше да минат цели 10 години след промените през 1989 година, за да бъде приет специален закон за малките и средните фирми. И до днес нямаме специализирана държавна банка за целите на развитието, която приоритетно да финансира дребните предприемачи. Горчивият опит с т. нар. Насърчителна банка, учредена по текстовете на общото банково законодателство и бързешката трансформирана в Българска банка за развитие, само бегло напомня на специалистите словесните баталии около регистрираната в родилни мъки по времето на Жан Виденов Държавна банка за инвестиции и развитие (ДБИР). По ирония на съдбата именно ДБИР беше държавната българска банкова институция, която чрез трансфер на немски опит трябваше да бъде нещо като аналог на две германски банки, оползотворили ресурсите по прословутия план „Маршал“ след края на Втората световна война. Но поради скоротечното и не без помощ отвън сваляне на Виденов, ДБИР, без даже да проработи и ден, бе веднага закрита от следващия кабинет на Иван Костов.
В Източна Германия обаче веднага след Обединението разпростряха криле две мощни държавни западногермански кредитни институции с огромен опит в следвоенното възстановяване на страната и отлично реноме — „Deutsche Ausgleichsbank“ AG и „Kreditanstalt fuer Wiederaufbau“ AG.
Тези банки, разполагащи с милиарди от бюджета на ФРГ, буквално подхванаха под мишниците стартиращите източногермански предприемачи и днес резултатът е налице. Докато например през първата половина на деветдесетте години количеството фирми, отрасловата им принадлежност към сектора на търговията и услугите и т. нар. квота на предприемаческа активност (т.е. брой предприемачи на хиляда лица в трудоспособна възраст), както и някои други данни, цифрите за бившата ГДР и за България бяха твърде сходни, то днес вече разликите са драстични. Както можем да предположим, в полза на „новите източни провинции“. Понастоящем квотата на предприемаческа активност у нас е една от най-ниските сред новоприсъединилите се държави от Източна Европа, като най-голям дял в сектора на малкия и средния бизнес имат не иновативните и динамичните фирми, а авторемонтните ателиета, автомивките и търговците с резервни части. И дребните предприемачи (и не само те) продължават да се оплакват от липса на ефективни кредитни схеми. Е, не може да е другояче, след като новата Банка за развитие бе учредена върху не много стабилната основа на бившата Насърчителна банка, която пък бе недоносче, създадено, за да се запушат устите на критиците, че с отменянето на Закона за ДБИР се поставя кръст на няколкогодишен опит в българо-германското банково сътрудничество в полза на бизнеса… И то не заради друго, а защото въпросната банка бе създадена… по времето на демонизирания Виденов.
Професор Патцелт справедливо отбелязва, че у някои кадърни стопански ръководители от времето на централно планираната икономика в бившето ГДР са будели недоумение не подходите на „системно инженерство“ при управлението на прехода, а по-скоро някои западни идеологеми. Според него подобен подход е забавил трансформацията в цялата социално-икономическа система. Не можем обаче да не признаем, че това забавяне е богато компенсирано както от западногерманския бюджет, така и чрез данъчната солидарност на простия „бюргер“. От предвидените ресурси за обединението в размер на 350 млрд. западни марки към началото на 2000 г. реалните разходи по него надхвърлиха поне 500 милиарда, като около една трета от този дял солидарно бе поета чрез данъчното облагане на гражданите в двете части на обединена Германия.
Когато говорехме в кулоарите на Софийския университет за лекцията на проф. Патцелт, той буквално ококори очи, като споменах феномена „кредитен милионер“. Въпреки свободния ми немски език и пространните обяснения, професорът така и не успя да проумее логично-смисловото значение на тази, да кажем, „балканска дума“. Тя обаче не само коства на България едно крайно нежелателно допълнително социално разслоение в обществото, но и буквално „бръкна в джоба“ на много наши спестители, които след краха на банките през есента на 1997 г. вече просто не вярват в банковата система на страната и държат парите си (ако и доколкото ги имат) в сейфове.
За повечето българи обаче в кадрови план у нас дълго време бяха преодолявани три големи спънки, които така и не дадоха резултат в аспекта на кадровата политика.
Първата спънка бе, че дълго и безплодно стари и посредствени кадри се опитваха на гърба на обществото и често на вълната на партийните протекции да управляват остатъците от функциониращите големи държавни предприятия. Резултатът бе, че печалбите бяха преразпределяни към партийните каси, а негативите се трупаха върху гърба на обществото.
Втората спънка бе свързана с неясния стартов капитал на много близки до партиите и до бившия репресивен апарат на социалистическа България предприемачи, което морално и твърде осезаемо деформира принципа на „равния старт“ и наложи негативен отпечатък върху зараждането и развитието на конкуренцията. А без ефективна конкуренция един пазар е толкова ефективен, колкото и плановата икономика без планиране.
И накрая, неясните парични потоци, идващи от нелегални сделки, нарушения в митническото законодателство и от партийни протекции, гарнирани с феномена „кръгове от фирми“ (към една или друга политическа партия) бе капката, която преля чашата на обществената поносимост и вече ни създава сериозни проблеми с администрацията на ЕС.
Твърде трогателно звучат твърденията на неикономиста Патцелт за вредите от отчасти автократичните обществено-политически модели, доминиращи в съзнанието на източногерманците. Това той маркира като проблем по пътя на обществото в бившата ГДР към плуралистичната демокрация. От икономическа гледна точка обаче доброто образование, образцовият ред и желязната дисциплина на източните германци са отлична предпоставка за усвояване на нови професионални знания и умения, адаптация към нови работни места и даже работа при архаичните условия на дядо Тейлър.
Патцелт обаче е обективен, че част от иновациите в организацията на труда се внедряват днес (нека приемем за удобство, че това правят западногерманските инвеститори) по-активно в предприятията на територията на бившата ГДР, отколкото в „старите“ провинции. Тук даже не смея да се спирам на твърдението на моя германски колега, че на база разточителното инвестиране по възстановителните програми в инфраструктурата и материалната база днес на много места в бившата ГДР се наблюдават индустриални съсредоточия и жилищни агломерации, на които един „среден западногерманец“ може само да завижда. Всеки, който е посещавал преди примерно Лайпциг или Дрезден, с удивление ще констатира, че блясъкът и развитието на тези изостанали от западните образци по времето на ГДР градове днес мерят ръст с Щутгарт и Хамбург. И ако трябва да съм язвителен по балкански, трябва да припомня, че докато течаха милиардите западни марки към ГДР в началото на прехода, от време на време се надигаше глас, че при „усвояването“ на средствата са подменени не само водопроводите и електроинсталациите, но и „в бързината“ в „новите източни провинции“ на много места са прокарани за милиони марки асфалтирани велосипедни алеи през нивите, около които в тъмната част на денонощието светели енергоспестяващи лампи.
Не смея да съм язвителен обаче, защото ако усмихнатият немски професор е подочул нещо за нашите батаци около магистрала „Тракия“ или фонд „Земеделие“, и Господ не може да помогне да му обясня разбираемо ситуацията. Все пак да не забравяме, че и той лично чрез данъците си е ангажиран с нашите протяжни еврореформи…
В обобщение само ще посоча, че усещането на доста мои източногермански приятели, че в хода на Обединението те дълго (а някои и до днес) са се чувствали хора „второ качество“, не е фактор без значение — даже и за нас, бившите братя по социализъм, а сега — по еврочленство. Затова съм уверен, че анализът на проф. Патцелт ще бъде възприет по-скоро с интерес, отколкото с нихилистичния и типично български коментар: „Да ви имаме проблемите…“