Роден в София през 1940 г. Завършва руска гимназия, а по-късно испанска филология. Работил е като преводач в Куба, старши репортер в БТА, коментатор в “София-прес”. От 1990-1997 г. е гл. редактор на в. “Еврейски вести”. През 1989 -2003 г. е кореспондент на испанската агенция ЕFE. Има публикации във всички бивши социалистически страни, в Испания, Франция, Мексико, Перу и др. През 1998 г. е награден с испанския Орден за граждански заслуги., а през 2003 – с годишната награда на СБЖ за чужд кореспондент.
(Продължение от миналия брой)
ИЗБАВЛЕНИЕТО
Някъде към осем и половина дочуха шума на кола. Идваха двама души, въоръжени с автомати. В единия от тях Виктор разпозна своя нов приятел Стефан и страшно му се зарадва. Излезе насреща му, като първо го поздрави на български, преди някой от двамата да изстреля по погрешка откос от автомат срещу тях, после прегърна избавителите си. Не му се искаше в момента на избавление да загине от „приятелски огън”.
Научи, че в града вече се беше разчуло за двойното похищение. Стефан изслуша разказа му и обезпокоено надникна в обора. На постелката от слама равнодушно преживяха петте бика. Само един от тях, най-старият, беше леко ранен с два куршума, но това надали щеше да смути производствения процес.
Стефан сипа на животните допълнителна доза храна, напълни поилките с вода и четиримата се качиха на джипа. Този ден биковете щяха да почиват.
В хотела го очакваше Шико. Чувстваше се виновен, че предишната вечер беше оставил сам спътника си, но в същото време доволен от щастливото му избавление. Виктор сам му предложи да не разказват нищо в АНГОП, макар че колегата от Уамбо вече беше осведомил началниците си за събитието и сега бързаше да ги осведоми за щастливия изход от него.
Най-доволна беше Тамара. Тя вече се беше примирила със съдбата, която я очакваше, и бързаше да уведоми своите колеги за бягството им от похитителите. Сбогува се сърдечно с Виктор, който като истински джентълмен не пророни нито дума за щедрото й предложение.
След месеци, вече в София, Виктор с тревога и топлота си спомни за нея, когато научи за атентата в блока на съветските специалисти. Знаеше, че Тамара след случилото се имаше намерение да се завърне у дома, но дали беше успяла?
ОТНОВО В ХАВАНА
1985 година. След десетгодишно прекъсване Виктор отново бе изпратен в Куба, този път на журналистически семинар. Беше напуснал Хавана без надеждата отново да я види, но съдбата се оказа милостива към него.
Настаниха ги в хотел Пресиденте, в квартал Ведадо, недалеч от предишното му жилище в здание Фокса. Куба, благодатна страна, в която нямаше нито зверове, нито отровни змии или паяци, а и температурата не беше толкова висока, както в Йемен или Виетнам, беше останала в съзнанието му само с хубави неща. Там той не само шлифова своя испански език, научен в университета, но и жена му научи испански в института „Сибоней”, големият му син отрасна, роди му се и втори син, в чиито документи родното му място беше обозначено като „село Хавана, окръг Куба”.
Това, което най-малко очакваше, беше семинарът им да съвпадне с поредния ураган, наричан в Куба циклон. Беше преживял няколко урагана по време на четиригодишния си престой и беше приятно изненадан от отличната организация на гражданската защита. Още след първите съобщения за приближаването на циклона всички застрашени хора и животни бяха евакуирани в специално подготвените помещения по високите незастрашени райони, докато отрядниците орязваха висящите клони, облепваха с хартии прозорците, почистваха задръстените речни корита и канали.
И все пак имаше и изненади. Веднъж например неколцина младежи бяха застигнати от водата и удавени в камионетка по време на бягството им от приливната вълна, друг път
неразумен велосипедист беше опитал да подкара превозното си средство по залятото с вода шосе, на трето място двама души бяха всмукани от дъждовната канализация. Той самият беше изненадан веднъж от порива на вятъра в самата Хавана, където ураганът направо отлепи тавана на колата му и се отърва само благодарение на това, че прихвана с ръка покрива на шкодата и влезе на закътано между две сгради, където изчака вятъра да утихне. В Сиего де Авила, където бяха настанени в един трайлер (обзаведен с всичко необходимо фургон) насред една портокалова горичка, видя как един мотоциклетист беше завлечен от водата в една отводнителна тръба и изхвърлен невредим заедно с мотоциклета си от другата й страна, където го причакваха отрядниците, за да го подсушат и напоят с топъл чай. Но най-силно впечатление му направи една селянка, търпеливо застанала върху високите колове около залятата си от водата къщурка недалеч от шосето с малко кърмаче в ръце и още неколцина по-големи дечица в очакване водата да се оттегли в близките дни към морето.
Но това беше отдавна, когато и той беше по-млад и издръжлив. А сега, когато токът спря и всички се насъбраха в хола на партера, ухажвани от сервитьори с плата със сандвичи и коктейли от ром върху подносите си, всичко му изглеждаше по-различно.
Всъщност окото на циклона премина на няколко километра от тях, а хотелът им се намираше в периферията, където само проливният дъжд и реките от мътна вода по улиците, изливащи се в морето, напомняха за водната стихия. Виктор не спря и за миг. Прогизнал от дъжда, той снимаше поредния си репортаж за корицата на „Паралели”.
На третия ден, когато стана ясно, че хотелът ще остане без електричество поне още една седмица, ги преместиха в друг хотел в квартал Мирамар. Под прозорците му се плискаха вълните в специалните плувни канали, колежката му, с която заедно бяха изпратени на семинара, отпиваше на балкона заедно с него от пропътувалата през океана бутилка „Плиска”, а той мързеливо я уверяваше, че и така и така ще ги одумат, по-добре да прегрешат, а то инак след години ще съжаляват за пропуснатия миг. Тя се смееше и предпочете след години да се
увери в прогнозата му. И наистина, след близо двадесет години на поредния коктейл тя му се усмихна и каза: „Съжалявам за тогава!” И въпреки че и двамата знаеха, че това е шега, на него му стана приятно.
Нещо, което особено го впечатли тогава освен циклона, бяха думите на един човек от ръководството на страната пред участниците в семинара. „Убеждаваме нашите приятели от цял свят да не правят нашата грешка и да не поемат върху себе си отговорността за всичко в бита на хората. Ние национализирахме всичко, включително и търговията с кибрит и сега при всяка липса на някаква стока на пазара отговорността е наша. По-добре за малките неща отговорността да пада върху собствениците на дребни магазинчета и работилници, тогава по-лесно ще ни повярват при големите неща.”
МАНАГУА
Бяха изминали четири години от пътуването в Ангола, завършило по такъв драматичен начин, и една година от урагана в Куба, когато Виктор отново получи покана да посети една гореща точка на планетата. Тогава беше секретар – разбира се, на обществени начала – на дружеството за приятелство с Никарагуа. Председател на дружеството беше един генерал от запаса, който, може би поради незнаенето на испански език, отказа да пътува до Никарагуа без своя секретар и преводач „ad hoc”.
И така, двамата пристигнаха със скромния си багаж в ръце пред изхода на аерогарата. „За къде пътувате?”, попита ги жена на средна възраст. „За Манагуа”, отвърнаха двамата в един глас. „Съжалявам, но от вчера в Никарагуа е обявена тревога поради наличието на малария и ще трябва да се завърнете в София и да си поставите ваксина!”, нареди им жената.
Ами сега? Те ли бяха най-глупавите да си признаят, че пътуват за Манагуа, като беше достатъчно да споменат първата си дестинация – Москва, където трябваше да сменят самолета. Не можеха да отложат пътуването, защото в Манагуа щяха да ги очакват с подробна програма.
„Да опитаме през ВИП-а!”, подхвърли Виктор като удавник, който се лови и за сламка. Шефът на ВИП-а отначало отказваше под предлог, че оттам преминават от генерал нагоре. „Ами че той май е създаден за такива като мен”, усмихна се генералът и показа документ, че е генерал от запаса.
Шефът на ВИП-а поомекна, още повече след идването на никарагуанския посланик – той дори и не предполагаше, че такава важна делегация може да пътува през обикновения изход наред с простосмъртните. Е, наложи се да звънят за разрешение до министъра на здравеопазването, да обещават, че още с кацането си в Манагуа ще си бият ваксина, да задържат с двадесетина минути самолета за Москва, но какво пък – такава важна делегация!
После всичко потръгна като при забързана прожекция на ням филм. Някакво момче пое багажа им, едно момиче пък взе билетите и паспортите за по-бързото им оформяне. И ето те вече тичат към забавения самолет, а шефът на ВИП-а ги догонва да ги попита сами ли са опаковали ръчния си багаж, че не дай боже да избухне някоя бомба, отговорността ще падне върху него.
Вече в самолета той подаде на генерала неговия билет и поиска своя паспорт. „Че какъв паспорт?” „Момичето от ВИП-а ги даде на Вас, видях го добре.” „Ти до втори инфаркт ли искаш да ме докараш?”, напразно заопипва той джобовете на сакото си.
Добре, че съседът му по седалка беше българин и внимателно следеше спора. „Може би е това тук”, посочи той задния джоб на генерала. Оказа се, че военните нямат задни джобове, но генералът беше помолил шивача на костюма му специално да му ушие такъв. Поръчал, но забравил. А паспортите наистина бяха там!
Ето как един инфаркт беше избегнат.
В Москва вече беше зима, а в Манагуа – горещо лято. Така за един ден те на два пъти смениха сезоните.
В Манагуа вече ги очакваха. Преди да ги заведат в хотела ги отведоха до един паметник на Сандино – да поднесат цветя. На Виктор такова нещо му се случваше за първи път. След церемонията, включваща и смяна на караула, те най-сетне отседнаха в хотел „Континентал”.
В Манагуа остана поразен от разпръснатостта на столицата. В здания, полуразрушени от голямото земетресение, се бяха настанили много бездомни семейства. Така, макар и без ток и вода, те имаха поне покрив над главите си.
Виктор и тук не забрави за професията си и помоли за интервю с Ернесто Карденал, свещеник, поет и по съвместителство министър на културата. Вече беше го интервюирал веднъж в София, та имаше за какво да го доразпита. От свой познат, шеф на никарагуанската информационната агенция, знаеше един интересен епизод от биографията на поета.
Ернесто Карденал бил, заедно с брат си Фернандо, също министър в Сандинисткото правителство, от стар род на евреин политик. През ХІХ век в Никарагуа се водели няколко граждански войни между либералите от град Леон и консерваторите от град Гранада. Не помня той от коя страна е бил, но след поредната война бил пленен от победителите и осъден на смърт. Като последно желание поискал да бъда покръстен от самия кардинал. За шефа на никарагуанската католическа църква това бил желан успех и той наистина покръстил лично политика. Но не подхождало да изпрати на смърт своя кръщелник. Ето как църквата спечелила важна религиозна победа, а политикът – живота си. Разбира се, Виктор не разпитал поета за тези подробности от живота му.
В Чинандега Виктор преживял най-горещия ден в биографията си. Отдалеч виждал брега на Коста Рика, откъдето в джунглата се промъквали поддръжници на контрите, а по пътя намирал отдих от жегата в красивите дворове (патиос) на богатите собственици. Един такъв бивш собственик дори се обаждал редовно в резиденцията на българския посланик – да му напомни, че един ден ще се завърне във владенията си. Колко прав се беше оказал.
ГРАНАДА
Недалеч от Манагуа, на километри на юг, се намираше град Гранада. Такива градове не можеха да впечатлят Виктор – беше ги виждал неведнъж и в различни страни, но завинаги остана в съзнанието му разходката с лодка из езерото на Гранада. На отиване изпиха по една кока кола на малък остров, а на стената видяха плакат с образа на никарагуанския епископ, заклет враг на революцията. В двора пък с безразличие се разхождаха няколко кокошки, без да знаят, че животът на всяка от тях щеше да приключи в тенджерата.
По клоните на израстващите сякаш от водата дръвчета бяха накацали хиляди, а може би и милиони птици. Отначало помисли, че това са листа, но при шума от моторницата те се разбягаха във всички посоки. Казаха му, че това огромно езеро от 8400 квадратни километра, известно и с името Езерото Никарагуа, е единственото сладководно водохранилище в света, в което се въдят акули.
Някога, в края на ХІХ век, имало проекти за свързване на Тихия и Атлантическия океани с плавателен канал, като бъдело използвано съществуващото езеро на Гранада. Споровете приключили с решението такъв канал да свърже двата океана при най-тясното място в Централна Америка, Панама, и със скалъпения от посолството на САЩ военен метеж в тази част на Колумбия, довел до създаването на Панама и изграждането на Панамския канал като военноморска база на Съединените щати.
По пътя ту тук, ту там виждаше угаснали и действащи вулкани. В един от тях беше монтирана геотермална електростанция. Тя използваше топлината на вулкана за производството на ток. При друг действащ вулкан спряха за отмора. Тук властите на Сомоса бяха хвърляли от хеликоптери направо в кипящата лава пленени партизани – по-жестоко от познатите от историята средновековните клади на Инквизицията.
Сега кратерът на вулкана беше обкръжен с бордюр от изстинала лава. От него любопитните можеха да надзърнат вътре и да видят втори, по-малък кратер. През облаците пара и дим Виктор видя отблясъците от кипящата лава. Не случайно Никарагуа имаше славата на страна на поети, езера и вулкани.
ОТНОВО В МАНАГУА
Бяха отново в столицата Манагуа. На картата на града Виктор видя угаснал вулкан, на чието дъно бе разположен ресторант. Не можа да се сдържи и тръгна да го обиколи, но едно е върху картата, друго в действителност. Към края на доброволната си екскурзия почти тичаше – имаха насрочена среща с местни политици и не искаше да закъснява. Дори не се спря в прословутия ресторант, който беше избрал за естествен декор вулкана.
Стигна навреме, макар и запъхтян. Навсякъде се усещаше миризмата на печена царевица – любим деликатес на местното население, а за разхлада хората пиеха кока-кола от найлонови пликчета (поради недостига на пластмасови чашки) или, пак в пликчета, сироп с натрошен лед – деликатес, който му беше познат още от Куба, но който с разтопяването на леда ставаше безвкусен (освен ако някой не се сетеше да прибави към сместа малко ром от тръстика, по възможност никарагуански, който е по-вкусен и от кубинския.
Навсякъде по улиците го спираха да просят сакати мъже – бивши войници от никарагуанската армия или контри, обединени от своята инвалидност. Държавата, в която още се водеше война, не беше в състояние да отдели средства за подпомагането им.
ПОЧОМИЛ
Последния ден бяха поканени на плаж в Почомил, на брега на Тихия океан. Виктор беше се къпал неведнъж в Атлантическия океан, но се оказа, че в Никарагуа по-добър за къпане (както в мексиканския курорт Акапулко) беше брегът на Тихия океан. По брега на Атлантическия океан пък живееха индиански племена. С най-добро желание сандинистите им бяха построили модерни къщи на мястото на техните колиби, но по този начин бяха нарушили някои техни религиозни закони, та ефектът беше обратен.
По пътя видя гъсти джунгли с растителност на етажи – не би се учудил, ако отнякъде изскочеше отряд контри. Разбира се, нищо такова не се случи. Достигнаха до плажа, в който бетонни пътеки водеха до самия бряг, а под навеси от палмови листа се сервираше вкусна риба. Странно му беше, че в тази вода може да се хване риба – не се виждаха никакви следи от водорасли или от животинки, само мътна от пясъка непрозрачна, макар и топла вода. Беше свикнал на златистия пясък от българските плажове и този му се стори черен и много горещ – не носеше джапанки и с мъка пресичаше пясъчната ивица, която сигурно съдържаше много желязо и направо изгаряше петите му.
Водата обаче беше приятно топла и с високи вълни. Една от тях смъкна очилата му и генералът самоотвержено се загмурка да ги намери, докато Виктор гледаше вълните да не го изместят от мястото му и в един миг ги усети с крак. Вече се беше примирил, че ще се завърне у дома без очила. Пак добре, че беше последният им ден.
ТЕЛ АВИВ
Да отиде в Израел беше стара негова мечта. Беше подал документи през 1964 година, когато навърши 24 години, за да отиде заедно с баща си. Все пак това бяха негови роднини, докато спомените на Виктор за тях бяха от детската му възраст, но тогава го спряха – било скоро след казармата, да изчакал някоя и друга година, докато остареят военните тайни, които можел да пренесе.
Нямаше как, баща му замина тогава сам. И ето че на 48 години, вече на една стабилна възраст, една година след започването на Интифадата, той най-сетне замина в страната на своите прадеди и на настоящите си роднини – беше изчислил веднъж, че имаше в Израел над тридесет първи братовчеди, част от които изобщо не познаваше, много лели и чичовци, брат и сестра на жена му, както и десетки племенници.
Стана така, че след първото пътуване последва второ, после трето, четвърто, всички те свързани с работата му като журналист. Спомените за тях се сляха в едно, но от това не станаха по-бледи. Защото Израел се оказа приказна страна, изникнала сякаш по волята на боговете насред пустинята. Не случайно една от шегите на туристите от САЩ беше, че кибуците – селскостопанските комуни – са толкова хубави и подредени, защото са изградени в най-плодородните оазиси. А истината беше точно обратната – те бяха така старателни изградени, че превръщаха пустинята в оазиси.
Дори в градовете строителството беше като в приказка: първо изграждаха инфраструктурата – канализация, водопроводи, електроснабдяване, после пътищата, училищата, улиците и магазините и чак след това се залавяха за самото строителство. А когато жилищата бяха почти готови, идваха камионите с чимове трева, застилаха с тях готовите площадки за паркове, прекарваха система от тръби и маркучи до всяко дръвце и зелените площи бяха готови за бъдещите жители.
Край Яфо, предградие на Тел Авив, с интерес разгледа един музей за събитията от 1948 година. Тогава десницата сред населението на Израел била слаба, но дръзка. Ядосани на постоянните провокации на местното арабско население срещу съседния еврейски град, те го нападнали яростно и прогонили жителите на Яфо толкова бързо, че яденето останало сервирано по масите или да ври в печките и огнищата. Разбира се, арабите бързо се окопитили и започнали да си възвръщат позициите, та се наложило редовната армия на Израел, командвана от левицата, да се намеси и да спасява дръзките нападатели от разгром.
От няколкото пътувания до Израел остана с впечатлението, че страната е на път да се превърне в град държава: толкова бързо до вчера пусти райони се застрояваха и сливаха. Кварталите на София с нищо не бяха по-различни от градовете край Тел Авив, но софийските Младост, Дружба или Люлин бяха по-слабо урбанизирани, с неоформени центрове, училища, магазини. Мошав Шилат (мошав е наименованието на селскостопански кооперативи с по-ниска степен на колективизация от кибуците) беше нагледен пример в това отношение: напълно откъснат от света при първото му гостуване със своите 31 къщи и един магазин, макар и подреден и снабден като голям търговски център, бе обкръжен скоро от няколко модерни градчета, които оставиха в миналото неговата изолация.
ЙЕРУСАЛИМ
Разстоянието от Тел Авив до Йерусалим не е голямо и в същото време е огромно. Не случайно в Израел се шегуват, че докато в Хайфа (голямо северно пристанище) се работи и в Тел Авив се веселят, в Йерусалим се учи. Древната столица на три религии е център не само на образованието, но и на вярата. Никога Виктор не срещна толкова брадати евреи, с традиционните (останали от облеклото на полските панове) черни широкополи шапки, с къдрави бакенбарди, както в религиозните квартали на Йерусалим.
Самият град, целият изграден от бял йерусалимски камък, имаше някак извънземен вид. До 1967 година източната част на града принадлежала на тогавашната Трансйордания и беше отвоювана с огромни усилия и много жертви. Само Еврейският университет, охраняван от отряди на ООН, беше като малък остров в арабския град и снабдяването му с провизии и хора ставало периодично.
В ХІХ век населението на града било предимно еврейско, но нощем жителите се бояли да излизат извън крепостните стени, за да не станат жертва на грабежи и убийства от околните араби бедуини. Напразно милионерът филантроп Монтефиори, влиятелен британски евреин, построил модерни къщи за сънародниците си извън крепостните стени – хората предпочитали да живеят заврени в старите си жилища, но все пак живи. Постепенно Монтефиори смъквал цената на жилищата и накрая ги подарявал безплатно на онези, които най-сетне се осмелили да ги заселят. Така възникнал новият Йерусалим на запад от старите крепостни стени. И сега арабите живеят само в стари квартали, които веднага можеш да отличиш: вместо китна, макар и изкуствено поддържана зеленина, в тях се виждат само хилави маслинени дръвчета, дори когато става дума за здания с разкошна архитектура.
Съвсем редом се намират свещените за трите единобожки религии светини: Стената на плача (Западната стена на древния храм на Соломон), край която се молят религиозните евреи, джамията Ал Акса, от която мохамеданите смятат, че е излетял към небето духът на техния пророк Мохамед и хълмът Голгота, на който е разпънат според християнските евангелия Исус.
Виктор остана изумен в деня на първата годишнина от Интифадата: в оживените търговски улички на Стария град, където предлагат своите разнообразни стоки продавачи араби, изведнъж се появиха младежи, които шепнешком нареждаха по обяд да започне поредната стачка. За продавачите това направо бъркаше в джобовете им, защото означаваше да спрат да продават и съответно да печелят и те плахо се озъртаха колко ли минути ще успеят да отложат изпълнението на подадените от лидерите им заповеди, но накрая все пак спускаха с трясък ролетките и си отиваха по домовете.
След обяд започна бойната част на Интифадата: от всякъде заприиждаха момчета с джобове, пълни с камъни и избирателно започнаха да ги мятат по израелците, като внимаваха старателно да не засегнат с ударите си някой чужденец, потенциален купувач на стоката им на другия ден. Появиха се и машините за хвърляне на камъни, с които израелската армия отговаряше на нападенията, но по-ефикасни бяха бомбите със сълзлив газ, които разпръсваха притежателите на камъни.
Вечерта с колата на две жени, негови близки роднини, Виктор отиде на околните баири, откъдето най-добре се виждаше градът, осветен от залязващото слънце и от първите лампи. Изведнъж отнякъде се появиха младежи араби, които настоятелно им предлагаха илюстровани картички, кръстчета и друга артисала поради стачката стока. Отначало Виктор изтръпна, защото като нищо можеха да ги нападнат и трудно някой би им помогнал, но младежите изглеждаха миролюбиво настроени. Така и не се разбраха кой е виновен за слабата търговия и спада в туризма.
Не така беше положението след час, когато по шосето една кола с шофьор арабин неочаквано ги застигна и се опита да ги изхвърли от пътя в канавката. Спаси ги само умелото шофиране на неговата балдъза. По улиците, по които минаваха, ту тук, ту там можеха да се видят паметни плочи на жертвите на атентати. Дори в автобуса, с който се прибираше вечер при шурея си, пътниците на определени места затваряха прозорците от нечуплив плексиглас, за да се предпазят от нападения с камъни. Племенникът му, който живееше и работеше в Яфо, ужасен емигрира в Париж, когато в съседния магазин кротки до вчера араби заклаха без всякаква милост своя работодател по нареждане на ръководителите на Интифадата.
Един братовчед на жена му, Аврам, му подари една туристическа обиколка из най-предпочитаните околни градчета. Беше в Назарет, където е отраснал според легендата Исус, стана „хаджия”, като посети църквите в Йерусалим – православна (най-голямата), коптска и католическа, отиде до Витлеем, където е роден Исус, но най-силно впечатление му направи гробницата на Авраам, Исак и Яков, еднакво почитана от евреи, християни и мюсюлмани заради почитта им към прародителите на трите религии. Узна, че единствено генерал Моше Даян, поради любовта му към археологията, се е спуснал в нея – днес тя е старателно охранявана от местните араби.
МЪРТВО МОРЕ
Специално място в спомените му заемаше екскурзията да Мъртво море – 400 метра по-ниско от нивото на световния океан и 1200 метра под нивото на Йерусалим. Уж беше декември, а жегата все така го притискаше. Червените скали наоколо бяха като декори на извънземен театър и нищо, дори модерните хотели и химическите заводи за соли от дъното на морето, не бяха в състояние да променят това усещане.
Влезе в морето – с джапанки, естествено, защото дъното беше покрито с бодливи кристали сол, които можеха да срежат краката му. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-леко ставаше тялото му, докато в един момент усети, че плава като коркова тапа на повърхността. Излегна се върху водата и нарочно взе вестник в ръка – без никакви усилия продължаваше да плава на повърхността на гъстата лековита вода.
Бяха му разказали, че нивото на река Йордан, единствената, която се влива в морето, непрекъснато намалява поради използването й за напояване и водоснабдяване и че морето, чиято повърхност до неотдавна е било на 380 метра под морското равнище, е спаднало с двадесет метра. Беше осъдено на пресъхване поради силното изпаряване и намалелия приток на вода. Съществуваше един проект за построяване на канал до Средиземно море – той не само щеше да спаси морето, но и щеше да намали огромната концентрация на сол, но Йордания, която е на другия му бряг, се бе възпротивила поради опасността за екологията. След години се появил друг подобен проект – този път за канал до Червено море, но само Всевишният може да каже дали му е писано да се сбъдне.
МАСАДА
Един виц гласи, че евреин от САЩ се похвалил на свой приятел, че има намерение да посети Израел. „Добре, ами следобедът какво ще правиш?”, запитал го приятелят. И наистина, Израел е толкова малък, че може да бъде обиколен за един ден. Та недалеч от Йерусалим сред пустинята се издига крепостта Масада. Тук преди две хилядолетия разбунтувалите се евреи били обкръжени от огромна римска армия. Макар че запасите им от вода и храна не били изчерпани, останалите еврейски бойци се проболи взаимно, за да не се предадат живи на врага (досущ като Кочо Честименски две хилядолетия по-късно).
И сега посетителите с изумление виждат сложните канали, по които бунтовниците се снабдявали с вода. Отношението към саможертвата им е двояко – от една страна, никой не може да отрече героизма им, но от друга самоубийството противоречи на каноните на еврейската религия.
КИБУЦИТЕ
Знаете ли, че чешмите с топченце, в които с ръчката може да се регулира силата на топлата или студената вода, са изобретени в един кибуц? Че в кибуците млеконадоят е толкова висок, че кравите, даващи под 10 хиляди литра годишно, ги изпращат за клане?
Много силно впечатление в Израел му направиха кибуците. Първите от тези комуни са били създадени в края на ХІХ и началото на ХХ век от идеалисти, предимно руски евреи, но и от други страни, включително от България. Стремежът им е бил на основата на равния труд и еднаквото задоволяване на нуждите им да осигурят на членовете си равноправие и отказваното им в родините им щастие.
През двадесетте години на Двадесетия век на основата на кибуците възникнали Всеобщият профсъюз Хистадрут, който се борел за социалните им права, и армията, която защитавала както самите кибуци, така и възглавила борбата им за независимост от Османската империя, а по-късно и от английския протекторат. Втората световна война довела в кибуците оцелелите жертви на европейския Холокост – и така възникнали полски, чешки, немски и други кибуци. Противно на смисъла им, възникнали и религиозни кибуци, в които се съблюдавали стриктно религиозните изисквания по отношение на храната, на възпитанието на децата и на поведение на членовете им. Децата на хората в кибуците били по-късно най-предани патриоти на новосформираната еврейска държава, бранители на независимостта й, високообразовани членове на израелското общество.
Виктор посети много кибуци с различна насоченост. В един от тях, Яд Мордехай, недалеч от границата с Газа, видя пресъздадена битката през Войната за независимост от 1948 година. Битка, в която наред с жените и децата били охранявани и водните кули със спасителните запаси от питейна вода. В друг разгледа с любопитство детските градини, болниците за рехабилитация, посещавани от излекувани пациенти от цялата страна, в трети посети старческия дом за престарелите жители на самия кибуц.
Днес кибуците, основа на изхранването на Израел, вече са доста различни от идеите на създателите им. Отдавна вече не се счита за срамно използването на наемен труд на хора извън населението на кибуца. Все по-често членовете на кибуците вземат при себе си своите дечица, за да усетят радостта от тяхното израстване и възпитание. Много от предишните основни култури, отглеждани в началото, като портокали и лимони, отстъпват място на други, при които разходът на вода е по-нисък, както и на индустриални производства с високо съдържание на научни технологии.
И все пак основното в кибуците остава неизменно – те и днес са главен производител на храни, а заплащането на труда на членовете им е равно. Всеки според възможностите си, всекиму според нуждите му. (Звучи ли ви познато?)
Виктор беше и на Голанските възвишения – от там преди години сирийците обстрелваха кибуците край Галилейското езеро (Тиберия), основен източник на вода на Израел. Беше и в северните райони, които са с природа близка до българската, и в пустинята Негев, където водата е по-ценна от петрола. Беше в болници на най-високо научно равнище (една от тях със стъкрописи на Марк Шагал), и в театри, където всяка постановка бе образцова. И навсякъде изпита възхита от своя народ, превърнал родината си от пустиня в райска градина. Където вече най-ценени са не онези, които пресушаваха блата, а хората, които даряват света със своята изобретателност, с научния си продукт – това върхово постижение на човечеството. Не случайно последният виц, който беше чувал, гласеше, че един християнин се похвалил на един евреин с големите си празници – Великден, Коледа, Нова година. „А, и ние имаме големи празници – отвърнал евреинът. – Такива са Рош а шана, Пасха, Раздаването на Оскарите и на Нобеловите награди.”
ЮГОСЛАВИЯ
Годините минаваха, нещата се променяха, за добро или за зло. Тълпата се люшкаше от една посока в друга, сваляше правителства и поставяше на власт други с напразната надежда да заживее по-добре. Но винаги ставаше като в приказката за оня кмет, когото разгневените съселяни съблекли гол и го оставили на мухите да го хапят. Минал един другоселец, съжалил горкия човечец и започнал да гони мухите. „Не ги пъди – обадил се кметът. – Ще дойдат други мухи, по-гладни и жестоки, а тези поне са се наяли.” Селяните си взели поука и бързо изкъпали и облекли своя кмет, защото винаги се намирали по-гладни и ненаситни мераклии за власт.
По това време Виктор работел като кореспондент на западна агенция. Всичко минавало през главата му, но най-силно впечатление му направили войните в съседна Югославия. Хубава страна била тя – уредена, по-богата от родната му България, но и пълна с проблеми. Убедил се в това през 1990 година, когато бил на почивка в Пировац, Хърватско. Е, нямали си златен пясък по плажовете, както в Златните пясъци, но водата в морето била топла, смокините се наливали със сладък сок, а красотата на Шибеник и Дубровник била несравнима.
И ето, че пое в обратен път. Имало стачка на железничарите и той не знаеше ще може ли да отведе жена си жива и здрава у дома. Все пак влакът тръгна. На границата между Хърватско и Сърбия проверките бяха като на държавна граница. От хората разбра, че същия ден над града, населен главно със сърби, прелетели хърватски хеликоптери – да не се забравя кой командва в Хърватско. Малко след тях прелетели сръбски МИГ-ове – да не се забравя, че това е част от Югославия.
„Трябва да им дадем да разберат на всички у кого е силата!” – сподели с него един сърбин, с когото се запозна в София. „Но това значи война, а войната означава човешки жертви!” – отговори му Виктор. „Е, ще загубим може би пет-шест хиляди души, но ще им покажем завинаги кой командва в Югославия!” – уверено твърдеше сърбинът.
Виктор знаеше какво е война и остана поразен от оптимизма на сърбина.
„До половин година в тази страна ще избухне война”, сподели той мнението си с началника си, който беше със седалище в Белград.
Сбърка с около месец. През пролетта на 1991 година войната избухна – къде почти само театрална, като в Словения, къде истинска, като в Босна и Херцеговина, в Хърватско, в Косово. И за да бъде кашата пълна, там се намеси и НАТО. А това не предвещаваше добър край за Сърбия.
БЕЛГРАД
През пролетта на 1999 година Виктор получи от началника си предложение, равносилно на заповед, да замине за Белград и да помогне в отразяването на войната. Колегите му от Белград направо изнемогваха. Знаеше за бомбардировките на НАТО срещу министерства и срещу посолството на Китай в югославската столица, за хилядите косовски бежанци в близки и далечни страни, за ракетите, които падаха не само в Югославия, но и в България (за щастие, за момента без жертви).
Ако някое правителство му беше омразно, то това бе правителството на Костов, приватизирало по престъпен начин труда на няколко поколения българи, но не можеше да не признае и нещо положително: Костов не допусна в България бежанците от Косово, които бяха потенциални трафиканти на наркотици и на оръжие, а се отърва с издръжката на един техен лагер в Македония.
Месец преди поканата Виктор беше изкарал първия си инсулт. Първата телеграма, както навремето беше казал един негов колега. Беше го прекарал на крак, но последиците бяха налице.
Както и очакваше, първият опит да влезе в Югославия с автобус се провали. Той беше кореспондент от страна, воюваща срещу Югославия и не се учуди, когато на границата го спряха и беше принуден на другия ден да се завърне в София. Изчака десетина дни, докато бюрократичната машина на югославското посолство се задвижи и най-сетне замина отново, този път с акредитация от вестник „Дума”, който по онова време почти единствен подкрепяше каузата на Югославия, която сама се беше опълчила на най-могъщия военен пакт.
Този път достигна до Белград без проблеми. Вярно е, че около Ниш чуха трясъка от бомбите на НАТО, че на няколко места автобусът мина по дървени мостчета с минимална ширина, с които бяха заменени широките бетонни мостове, разрушени от американските бомби, но това беше някак в реда на нещата.
Виктор никога нямаше да забрави първата нощ, прекарана в агенцията, на единадесетия етаж на висок блок в центъра на града. Не го учудиха нито ревът на самолетите на НАТО, нито ожесточената, но безплодна стрелба на зенитните оръдия – това също беше в реда на нещата. Но избухването почти редом на една авиационна бомба (това „почти редом” беше от порядъка на триста метра) направо го стресна. Грохотът беше ужасен. Виктор, който заедно с колегите си беше излязъл на балкона, инстинктивно се дръпна назад и само жестът на един негов колега, Боян, който го прихвана през рамо, му помогна да се вземе в ръце.
После… После всичко тръгна по отъпкания път. Виктор беше настанен в един стар, но удобен хотел на около петстотин метра от офиса на агенцията. Работеше само нощем – на мястото на една колежка, Олга, която беше доста изнервена и уморена.
Гледаше да отиде в офиса по-рано вечер, преди спирането на тока, за да не остане в асансьора между етажите. По пътя изяждаше една „плескавица” – голямо печено кюфте със салата, ако, разбира се, имаше ток, за да опекат питките хляб. Ако ли не, хапваше няколко бисквити, за да залъже глада. На няколко пъти му се наложи да се изкачва или да слиза пеша – той, който беше прекарал инсулт и когото лекарят беше посъветвал да не изкачва повече от няколко стъпала, изкачваше по единадесет етажа до офиса и падаше смазан на първото кресло, което му се изпречеше. Веднъж съобщиха за две мощни бомби, паднали в съседно министерство. Виктор остана изумен, защото не ги беше чул, а това беше невъзможно. После съобщиха, че бомбите кой знае защо не избухнали. Водеше се и психологична война – веднъж с листовки предупредиха хората да не минават по един от мостовете в града, който щял да бъде бомбардиран. Така и не последва бомбардировка, но цените на такситата скочиха в пъти.
Годините бяха казали своето. На 59 години Виктор беше диабетик и три пъти на ден си биеше общо пет инжекции инсулин. Беше оставил лекарството в хладилника, но колко ли щеше да издържи то на постоянното спиране на тока? Боян го беше посъветвал да провери в близката аптека дали не може да си набави пресен инсулин. Послуша съвета му. Цената му беше достъпна за него – осем марки ампулката, но инсулин нямаше и никой не можеше да му каже дали и кога ще пристигне.
Работеше заедно с Ивана – красиво момиче, което му превеждаше новините, достигащи по телекс, по радио или по телевизия, за да ги предаде на съответния език в централата на агенцията. Новините не бяха никак розови. Бомбардирани старчески домове с двадесетина жертви, разрушени мостове, бомби в градчета в пазарен ден. Особено го покърти новината за едно момиче от Белград, потърсило повече сигурност в далечната провинция, но станало жертва на бомба на НАТО. Или за един свещеник, който се опитвал да успокоява съгражданите си, преди да бъде разкъсан от бомба.
След като завършеше смяната му, някъде около шест часа сутринта, изминаваше обратния път. Градът още спеше. Изчакваше на някое кресло докато ресторантът на хотела започнеше да сервира закуски, после хапваше ежедневния омлет и изкачваше, обикновено пеш, петте етажа до стаята. Трудно спеше през деня, особено на светло, но пердетата бяха плътни.
Когато най-сетне ставаше, тръгваше да обикаля из града. Беше като в празничен ден. Училищата не работеха, защото в тях, вместо в казарми, се приютяваха запасняците. Улиците гъмжаха от ученици от всички възрасти и от старци пенсионери, които достолепно се разхождаха по улиците на Белград.
Нямаше и следа от паника. На много места виждаше закачени афиши с надпис „Таргет” и изрисувана мишена – демек, ако решите да хвърляте нови бомби, улучете нас. На една стена видя графит, който гласеше: „Късно си, Марко, на Косово поле дошъл!” Имаше, макар и редки, антиправителствени лозунги.
Посети и кварталите с разрушените сгради на министерства – бомбите бяха проникнали от покрива до основите, сякаш това не беше железобетон, а пита кашкавал. Не беше разрешено снимането, но никой и не му попречи. Грозна картина!
Изяждаше понякога парче пица на централния площад, прескачаше до пресцентъра, където се беше акредитирал – оказа се, без особена необходимост, после се връщаше в хотела, където група шахматисти охотно го приюти в редиците си. Понякога шахматистите го питаха с укор – защо и вие, българите, ни предадохте. Нямаше какво да им отговори, освен, че беше изпратил осем репортажа в „Дума”, цитирани и от ТАНЮГ. Е, и какво от това?
Веднъж един от шахматистите разпалено взе да говори за Милошевич. Написал ли е нещо за него? Как геройски се опълчва на американците? Не, не беше написал. Но беше готов да го цитира него, ако в писмена форма изложи мислите си. Обеща да го стори на другия ден. И не го направи. Вероятно някой от съиграчите му го беше убедил в противното.
Един ден отиде отсреща до Еврейския център да вземе интервю. Видя с очите си радиоапаратурата, с която поддържаха връзка със събратята си в Сараево. Там жертвите бяха многобройни, но конвоите на международните еврейски организации бяха успели да изведат извън града много от застрашените. От Белград също се бяха евакуирали някои евреи, живеещи близо до летището или до други постоянно бомбардирани обекти. Останалите стоически издържаха на несгодите на военния недоимък и на липсата на ток и вода.
Рядко макар, но успяваше да се свърже по телефона с близките си в София. Знаеше, че снаха му Боряна, в напреднала бременност, беше с тежко заболяване на жлъчката и се налагаше да бъде оперирана. Но щеше ли да оцелее бебето – това и лекарите не знаеха.
След осемнадесет дни облаците започнаха да се разнасят. Уморена Югославия беше склонила да подпише примирие. До мира още беше далече, но престоят на Виктор в Белград вече нямаше смисъл.
Пое по обратния път за България. Шефът му го посъветва да „прескочи” до Прищина, но силите не му стигнаха. Беше се „навоювал”!
ОТНОВО У ДОМА
Да се прибереш от пътуване у дома не винаги е празник. Снаха му беше претърпяла тежка операция, синовете му работеха и учеха в Нов Български Университет, роди се поредното внуче, русо и бяло, съвсем различно от братчето си. С времето тези коси щяха да потъмнеят, а малкото бебе щеше да надмине по килограми и сила брат си, макар пък баткото, вече ученик, да се изявяваше като отличник на класа.
Без да е преживяла война, България беше съсипана. Народът се люшкаше към една или друга партия, като вярваше ту на 800-те дни на хазартния си бивш цар, ту на популистките лозунги на „Атака”. В същото време хора с висше образование ровеха из кофите за боклук, а деца на престъпни мафиоти караха луксозни коли.
По ъглите на столицата или по морските курорти босове на тъмния свят ставаха жертва на убийства – същинско Чикаго на Балканите. Телевизията беше изпълнена с американски бълвоч – пистолетни изстрели, разврат и само от време на време нещо по-свястно.
В тази мрачна картина имаше и светли петна. Такива бяха двете пътувания до Испания – една прекрасна страна, преодоляла миналото си, концертите на сефарадски песни, изнесени от жена му в Естеля и Валядолид, срещите в тази прародина и на двамата. Един пример и надежда за България.
И все пак картината беше мрачна. България вече беше член на НАТО и кандидат член на Европейския съюз, но това беше една тъжна, различна страна. Една бедна роднина в богато семейство.
Инсултите на Виктор бяха станали вече три, плюс две ампутации и няколко други лекарски интервенции. Вече се беше оттеглил от работата като кореспондент – човек трябва да съумее да се оттегли навреме. Но продължаваше да пише, макар и по-рядко. Радваха го само внуците – най-голямата от тях в Канада, вече на 18 години. Преди евреите бяха хора с диаспора из цял свят, сега това ставаше и с българите. У дома оставаха само старците, инвалидите, хората с бастуни. Както гласеше един виц от Уругвай, „последният да загаси лампата”. Но пък други мераклии да закупят имот в България идваха от цял свят – природата беше създала страната в един кът от рая.
Често ходеше по погребения – негови връстници бяха прекъснали земния си път. Но това ставаше не само у нас. Негов приятел загина в атентат на пазара в Тел Авив.
Дали и на него не му беше време?
