ЙОСИФ ВИСАРИОНОВИЧ ДЖУГАШВИЛИ – СТАЛИН

0
250

Роден е на 5 март 1956 година в Варна. Работил е като учител, спасител по плажовете, журналист. Бил е шофьор на такси, моряк, нощен пазач в частна детективска агенция, главен редактор на литературния алманах „Простори“. Автор на книги с поезия, белетристика, публицистика. Носител на много национални и регионални литературни награди. Член на Съюза на българските писатели.
Поема

Понякога сънувам детелини
със четири опадали листа.
Аз се завръщам в детските години
по влаковите линии в нощта.

Мен трима ме очакват в цяла Варна —
не знам дали да включа всички вас.
Светът е сън, сънят ме натоварва —
от сънищата ме обзема бяс.

Тя, Варна, бе към мен немилостива! —
от мен тя кожи дрипави дере.
И уж забих на воля на Паша дере,
и уж не ме нажулиха с коприва,
и всички си живеехме добре,
обаче мен ме гепиха на място
ченгета две в красивия ни парк,
когато Сталин препикавах бясно —
душата си излях — на пети март!

И Морската градина в миг изстина.
Морето се взриви с дълбоко: — Ох!
Отде да знам, че Сталин е заминал,
а аз на пети март при вас дойдох?

Тогава тати каза: — Сталин пуши,
за да затопли нашите слънца.
И още — че е пратил триста души
да цепят за дечицата дръвца.
Те цепели в една далечна тундра,
самите те — нацепени от студ.
Дървото падало, те викали „Палундра!“,
което ще рече: — Помози Бог!

Топели са се страшно тия триста.
И нови триста, нови пращал Той
да бият път във местността гориста,
да мажат по мустаците му гной
и да погиват в черния забой
над пластове от злато, Боже мой!

Заспивай вече! — казваше баща ми.
Той, Сталин, дръвцата ни осигури.
И ме връхлиташе сънят като цунами.
И тежко се събуждах призори.

Аз виждах слънчице на небосклона.
И знаех вече кой го топли там.
Той, чичко Сталин, включваше котлона,
когато нещо топличко ще ям.
Той носеше у нас почти през вечер
тайфуни с много нежни имена —
„Орленок“, „Детский мир“ и „Человечик“!
И уж тайфун, пък влиза през стена.

Аз четох тези вестничета светли.
Изпращах писъмца дори в Сибир
през толкова красиви километри —
и птиците им правеха шпалир!
Как пощальонът помнеше „Колони“!
„Колони“ 18… Кой вход бе?…
Не помня! — вече виждах ешелони
да клатят Володимирското небе.

Под страшните небета на Русия
се влачеше вагон подир вагон —
мъже отиваха — леда да бият,
а аз подмокрих Неговия конч!

Прииждат. Ешелон след ешелони.
Отиват — от Сибир — и пак в Сибир.
Със Сталин на торпедото, милиони.
Шейсет милиона. Сатанински пир.
Шейсет милиона. Пиша във тефтера.
Пропадам в бездни, виещи от страх.
На улица „Колони“ аз бях вчера.
И сринах аз колоните на прах.

Берете — казах, — росни детелини.
На премиера дайте две листа.
Аз ще вървя по влаковите линии
след ешелоните към Воркута.
Там реч ечи, речта омайна, сладка —
дочух я аз — ореше мъж в степта,
такава тежка майна тегли на Камчатка,
направо Сталин през лицето изплющя!

Ореше той — с псувни ореше — тиня.
Той газеше с опинци през априлските цветя…
Ще донесеш ли — вика, — три маслини догодина?
О, Боже, точно три Апостола пощя!
Не него — аз добитъка погалих.
Говедата му Сталин би с камшик.
Ей този българин напсува тежко Сталин,
баща ми млъкна на чист български език.

Аз няма да сънувам детелини.
През крачола ми е — до края на света.
Мен ще ме водят страшните маслини,
които онзи българин в Сибир пощя!

Сънувам още дворчето на мама
със неговите цъфнали липи.
Ала това е зрителна измама,
защото мама легна да поспи.
Че в гените на своя татко плувам
аз, малък Сталин — пълен идиот.
А Йосиф Сталин — тигрова акула,
затваря ме в бурканче за компот.

Да има, горе, там, какво да кльопа —
да се опъне със преял корем,
погълнал като резенче Европа —
една ужасна паста с кървав крем.
На заранта той няма да повръща,
той на небето си е като у дома.

А аз треперя в бащината къща —
защо го няма тати у дома?

Той сигурно е на партийна явка,
той има вече ангелски крилца.
Не съм на митинг, но крещя: „Оставка!“ —
към своите излъгани слънца.
Да тръгна с тях към детската градина —
не да крада от полога яйца.
Не помня вече от коя година
не виждам аз усмихнати лица.

Бере липата мама… Драго Чая
ли вижда мама в мене? Може би.
На кръв ме гледа, сякаш кръв пикая! —
тя гледа как лулата ми кълби.
Така ме гледа тя от сто години —
от онзи глупав пленум през Април,
когато аз — Валери Станков, сине! —
все още малко Сталинче съм бил.

На татко съм играел със патлака,
заплашвал съм го с дървения нож.
А чичко Сталин ме завивал в мрака
и лошия е биел със галош.
Той, Сталин, ме е пипал с ръкавици,
той ме е гушкал чак до сутринта.
Засмуках го от майчините цици,
че ми е майка той — и мой баща.

Добре, обаче, нещичко не връзвам.
На детски ясли, струва ми се, бях —
нахлузиха ни маската за въздух,
млък! — казаха, и аз усетих страх.
Като че ли самата Баба Яга
и Кумчо Вълчо бяха тук дошли.
Той, Кумчо Вълчо, размахваше тояга,
а Баба Яга метеше кръв с метли.

На глас първица казах аз — егати! —
тук все пак става нещо, може би.
Нас чичко Сталин всички ни изклати —
мен, мама, тати. И накрая ни уби.
Преди това ни млатиха обаче,
прожектор впиха в нашите очи.
Баща ми, който никога не плаче,
започна тихичко да ме гълчи.

Той каза ми: — Момче, тъй иска Сталин!
Той иска, значи трябва да дадем.
А мама за последно ме погали —
наля ми липов чай, да пия на корем.
Аз оттогава липов чай не пия,
мирише ми на кървави пети,
огладени с горещата ютия —
аз чувах как месото им пращи.

Аз виждах как главата ми се пука
и демиургът Сталин с нож червен
изхвърля моя мозък на боклука —
и ми поставя мозък на кретен.
Обаче все пак малко е останал —
едно парченце мозък възпален.
Мен ме превърза Димчо Дебелянов —
един убит! — не точно като мен.

Тъй пише го дори в Светата книга —
стани, човече, Лазаре, ходи!
И тръгнах през полята с комунига,
под чукове и сърпове — в бразди.
Тъй дружна песен пяхме на строежа! —
и днес го помня тоя луд строеж —
когато аз — един студент невежа,
се хвърлих в бригадирския кипеж! —

когато с хъс на пълен идиот
повтарях лозунгите от доклада еднотипен,
като че ли със „Дайте да дадем!“
ще вдигнем пирамидите в Египет!
От мене Нил течеше… Нил от пот! —
люти в очите, смъди и пари, щипе —
що пот се ля под онзи древен припек…

Обектът беше пусков. Срокът — къс.
И бригадирът, светнал триста грама,
ще ви завра — ни вика — в кучи гъз!
Проваляте строежа, ваш’ та мама!
Ний мъкнехме — сто хиляди в едно.
Да бяха дали барем десет кинта.
А фараонът, бял като платно,
позираше на скулптора за сфинкса.

Не камък, не мамут — 100 тона слон,
умрял в пустинята — Богиня глуха.
Ний бачкахме за тоя фараон —
или за оня, който спря да духа.
ЗКПЧ-то, зъл по дух и кръв,
точкуваше ме, сякаш съм калинка.
Доклад ни чете — кой от нас е пръв
и кой от бач скатава се и линка.
Опъвахме каишите — без дъх,
но до върха бе все така високо.
Веднъж да го достигнем този връх,
и ще го сринем!

Вервайте ми.
Споко!

А лозунгът бе — „Дайте да дадем!“
И давах аз, слепецът в мен прогледна —
там Клеопатра мажеха със крем,
а в мен ръмжеше кучето му недно!
В неделя, помня — случи се веднъж —
олабихме жестоката сиджимка! —
то бяха мълнии, то беше град, парчета, дъжд! —
направихме си даже обща снимка.
А снощи, късно, някой пална свещ
и стих написа в тайната си книга:
„Ний вдигаме го, тъпия строеж,
но всъщност той нагоре нас издига!“

Ний спазихме го, пусковият срок —
и тъкмо бяхме седнали да пушим,
започна да се кърти блок след блок! —
със мен умряха двеста-триста души.
Какво запомних миг преди това? —
с ужасен рев се сринаха мамути,
пази се! — някой тежко изрева,
а после пирамидата се срути.

Жена ми плака с кървави сълзи,
като че ли съм Сакс-Кобург и Гота.
Не ме боли, тъй както ме мързи —
аз гледам фараонски на живота.
С калинките на припека лежа,
след своя Господ ходя по баира.
Как да повярвам в древната лъжа —
човек, дори добре да е — умира?
Дано животец още Бог даде —
да си почина, че ако ме питат,
от бачкане до гуша ми дойде,
когато бях строител във Египет!

Аз давах вар и миех със маркуча
очичките на тоя кръволок.
А шефът във Русия беше учил —
крещи: — Защо не бачкате за моя Бог?
Когато духна вятър и портрета
на майната си нейде отлетя,
научихме — от петдесет и трета
редим му теманета и цветя.

На пети март умрял бил по пижама,
той — татко Сталин, верен наш другар.
Той се е подиграл дори на мама! —
която ме роди на пети март.
Тогава тате бил в командировка —
на семинар в Пампорово е бил.
Държавата не е била тъй ловка —
тя после се превърна в крокодил.

Тя искаше да дигнем пирамида
и в нейния търбух да се наврем,
да видим как Той свети — какавида,
макар и мумия, не е умрял съвсем.
Бе гледам, гледам — мърда му мустака,
червеният му бинт пошавна в миг.
И викам си — тук мамата си трака,
изстрелях цял пълнител,
бих му и един ритник.

Е, няма, брат — не пада и не пада! —
все тъй непоклатим над мен стои —
и аз си казах — това ще да е фигура от Ада! —
и я рисувах с маслени бои.
Рисувах аз, рисувах до припадък
абурдния му образ на кретен,
във свят, посечен като от торнадо —
торнадото, в което бях роден.

Поглъща времена, съдби, държави,
той ще погълне мене може би.
Но с моя син едва ли ще се справи,
защото Сталин мен направо ме уби.

Той беше рис. Той бе като питона —
той ни засмука, глътна всички нас.
Така навярно мачка само слона,
така се вкопчва само педераст.
Баща не стана той от първи тек,
но после с 6 милиарда се похвали.
Човекоядецът на ХХ век
редеше нови Моисееви скрижали!
Обсебен от беса — и юродив,
той беше вълк. Светът му стана гумно.
Цял свят мучеше му речитатив —
сам себе си превърна в малоумник.

Той, Сталин, и до днес е пирамида.
Той, извънземният, пустинен лъв.
60 000 000 стъпка като гнида,
чреслата наши сече той до кръв.
60 000 000 къртени мъже —
не търтеи, а къртени мъже,
преминали са в облаците —
и небесата бяха черна щерна! —

Той ги натъпка в задния си джоб, о, не! —
той ги натика — риби във консерва!

Красиви. Тъпи. Яростни. И скучни.
С очи на вълк. На ястреб. И на рис.
Очи на вълкодав. След него — куче.
Мъже на хляб, вода и на ориз.
Аз казах, че обичам само влака.
До днес не съм си падал по мъже.
Кондукторската работа е мноо яка,
но аз съм вече дърто неглиже.
Кача ли се, обръщам бързо кофата.
Зачулвам се, яката вдигам —
яката само,
туй остана, брат.

Купето ми мирише на рахат.
Рахат тепе. С Альоша във купето —
мен вече и в купето не ме щат.
Аз нощем вия,
вия, вия в нощния до София,
а влакът дълъг — той пъхти, той стърже, приближава
и всеки миг ще хлътне в моя Ад!

Със мозък възпален си пиша строфите.
А Сталин тръска лулата си на моя врат.

Не бе човек. Той беше от желязо.
Самата благост погледът му бе,
когато Сталин всички ни премаза,
той срина се над нас като небе.
Той, танкът Джугашвили, танк ужасен! —
редеше танкът откос подир откос.
Как нямаше в народните ни маси
за цяр дори един Иисус Христос?
Нима Христос тогава бе възможен?
Той и сега е невъзможен Бог –
в едната си ръка Той стиска ножа,
със другата ни милва — лицемер жесток.

А в ледената тундра на Сибир
а по-нататък, нейде из Всемира,
Варлам Шаламов, нека му е мир! —
не го оставяше за миг на мира.
Той пишеше, не беше просто зек —
той бе човек от бъдеща епоха,
в която хубавците Чук и Гек
бълвоч са на пиян руснак пройдоха.

В жестоките нощви на Колима
се пекоха такива редки птици,
Когато проветрихме у дома,
влетя брадясал ангел — Солженицин.
Не знам защо баща ми го заплю.
Писателите вкупом го заплюха.
Ний вече си говорехме на „You“! —
що камъни изплюх в пустиня глуха.

Той мислеше, че бълвам канари,
че триста дяволи във мене хлопат.
Чорба такава Сталин ни свари,
че плюх на семето си като в пропаст.
Той ни въртя такива зли слънца,
Вселената изтръгна си езика.
Не своите — Вселенските яйца
ми се пощя да хрясна на дръвника.

На шиш въртя той моя Робинзон.
Той, канибалът с брадва от стомана.
На мен душа съвсем не ми остана! —
сега ви къртя плоча сив бетон.
Аз лея пот. Аз стена над бетона,
а тати чука на подметката налче,
защото ще набива крак пред трона,
премазал в мен тревица и врабче.

Веднъж ми каза — чуй добре, момче,
на мъртвите очите им не парят.
Бе строг баща. Не беше с мене Че.
Той не изпуши с мен дори цигара.
Ракията му пих. Сълза на мъж,
сълза, в която нямаше закана.
Как, тате, да простя, че ни веднъж
не се качихме с тебе на Балкана?

Да ми покажеш как да се държа,
когато върху мен издигат сабя.
И не вода на глътки, пих лъжа.
Да бъда куче, хляба като грабя.
Но аз потайно требника четях.
Държеше ме невидимата сила.
И плисна се във мене детски смях.
Аз можех да се смея с всичка сила.

Разкъртен смях. Взривен от тътен. Дух.
Не чувате ли днеска как се смея?

Като че ли с едно ужасно „Бух!“
пред вас, на пода, пада полилеят.

Солен гръклян, изпечен от сълзи,
не ме мори! Над мамините скути
пропадам с иберийските кози,
рева като сибирските мамути.

Помнете го! Грузинският сатрап —
той ми посече бащиния корен.
И аз мълчах над черния му трап —
и вино пих и пях с грузинска горест.
Край мене плака цялата страна,
Вселената над мене се разплака.
А моят син дори не ме позна,
когато ме докосна по мустака.

Аз се надвесих върху своя син.
Аз го помилвах с тежки пръсти в мрака.
Заспивай, казах, свърши твоят химн! —
с налчета дядо в коридора трака.
Насвяткан до самата козирка,
поглъщах Енисей, Иртиш и Лена.
И си напъхах лявата ръка
в шинела — и приех сина си в Кремъл!

Такова бъдеще му обещах,
такова бъдеще му нарисувах,
че мен дори ме хвана малко страх
дали изобщо Раят съществува.
Дали пред мен, ударил тежък ток,
не бе навел глава върху дръвника
не моят син, самият Господ Бог! —
и му отсякох с брадвата езика.

А после кълцах, рязах до зори.
Натъпках две лули и ги изпуших.
Шест милиарда ближат във зори
кръвта, полепнала — от моите ботуши.
На него всичко мога да простя,
но не защото той е чичко Сталин,
а туй, че тури четните цветя
и на портрета майка ми погали.

Заби коляно, плака, свещ запали,
тъй както бе на облака висок.
Не искам да простя, другарю Сталин,
че в храма ти съсече Господ Бог!

Напъхан в сатанинските ботуши,
те ще ми хлопат даже и отвъд,
където Сталин къса ябълки и круши —
не се поема без храна на дълъг път.
Той в джобчето напъха ми ги, в панталона.
Косите ми на тръгване погали.
И се превърна в кървава икона,
в издигнатите мъртви катедрали.

Така живея — в глупави заблуди,
така ще си умра — ужасно прост.
Със три души, раздирани от Юди,
със седем — непомилван от Христос.

Не Господ горе — той лулата пуши.
Към нас играе погледът му мек.
Аз още ближа кървави ботуши —
във тундрата на моя ХХ век.
Вселенският бащица! Йосиф Сталин
накара ни да пием кървав сок.
И мъкна мъртвите му катедрали,
в които той посече Господ Бог!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук