Роден през 1964 г. в София. Завършил е френската гимназия и УНСС, специалност Международни икономически отношения. През 1999 г. като Чивнинг стипендиант получава магистърска степен по Международно банково дело от университета в Лофборо, Великобритания. Специализирал е във Виена и САЩ. Бил е народен представител в 37-то и 38-то Народно събрание, член на комисиите по Бюджет и финанси и Външна политика и европейска интеграция. Член е на ръководството на ПД „Социалдемократи“. Старши съдружник е в консултантската фирма „ИМКА Асошиетс“ и преподава корпоративни финанси и финансова отчетност в Интернешънал Юниверсити – София по програма на Университета в Портсмут, Великобритания.
Обхватът и качестното на местното самоуправление безспорно зависят в значителна степен от неговото финансиране. Това става чрез една сравнително сложна система на преразпределение на набраните на територията на общината данъци и такси, а така също и чрез трансфери от и към републиканския бюджет. Част от набраните на място приходи влизат директно в бюджета на общината, а друга част се централизират в републиканския бюджет и след това се връщат като бюджетни трансфери.
В рамките на настоящата разработка нямаме за цел да правим дълбок анализ на състоянието и проблемите на фискалната децентрализация в България. Ще се спрем на основните тенденции в местните финанси и тяхното настоящо състояние с оглед възможностите на местнити власти да предоставят повече услуги на населението.
Основни тенденции в процеса на фискална децентрализация в България
През последните години законодателната рамка, уреждаща финансовата самостоятелност на общините се променя често, като промените не винаги са еднопосочни. Общата им характеристика е, че държавата трудно отстъпва територия на финансовата самостоятелност на общините. Финансовите отговорности и съответно политичестките правомощия са силно централизирани. Въпреки че сравнително висок процент от брутния вътрешен продукт – около 39% преминава през държавния бюджет, сравнително малка част от тези средства остават на разположение на органите за местно самоуправление. Като правило огромната част от публичните финанси първо се централизират през републиканския бюджет и едва след това част от тези финанси се връща като субсидии в местните бюджети. Показателен е фактът, че през 1996 г. едва 4 от 256 общини не получават субсидии от републиканския бюджет. Законът за държавния бюджет за 2003 г. предвижда, че собствените източници за финансиране да бъдат достатъчни отново на незначителен брой общини. Тези факти показват, че местните власти в България са изцяло финансово зависими от централизирано финансиране. Така до голяма степен се ограничават възможностите за провеждане на самостоятелна местна политика.
Ако анализираме характера на бюджетните трансфери, горният извод ще се затвърди. Субсидиите се определят на основата на формула, която унифицирано определя нуждите на местните бюджети, като в основни линии се съобразява с очаквания обем на изпълнение на делегираните от изпълнителната власт функции. Нещо повече – очакваните разходи за делегираните функции се занижават, поради което задлъжнялостта на общините непрекъснато се увеличава. Малко преди края на 2002 г. общинските задължения надхвърляха 170 млн. лева, което накара Министерство на финансите да отпуска допълнителни, непредвидени в бюджета средства, за да не бъде блокирана работата на местните власти. Подобни извънредни трансфери са практика през последните години и са очевидно резултат от целенасочена политика. Тя се състои в следното – при прогнозирането местните приходи се надценяват и то без МФ да се съобразява със собствените прогнози на общините. От друга страна част от очакваните разходи се подценяват, като например се занижава очаквания брой жители, получаващи социални помощи или обезщетения за безработица. По този начин се формират нереално ниски общински бюджети, което принуждава местните власти да правят разходи единствено за крайно неотложни нужди като изплащане на социални помощи, заплати и осигуровки. По този начин местните власти се превръщат единствено в разпределители на недостатъчни средства, без да имат възможност за реално провеждане на собствена политика. В края на годината, когато общините са натрупали значителни задължения или са изразходвали бюджетните лимити за цялата година, те получават минимални допълнителни средства. Българското законодателство позволява подобна политика, доколкото преизпълнението на прогнозата за бюджетните приходи, както и средствата от фискалния резерв се изразходват единствено с решение на изпълнителната власт, без за това да се налага санкция на Народното събрание. Този пропуск в законодателното регулиране на публичните финанси се използва активно от правителствата през последните няколко години, които подценявайки бюджетните приходи си осигуряват значителен комфорт, за сметка на нормалното функциониране на някои основни бюджетни системи.
Възможностите на местните власти са ограничени на различни етапи от бюджетния процес – при съставянето, изпълнението и контрола върху неговото изпълнение. При съставянето на местните бюджети основният проблем се състои в надценените и недостатъчни приходи. Общините имат малко участие при съставянето на бюджетните прогнози. По този начин съществуващият конфликт на интереси между централната и местните власти се проявява заради липсата на механизъм последните да защитят своите интереси. Друг проблем е свързан с потенциалните възможности на общините да влияят върху местните приходи. Законодателството в тази област беше твърде динамично през последните години, което създаваше допълнителна нестабилност. В момента основните собствени приходи на общинските бюджети се формират от данъка върху доходите на физическите лица, местните данъци и такси и приходите от управление на общинската собственост, включително общински фирми и приходи от приватизация на общински обекти. С малки изключение приходите от общинска собственост са минимални – основно те са от наеми, които са нормативно определени и често значително по-ниски от пазарните. Общинските фирми като правило изпълняват и социални функции и не формират значителна печалба, а приходите от приватизация са крайни и ползуването им е ограничено. Приходите от местни данъци и такси са ниски като цяло в сравнение с практиката в други страни и освен това местните власти имат много малко влияние върху определянето им. Едва от 2003 г. те получиха правото да определят размерите на местните такси, а местните данъци могат да се налагат единствено от Народното събрание. При промените в законодателството през 2002 г. отпадна специалният данък върху печалбата на фирмите, който се насочваше към общините, като беше заменен с получаване на 100% от данъка върху доходите на физическите лица. Въпреки това Народното събрание си запази правото на преценка и допусна значителни изключения от този принцип. По този начин местните власти отново бяха лишени до голяма степен от възможност да влияят върху планирането на собствените си приходи.
Механизмите, с които местните власти разполагат за изпълнение на вече съставените бюджети също не предполагат значителна самостоятелност. За това съществуват няколко причини. На първо място те не разполагат с административен капацитет и правомощия за събиране на данъци и контрол върху тяхното плащане. Данъчните служби са на подчинение единствено на Министерство на финансите. Като правило техният проиритет е свързан със събирането на основните приходи за републиканския бюджет като ДДС и данъка върху печалбата. Доколкото местните данъци не представляват приоритет, данъчните администрации проявяват малка активност по отношение на тяхната събираемост. На второ място общините много рядко поддържат достатъчен резерв, който да им позволи нормално касово изпълнение на бюджета. Това се дължи както на редица законови ограничения, така и на наложената почти пълна зависимост на местните бюджети от трансферите от републиканския бюджет. Касовите затруднения, които са практика в почти всички общини ограничават възможностите за извършване на минималните разходи и на практика изключват възможността за разнообразяване и подобряване на осигуряваните за населението услуги. Трета и вероятно най-важна причина за липсата на собствена общинска политика е, че общинските бюджети зависят в голяма степен от трансферите между тях и републиканския бюджет. Решенията за трансферите се вземат от Народното събрание по предложение на Министерство на финансите, без да могат местните власти да окажат реално влияние. По този начин те осигуряват финансирането на общинските дейности – собствени и делегирани с ресурсите, предвидени от закона и в обемите, заложени от държавата. Това свежда ролята на местните власти до разпределител на по правило недостатъчните средства. При тази неясна перспектива общините разбираемо са затруднени да предвидят стабилен и балансиран бюджет. При анализа на възможностите на местните власти да осигурят финансово провеждането на собствена политика следва да се споменат допълнителни трудности като законовите ограничения за получаване на заеми, неблагоприятните условия за пласиране на общински дългови емисии, както и почти пълната липса на извънбюджетни източници за финансиране с изключение на предприсъединителните инструменти на ЕС.
Наред с констататциите за силна бюджетна централизация, обективноста налага да се отчетат и някои допълнителни резерви, които общините могат да генерират. От една страна това е капацитетът за разработване на проекти, които могат да бъдат финансирани от различните предприсъединителни фондове и донорски програми. През последните няколко години някои общини натрупаха добър опит в това отношение, но все още много са тези, които не проявяват активност или нямат административен капацитет за разработване и реализация на подобни проекти. От друга страна може да се направи още много по отношение на спазването на принципите на икономичнст, ефикасност и ефективност при осъществяване на разходите. Това е нова тема както за местните власти, така и за контролните органи, като Сметната палата например. Необходимо е да се разработят критерии и нормативи, да се обучат специалисти и да се позволи по-широк обществен контрол върху спазването на тези принципи. Това със сигурност би увеличило ефекта от изразходването на наличните финансови ресурси.
Предоставяне и управление на собствеността на местните власти
Създаването и управлението на фонд от общинска собственост представлява един важен източник за финансиране на местраната власт, както и средство за провеждане на собствена политика чрез предоставянето на различни услуги на гражданите. Основните общински активи, които могат да носят редовни приходи са недвижимите имоти и дяловете в предприятия.
Определянето на обема и съдържанието на общинската собственост отне дълъг период от време в България. Това беше нормално, доколкото собствеността е един от основните показатели за прехода от тоталитарно към демократично пазарно общество. Общинската собственост логично отрази всички метаморфози, положителни страни и проблеми на целия процес на промяна на собствеността. През последните 10 години бяха преминати няколко етапа – изясняване и регистриране на картината на собствеността, реституция на активи на собствениците от средата на 40-те години на ХХ в., приватизация, безкрайни съдебни дела. Днешната общинска собственост носи отпечатъците на всички тези процеси. В резултат на това в повечето общини местните власти разполагат със сравнително малко активи или притежават предприятия, които не са в добро финансово състояние. Там, където тези предприятия не са приватизирани, общините ги поддържат, за да предоставят необходими публични услуги и на практика субсидират дейността им. Единици са печелившите общински фирми, а тези които съществуват, като правило са в големите градове.
Приходи от корпоративно участие
Съществуват три основни проблема, които пречат на създаването и развитието на печеливши общински фирми. Па първо място това е преобладаващата през последните години концепция в икономическата политика на страната, поставяща като основна цел раздържавяването на собствеността. Управлението на страната възприе като принцип всичко да се приватизира, като в специални случаи може да се правят изключения от това правило. Нормалната икономическа логика доведе до това, че най-голям беше интересът и най-бързо бяха приватизирани печелившите предприятия. В процеса на приватизация на общинско равнище не беше отчетен един много важен въпрос – голяма част от общинските предприятия имаха функции по предоставянето на обществено значими услуги. Следователно на тях трябваше да се гледа не единствено като на икономически единици, а като на доставчици на тези услуги, които в отделни случаи общественият интерес налагаше да бъдат субсидирани. Липсата на разбиране по този въпрос доведе до това, че освобождавайки се от собствеността, общините запазиха ангажимента или най-малкото общественото очакване за предоставяне на редица услуги, но нямаха механизмите да го направят. Логично, без да имат някакви сериозни ангажименти, новите собственици преразглеждаха портфейла на дейностите на закупените предприятия и запазваха само печелившите от тях. Това доведе до значително намаляване или поскъпване на услугите, предлагани на гражданите, ограничено потребление и чувство за понижаване на стандарта на живот. Още по-значим е проблемът в случаите, когато общината се освобождава от управлението на монополни за своята територия дейности като сметосъбиране, водоснабдяване и т. н. Липсата на добра регулация и на защита на обществения интерес доведе до значително поскъпване на тези услуги, което най-често е свързано с печалбата на частното предприятие, като в много случаи местните власти се лишиха от възможността дори да контролират ефективно новите собственици или концесионери.
Вторият проблем е в липсата на достатъчно активи и финансови средства, с които общината да създаде нови фирми, които да работят в обществен интерес. Този проблем е свързан както със съпротивата на управлението да бъдат създавани нови предприятия с публични средства, така и липсата на финансови резерви в общините, които да бъдат инвестирани. През последните години са единици примерите на създадени нови общински предприятия, като изключим появилите се в резултат на преструктуриране на съществуващи дейности. Дори община София, която далече надвишава другите общини по отношение на икономически потенциал и пазарни възможности и която е тази, която най- активно развива общинските икономически дейности, създаде повечето от своите предприятия на основата на монополни дейности и права, а не в сектори, където има реална конкуренция с други фирми. Това е допустимо, но също така е необходимо местните фирми, в които общината е акционер да се създават предимно с цел за осигуряване на по-достъпни услуги за населението, за сметка на корпоративната печалба.
Третият проблем, който пречи на успешната работа на общински предприятия и който до известна степен обяснява наличието на първите два проблема, е липсата на квалифицирани мениджъри, които имат опит в управлението на предприятия в условията на конкурентен пазар. Разбира се, колкото по-малка е една община, толкова по-голямо е това предизвикателство не само поради по-малкия избор от кадри, но и поради допълнителната необходимост да се обединят няколко общини, за да могат да създадат предприятие, което има достатъчен мащаб на дейността, за да бъде ефективно.
Приходи от недвижима собственост
Недвижимата собственост е друг основен източник на текущо финансиране на местната власт. Като правило тези активи се отдават под наем или се използуват за собствени нужди. Във втория случай много често недвижимите имоти не генерират приходи, а напротив – акумулират разходи, доколкото се използуват за предоставяне на публични услуги, в чиято стойност не се включва амортизацията и разходите за ремонт и подобряване на съответния имот. По такъв начин местната власт на практика субсидира тези дейности. Примери в това отношение са детските градини и ясли, социалните служби и т.н. Допреди 2003 г., преди да започне остойностяването на отделните услуги, дори местните власти често нямаха представа по какъв начин, доколко и кои точно услуги се субсидират от публичните фондове.
Общинската недвижима собственост непрекъснато е подложена на натиск. От една страна това е интерес за получаване на дългосрочни и изгодни наемни условия, което е нормално, доколкото наемите не се определят на пазарен принцип. Другият източник на натиск е интересът за приватизация. Факт е, че в общините не съществува критерий каква част от собствеността да бъде задържана и управлявана и каква – приватизирана. Нормалният пазарен подход би означавал да се предвидят бъдещите парични потоци, които тази собственост се очаква да генерира, като те се дисконтират и се сравнят с други инвестиционни алтернативи. Преценката обаче се усложнява, доколкото в много случаи общинската недвижима собственост се използува за осъществяване на социални функции или за предоставяне на редица услуги на преференциални условия, чрез които местната власт провежда своята политика. Нормално е независимо от решението, което съответния общински съвет взема, то да бъде икономически обосновано и ако е насочено към провеждането на определена политика – то размерът и източникът на евентуалната субсидия да бъде изчислен и оповестен пред местната общественост.
Недвижимата собственост е обект на една от най-острите прояви на конфликта на интереси между централната и местната власти. Преди няколко години законодателно беше разделена общинската от държавната собственост. Проблемът е, че не съществува критерий, който да определя баланса между двата вида собственост. Доколкото двете имат общ генезис и разделението беше направено преди сравнително кратък период от време, конфликтът между общинска и централна власт е очакван. Логиката на децентрализацията и регионалната политика предполагат държавата да запази минимално необходимата собственост, като останалата премине в разпореждане на общините. Разбира се това се отнася за недвижими имоти, които са управляеми от общините. Друга възможност е съотношението между държавна и общинска собственост да се определя в зависимост от обема публични услуги, чието управление е делегирано на местната власт. Логично колкото повече отговорности се прехвърлят, толкова повече собственост би трябвало да има на разположение на съответното равнище.
Вторият проблем, свързан с управлението на недвижимата собственост е, че често тя принадллежи на някоя от структурите на изпълнителната власт, която няма интереса и възможността да я управлява ефективно. Така например казармите на редица закрити поделения останаха в разпореждане на Министерство на отбраната. Същото ведомство разполага и с много търговски и жилищни площи, коите не са му необходими и се освобождават в хода на реформата в армията. Логично е, че тези имоти биха могли да се управляват много по-добре от общините, на чиято територия се намират. Въпреки това ведомствените интереси надделяват над здравата логика и тази собственост пустее в очакване на по-заинтересован стопанин.
Приходи от други видове собственост
Ефективното управление на общинската собственост предполага идентифицирането и оползотворяването на всички потенциални активи, включително нематериалните активи. Примери за такива активи са концесиите, правото на строеж, градоустройствените решения и т.н. Всички тези активи, макар и нематериални, могат да бъдат източник на значителен приход от страна на общината, разбира се без това да затруднява допълнително стопанската активност на фирмите. Не всички местни нематериални активи са на разположение на общините. Съществуват примери като концесионирането , при които правомощията на местната власт са малко, без това да допринася за намаляване на бюрокрацията. По-логично би било подобни активи да бъдат на разположение на местните власти, като при необходимост държавата да поставя само най-общите рамки, за да се спазва обществения интерес от гледна точка на екология, обществен ред и т.н.
Участие на гражданското общество в местното самоуправление
Местното самоуправление е демократичен процес, изграден от процедури и поставен в рамката на устройството на държавното управление. То се изгражда и развива в името на някакъв обществен интерес. Дефинирането на този обществен интерес не само осмисля, но и определя параметрите на местното самоуправление. Ето защо, когато говорим за децентрализация и създаване на едни или други възможности на местните власти, трябва да отчетем интереса на обществото – текущ и стратегически. Кои са основните групи, които имат пряк интерес от характера и резултатите на местното самоуправление?
На първо място това са жителите на съответната община, населено място или регион. Те имат непосредствен интерес публичните услуги, предлагани от общината да имат максимално широк спектър и високо качество. Желаят регионът им да бъде максимално привлекателен за инвестиции, което да води до висок стандарт на живота и ниска безработица. В общия случай те са съвестни данъкоплатци, стига да имат увереността, че данъците, които плащат имат пряк ефект върху получаваните услуги. Чувствителни са към спазване на принципа на субсидиарността и предпочитат решенията да се вземат възможно най-близко до тях. Ако почувстват, че местната власт полага максимални усилия за защита на техните интереси, те биха били съпричастни към нейната дейност и биха вложили допълнително усилия, време и средства, за да й съдействат. Всичко това би се случило, ако гражданите са информирани и заинтересовани от работата на местната власт и имат изградени съответните структури за поддържане на непрекъснат контакт с нея.
Втората заинтересована група е бизнесът в общината. Той представлява един от основните източници на финанси за местната власт. Интересът му е свързан преди всичко с изграждането на добра инфраструктура, с успешното регионално развитие, с високия жизнен стандарт. Местната власт е особено заинтересована от неговото присъствие, защото то осигурява собствени приходи и намалява зависимостта от изравнителни трансфери от републиканския бюджет. Привличането и стимулирането на бизнеса е основен ключ за създаването на възможност за самостоятелна политика на местните власти. Същевременно те разполагат със сравнително малко възможности за създаване на допълнителен интерес, доколкото изграждането на инфраструктура е скъпо, особено за малките общини, а данъчните и маркетинговите стимули – недостъпни за тях. Поради това местните власти могат да разчитат на инструменти като добро административно обслужване, предоставяне на общинска собственост при изгодни условия, използуване на нематериалните активи, за които вече стана въпрос. Значителен ресурс представлява способността на общината да изработва проекти, които да генерират финансиране от външни донори, като ЕС например, както и способността за регионално сътрудничество между различните общини, които съвместно биха предоставили по-добри възможности на заинтересования бизнес.
Третият кръг пряко заинтересовани от местната политика са различните специални социални категории – хора с увреждания, учащи, безработни, получаващи социални помощи и т.н. Тази група е част от местните жители, но има специфични характеристики, които дават възможност тя да бъде анализирана самостоятелно. Хората от тази група не са донори, а по-скоро са получатели на средства от общинския бюджет. Те проявяват особена чувствителност към позрачноста при разпределението на публичните финанси. Повечето от услугите, специфични за тази група са делегирани за изпълнение на местната власт, която е в пряк контакт със заинтересованите. В същото време финансирането на тези услуги се осигурява от републиканския бюджет. Това поставя два основни проблема – на първо място тази група следва да търси възможности за влияние и въздействие върху политиката директно на национално равнище или чрез регионалните поделения на различните институции на изпълнителната власт. Второ местната власт следва да намери своето място в обслужването на тази група от хора чрез предоставяне на повече от задължителния минимум. В момента решението на този проблем е силно затруднено поради факта, че функциите на местната власт са сведени почти до техническото разпределяне на финансовите средства за тези услуги.
Следователно тук следва да се реши въпросът за взаимоотношенията между централна и местна власти и предоставянето на съответните правомощия за изпълнение на делегираните функции. Заинтересованите граждански групи могат да окажат обществен натиск за най-добро решение на този проблем.
Четвъртата група са всички институции в държавната администрация. Те са заинтересовани от функционирането на местната власт доколкото контролират изпълнението на делегираните функции и на годишните бюджети. Много често интересът на държавната администрация се изчерпва с това, да бъдат покрити редица формализирани критерии. Подценява се общественото значение на крайния резултат от работата на местната власт и необходимостта да бъдат намалени конфликтите на интереси. Нормално е държавната администрация да съдейства за изработване на показателите за икономичност, ефективност и ефикасност при изпълнението на местните бюджети. Освен това обществото очаква централната и местната власти да работят съвместно за постигане на най-доброто качество на публичните услуги за правилното разпределение на фуннкциите в него и за оптималното финансово осигуряване. Разрешаването на тези конфликти е едно от основните условия за успех на децентрализацията на управлението и за подобряване на обслужването на населението.
Петата група заинтересовани от местното самоуправление са самите общински администрации. При тях също стоят два основни проблема – взаимоотношенията с централната изпълнителна власт и отношенията с местните органи за самоуправление. Типично е за общинската администрация да се стреми към максимална автономност и изземане на правомощията на общинските съвети. Това обикновено се обяснява с необходимостта за спешни решения или с разнородния политически състав на съветите. Това не са състоятелни аргументи, тъй като именно дискусиите осигуряват публичност на местната власт и пряко участие на гражданското общество. Освен това следва администрацията също да се стреми към формиране на общественото мнение по важни въпроси, като по този начин ще придаде публичен смисъл и ефект от обсъжданията в общинския съвет. Отношенията между общинската администрация и всички други заинтересовани групи е един от основните измерители на успеха на децентрализацията и регионалната политика.
Шестата обществена група, която е заинтересована от работата на местните власти е сравнително нова – това са Европейският съюз, с който България синхронизира своите структури, политика, законодателство, както и чуждестранните донори – правителствени или неправителствени, които се интересуват от избора на най-подходящите проекти и от най-добрия ефект от предоставените средства.
Децентрализацията на управлението, спазването на основните характеристики на демократичния процес и особено на принципа на субсидиарността, неизбежно водят до увеличаване на гражданското участие и гражданския контрол върху местната власт. Някои от заинтересованите групи нямат механизми за влияние върху вземането на решения на местно равнище. Други групи, дори тези, които имат възможност за влияние, не го правят по начин, който да отговаря най-пълно на обществения интерес. Така например изпълнителната власт намира за най-подходящ контрола чрез централизация на финансовите ресурси, жителите на общината изчерпват ангажимента си с участието в избори един път на 4 години, а бизнесът търси непрозрачни пътища за прокарване на своите интереси. Това, което се случва успоредно с реформата в местното самоуправление е създаването на максимална прозрачност и засилено участие на гражданското общество в процеса на вземане на решения.
Засега не само в България, но и в другите страни в Централна и Източна Европа неправителствените организации на местно равнище са все още слаби. Местните влести имат интерес да стимулират тези структури. Вече съществува подобен опит. В Литва общините финансират от своите бюджети създаването на фондации за икономическо развитие. В Унгария властите създават общински асоциации за развитие, които ангажират различни граждански структури в диалога с властите. Необходимо е тези процеси да се задълбочат и ускорят, защото те представляват една от основните гаранции за защитата на обществения интерес при провеждане на реформите.
Заключение:
Реформата в местната власт и създаването на ефективен и приемлив вариант на местно самоуправление отнемат дълго време и са плод на сложни баланси.
Основни проблеми са:
– липсата на ясна визия за реформата на местното самоуправление;
– конфликтите на интереси между централна и местна власти;
– административният капацитет на местните органи на самоуправление;
– политическата воля и консенсус на широк кръг политически сили;
– наличието на ефективен контрол.
Според Жерар Марку съществуват три основни причини за развитие на регионалната политика в Централна и Източна Европа – примерът на развитите страни, изискванията на ЕС и необходимостта зот намаляване на различията в степента на развитие на различните региони.3
Ходът на промените и приближаването до членство в ЕС налагат да се вземат допълнителни решителни мерки за подобряване на местната власт.
Някои от основните промени, които биха ускорили реформата в местното самоуправление и биха предоставили повече възможности за провеждане на политика на местно и регионално ровнище са следните:
1. В избирателната система – гарантиране на субсидиарност
– възможност за избиране на кметове на малки населени места и райони в големи градове;
– мажоритарен елемент в изборите – възможност за по-силен граждански контрол, включително чрез отзоваване на съветници;
– създаване на избираеми органи на местно самоуправление над общинско равнище – област или регион.
2. В предоставените функции
– прилагане на опита на страните-членки на ЕС – необходимо е да се създаде добра система на финансово уравняване, която да гарантира на общината минимален бюджет, независимо от равнището на собствените приходи; разработване и прилагане на ефективна система за контрол; създаване на подходящи териториални административни структури и разширяване на местното самоуправление върху тях.
– създаване на координация и съподчиненост между държавни и местни структури – земеделие, образование, горско стопанство и т.н.
3. По финансирането на общинските бюджети
– ясно разделение на отговорностите на различните равнища на управление;
-подобряване и стабилизиране на системата за преразпределяне на бюджетните приходи между общинските и републиканския бюджети. Финансиране на делегираните дейности целево от републиканския бюджет;
– увеличаване на правото за определяне на собствени приходи – от такси и данъци. Това ще стане успоредно с увеличаване на политическата отговорност на общините;
– увеличаване на възможностите на общините да управляват бюджетите си, включително по отношение на планирането, касовото обслужване и финансирането на дефицита;
– подобряване на системата за уравнителни трансфери, като тя отчита по-добре потребностите на съответната община;
– гарантиране на ефективност при управлението на общинската собственост, като социалните помощи бъдат фокусирани по-добре върху нуждаещите се и се ограничат до минимум субсидиите;
– подобряване на отчетността и системата за контрол върху работата на местните власти.
Основна цел на тези промени е общините да подобрят услугите, които предоставят на гражданите и фирмите и да имат възможност за провеждане на ефективна местна политика.
