КАТО ОТ ЯСНО НЕБЕ

0
189

Ла Пас — Боливия
Светците от Валегранде не са напускали мястото, където бе убит Ернесто Че Гевара.

„Момче, идваш да ме убиеш, нали? Ясно, изпратили са те. Кажи след това на командира си — Че не се пише с апостроф… Почакай още малко, искам да се изправя, но раненият крак много ме боли. Сега ще видиш как умира един мъж. Хайде сега, стреляй, по дяволите!“

Така е било тогава — на 9 октомври 1967 г. Това разказва убиецът — боливийският войник, когото цял свят знае, защото той разстреля Че Гевара, изпълнявайки заповед. А споменът за това свое деяние и до ден днешен той се опитва да удави в алкохол.

До този ден Валегранде бе просто един забравен малък град в Югоизточна Боливия, между Санта Крус и Сукре, ограден от скалисти планини с трудно достъпни долини, в които са се сгушили няколко заспали, откъснати от света селца. Това е местност, изложена през деня на безмилостния пек на слънцето, а през нощта — на непоносим студ. Навсякъде тук цари ужасяваща бедност и безкрайна летаргия, която не един път е докарвала Че Гевара до ръба на отчаянието.

Всъщност жителите на Валегранде дотогава не знаеха какво точно се случва около тях. Чували бяха, че в гъсталаците бродят брадати мъже, които понякога се появяват при селяните, за да получат храна. Но страхът на местните тогава надделя над любопитството им. По-късно военните преместиха дори командния щаб в едно здание във Валегранде, близо до летището и до гробището. Там те откарваха убитите партизани и оттам изчезваха следите на труповете им. Както и тези на Че и Таня (германката Тамара Бунке е партизанка в отряда на Че — бел. прев.). Някои жители на Валегранде помагаха на войниците в това.

От тези дни насетне вече нищо нямаше да е както преди в малкото градче. През следващите 30 години постоянно се ширеше страхът, че някой може да си спомни за нещо. Все някой заявяваше, че знае къде са заровени убитите, но така и никой не успя да ги открие. Чудно защо? Може би е имало достатъчно причини те да бъдат погребани на скрито място.

Но кое накара през октомври 1995 г. бившия генерал Марио Варгас Салинас, — който по онези времена бе получил заповедта да скрие трупа на Че — да проговори и да разкрие голямата тайна, и до днес остава неизяснено. Салинас разказа на американския журналист Джон Лии Андерсън, един от реномираните биографи на Гевара, че останките на партизаните са под пистата на летището във Валегранде. След това стартира мащабна, трескава акция за намирането им. От Аржентина пристигнаха специалисти антрополози. Салинас се появи с представители на местната власт и очерта периметъра на мястото. Мъже от Валегранде прекопаха набелязания терен. На ръба на изкопите клечаха журналистите, за да отразят голямото събитие. Ден след ден, часове наред в изпепеляващата жега, цели две седмици. Но изведнъж Салинас реши, че не си спомня добре къде точно е мястото. „Аз винаги съм казвал само, че е в близост до летището. Не съм използвал понятието писта, това е нещо друго…“ Никой не повярва, че не си спомня. Още през 1987 г. в рекламната част на своята книга „Че — мит и реалност“ той бе споделил, че смъртта на партизанина е била централното събитие в живота му. А неговият труп е трябвало да бъде закопан на тайно място, за да може Че да бъде изтрит от паметта на хората. И изведнъж Салинас не можел вече да си спомни за местонахождението.

Когато стана съвсем ясно, че генералът се подиграва с всички, той неочаквано изчезна. Говореше се, че бил забъркан в наркобизнес и затова избягал в Колумбия. А със сензационните разкрития той искал да възстанови реномето си. Други смятаха, че това било само сценарий, иницииран от най-висши кръгове. Тогавашният боливийски президент Санчес де Лозада бе дал зелена светлина за разкопките и бе разгласил намерението си да изпълни, макар и със закъснение, своя хуманен дълг към кубинците и към близките на боливийските жертви, но виждате ли, за съжаление генерал Салинас вече не си спомнял точно. И ако той не се сеща, който би трябвало да знае къде е гробът, кой друг тогава ще знае?

Веднага след това събитие тишината отново се върна на пистата на Валегранде. Повечето журналисти си заминаха и само няколко непоколебими останаха, за всеки случай. И точно тогава се случи чудо.

Когато потеглиха от Санта Крус, вече бе тъмно като в рог. През целия път се виждаше само няколко метра напред, докъдето осветяваха фаровете на колата. Под колелата се усещаха камъните и дупките на пътя, от дясната му страна бе само стена от скали, а отляво — невидима в тъмнината пропаст. Безброй серпентини, пътят бе тесен, а изневиделица изникваха хора, натоварени с чували и кошове, на път за вкъщи. Боливиецът на волана се смееше, че неговата спътничка постоянно се страхува. Той шофираше внимателно, с не повече от 40 км/ч. И въпреки това на едно място колата му неочаквано се завъртя около остта си. Жената се вкопчи в ръката му, преди да се ударят в една скала. Шофьорът само се усмихна — боливийците усещат страха едва на следващия ден. Той се опита да върне колата отново на пътя, но изгуби контрола и се блъсна в отсрещния откос на пътя. Внезапно те усетиха светлина като от светкавица и насреща им се появи мъж. Като че е паднал от небето, си помисли жената, и не бе в състояние да помръдне. Мъжът вън викаше нещо, което и двамата така и не разбраха. Шофьорът панически се опитваше да включи на скорост и им се стори цяла вечност, преди да успеят да потеглят от това място. Дълго не говореха нищо. След известно време шофьорът я попита, дали е видяла мъжа. Да, беше го забелязала. И Ј се стори, че той се бе появил от небето… Почувстваха се облекчени едва когато пред тях се появи табелката „Валегранде“. Бе малко след полунощ…

Една година по-късно те повториха това странно пътуване, но през деня. Искаха да открият отново мястото, където изведнъж се бе появил този мъж, като гръм от ясно небе. Караха бавно, спираха, мъчеха се да си спомнят. Първо се бяха ударили в една скала, а после в стръмния откос от другата страна на пътя. Но по цялата отсечка те видяха само скалите на откоса от дясната страна на пътя. От другата страна бе бездънната пропаст, в която можеха да паднат. А къде бе мястото на мистериозната им катастрофа? И въобще какво се бе случило тогава

„А ръце, имаше ли ръце?“ — питаха наобиколилите

Във Валегранде новината се разпространи светкавично, че на следващия ден гробът ще бъде открит. Чудото се бе случило. Някой анонимно се бе обадил на кмета или на местния префект и посочил мястото. На сутринта там се появиха аржентинските антрополози, полицаи и мъже с лопати, останалите журналисти, Джон Лии Андерсън и спешно пристигналият директор на кубинския Съдебно-медицински институт — Каняда де Аройо. Това бе на 5 км от Валегранде в шубраците на близките планини и въобще не в близост до летището. Започнаха да копаят и не след дълго намериха остатъци от човешко тяло. „А ръце, има ли ръце?“ — питаха наобиколилите. Да, имаше, ръцете му не бяха отсечени. Значи, това не е Че, а един от неговите бойци. Лойла Гусман, бивша партизанка и председателка на Сдружението на близките на изчезналите, разпозна по запазените ботуши и по остатъците от униформата, че това е боливиец. (Лойла бе участвала в градското партизанско движение в столицата Ла Пас, което е трябвало да бъде част от големия революционен проект, за който бе мечтал Че. Тя го бе виждала един-единствен път.) Насъбралите се бяха изненадани. Префектът освидетелства първата ексхумация в набързо импровизирана церемония в присъствието на прокурора на Валегранде. „С благословията на Бог, на правосъдието и на президента …“

След това събитие местността като че ли се пробуди от дълъг сън. И изведнъж всеки започна да си спомня по нещо. Хората се разровиха в спомените си, извадиха и снимки на Че и на Таня, с които някога и някъде се бяха сдобили. Започнаха да се разказват истории, които някой от някого бил чул, който пък бил видял, че …

Изведнъж хората започнаха да си спомнят какво се е случило онази нощ, когато Че и бойните му другари прибързано са били закопани в земята. Започнаха да водят журналистите по местата, където трябва да са тайните гробове. В близост до летището, на гробището, под младите фиданки в разсадника, в двора на бившия команден щаб…

Доня Роса, продавачка от пазара, си спомни, че в онзи ден е трябвало да отиде в болницата. А там били закарани и убитите, преди да ги заровят. Там тя е видяла Че. „Това бе той — един толкова красив мъж.“ През всичките години е крила неговите снимки в картонена кутия. И сега, вече без страх може да ги показва на своята внучка. Както и снимката на Таня, германката с аржентински паспорт.

Таня, партизанката, е обожавана като светица във Валегранде. Всеки познава историята на смъртта Ј, но никой не знае коя всъщност е била приживе. На снимката на Доня Роса се вижда едно подпухнало тяло без лице. Трупът дни наред е плувал по Рио Гранде, преди да бъде открит. Говори се, че монахини от един недалечен манастир са намерили убитата, измили са я и подготвили за погребение. Доня Роса е искала да отиде на погребението в гробището на Валегранде. Военните обявили, че достойно ще погребат избитите партизани. Дори президентът Бариентес, който лично е заповядал разстрела на пленените, оповестил, че ще им отдаде последна почит. Доста срамно е обаче, че тя бе ликвидирана по този начин, от засада, и то една жена. Но когато Доня Роса пристигнала на гробището, успяла да види само как прибързано изнасят един бял ковчег между паметните плочи. А никъде не видяла новоизкопан гроб.

Изведнъж се появиха стотици жълти пеперуди

На 70 км от Валегранде се намира Ла Хигера, малка изоставена община близо до каньона на р. Юро, последната крепост на пар­ти­заните. След 50 км с автобус се стига селцето Пукара, за което хората се сещат, че съществува само в началото на декември, когато там се чества голям празник на важен светец. По-нататък от Пукара придвижването е почти невъзможно, освен с джип или с магаре. И въпреки това някъде в пустошта след Пукара на една табелка до пътя пише „Че — Ла Хигера“. Ако на това място погледнеш назад, се разкрива един див, своеобразно красив пейзаж. Сините планини ярко се очертават на фона на бялото небе, а помежду им е безкрайна шир от засъхваща зеленина. Изведнъж полъхва ветрец и като от ясно небе се появяват стотици жълти пеперуди.

Ако човек има късмет, покрай него ще мине бял джип. Това е мобилната и единствена поликлиника за този планински район на Боливия, вътре седи „Бог“. Бог е лекарят, а заедно с лекаря с пълна сила се завърна и споменът за Че Гевара, който винаги е бил почитан като Бог.

Карлос Медина от Ла Пас е първият лекар в Ла Хигера. Той е завършил медицина в Хавана (Куба) и през 1992 г. е изпратен тук по инициатива на Центъра „Феликс Фарела“, за да изгради медицински пункт по образец на кубинската здравна система. „Когато пристигнах в Ла Хигера, за много хора моето идване бе истинско чудо, понеже те дори не знаеха, че думата лекар въобще съществува в испанския език“, споделя по-късно той.

По молба на селяните Медина устройва медицинския пункт в училището, където бе застрелян Че. Този хуманитарен проект на няколко пъти е заплашен от провал поради тежката икономическа ситуация, на която е изложена Куба. Понякога в продължение на месеци Медина работи без заплата. През 1996 г. той е сменен от друг млад лекар, който е от Валегранде и местните хора много се гордеят, че вече имат свой „собствен бог“. Междувременно над 2500 души от селата на региона могат се радват на медицински грижи.

Колкото боливийците едно време не разбираха какво правят Че и неговите брадати другари в планините, толкова повече сега те го обожават. С най-голямо желание биха задържали своя „Дон Ернесто“ при себе си и биха го погребали достойно на боливийска земя. Но точно за 30-ата годишнина от неговото убийство трупът му най-после бе открит и пренесен в Куба.

Подбор и превод от немски Иван Аладжов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук