Кольо Георгиев е един от водещите съвременни български драматурзи. Най-популярна е пиесата му „Съдии на самите себе си“. Автор е и на „Внимание, адска бомба“, „Изключителен шанс“, „Завръщане в бъдещето“, „Избор по вариантната система“, „Време за любов“, „Синьо-белият скреж“, поставени в много театри в България.
Десетилетия Кольо Георгиев е активна фигура в българския обществен живот, чието публично поведение е еталон за висока нравственост, съвест и морал. Автор на широко популярни прозаични книги и драматургия, той е едно от най-достойните лица на съвременната българска литература, безспорен майстор на художественото слово, талантливо и високо патриотично перо.
На братовчеда Борьо
Валеше отмаляло и незаканително дъждец. По предното стъкло на ладичката капките се стичаха по кирливи деренца към капака на мотора на топличко. Шофьорите от моя сорт, които са клинчили от лекциите по устройството на мотори с вътрешно горене и знаят само да въртят волана, постоянно ги гони шубето за възможна повреда, която при тяхната безпомощност е равна на катастрофа. Именно по тая причина щадях загадъчното електромоторче на чистачките и рядко ги включвах, примирявайки се с кално-сивия цвят на иначе прекрасно-пролетния вид на света отвъд стъклото, като разчитах на доброто си зрение и интуицията. Но забелязах стопаджийския знак на човек, прислонен до гигантски билборд, опитващ се да скрие глава между вдигнатите си рамене и ситно пристъпващ на място като нестинарка върху въглени. Тоя човек — хрумна ми докато отбивах — заслужава да бъде изобразен в пълен ръст на билборд вместо младите разголени градски нерези, на които се препоръчва при полов акт и за предпазване от СПИН непременно да употребяват презервативи, ако, разбира се, рекламата си поставя за цел да събужда човешко внимание, съчувствие и милост към събрата, изпаднал в беда. Спазвайки точка четвърта на не помня кой член от Закона за движение на моторни превозни средства по републиканската пътна мрежа, според която строго се наказва шофьор, опръскал дрехите на минувач, спрях образцово, отворих дясната врата и поканих с жест човека.
— Ако сте за София, можете ли да ме вземете? — попита той и докато се настаняваше на седалката, започна ненужно да обяснява: — Чаках в Кладница рейса, но той не дойде. Аварирал по пътя, както не за пръв път му се случва. И хайде ходом-марш за Рударци с моите кьопави крака… Пък и тоя дъжд! Дано не ви притеснявам…
Човекът понечи, но се отказа да изтръска мократа си некомплектна с доченото облекло разкошна баска барета, избърса я с ръкав и някак гузно я наложи. С нея той веднага ми стана симпатичен и сроден. Винаги са ме респектирали и са ми внушавали задгранична необикновеност притежателите на такива барети. И малко съм им завиждал и съм усещал неясна, необяснима реминисцентна болка за някаква несправедливост, извършена спрямо мен неизвестно кога, неизвестно от кого.
— Сам ли пътувате? — попита той с явната готовност на стопаджиите да забавляват шофьора в знак на благодарност за жеста, който им е направен.
Кимнах към задната седалка, където братовчедът Борьо лежеше в ембрионална поза на тежко ранен боец, пострадал за справедлива кауза.
— И никой да не се опитва да ме заприказва — предупреди сърдито той. — Ако не отговарям, да се смята, че съм умрял. Сега ми се е паднала прекрасната възможност да умра тъкмо когато за нищо не ми е мило на тоя свят. И аз като Николай Хайтов в последните си дни искам да заявя на всеослушание, че не ми трябва повече тоя скапан и гнусен живот… Ще ме баламосват те мен, че всичко било непредсказуемо и непредвидимо. И затоплянето на климата, и разширяването и свиването на озоновите дупки, и последиците на глобализацията. А те могат ли да си таковат…? Пък аз знам и мога да обясня защо мразя шопите…
Братовчедът Борьо дълбоко въздъхна и замълча. Човекът до мен беше готов да се сконфузи. Явно бе от породата на склонните да поемат върху себе си вината за всичко, което не е в ред около тях, дори и в природата.
— Можете — рекох му, за да го предпазя да приема нещата на свой адрес — да ми говорите каквото ви дойде наум, да ми давате съвети за карането, без да пипате волана. И не се притеснявайте да натискате при нужда въображаемите педали на спирачките под краката си — не ме дразни и не ме разсейва, уверявам ви.
Човекът се усмихна.
— Няма да стигнем до педалите — каза той. — От години не съм сядал зад волана. Моята жигула отдавна ръждясва под навеса. Забравил съм да работя с педали. Бюргерът ме отучи.
— В какъв смисъл бюргер? — престорих се, че не разбирам.
— Пръстите и на двата ми крака си отидоха под ножа на професор Мандалов — каза Човека. — Да видим, ще извадя ли късмет. Бюргерът не се задоволява с малко. Загледал се е по-нагоре от пръстите. Докторите засега не гарантират нищо. Пък ние, в края на краищата, не сме доктори, нали, никой не може да ни забрани да си мислим и мечтаем за хубавите неща. Не е ли така?
Човекът деликатно ме избави от необходимостта да измислям съчувствия и утешения. За което му бях благодарен. Дори нещо повече. Като всеки простосмъртен и, общо взето, плашлив пред фатума, винаги се окуражавам от живия пример как това уязвимо и всъщност беззащитно създание, наречено човек, намира сили да мисли и мечтае за хубави неща, когато предполага или вече знае, че е обречено на най-лошото.
— Ваши светлости — обади се отново Братовчедът. — Разбирате ли сега защо не бива да бъдат обичани американците. Те натрапват гадната си мечта да бъде благополучен и богат всеки посерко… И като ходи всяка събота и неделя в техните квакерски и баптистки църкви и синагоги, Бог му прощавал, че експлоатира и ограбва слабите и беззащитните по цялото земно кълбо. Те превърнаха в свой храм хладилниците и фризерите си. Аз обвинявам! Обвинявам американците, които измислиха закони да се дава на всеки кретен и дебил огнестрелно оръжие уж за самоотбрана и защита на личната собственост. Не искам нищо да ми отговаряте. Те заразиха цялото човечество със страстта да се убива. Но тероризъм било, когато човек или народ стреля по американец в защита на своята собственост. Те искат и от Борислав Бойчев да направят американец. Защото ако случайно днес той държеше в ръцете си калашник или еврейски УЗИ с два-три пълнителя, ливадите на село Кладница сега щяха да бъдат постлани с човешка леш, ако шопите изобщо имат право да се наричат човеци.
У Братовчеда в момента се бореше завършеният хуманист със свирепите, уж озаптени инстинкти на четирикракия еволюционен предшественик на човека. За мен нямаше никакво съмнение чия ще бъде победата, но трябваше да мине малко време. В момента той трябваше да завърши виртуалната екзекуция по мерите и поляните на Кладница, за да възстанови баланса между инкриминираното и наказуемо ЗЛО и легитимното, според божи и човешки закони, ДОБРО. Без такъв баланс животът се превръща в хаос, а светът — в царство на измамата и престъпленията. Окажеш ли се дори за миг в неговите предели, рухва и най-стабилната психика, а онова, дето се нарича стрес, взривява като тротил и най-закаленото от премеждия сърце. Което да се случи замалко и с Братовчеда, когато слязохме от колата пред неговото вилно място.
— Дай ми веднага нитроглицерин, две хапчета — протегна той ръка.
Подадох му блистер валидол, който като закоравял тютюнопушач винаги нося, за да опреснявам устната си кухина. Нитроглицерин не ми се е налагало да употребявам. Братовчедът схруска като бонбончета няколко хапчета наведнъж и подпря гръб в колата.
Във вилното му място като на селска мера щипеха тревичка десетина-петнайсет овце, козички и телета и се правеха на три и половина, че са навлезли в имота на Братовчеда. Недалеч от стадото се излежаваха и кикотеха компания брадясали подпийнали мъже. Като изпарения над кратер на действащ вулкан над тях лениво се стелеше облак от цигарен дим с воня на гадна джанкова шльокавица, която не можеше да понесе и вятърът. Без съмнение това бяха стопаните на животните. Но от мързел мъжете явно не бяха си направили труда да обяснят на добичетата си, че е забранено да пресичат свещените граници на чуждата собственост. Чиста заблуда обаче е, че те се почувстваха гузни и по тая причина се изсулиха като пръдня из гащи и потулиха по къщята си, щом заподозряха, че ще трябва да дадат отговори на някои наши въпроси. Пък и за каква нарушена свещена граница, за каква изобщо граница можеше да става дума! Нямаше и следа от такава граница. Изчезнала бе оградата от стоманизирана телена мрежа, предвидливо покрита с антикорозионна вносна боя заедно с циментовите колове; липсваха покритите с найлоново платно тухли и изолационни плоскости за стените отвътре и отвън на едностайното с кухничка алуминиево бунгало, поръчано в Шумен. Само купчините дребни отломки и ситен чакъл напомняха за мястото на десетте кубика профилиран гранит за основите и цокъла на бъдещата виличка, подбрани и докарани с триста зора от далечна кариера. За капак на всичко сякаш специално предназначени за чупене на човешки и животински крака зееха празни дванайсетте дупки на купените от Женския пазар и неотдавна засадени фиданки на мераклийски подбрани сортове овошки. Останала бе само гола поляна в първозданния си вид, по която пасяха животни и огазваха и засираха неосъществена беззащитна простосмъртна мечта…
Познавам Братовчеда и знам какво мисли и какво ще ми каже, когато дойде на себе си и обобщи случилото се в Кладница. Все едно, че го чета написано:
„Не пожелавам от плоскостите и талпите да им сковават ковчези. Не пожелавам с гранита да им градят надгробни паметници с порцеланови портрети на гадните им муцуни. Не искам да обиждам циганите с техните номадски тършувания по пенсионерски курници и килери, като ги сравня с моите опустошители, в чийто ген са останали хромозоми от Великото преселение на народите, когато хуни, готи, авари, печенези, вандали са газили нашите земи, пръскали са сперматозоиди и не са унищожавали само което не се мерне пред очите им и не се изпречи на пътя им… Едно обаче не мога да простя на моите душмани, че с крадливите си стъпки из бъдещия ми двор смачкаха щурчетата, че с тъмните си сенки на нощни татове угасиха фенерчетата на юнските светулки и трасиращите августовски звездопади, че обрулиха на дръвчетата всички листи — тези инструменти, които в съпровод с ветреца раждат най-нежни и загадъчни мелодии, че със заговорническия си шепот на хайдуци заглушиха вълнуващото тупкане по земята на узрели плодове…“
(Както казват бюрократите, да не се включват в протокола ироничната усмивка на Братовчеда и евентуалната коментарна реплика, че тези думи му звучат искрено, но са като поезия, а от поезия той не разбира много и му стига само Христо Ботев.)
Каже не каже, което му приписвам, но финалът — в това вече съм напълно убеден — непременно ще бъде следният: „Защо тези долни типове, чийто ненаситен апетит съм засищал с алкохол и пари и за най-дребната услуга, дори за усмивка, не се престориха на крайно закъсали финансово и здравословно — те самите или децата им и близки, та да ме разчувстват и аз да им подаря, да, да им подаря строителните материали, което, естествено, нямаше как да направя. Но как не им щукна да ме преметнат по тоя хитър начин, та да ме накарат да се почувствам виновен аз, че така ми се пада, щом съм се показал такъв пинтия и лишен от благородство и щедрост. И сега не те, аз да изпитвам угризения на съвестта, че богохулствам, когато ги проклинам като дърта, грозна вещица…“
Докато съчинявах пледоарията на Братовчеда, стараейки се да бъда на равнището на неговия натюрел и в същото време следейки да не опетня престижа си на безупречен водач по мокра настилка, взе да се засилва в ушите ни водопадният тътен откъм магистрала „Люлин“ за към София. Наближавахме Владая и ладичката притеснено се готвеше да присъедини тихичкото си пърпорене към оглушителния хор на разюздани тирове, самосвали, джипове и леки, наистина развратно леки по поведение коли… По мои изчисления лавата на праведния гняв на Братовчеда трябваше вече да се е уталожила и поизстинала. Погледнах зад гърба си. Значи добре познавам човека си. Той се надигна от седалката и прегръдно сложи ръце върху раменете на двама ни отпред.
— Кажете сега колко кинти искате за вашето шапо, че страшно ми харесва! — изненада той с въпроса си Спътника. Братовчедът възвръщаше обичайната си закачливост, значи вече се възстановяваше от днешния удар на съдбата. — Не, не си правя майтап.
— Що мислите, че ми е за продан? — притесни се Спътника. — Но щом толкова ви привлича, смятайте, че е ваша. Дъщеря ми ще ми изпрати друга. Тя е на работа в Испания с децата — пращам Ј хабер и няма проблем.
Спътникът посегна да свали от главата си баретата, но Братовчеда задържа ръката му.
— Сега обаче внимавайте — предупреди той. — Ще си разменим капите, ако се окаже, че сте от Кладница. Този Содом и Гомор на цялото Софийско поле.
Спътникът се опита да разгадае по лицето на Братовчеда как да разбира думите му.
— И на вас ли ви се случи някой золум? — попита той. — Чувал съм мнозина да се оплакват.
— Не ми отговорихте на въпроса — засече го Братовчеда строго.
— Софиянец съм, не ми личи, но съм кореняк — оправда се Спътника. — Имам в Кладница едно стръмно вилно място. Чаках рейса за обратно, но той аварирал по маршрута. И хайде ходом— марш с моите сакати крака за Рударци. Там по-често се движат коли… Имал съм късмет с вас… В Кладница прекарвах камъни…
— В Кладница, през Кладница или от Кладница? — настръхна Братовчеда.
— От каменоломната в Бов, в Искърското дефиле — уточни Спътника. — Само там може човек да се снабди с четириъгълен материал. Камъни в България дал Бог, но в Софийско само в Бов сортират четириъгълни. С тях става градеж, с другите не. За портата, дето ме хвана мерака в Копривщица. Кубик и половина им се откъсна от сърцето. Повече — с връзки, който ги има.
— И за камъни ли, бе! — възкликна Братовчеда.
— Ами за превоз? — взе да се вълнува Спътника. — От жалост ли, от какво, като ме гледаше да вися седмици наред по опашки, една възрастна госпожа на граждански договор в транспортната фирма ме вреди за самосвал и най-после тая сутрин попъплихме с камъните по стръмното към моята бъдеща порта. А сърцето ми пее от радост, малко му оставаше да се пръсне, както е разхлопано и дефектно. Мен ми се пее, но шофьорът угаси самосвала на стотина метра от мястото и закова спирачките. Слушат ли ви се моите глупости? Не стига, че се смилихте да ме вземете, ами и да ви надувам главите с моите истории.
— Карайте по-нататък — подкани го Братовчеда. — Щом не сте от Кладница, може напълно да разчитате на вниманието и симпатиите ни. Тъй ли е, шофьоре? — разроши той свойски перчема ми с длан.
— Но нататък хич не е хумористично — предупреди Спътника.
— В Кладница такива неща не се и очакват — отбеляза отмъстително Братовчеда.
— Спря тоя хубавец машината и дума: „Дай сега да уредим курса, та аз да пердаша обратно, защото ме чака още един дълъг наряд“. — Показвам му фактурата от фирмата, че превозът е напълно заплатен. — „Ама моите ли ръце ще изскубне воланът, или на фирмата, моите бъбреци ли ще окапят, дето ме тресе тая допотопна бракма, или на фирмата? — пита шофьорът и ми сочи фактурата. — „Давай колкото пише тук и не ми се прави на интересен, че са ми дошли до гуша тарикати като теб.“ Това, първо, не е честно и човешко да се плаща два пъти за едно и също — възразявам — и второ, не нося в себе си пари. „Като не носиш пари, ще мъкнеш на ръце камъни“ — отряза той, отвори вратата откъм мен, изблъска ме от кабината като куче, дръпна някакъв лост и камъните като водопад ливнаха на земята.
— Смятайте, че вече нямате камъни — каза съчувствено Братовчеда.
Човекът не разбра какво му намекна Братовчеда.
— Що правиш така, бе човек, — продължи той — що нямаш жалост, как ще пренасям на сто метра камъни на ръка, два инфаркта съм изкарал. „И пет да си изкарал, и петдесет — твой проблем… Да ти дойде умът в главата…“ И като каза, запраши със самосвала. Душата си стисках със зъби да не я изтърва, докато мъкнех камъните по стръмното. И в ада не наказват грешниците така…
— Пренасяли сте камъни с вашите два инфаркта? — не повярва Братовчеда.
— Вторият двоен заден — уточни Спътника и избърса побледнялото си лице с баретата. — Добре, че носех американското лекарство; синът ми редовно го праща от Калифорния. И там било скъпичко, но без него направо съм мортус. Тукашните лекари изобщо не са го чували. Скъпо не скъпо — праща ми го редовно. И двойно по-скъпо да е, не се притеснявай — пише синът.
— Щом не е притеснен, какво е едно лекарство за роден баща — разсъди Братовчеда.
— Не, не, не се оплаква, не е притеснен — сподели Спътника. — Провървяло му. Завъртял си дори свой бизнес. Много подробно не описва, но се подразбира, че правел бизнес с кошница.
— Произвежда и търгува с кошници? Браво на него. Намерил е ниша за български кошници, панери, кошове от ракита и върба? Защо не? Щом се търсят от американските глупаци, на ви кошници!
— Не в такъв смисъл — уточни Спътника. — Бизнес с кошница в бензиностанция.
Братовчедът не успя да зададе въпрос.
— Но се изкарвали добри пари. Хладилникът ми — пише синът — никога не остава празен. Значи, както разбрах, продавал с кошница сандвичи на тия, дето спират да зареждат бензин. А бензиностанцията била голяма, денонощно гъмжала от клиенти…
Братовчедът се изтегли назад, облегна се, въздъхна и потъна в мълчание. Когато на човек с неговата душевност му се натрупат толкова неща за размисъл и за казване, мълчанието му е оглушително. Братовчедът винаги се измъчва да открие логическата връзка между нещата, които се случват и което, макар и временно, ни успокоява, че в живия живот всяко лично и социално събитие е разбираемо и допустимо, ако произтича от философския СМИСЪЛ на битието. И животът става поносим, макар и рядко по-радостен.
Между другото, вече оптимистично наближавахме София. Гума, слава Богу, не пукнахме, електромоторчето на чистачките не се повреди, дъждецът спря, стъклата блестяха и през тях окопитената слънчева светлина, подсладена от пролетни ухания, се опитваше да прогони горчивите сенки на мислите и чувствата ни, но не много успешно. Иначе автомобилният порой, който ни влечеше, се оттече през уличното ждрело на Княжево и ладичката като опитомена и плашлива сърничка сред глутница моторни вълци чудесно се справи с мимансната си роля на едно от трийсет и деветте хиляди превозни средства, които всекидневно минават оттук. На отбивката за Околовръстното след Павлово Спътника помоли да го оставим на светофара на булевард „А. С. Пушкин“ — там някъде в квартала щял да търси адреса на народен лечител, станал известен с рецептите си за страдащи от плумбизъм.
— И това ли е болест? — попита Братовчеда.
— Другото му название е сатурнизъм, ама е едно и също — обясни Спътника. — Когато се разрушават костите, стопяват се и изчезват мускулите, появяват се денонощно нетърпими болки и пострадалият запада и придобива вид на квартален пияница. То започва и да го тегли към чашката. На хронична интоксикация се дължи — така го обясняват докторите — на липса на калций. Който дълго се е надишвал с въздух, отровен от въглероден диоксид, туй нещо му е в кърпа вързано…
И двамата с Братовчеда бяхме готови да попитаме Спътника и тая болест ли не го е отминала, но той изпревари въпроса ни.
— Не си знаем биографията — каза извинително той и виновно погледна и двама ни. — Влязох в „Кремиковци“ млад, здрав, силен и хубав и излязох пълен инвалид… Там съм се надишал с тия оловни съединения. С костите доста съм напреднал в материала. Но засега болките са голямата беля. Като си приказваме, да не мислите, че са ме оставили на мира? Но търпимо. Търпимо, но за мен. Да извинявате, но ако някого от вас го заболи както мен сега, направо да сте припаднали, със загуба на съзнание. Не ви подценявам, но е така, извинявайте.
Спътникът въздъхна.
— Ако ще се мре — каза той примирено, — ще се мре само от това, от нищо друго. Само от това ще е — повтори той, огледа ни и сякаш тая прокоба очакваше нас, усмихна се окуражително. — Но горе главата. Няма да се предаваме, нали?
— А тия пусти вили не ви ли идват в повече? — Братовчедът нямаше намерение нито да го упреква, нито да му дава съвети и препоръки — просто непременно трябваше да му се каже нещо, нещо като извинение ли, като оправдание ли, като молба ли за прошка от името на облагодетелстваната част на човешкия род.
— Ако се блъсках само за себе си, съм луд за връзване. Ама не сме сами на тоя свят, не е ли така? Дъщерята има две деца, синът още не е семеен, но и около него един ден ще се завъртят фарфалачета. А по-здравословен климат от южната страна на Витоша, дето трупаме камъни, никъде няма, специалисти го твърдят. Сега да седна, да ги чакам да се върнат от чужбина, та да ми додишват диоксида ли? Калция да го поглъщат с ябълките, крушите, кайсиите, мушмулите, касиса, ягодите, малините, които ще им засадя, а не да го смучат от сиропи и хапчета. Много сме загазили, ако тръгнем да търсим калории, витамини и напитки в аптеките. Не можем да скръстим ръце и да го ударим на отдих и почивка. Няма да мрем, докато не си изпълним задачата. Не съм ли прав? Не е ли така? Извинявайте…
Светофарът на булевард „А.С.Пушкин“ дълго ни държа на червено, докато разберем, че е повреден. Спътникът ни благодари и слезе. От колата следяхме нестинарския му вървеж, докато свърна в една пресечка и изчезна. От сърце му желаехме да намери адреса, а рецептата да се окаже наистина спасителна. Ние с Братовчеда чакахме да се появи зеленият цвят — символът на надеждата, радостта и силата. Поддадени на митологично суеверие, бяхме почти готови да повярваме в магията, с която Съдбата прави невъзможното достижимо, отчаянието превръща в мечта и вдъхновява Орфей да изведе любимата Евридика от Преизподнята към светлината на Горната земя…
