През май 1960 г. в Хавана излиза за първи път от печат книгата на Ернесто Че Гевара „Партизанската война“, от която представяме няколко откъса във връзка с тройната годишнина на аржентинския лекар-революционер през 2007 г.
… Бяхме изненадани от силата на съпротивителния огън. Алмейда ме напусна, за да застане отново начело на групата си, и в този миг един другар остави пред краката ми сандък с патрони. Спомням си отлично лицето му поради изписания на него страх. Посочих го, а той отговори нещо като: „Сега не е време за патронни сандъчета“ и незабавно се затича по пътя към тръстиковата плантация (по-късно той беше убит от палачите на Батиста). Може би това бе първият случай, когато трябваше да разреша дилемата: да избирам между лекарския си дълг и дълга на боеца-революционер. Пред краката ми лежаха раница, пълна с лекарства, и едно патронно сандъче. Бяха прекалено тежки, за да ги нося и двете едновременно. Вдигнах сандъчето с патроните, оставих раницата и се спуснах да прекося полянката, която ме отделяше от захарната тръстика. Спомням си отлично Фаустино Перес, който бе коленичил на пътя и стреляше с автоматичния пистолет. Един другар, на име Арбентоса, се движеше близо до мен по посока на захарната тръстика. Картечен откос, който не се различаваше от останалите, улучи и двама ни. Почувствах силен удар в гърдите и остра болка във врата. Реших, че с мен е свършено. Арбентоса, от чийто нос, уста и зинала голяма рана, причинена от куршум калибър 45, бликаше кръв, извика нещо, подобно на: „Убиха ме!“, и започна да стреля съвсем безцелно, тъй като в този миг около нас не се виждаше никой. Както бях паднал на земята, казах на Фаустино: „Светиха ми маслото“ (спомням си обаче, че изказаното бе по-силно). Той ми хвърли поглед, без да спира да стреля, и ми каза, че няма нищо страшно, но в неговите очи се четеше присъдата, продиктувана от естеството на раната…
Нападението започна в два часа и четиридесет минути сутринта и жандармеристите оказаха по-голяма съпротива, отколкото очаквахме. Имаше един сержант, който на всяка наша покана да се предадат, отговаряше с огън . Даде се заповед да хвърлим по казармата нашите стари ръчни гранати, бразилско производство. Луис Креспо хвърли своята, а аз — моята. Обаче не избухнаха. Раул Кастро хвърли динамитна бомба, но без взривител, която също не избухна. Явно трябваше, макар и с риск на живота ни, да се приближим и запалим постройките. Универсо Санчес се опита да направи това пръв, но не успя. И опитът на Камило Сиенфуегос бе неуспешен. Накрая Луис Креспо и аз се приближихме до една барака, която моят другар запали. При светлината на пожара установихме, че е само един склад, където се съхраняват кокосовите орехи от близката палмова гара. Пожарът обаче уплаши жандармеристите и те започнаха да напускат полесражението. Един от тях в бягството си едва не се натъкна на пушката на Луис Креспо, който го рани в гърдите и му отне оръжието. …
Селянинът изпълни поръчката и ме снабди с достатъчно количество адреналин. Вървях, като се крепях на всяко дърво и на своята пушка, придружен от един обхванат от ужас боец, който се разтреперваше, щом някъде се чуеха гърмежи, и изпадаше в нервна криза всеки път, когато астмата ме караше да се закашлям на някое опасно място. Вървяхме цели 10 дни, докато стигнем отново къщата на Епифанио Диас, а това разстояние нормално се равняваше на еднодневен преход. Срещата трябваше да се състои на 5 март, но бе невъзможно да стигнем там в уречения ден. Военната блокада на района и невъзможността да се движим бързо бяха причината да стигнем до гостоприемния дом на Епифанио Диас едва на 11 март…..
Без да даваме на противника да си поеме дъх, решихме да парализираме незабавно главното шосе и на 21 декември атакувахме едновременно Кабайгуан и Гуайос — селища, разположени край шосето. Гуайос капитулира след броени часове, а деветдесет войници от гарнизона в Кабайгуан се предадоха няколко дни по-късно. Договорихме се за предаването на гарнизона на следната база. Пускахме на свобода бойците, при условие, че ще напуснат установената от нас освободена територия. По този начин се даваше възможност да спасят живота си, а ние получавахме оръжието им.
…
Спомням си един епизод, който е показателен за духа на нашите бойци в последните дни. Известно време преди атаката на Санта Клара смъмрих един боец, който намерих да спи посред сражението. Той ми отговори, че му било взето оръжието, тъй като стрелял, преди да се даде заповед. С присъщата ми рязкост аз му бях казал тогава: „Ако си способен да го направиш, излез на първа бойна линия и обезоръжи някой неприятелски войник. Така ще се сдобиеш отново с пушка!“
Когато се сражавахме вече в Санта Клара, аз отидох в полевата болница, за да укрепя духа на ранените. Един умиращ допря ръката си до моята и каза: „Спомняш ли си? Ти ме прати в Ремедиос да си намеря оръжие. Тук успях да го направя“. Това беше боецът, когото бях смъмрил. Няколко минути по-късно той почина, доволен, че бе доказал своята смелост. Такава е нашата революционна армия.
След като превзехме електроцентралата и цялата североизточна част на града, съобщихме по радиото, че Санта Клара вече се намира почти изцяло под контрола на революцията. Спомням си, че в това съобщение, което разгласих в качеството си на главнокомандващ на Въоръжените сили на Лас Виляс, трябваше с болка да известя на кубинския народ за смъртта на капитан Роберто Родригес, по прякор Ел Вакерито. Този нисичък младеж, командир на взвод на „самоубийците“, бе рискувал многократно живота си в борбата за свобода. Взводът на „самоубийците“ беше пример на революционен морал и в него постъпваха само доброволци, които се подлагаха на предварителен подбор. Всеки път, когато някой загинеше — а това се случваше във всяко сражение — и трябваше да се посочи кой от кандидатите ще бъде зачислен към взвода, отхвърлените преживяваха тежко решението, като някои дори плачеха. Беше любопитно да се види как тези закалени бойци изявяваха благородството на младостта си, като проронваха няколко горчиви сълзи, задето не са били удостоени да заемат първо място както в боя, така и в смъртта. …
Подбор Иван Аладжов
