МОРАЛИЗАТОРСТВО ИЛИ ЦИНИЗЪМ?

0
162

Статия, публикувана на 1/10/2008

Пиер Калфа, член на научния съвет на ATTAC, говорител на синдикалния съюз Solidaires.
Изглежда, политическата класа и работодателското тяло откриха идеалната изкупителна жертва във финансовата криза: позлатените парашути, получени от някои работодатели в момента на уволнението им от съответните управителни съвети. Разбира се, получените милиони евро или долари чисто и просто са скандал, особено ако се съизмерят с участта, която очаква работещите в засегнатите предприятия. Но нима дървото не закрива гората?

Неолибералният капитализъм въведе един доста необичаен начин на връзка между акционерите и ръководителите на предприятията. За да се посветят последните изключително на създаването на блага за акционера, тяхното заплащане бе обвързано с курса на акциите, откъдето и особеното значение на избора при закупуване на акции в рамките на предприятието, тясно свързан с възнаграждението им. Следователно идва край на изработване на дългосрочни стратегии, настъпило е царството на финансовата логика: всичко, което качва стойността на акциите и увеличава дивидентите, е добро, останалото е лошо!

Тази логика бе легитимирана от новите международни счетоводни нормативи, които задължават активите да се остойностяват в съответствие с пазарната стойност, превръщайки борсовия курс в първостепенен индикатор за стойността на едно предприятие и разширявайки ефекта от сриване на курсовете, както може да се забележи напоследък.

Тази финансова логика доведе до продължително снижаване на дела от произведените блага, който по право се пада на трудещите се, при стагниране на инвестиционната политика на предприятията. Скорошно проучване на Европейската комисия сочи, че делът на заплатите на работещите в принадената стойност на предприятията е намалял средно с около дванайсет пункта за четвърт столетие в Европейския съюз. Във Франция, например, дивидентите, изплатени на акционерите през 2007 г., представляват 12,4% от масата на парите за заплати, срещу 4,4% през 1982 г. През 2006 г. в Съединените щати 1% от най-богатите хора са получили 23% от националния доход срещу 10% през 1982 г.

Стагнацията или в някои страни дори изоставането на покупателната способност на трудещите се, представлява огромен проблем за функционирането на системата като цяло. В действителност, ако за всеки работодател поотделно заплатата представлява разход, който трябва да се намали, за капитализма в неговата цялост тя е елемент, необходим за осигуряване на платежоспособността на търсенето.

Подобно противоречие, сочено приживе и от Маркс, и от Кейнс, е още по-голямо, като се знае, че трудещите се представляват огромното мнозинство от населението. То бе разрешено в течение на няколко години посредством увеличението на задълженията на домакинствата. Все по-скромно и по-скромно заплащане и все по-големи и по-големи дългове: това е кредото на неолибералния капитализъм. В Съединените щати тази логика не засегна единствено сферата на недвижимите имоти, а и текущите разходи на домакинствата, особено на най-бедните сред тях.

Благодарение на един банков маркетинг, който често е на ръба на мошеничеството, и на „новаторски” финансови техники (секюризация, перманентно подхранване на кредита и т. н.), финансовите институции изтласкаха максимално назад възможните предели на задлъжняването. Кризата избухна, когато най-уязвимите и ощетени домакинства се оказаха неспособни да погасяват вноските на кредитите си, и се разпространи като ивица разсипан барут, след като пожарните прегради, спомагащи да се ограничи огненото поле, бяха систематично разрушавани и унищожавани вследствие на липсата на финансова регулация.

Какво може да се направи понастоящем? Нека го заявим откровено и ясно: морализаторските призиви на капитализма щяха само да предизвикат усмивка, ако главните последици от тази криза нямаше да бъдат понесени от преобладаващата маса на населението, било чрез обобществяване на загубите на финансовите институции, в мига, в който дори няма следа от облагане с някакви налози на печалбите, било чрез задаващата се рецесия.

Подобни увещания и призиви говорят за цинизъм, когато са рожба на политически отговорни лица, които, като Никола Саркози, изиграха до дупка картата на финансиаризация на икономиката и още повече задълбочиха общественото неравенство. Наглото неблагоприличие на стотици милиарди народни пари, изсипани без никакво колебание за спасяване на финансовата система, може, прочее, единствено да предизвика чувство на негодувание, докато едновременно с това, за голяма част от населението, дори и жизненият минимум не може да бъде покрит.

Ако искаме да се приключи със следващите една след друга кризи – приблизително през година от началото на 80-те години на миналия век, – и то всеки път все по-сериозни, не толкова призиви за нравственост са ни нужни, колкото радикална промяна на икономическия модел. Това най-напред предполага да се пречупи гръбнакът на финансовата система и предложения в тази посока не липсват: отново да се издигнат прегради между финансовите пазари, да се наложи обществен контрол върху финансовите институции, да се забрани секюризацията и да се ограничи „ефектът на лоста”, да се забрани всяка финансова транзакция по взаимно съгласие и към територии, познати с прозвището фискален рай, да се създадат публични банкови полюси, и т. н. Но тези мерки едва ли ще придобият истински смисъл, ако подялбата на произведените блага не се промени много дълбоко.

Веднъж завинаги трябва да се приключи с настоящите изисквания за капиталова рентабилност, 15% възвръщаемост върху собствените капитали, докато ръстът на произведените блага се върти около 2%. Увеличението на данъчните налози върху капитала, целящи в много по-голяма степен печалби, които да се разпределят между акционерите, отколкото такива, които да се реинвестират, може да допринесе за това, както и увеличението на дела на работодателите в социалните плащания, за да се финансира социалната защита.

Всъщност става дума да се наложи подялба на благата от производството, която да е по-благоприятна за трудещите се, позволявайки да се увеличат заплатите и социалните минимуми и да се подобрят условията за живот и труд на населението. Очевидно подобна ориентация няма да бъде възприета спонтанно и възторжено от управляващите класи. При все това обаче, настоящата криза показва необходимостта от нея, а следователно и нуждата да се установят силови отношения, за да бъде наложена тя.

Преведе от френски Мария Георгиева

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук