Роден в Луанда, Ангола през 1948 г. Завършва средно образование в гр. Брага, Португалия, където живее, и висше – специалност право в Университета в Куимбра. Участва активно в студентски и политически организации, в протести срещу режима на Салазар. Впуска се много млад в литературна дейност. Сътрудничи на списания като “Сиера Нова”, “Вертис”, “Колокиу”, “Летраш” и други, а по-късно и в чуждестранния печат. Има своя рубрика в “Диариу де Нотисаиш”. Сега е директор на списанието “Шкритор”, орган на Португалската асоциация на писателите, чийто активен председател е вече 10 години. Бил е преподавател, адвокат (както и в момента) и 11 години депутат в Народното събрание.
Той е поет, прозаик, литературен критик, представител на обновения неореализъм. Авторитетен писател с преведени произведения във Франция, където е живял като емигрант, в Бразилия, Русия, Италия, САЩ и другаде. В България е познат със стихове, публикувани в печата, както и с участие в антологиите “Португалска поезия XX век” (1993) и “Въжделения” (1995), с авторско представяне и превод на С. П. В резултат на интереса му към класическата и съвременната българска поезия е превел за португалския печат стихотворения на Ботев, Людмила Исаева, Георги Константинов, Калин Донков, Драгомир Шопов, Сидония Пожарлиева и други.
Не зная какво да ви кажа, господине. Може би тръпки. Мътен поглед, огнени змии нагоре по гърдите, потта се лее. Загасих мотора, задишах дълбоко. Лекарят ме научи. Никаква паника, да се разхлаби яката, да се диша дълбоко, разбирате ли? – дълбоко, бавно, ще видите, че ще мине. И пийте вода. Ясно е, че така направих. За всеки случай извадих една цигара, тя също помага да се изясни мисълта, димът се разпръсква във въздуха, главата е облекчена, огледах хората сред облаците от прах, застинали лица, в очакване, и дроздове пеят. Представете си, почвата преобърната, един човек разваля градината, а във вечерната топлина птиците пеят.
Една бира? Съгласен, последната. Вървя натежал, имам проблеми с нервите и кръвното налягане.. Високо, сто и осемдесет на сто и десет, мерих си го вчера в аптеката. Когато се вдига вземам едни хапчета. Модуретик. Чували ли сте вече за тях? Хората не се помръдваха. В началото, когато разбраха, че аз един след друг изтръгвам чимовете трева, протестираха. Дяволска олелия. Викове, груби думи, юмруци вдигнати във въздуха, доста жестикулирания, много хора се приближаваха. Шефът ми – безразличен, със скръстени ръце, слънчеви очила. Такива са, вие знаете. Ако не беше така, нямаше да бъдат шефове. А багерът обхождаше дървото, първо копване, аз координирах механизма на гигантската стоманена лапа, която без да обръща внимание на многобройните присъстващи, помиташе всичко – камъни, трева, растения. Машината обикаляше, а една старица, на около седемдесет-осемдесет метра по-натам, с гръб към нас, разпръскваше царевица на гълъбите. Разпръскваше царевицата и втренчено гледаше кулите на църквата.
Не, преди това почистих рова, предпазвайки корените. Една обикновена небрежност и, готово, изчезва хипотезата за преместване, което техниците бяха решили. Всъщност присаждане в един от кварталите на Авенидаш Новаш. И понякога наистина умират. Заслабват и умират. Прекалено крехки, всяко разтърсване ги превръща в боклук. Възрастта, разбирате ли? Или мъката, може би. Стволът е подпрян отляво и отдясно посредством кранове, а аз му отнемам пръстта под корените. Там наблизо, до стълбовете на общественото осветление, един ням с животински рев, с брада от два дни, ревеше, защото крадяха сянката, защото наоколо имаше неизбежна скръб, а бременната жена сочеше с пръст към листата, лазурното небе, силата на пролетта в клоните, кола с високоговорители съобщаваше за срещата по хандбал вечерта. Тогава внезапно, как да го опиша, такава тишина, каквато никога не се е чувала, честна дума, никога не се е случвала, утихнаха виковете и гласовете, никой не се помръдваше, само стършелите и уличното движение. Такава голяма мъка в очите пред мен, в моите очи.
Именно, започнах да чувствам устата си суха, буца в гърлото, сърцето ми прескачаше. И бях в момчешките години, майка ми се разхождаше с мен между буковите дървета. Вкъщи пазя снимки направени от един от онези фотографи, които ходеха от място на място, със сандък на рамо, господинът е млад, със сигурност не ги знае, такива фотографии, че да свиеш устни, като гледаш към контето, аз и тя хванати за показалците. Трябва да сме били щастливи да се разхождаме в неделя, докато чакаме търпеливо музиката в беседката.Така че, може да е превзето, но не го скривам – видях се да разрушавам пейзажите от детството, изпълнени с буболечки, спомени, цветни лехи и дървени пейки. Истината боли, дори не можете да си представите колко боли. Моите очи се превърнаха в очи на всички, вярвайте. И моите ревове, макар и задушени – като тези на немия, с неговите маймунски гримаси.
Шефът? Разплете ръце, измърмори някакви лъжи, заповядвайки ми да не спирам. Аз едва си бях поел дъх, а той се усмихна с явно удоволствие. Шефовете имат навика да се усмихват в моменти на победа. Тук, при моя случай, карай. Започнах повалянето на земята, законът на прогреса ни задължава, скъпи господине,болеше ме тялото и паметта, заповядва, който може, не е ли така? Дроздовете прелитат, старицата продължава да разпръсква хляб на гълъбите, лицата замръзнали, замръзнали, едно нещо ви гарантирам – костта, заседнала в стомаха ми, нямаше да изчезне с лимонов чай, нужно бе да заспя, да спя и да се събудя в стая с гора насреща, след настръхването, след забравата.
Бележка и превод Сидония Пожарлиева
