Роден на 30.08.1969 г. Висше образование завършва в СУ “Св. Климент Охридски”, магистър по право. Работил е като юрисконсулт в отдел “Правен” , ст. юрисконсулт в Данъчна служба, София, като адвокат, САК. От 2002 г. работи в НА за приходите като гл. юрисконсулт в отдел “Данъчно-осигури-телна методология и обжалване”. Има експертни познания в данъчното право, международното данъчно право, административното, граждан-ското и облигационното право, авторското право и правото на европейските общности.
Преди около месец министър-председателят на Република България г-н Сергей Станишев направи първата си външнополитическа визита и тя беше в Брюксел. Днес страната ни има един основен приоритет и един изключителен национален интерес и това е членството в Европейския съюз.
С този исторически по своята значимост акт на присъединяване към европейските нации ще се отбележи не само краят на една трудна и болезнена трансформация за нашето общество, но което е по-важно – ще се осъществи дългоочакваното и толкова изстрадано наше завръщане – завръщане на хилядолетната ни култура и изключителната ни национална самобитност в духовната, социалнополитическата и икономическата сфера, наречена Европа.
Има нещо дълбоко символично във факта, че именно чрез българския език, който ще стане един от официалните езици на Европейския съюз, кирилицата ще се превърне в част от европейската писмена символика и завинаги ще остане знак, символизиращ България.
Трудно би могло да се открие по-голям парадокс от обстоятелството, че състоянието на правораздавателната система в България се оказва най-значимата пречка пред членството на страната ни в Европейския съюз. Това е така именно защото българските правораздавателни и правоохранителни институции са призвани да защитават правата и законните интереси на гражданите и държавата.
Когато в обществото ни от десетилетие се води дебат относно престъпността и корупцията, обикновено се използва силно клишираният израз „липса на политическа воля”, посочва се колко е остаряло и несъвършено законодателството и простичко цялата вина се хвърля върху политическата класа, върху народните представители, върху министрите, върху кметовете или върху администрацията. Вярно е, че неоспорима заслуга за сегашното състояние на съдебната власт (включително за направените кадрови безумия по висшите ешелони на системата) имат някои политици от СДС.
Но, както се казва, истината понякога е малко по-различна.
В българското общество има само една власт, чиято основна функция е да правораздава в името на народа и това е съдебната власт.
Според чл.117, ал. 2 от Конституцията на Република България съдебната власт, в която се включват съдиите, прокурорите и следователите, е независима. При осъществяване на своите функции магистратите се подчиняват само на закона. Съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от Висшия съдебен съвет. Тук е мястото да се посочи, че българските магистрати до изменението на конституцията в края на 2003 г. имаха абсолютен – почти феодален имунитет (иначе казано, защита от съдебно и наказателно преследване, дори извън функционалните им правомощия) и бяха буквално несменяеми от заеманите от тях длъжности, тъй като липсваше каквато и да е възможност един магистрат да бъде уволнен заради недобре свършена работа. Дисциплинарното наказание „уволнение” липсваше като конституционна възможност от 1991 г. до 2003 г. и след навършването на определен първоначален стаж (до изменението на конституцията – ДВ, бр. 85 от 2003 г. този стаж беше три години, а след това се увеличи на пет години) магистратите бяха напълно несменяеми. Пожизнено. На практика това състояние на несъществуващи в нито една европейска държава безпрецедентни привилегии за магистратите продължи повече от 12 години или почти през цялото време на т.нар. преход, а в значителна степен продължава и понастоящем. Ето защо съвсем не е случаен фактът, че и до днес няма наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на нито един съдия. Просто няма.
Сигурно си спомняте как преди години състав на Върховния касационен съд оневини и освободи престъпник, произвел 700 кг синтетичен наркотик, с довода, че наркотикът бил „за лична употреба”…То бива вътрешно убеждение, то бива субективна преценка, но чак дотам… А след като случаят стана обществено достояние, председателката на състава беше пенсионирана поради навършване на пенсионна възраст, нещо като наказание…
Съгласно разпоредбите на конституцията съдебната власт има самостоятелен бюджет, а от известно време има и своя съдебна полиция. Съдебната власт разполага с реална възможност да влияе върху размера на средствата, които й отпускат законодателната и изпълнителната власт, а след отпускането на тези средства съдебната власт сама контролира изпълнението на своя бюджет и начина на изразходване на средствата. Според стандартите на страните -членки на ЕС около 73% от бюджета на националната съдебна власт се използва за заплати и осигурителни вноски. Бюджетът на съдебната власт в България възлиза на 0.54 на сто от БВП, като 77% отиват за заплати и осигурителни вноски. През последните години беше направено много за подобряване условията на работа на магистратите. Бяха извършени значителни инвестиции в материалната база и сградния фонд на съдилищата. Днес магистратите получават добро възнаграждение и то им е достатъчно, за да живеят в сигурна среда, без да се нуждаят от други източници на доходи, да издържат семействата си и да имат добър жизнен стандарт. С оглед на бюджетните ограничения и направо мизерните доходи на една голяма част от българите, включително заетите в бюджетната сфера (учители, лекари, научни работници и т.н.) настоящите заплати на магистратите могат да бъдат отчетени като адекватни. Средното възнаграждение на магистратите е значително по-високо от това в публичния сектор в абсолютни стойности и степен на увеличение. Считано от 2001 г. съдийските заплати са били индексирани в размери от 35% за районните съдилища до 69% за апелативните. Всички магистрати получават и годишна сума за облекло в размер на две средни месечни заплати в бюджетната сфера, която не се облага с данък (чл.139 а от Закона за съдебната власт), както и допълнителни парични добавки към основното си възнаграждение. През последните години поради прекомерния брой на адвокатите не само че съдиите остават в съдилищата, но и адвокати се насочват към съдийската професия. Много практикуващи юристи днес основателно смятат съдийската професия за стабилна и макар при нея доходът да не е така висок, както в някои частни кантори, той е сигурен и нараства устойчиво.
От изложеното дотук е очевидно, че съществуват законови гаранции и материални предпоставки съдебната власт в България да осъществява функциите си, като се подчинява само на закона. Задачата на българската съдебна власт е да защитава правата и свободите на българските граждани, но огромното мнозинство от българските граждани са убедени, че хората със силни позиции, големи връзки и богатство избягват наказателното преследване или биват оправдавани от съда, или си осигуряват решения в своя полза по граждански дела. Може с голяма степен на достоверност да се обобщи, че българската правораздавателна система е недостатъчно ефективна, съдопроизводството е неприемливо бавно, а разкриваемостта и наказуемостта на престъпленията са на чудовищно ниско равнище. Достатъчно е само споменаването на обстоятелството, че поне 50% от жертвите на престъпления у нас изобщо не търсят съдействието на полицията, иначе казано, половината от извършените престъпления дори не се регистрират. Според едно изявление от тази година на зам.-министъра на МВР налице е тенденция за по-висока (в сравнение с предходни години) „разкриваемост” на престъпленията, около 60%, но за съжаление едва около 10% от извършителите на престъпления получавали осъдителни присъди в съда. От една груба и непрецизна сметка излиза, че не повече от 5% от извършителите на престъпления влизат в затвора или биват осъждани!?? Това означава ни повече, ни по-малкопочти пълна ненаказуемост на извършените престъпления в България. Защото какво друго би могъл да означава фактът, че само 5% от извършителите на престъпления получават някаква присъда? Верността на тези относителни проценти неумолимо се потвърждава дори само от масово навлезлите в общественото пространство безумни словосъчетания като „има повече от десет висящи дела” или пък „регистриран за грабеж” (какво ли всъщност означава „регистриран”?), или че полицията „отдавна знае и наблюдава престъпната дейност на” – или пък се потвърждава от нарастващия брой на задържаните лица, които лежат в затвора без присъда, или от липсата на присъди на откровени бандити, известни на цялото общество и т.н. и т.н. Трагичният резултат от тази вилнееща престъпност, която засяга правата и свободите на българските граждани, засяга имуществото им, стопанския живот и икономиката на страната, засяга самите морални устои на българското общество, е внушаването на чувството за абсолютна безнаказаност.
Заради добилата апокалиптични размери напълно безнаказана битова престъпност българското общество е на път да загуби своята етническа и верска търпимост, като за евентуалните последици е по-добре дори да не се говори.
Има ли изобщо някакъв смисъл да напомняме за факта, че през т. нар. тоталитарно минало разкриваемостта на престъпленията беше над 90% при почти 100% регистриране на престъпните деяния от органите на реда. Може да звучи доста кощунствено за някои „патологични демократи”, но правоохранителната система на „тоталитарната държава” е била несравнимо по-ефективна от тази на днешната ни демокрация, при това без съществуване на привилегии и имунитети за съдиите, следователите и прокурорите. Вярно е, че престъпността сега е в пъти по-висока от времената на социализма, но това изобщо не оправдава сегашното състояние на борбата с престъпността.
Изводът, който се налага от само себе си, може да бъде само един – крайно наложително е да се реформира законовата рамка и институционалната структура на правораздавателните и правоохранителните институции в България. При това в кратък срок. Защото, както правилно подчерта г-н Младен Червеняков, дори ако реформата се направи днес, резултатите от тази реформа ще се усетят едва след 10 или 15 години. Затова не представителите на Европейската комисия трябва да изискват тази реформа и да бъдат неин основен двигател. Реформирането на съдебната власт е жизнена необходимост за цялото българско общество и българската политическа класа е длъжна да изпълни своя обществен дълг.
„За България реформата в съдебната система трябва да се превърне в “приоритет на приоритетите”, защото ако до края на 2005 г. тя не стане факт, Европейският съюз може да задейства предвидената за България предпазна клауза и да отложи членството на страната с една година.” Това заяви от трибуната на Народното събрание европейският комисар по разширяването Оли Рен, който беше на посещение у нас.
Най-съществените изисквания на Европейския съюз към България относно реформата на съдебната власт като непосредствен предприсъединителен ангажимент и условие за членството ни в съюза, са:
• създаване на независима, надеждна и ефективна съдебна власт;
• осигуряване на достатъчно финансови ресурси и ефикасна система за разпределяне на средствата;
• достатъчно квалифициран персонал, обективни и прозрачни процедури за назначаване, оценка и повишаване в длъжност, както и ефективни санкции при несправяне с работата или наказателно преследване при извършени престъпления;
• достатъчно и модерно оборудване на съдилищата;
• разпределяне на делата между следователите и прокурорите на базата на прозрачни и обективни критерии;
• ускоряване на съдебните производства, намаляване на броя на висящите дела, за да се избегнат неоснователни забавяния, предоставяне на адекватна публична информация за движението на делата;
• мерки за осигуряване на надлежно изпълнение на съдебните решения;
• ефективен достъп до правосъдие и до системата за правна помощ;
• ефективна защита на свидетелите и конфиденциалност на предварителното производство, особено в случаите, свързани с организираната престъпност.
Като цяло може да се обобщи, че промените в съдебната власт трябва да бъдат насочени към постигане на следните основни резултати:
• по- голяма бързина в правораздаването;
• стабилност на съдебната практика;
• прозрачност при вземане на решенията, включително и тези по назначаване на висши магистрати;
• създаване на ефективен механизъм за контрол относно дейността на магистратите.
Несправедливо и донякъде лаически вината за непредприемане на действия в тази насока се хвърля изцяло върху основните български политически сили и лековерно се забравя, че през последните години, при осезаем натиск на Европейския съюз, политическите сили осъществиха редица конкретни законодателни мерки, целящи повишаване ефективността на правораздавателната система в България. С огромно, почти пълно мнозинство, през 2003 г. беше извършено важно изменение на конституцията, като бе премахнат абсолютният имунитет на магистратите и бе дадена възможност да им се търси дисциплинарна отговорност при неизпълнение на служебните им задължения. Буквално преди дни парламентът прие на първо четене нов Наказателно-процесуален кодекс и се предвижда подготвяне на изменения в конституцията, както и пакет от редица други закони.
Има една истина, която почти винаги се игнорира в информационното пространство, макар тази истина да е добре известна на професионалистите и на чуждестранните експерти, занимаващи се с проблемите на българската съдебна реформа. Често самата реформа се замъгляват от някаква съвсем неуместна реторика, че видите ли, проблеми в съдебната власт ту има, ту няма или ако има, то те са почти изцяло кадрови. Друг главен прокурор, друг шеф на Върховния административен съд, други членове на Висшия съдебен съвет и така до безкрай. И ако има някой виновен, то това е изпълнителната власт или полицията. Но се забравя, че не полицията осъжда престъпниците и не полицията повдига обвинения за извършени престъпления, защото това са част от функциите и задълженията на българските магистрати, на българския съд, на българската прокуратура. Междувпрочем, новият министър на вътрешните работи г-н Румен Петков веднага стартира амбициозна и перспективна програма за реформи, която трябва да се оцени като действия в положителна насока, които ще доведат до повишаване ефективността на всички служби в системата на МВР, включително и на досъдебното производство.
Всъщност истината, която трябва да се признае, е, че ръководителите на съдебната власт и членовете на Конституционния съд съвсем целенасочено блокираха и продължават да блокират опитите на българската политическа класа да осъществи необходимите законодателни мерки, свързани със съдебната реформа. Прилага се дори институционален натиск спрямо някои политици и умело се използва естественото разделение на българската политическа класа по партиен и идеологически признак. Може да прозвучи малко пресилено, но може би е вярно твърдението на някои западни коментатори, че в последните 10 години не политиците използват магистратите, а някои магистрати използват и манипулират политиците за свои лични интереси. Проблемът е, че социалната цена на всичко това се плаща всеки ден от българския народ.
С две свои решения, едното след питане от страна на главния прокурор – Решение № 3 от 10 април 2003 г., а другото след питане от председателя на ВКС – Решение № 8 от 1 септември 2005 г., Конституционният съд на Република България на практика блокира възможността Народното събрание да извърши евентуални промени в конституцията, свързани със статута на съдебната власт. Той отсъди, че такива промени може да направи само Велико народно събрание. Конституционните съдии съвършено конюнктурно и изцяло в интерес на запазване на статуквото в съдебната власт дадоха едно твърде абстрактно, квази юридическо и правно необосновано разширително тълкуване на чл.158 от конституцията, уреждащ въпросите, които са от компетентността на Великото народно събрание. Конституционните съдии просто игнорираха основни понятия от правната доктрина и практика, залегнали в правната наука от векове и разтълкуваха, че евентуалното изваждане на прокуратурата и следствието от системата на съдебната власт би представлявало промени във „формата на държавно устройство и на държавно управление” на държавата. На въпроса, що е „форма на държавно устройство и на държавно управление”, би могъл да отговори всеки студент от първи курс на юридическите факултети, дори да е слушал разсеяно лекциите по обща теория на държавата и на правото. България е унитарна държава („единна държава с местно самоуправление” – чл.2, ал.1 от конституцията), а не федерална държава и е парламентарна република („република с парламентарно управление” – чл.1, ал.1 от конституцията), а не монархия.
А сега се опитайте да откриете мястото на прокуратурата и следствието и на техните правомощия в конституционната уредба и потърсете пряка връзка с формата на държавно управление и с формата на държавно устройство. Изисква се доста въображение и абстрактна мисъл, защото логиката на тълкуване на конституционните съдии означава ни повече, ни по-малко, че всички разпоредби на конституцията представляват част от формата на държавното устройство и формата на държавното управление. Да, прокуратурата и следствието, като част от съдебната власт, безспорно са част от системата на държавните органи, но следствието, прокуратурата и съда не определят по никакъв начин формата на държавно управление и на държавно устройство. Дали България е унитарна или федерална държава, дали е монархия или република, това не се определя от съдебната власт, още по-малко от мястото на прокуратурата и следствието в нея. Всъщност, в своите решения Конституционният съд погрешно смесва съдържанието на конституционно уредената система на държавни органи с понятието „форма на държавно устройство и на държавно управление”, което е ясно и недвусмислено дефинирано в чл.1 и чл.2 от конституцията – България е унитарна парламентарна република.
Излиза, че конституционните съдии не тълкуват, а изменят тези разпоредби, влагайки в тях друго съдържание. Ако един студент по право даде по време на изпит това „абстрактно определение” за формата на държавно устройство и управление, което сътвориха конституционните съдии, за него ще има поправителна сесия. Проблемът е, че тези решения на Конституционния съд на практика са окончателни и поради своето съдържание блокират провеждането на съдебната реформа. Основната аргументация на конституционните съдии за своите разсъждения върху азбучни правни понятия е, че това тълкуване е най-общо в интерес на българския народ – защото, видите ли, конституционният законодател е решил, че е по-добре 400 народни представители да решават къде да бъде мястото на следствието и прокуратурата в системата на държавните органи, а не 240…Нищо, че същият този народ днес се нуждае от незабавна промяна в съдебната власт, защото е принуден всекидневно да оцелява в държава с неприемливо ниво на престъпност и корупция.
С голяма доза съжаление може да се цитира Решение № 8 от 1 септември 2005 г. на Конституционния съд, с което съдът по доста йезуитски начин уж позволи на обикновено Народно събрание да прави “промени в съдебната власт, които са насочени към преструктуриране, оптимизиране от съдържателна гледна точка и прецизиране на отделни функции на нейни органи, поставяне на акценти или уточняване на техни правомощия или наименования, както и взаимодействието им с институции на другите власти”. И веднага постави ограничения, че промените не бива да нарушават баланса между властите и трябва да бъдат съобразени с “основните принципи, върху които е изграден действащият конституционен модел на държавата – правата на личността, народния суверенитет, политическия плурализъм, правовата държава, върховенството на правото, разделението на властите и независимостта на съдебната власт”. Иначе казано, всяко едно от горепосочените условия може да стане основание за отмяна на бъдещо изменение на конституцията от сегашния парламент.
Това последно решение на Конституционния съд почти изцяло блокира всички основни политически и парламентарни идеи за съдебната реформа. Защото съдът прави невъзможно това Народно събрание да въведе избор на главен прокурор от парламента. Няма как да се преодолее и силно критикуваната безконтролност на прокуратурата. Не се решава въпросът със следствието и досъдебната фаза, нито с мястото на прокуратурата, нито с искането за по-ефективно и бързо търсене на отговорност от магистратите за бавене или пък неизпълнение на задълженията им. Нито се решава въпросът с гаранциите, че правосъдието в България ще стане по-справедливо. А точно такива са изискванията на ЕС за приемане на страната ни според сроковете на присъединителния договор.
Очевидно проблемите в съдебната власт не са само кадрови и след като продължават вече 14 години, за всички е ясно, че те не са случайни или временни, а са структурни и институционални и засягат всички аспекти от функционирането на тази власт. Тяхното решаване е тежка и дългосрочна задача, особено при наличието на съпротива срещу реформите, която съпротива очевидно цели запазване на статуквото.
Решаването на проблема с блокирането на реформите в съдебната власт и съответно своевременното приемане на България в Европейския съюз на 1 януари 2007 г. зависи изцяло от предприемането на поредица от законодателни решения. Тези законодателни мерки на българския парламент, от една страна, трябва да разширят правомощията му да променя самата конституция чрез промяна на сега действащия ред за изменение и допълнение на конституцията. А от друга страна, чрез тях трябва да се реформира и ревизира съществено функционалната и институционална рамка на съда, следствието и прокуратурата, чрез приемането на устройствени закони и чрез изменения на конституцията в частта, уреждаща съдебната власт.
Независимо от риска за известно забавяне на реформите в страната и възможното стопиране на нормалния законодателен процес за определен период от време, след последното решение на Конституционния съд и реалната заплаха да бъде отложено членството на страната ни в ЕС не за една година, а за неопределен срок (примерно, чрез спиране на процеса по ратификация на договора на ЕС с България в парламентите на страните-членки, което няма да позволи той да влезе в сила) е наложително настоящият парламент да положи максимални усилия и в ускорен срок да приеме необходимия пакет от закони във връзка с предприсъединителния процес, след което да пристъпи към процедура по свикване на Велико народно събрание. Това Велико народно събрание може да има програма от 2 законодателни приоритета:
Първо – да се уреди конституционно прехвърлянето на държавен суверенитет към институциите на ЕС. Участието на България в изграждането и развитието на ЕС, формулирано в чл.4, ал.3 от конституцията, трудно може да се окачестви като прехвърляне на държавен суверенитет към институциите на съюза.
Второ – да се отменят разпоредбите от чл.158 до чл.163 от конституцията, или иначе казано, да се заличи институтът на Великото народно събрание от конституционната уредба. След като последното Велико народно събрание се саморазпусне и остане в историята, по един безапелационен начин ще се покаже решимостта на страната ни да приключи реформите и да се присъедини към семейството на европейските нации.
Българският народ заслужава социален просперитет и българските политици трябва да поемат своята историческа отговорност и да намерят сили и воля да сторят необходимото.
септември, 2005 г.
