ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО КАТО ФАКТОР В ПЕРСПЕКТИВАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАРТИИ СЛЕД ДЕМОКРАТИЧНИЯ ПРЕХОД

0
210


1. Защо гражданско общество?

Разглежданата проблематика попада в контекст, който е добре познат на изследователите, многократно изучаван и описван. Могат да се приведат различни научни и политически позиции. За въвеждане в темата избирам анализа на Ален Турен, който още през 1994 г. констатира широко споделени днес тенденции.

С излизането от индустриалното общество се бележи излизане от класовата структура на модерността, дала социалната основа на масовите европейски партии. Разделителните линии от миналото само частично съответстват на сегашната реалност. Наблюдава се нарастваща независимост на политическите партии от социалните сили. (1)

С други думи, появяват се нови зависимости, тече ново структуриране на партийния живот. Неведнъж в общоевропейски и в частнобългарски план са коментирани и нахлуващите бизнес-влияния, и популистките прояви, и разпадните процеси, и автономизацията на структурите. В страни като България може да се добави тежестта на „издръжките на прехода”. Посочват се разочарованието, апатията, корупционните подозрения.

Дали партиите от българския преход и техните наследници ще се окажат само преходни партии, е въпрос, далеч надхвърлящ по мащаби каламбурната си опаковка. Едва ли някой е твърдо убеден, че днешното състояние на партийната система ще остане без съществени промени, ще се запази с минимални вариации. Перспективата на политическите партии се изгражда постоянно, в хода на емпиричната политика. Осмислянето й чертае дилеми, чиято теоретична прецизност не бива да се надценява, но заедно с това не бива да се пренебрегва в дискусиите за бъдещето. Ако понятието „криза на партиите” отразява следствията на маркираните от Турен процеси, то тази криза въплъщава загубата на досегашните механизми на представителност. Търсенето на изход от ситуацията предполага актуализиране на идеята за партийна представителност и се опредметява в два обичайно изтъквани варианта:

А. Партиите да се превърнат в активен изразител на нови социални интереси, да ги формулират, структурират и доведат до цялостна политическа стратегия със съответстващите управленски решения.

Б. Партиите да потърсят утвърждаване в нови условия като представители в управлението на гражданското общество, да пренасят в сферата на политическите институции формирани чрез самоорганизация интереси.

Първият вариант звучи неопределено, докато вторият изисква уточнения от концептуален характер. Ще насоча вниманието си именно към втория вариант, за да се върна по-късно към първия.

Съществуват поне две основания за разглеждане на гражданското общество като водещо начало в трасирането на перспективата на партиите.

На първо място е ренесансът на това понятие в Централна и Източна Европа. Драматичните политически промени от „годината на чудесата” – 1989 – бяха наречени „революции на гражданското общество”. Легитимираща сила на трансформацията даваше избликът на политическа енергия, чийто социален субект се приемаше за „гражданско общество”. Независимо от разнородните и често конфликтни интерпретации, досега липсва сериозен опит да се обясни демократичният преход и неговите социални ефекти без помощта на понятието „гражданско общество” – и в безкритичната апологетика, и в крайното отрицание, и в бодрите прокламации за победа на гражданското общество. Незаобиколимото положение на понятието в мисловните схеми личи и в анализите на партийната система, чието функциониране регулярно се претегля на везната на връзките на партиите с гражданското общество.

На второ място идва ориентацията на самите политически сили към проблематика, един от пътищата за чието формулиране отново фаворизира „гражданското общество”. Може да се проследи на много равнища: от текущи интервюта и статии на партийни дейци по актуални въпроси през декларации и официални становища до стратегически партийни документи. Един възможен пример предоставя Българската социалистическа партия (БСП). Във все още действащата програма „Нови времена, нова България, нова БСП” (1994) върху споменатото понятие пада специален акцент. Целта на партията в хода на посттоталитарните промени изглежда по този начин: „Преход към правова държава и гражданско общество със социално пазарно стопанство”. Партийният курс пряко визира като резултат осъществяване на целите на прехода: „Политическата реформа трябва да доведе до установяване на свободно и демократично гражданско общество”. Свободата и демократичността са характеристики на гражданското общество, те оформят съдържанието му и го вписват в европейски контекст: „Социалистите са за пълноценно гражданско общество от модерен европейски тип с нарастваща роля на личността в него и във формиране на държавната политика”. В концепцията за нов Устав на партията, изработена 14 години по-късно, по понятни причини се отделя по-малко внимание на гражданското общество. Там то фигурира в организационното си измерение като „структури на гражданското общество”. Важното е, че без отношенията с тези структури не се привижда условието за възможност на партията .

Терминологичните предпочитания към „гражданското общество” отговарят на световната политическа мода и донякъде на обществените настроения у нас. Рядко обаче се стига до задълбочено вникване в смисъла на думите.

2. Изследователският въпрос

Съдържателното обвързване на гражданското общество с перспективата на политическите партии определя и основния изследователски въпрос на този текст: До каква степен гражданското общество (чрез своите организации) влияе, и следва да влияе, върху развитието на политическите партии в България към настоящия етап (първите години на членство на България в ЕС)?

Приемам предпоставката, че програмното развитие е в състояние да осмисли и насочи, поне отчасти, непосредственото присъствие на една партия в политическия живот. Ето защо така формулираният въпрос предлага подвъпрос за въздействието на гражданското общество върху програмното развитие на политическите партии.

Разнобоят на определенията на гражданско общество усложнява задачата. Различни автори от различни школи покриват практически целия спектър от възможни заключения – от постановката, че понятието включва всяко нещо, изразяващо същността на демократичния процес, до твърдението, че вековете на употреба и злоупотреба са изпразнили термина от съдържание до степен, че вече не описва нищо. За разлика от гражданското общество в повечето страни политическите партии са обект на конституционно дефиниране, разширявано и допълвано в рамките на съответния национален нормативен корпус. Българският основен закон – чл.11, ал.3, предписва на партиите да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Принципът на народния суверенитет подчинява на тази политическа воля държавната власт. Следователно изясняването на характера на политическите партии в светлината на връзката им с гражданското общество опира до интерпретация на две други понятия: граждани и държава.

Съотношението между граждани, гражданско общество, политически партии, държава е сложен баланс, чието коректно изследване не допуска влизане в капана на произволните определения. Проблемите на днешния ден се разполагат в исторически контекст. По тази причина трябва да се прибегне до отговорите на историята – както политическата история, така и историята на политическата мисъл. Предварително трябва да уточня, че не става дума просто за теоретизиране, а за адекватна ориентация в понятията, без която те имат само декларативна стойност и отварят път на конюнктурни политики без ясен стратегически хоризонт.

3. Две традиции на гражданство и държавност

Практиката на западноевропейските общества, от която черпим вдъхновение за изграждането и развитието на нашата модерна институционалност и политически процес, познава две водещи исторически традиции на мислене и конструиране на гражданството и държавата: британската и континенталната. Ще си позволя накратко да ги скицирам.

Британската традиция. Първоначално гражданин означава просто обитател на град. „Гражданите израстват като цивилизовани членове на градското общество в противовес на провинциалния народ” (2). Свободните градове създават условия за появата на нови политически актьори. Постоянният конфликт между монарх и аристокрация освобождава политическо пространство за парламентарно представителство на интереси и укрепва ролята на нефеодални слоеве като гражданите. В резултат на това гражданският статус постепенно започва да се свързва със специфична социална и политическа позиция, различна от тази на поземлената аристокрация. Гражданското общество възниква като носител на буржоазна, а не на аристократична култура.

Теоретична основа на тези промени е идващото от късното Средновековие разбиране за естествените права, дало тласък на идеите и политическата проекция на ранномодерния британски либерализъм (3). Теорията за обществения договор (в трудовете на Томас Хобс и Джон Лок) дава най-ясна представа за британския не-Аристотелов либерален модел. Негово послание е, че човек може да се реализира като такъв и извън политическата сфера. Възможността за пред-политическо състояние, където индивидите пребивават преди да влязат в някакви сдружения, е немислима за zoon politikon. Гражданското общество се формира волево, рационално, за да могат хората да получат оптимална защита на своите естествени права на живот, свобода и имущество и на произтичащите от тях интереси. Гражданското общество установява правов ред, който е доброволно приет. Той изниква отдолу, от самите индивиди, вместо да се спуска отгоре, чрез някаква върховна политическа сила. Политическата общност не е божествена и изначална, а инструментална, ориентирана към правата и потребностите на своите членове. С влизането си в гражданското общество индивидите добиват и политически права – такива, каквито не са притежавали в естественото си състояние. Ключово важно е разграничението между граждански и политически права (изтъкнато отново и в нов контекст от големия британски теоретик на гражданството Т. Х. Маршал през ХХ век). Първите подчертават личния суверенитет и способността да се действа свободно в частната сфера; вторите насочват към контрола върху публичната сфера. Политическото участие в този смисъл не е задължително. Публичното задължение не е ценност само по себе си. Водещо за социалната конструкция е членството в гражданското общество. Вторично логически е членството в политическата държава, където индивидът упражнява политически права като гражданин. Националното гражданство е политическата форма, която приема един специфичен социален статут на британския индивид. Казвам „специфичен”, защото този статут не отразява принадлежност към социалното тяло, а към гражданското общество, което не идентифицира обществото изобщо. Крайната последица е утвърждаване на държава на гражданското общество.

Континенталната традиция. Франция е основният представител и интелектуален „подбудител” на втория тип западноевропейска държавност: държавата на нацията. Тя не почива върху естествените права на едно гражданско общество. В условията на абсолютна монархия, където аристокрацията системно губи позиции на политически фактор, индивидите стават преки поданици на короната. Гражданският статус може да се разглежда повече като следствие от особените отношения между поданиците и кралската власт, отколкото като надстройка на статуса на градските обитатели. Жан-Жак Русо уместно напомня да разграничаваме гражданин от буржоа. Френската революция отчетливо демонстрира, че държавата е идеологически и институционален носител на свръхцели, и в никакъв случай обикновен инструмент на индивидуалните воли за защита на живота, свободата и имуществото. Не е агрегат на частни интереси, а израз на обща воля, която не може да се разчлени до съвкупност от индивидуални воли.

Принадлежността към нацията служи за общ знаменател на социалните и индивидуалните различия. Именно тя мобилизира и канализира политическата енергия на хората, а гражданското общество остава в частните измерения на социалния живот. В силна и запомняща се образна форма Русо илюстрира тази частност на гражданското общество: генетичната му обвързаност с човека, който първи е заградил едно парче земя и го е нарекъл „свое”. Може да се направи очевидния извод, че гражданското общество не ражда никаква публична и политическа потребност, а единствено стремеж към собственост.

Понятията частно и публично, с чиято помощ уточнявам редица съществени характеристики на социалния и политическия процес, се нуждаят сами от уточняване. И в двете традиции изходната точка от Средновековието е частната власт, произтичаща от феодалното структуриране на обществото. Прието е да се смята, че настъпването на модерността отграничава частното от публичното, въвежда в публично качество държавата, разделя обществената власт на политическа и социална. Британският исторически път е наситен с нюанси. Като конкретен фактор служи интегрирането на аристокрацията като социална група в новия политически дизайн на Великобритания след размирния ХVІІ век. Частно-феодален елемент продължава да присъства в конституирането и упражняването на политическата власт. Неговото съжителство с публично териториално представителство на интереси, макар и невинаги безпроблемно, води до размиване на границата между частна и публична сфера, която на Континента стриктно се опитват да прокарват. Граница съществува, но я охранява не теорията, а институциите.

В Англия активността на индивида расте чрез разширяване на полето на гражданските му инициативи. Съображението за частен характер на интереса не го ограничава. Така частните и груповите интереси могат да се трансформират в публичен интерес на държавата. Социалните групи и сдружения, към които принадлежат индивидите, опосредстват отношението между тези индивиди и държавата. На Континента индивидите са активни чрез гражданския си статус, произтичащ от участието им в нацията. Посредничещите институции се разглеждат като частни. Във времената на политическа свръхактивност (като през Френската революция) пряко се полагат усилия за тяхното маргинализиране. В Англия модерната политическа сфера непосредствено се конституира като политическа. Социалните субекти нямат друго значение за политиката освен като политически актьори. Социалното им значение се реализира през (условията за достъп до) гражданското общество. Социалните разделения не водят непременно до политически разделения. Споменатата вече аристокрация има отношение към управлението не като социална група, а като политическа прослойка. Модерната политическа сфера преминава през етап на социално конституиране. Социалните субекти са както основа на политиката, така и претенденти за нейното упражняване. Социалните разделения винаги имат значение за политическия живот, прехвърлят се (под една или друга форма) на политическо равнище, сблъскват се и се решават там. В Англия социалното действие (като гражданско!) има публична легитимност и извън политическия процес; на Континента то може да бъде легитимно само чрез политиката (където става гражданско!). Затова в Англия политиката няма за задача да регулира социалните йерархии, докато на Континента това е една от важните й функции.

Разбира се, моето намерение не е да абсолютизирам посочените отлики на двете традиции. Те донякъде са типично идеални и помагат за по-ясното открояване на контекста в изграждането и еволюцията на понятията. ХХ век, и особено втората му половина, носи редица изменения, които изправят обществата пред алтернативни пътища и рефлектират върху състоянието на представителната демокрация изобщо.

4. Политическите партии

Проблемът за промените в представителността, за исторически валидните и легитимните отношения между частно и публично в крайна сметка се прехвърля върху развитието на политическите партии. В наше време учебниците обикновено отреждат на партиите било място в гражданското общество, било роля на посредници между него и държавата. Координатната система на британска и континентална традиции може да контекстуализира и обясни тази дилема.

На Континента именно партиите са носители на социални проекти. Те идват отдолу, изграждат се като обществени структури и отправят претенции към държавната власт в качеството си на такива. Функцията им е да трансформират държавната политика чрез пряко участие в управлението. Клубовете, нароили се в дните на Френската революция (фьойани, якобинци, и др.), не представляват партии в модерния смисъл на думата, но очертават пътя, по който социалният интерес търси публична реализация. В зависимост от степента на радикалност този път има парламентарно (използвайки институциите на демократичното представителство) и антисистемно (в противовес на политическата система) разклонение.

В Англия партиите не възникват като социални движения. Те се обособяват като течения в рамките на парламента, отгоре, и едва впоследствие се разпростират надолу, по посока на обществото. Както бе посочено, гражданската активност на индивидите минава през техните организации на гражданското общество. Именно тези организации задават социалните проекти. Ето защо прякото упражняване на държавната власт има управленски, политически аспект, а не социално-преобразуващ. Не е нужно партиите като национално представителство да интегрират и насочват политическата общност, след като гражданското общество изпълнява такава функция. Представителството по партиен път се доближава силно до елемента на договаряне, на сделка на граждански активната политическа общност с нейните представители .

Теоретичната обосновка на тези процеси кореспондира с политическата практика. Партийните образувания в Англия отначало се посрещат с подозрение и негативизъм. Автори като виконт Болинброук осъждат (1735) партийната дейност като фракционна, разделяща нацията, вместо да укрепва държавата. Скептични и отрицателни коментари за появата на политически партии съпътстват целия британски ХVІІІ век (4). Същевременно вече са налице предпоставките за развитието на положителен (в смисъла на английската традиция) modus operandi на партийните организации. Ключов фактор се оказва Славната революция. До 1688 г. съществуват политически групировки, които не разглеждат Парламента като единствена сфера на политическо действие и така стават негови потенциални противници. Това формира алтернативни центрове на суверенна власт и поражда условия за конфликт, който може да прерасне в социален и да преобърне установения политически модел. След компромиса, постигнат в резултат на Славната революция, партиите (или политическите групировки) вече не оспорват институционалната структура на властта и принципите на управление. Противопоставянето им се канализира в Парламента чрез процедурните правила на парламентарната демокрация. Функцията на партиите се съсредоточава в държавното управление, в конкуриращите се концепции за насоките на държавната политика, а не в експлоатирането и следването на разделителни линии в обществото. В края на ХVІІІ в. Едмънд Бърк намира партиите за приемлив елемент от политическата система, доколкото защитават националния интерес. Идеята за свободен мандат произхожда от разбирането, че всеки депутат представлява цялата нация, а не просто избирателния окръг или политическата си формация.

Ален Турен прибягва до една не твърде ласкателна за англичаните аналогия, когато формулира политическата последица от тези процеси: „Виги и Тори, както и консерватори и либерали в Латинска Америка, са фракции на естаблишмента, които не толкова представляват противоположни интереси, колкото осигуряват ограничаването на политическия дебат вътре в управляващия елит” (5). Дори възникването и утвърждаването на Лейбъристката партия, довело до залез на либералите, не атакува драматично статуквото. Лейбъристите са управленски инструмент, „политическа ръка” на синдикатите. Те извеждат на политическата сцена интереси, вече оформени в гражданското общество, и се опитват да ги изразят и наложат посредством институциите. По същото време континенталната политическа сцена познава острото противопоставяне на партийни формации, изразяващи сблъсъка на социални класи. Марксизмът не намира почва в Англия. Нито британският консерватизъм е аналог на френския или немския, ограничен в представителството на определени социални слоеве.

Стигам дотам, откъдето започнах: констатацията за криза на политическите партии, породена и ускорена от социалните промени и края на класическите класови деления. Ясно е, че тази криза удря много по-тежко континенталните партии, отколкото британските. Интересът към британския опит сред изследователи и политици нараства, но по условията му за приложимост продължава да липсва консенсус. България като част от съвременните европейски процеси попада във водовъртежа на кризата, толкова по-опасен за нас, колкото повече се съчетава с националните специфики на криза на посттоталитарната партийна система.

5. Партийното представителство в български условия

Пространните географско-исторически отклонения ми бяха необходими, за да избегна провинциалното, неконтекстуално интерпретиране на българските реалности. Националните особености не изключват (а понякога засилват) европейски инварианти на развитие.

Възраждането е период на национално изграждане. Възходът на народностно самосъзнание и чувство за идентичност се ускорява от борбата за независима Църква и просветното движение. Създаването на впечатляваща мрежа от училища и читалища по българските земи, самоорганизацията на училищни настоятелства и местни групи по интереси съставляват основа на социалната и политическата активност. В континентална Европа от ХVІІІ-ХІХ в. народът се трансформира в нация. В след-Паисиевия век на България виждаме процеси, които правят възможни аналогиите.

Трябва да се направят известни уточнения. Българите не притежават граждански статус в рамките на Османската империя. Не се ползват с политическо положение или права, така че да участват в политическия живот или поне да действат свободно с фиксирани правила на играта. Нещо повече, няма гражданско общество. Отсъствието на развита и свободна градска култура е очевидно. Градските обитатели не смятат, че имат естествени права, които могат да бъдат пренесени в една нова автономна общност. Нюанс на принадлежност към гражданско общество може да се открие единствено в кръговете на емигрирали български предприемачи (Добродетелната дружина, Одеското настоятелство, и т.н.), които обаче живеят и работят при друг правов ред.

Мирното, съзидателно развитие на нацията се смята за възможно само при възстановяване на независимата държавност. Националното освобождение се превръща в необходимо средство за неговото постигане. Както средството, така и целта не отдават водещо значение на човешките права и свободи. От задачите на либералната държава само равенството пред закона присъства в политическите идеи на българските възрожденски лидери. Вместо насърчаване на гражданското общество, политическата традиция дава предпочитание на способността за постигане на колективни социални цели (6).

Ключовите думи на Лок: живот, свобода и имущество, не израстват до ключова мотивация на едно новоформиращо се гражданско общество. Икономически активният слой (или с други думи буржоазията), не получава признание като група, която ефикасно движи държавата напред. Първоначалните икономически успехи на Българското княжество могат да бъдат разбрани преди всичко в контекста на държавните политики. Макар и доста различен като традиция и произход от континенталните примери, българският модерен исторически път може да се разкаже и като път на националната държава.

Съществуват достатъчно основания самостоятелната българска държавност да бъде разглеждана в два периода, като 1944 г. се приема за вододелна година. Далеч по-малко са обичайно изтъкваните черти на приемственост между „буржоазния” и „социалистическия” етап на развитие. Към тях несъмнено мога да причисля констатацията за водещата роля на държавата в стопанските процеси. Радикално различаващи се социални, икономически, политически условия възпроизвеждат сходни тенденции към държавна активност и гражданска пасивност. Доколкото ги има, автономните действия на гражданите при социализма са редуцирани в частната сфера. Буржоазният период е изпъстрен с авторитарни и полуавторитарни управления, а кратките интерлюдии на (интерпретирана по балкански) демократичност провокират социални разделения по линията „за” или „против” конкретното правителство. Гражданското общество е слабо познато като понятие, дори в академичните среди, и е практически лишено от своя действителност в социалния живот.

В този смисъл рязкото навлизане на „гражданското общество” в публичното говорене още през първите години на прехода трудно може да се обясни с естествения ход на обществените процеси. Но това понятие е най-близко по исторически наложило се съдържание до идейните цели на централно- и източноевропейските „нежни революции”. Дисидентското движение подсказва пътя, по който следва да се търси още от 50-те години на ХХ в. алтернативата на комунистическите режими: не сливане с унифицирания обществен живот на тоталитаризма и не насилствена съпротива срещу него, а създаване на ново публично пространство от автономни индивиди, влизащи в това пространство в защита на своите права, с други думи, паралелна реалност на държавното публично пространство. Макар и опростена, лансираната матрица има обяснителна сила, има определени социални съответствия и се превръща в мощно оръжие за ерозия на легитимността на режимите. Промените след 1989 г. пораждат въпроса за новото място, което трябва да заеме гражданското общество във вече демократична среда.

Българският преход (и не само той) предложи две основни направления, в които може да се мисли активността на едно потенциално гражданско общество: (1) функционирането на неправителствените организации, и (2) политическата активност на хората срещу неуспехите на държавната политика. Първото направление е следствие от едно утвърдило се на Запад схващане за гражданското общество като съвкупност от организации с недържавни и нестопански цели. Второто – резултат от наследеното от дисидентската епоха разбиране за гражданското общество като противовес, контрапункт на държавата. Очертаните тенденции, които могат да бъдат илюстрирани с много примери от последните две десетилетия, не са характерни както за досегашната българска традиция, така и за класическия континентален модел на правене на политика. Дали обаче те маркират движение към британския модел? Две възражения усилват вероятността за отрицателен отговор.

(1) За разлика от британския случай, в България не гражданското общество създава неправителствени организации, а неправителствените организации претендират да създават гражданско общество (7).

(2) За разлика от британския случай, в България гражданската активност се изразява предимно като протестна активност, насочена срещу държавата, не в коловозите на партньорството, а в полето на конфликта (8).

Очевидно става дума за ситуация, която не може без прокрустов произвол да се подведе под знаменателя на познати модели. Ориентацията към исторически отговори не предполага фиксиране на готови исторически решения, а съобразяване с исторически опит и проверена чрез историята политическа логика.

6. Перспективата на българските политически партии

България навлезе в ХХІ в. и пое своя път в Европа при незавършени процеси на радикална трансформация на обществото, смяна на социалните йерархии, плурализация на социалните статуси. Задвижени паралелно от импулса на посттоталитарното развитие и ефектите на глобализацията, тези промени все още чакат цялостни и задълбочени социологически обобщения. Знанията на политическия елит за тях са несистемни и морално остарели.

Виждат се ясно последиците: разкъсване на връзката между социално и политическо, дефинираща естествената позиция на политическите партии и удобна за представителния механизъм. Пострадала сериозно в Западна Европа, тази връзка е още по-слаба и неустойчива у нас.

Може да се очаква, че партиите ще търсят нови мостове между обществото и държавата, ще положат усилия да мислят по нов начин обществените отношения и поражданите от тях реалности. Ако не съществуването, то легитимността им попада в зависимост от новите решения. Ето защо поставеният в началото на този текст въпрос за вариантите А и Б на перспектива на партиите добива централно значение.

Вариант Б изисква предварително наличие на гражданска автономност при формулиране на стратегии за обществено и политическо бъдеще, приоритет на гражданските права, които добиват политическа плътност в изграждането на съответстващ им модел на държавност. Едва ли може да се твърди без прекалено много уговорки, че българското общество самостоятелно е изработило модела си на политическа самоорганизация в годините след 1989. Трябва да се признае, че социалните категории в България все още не са способни на изцяло автономно организиране на равнището на социалния живот, дори само поради липсата на достатъчна стабилност и кохерентност на тези категории. А това е условие, сочено за необходимо при конструирането на модел с водещо участие на гражданското общество (9). В България на прехода социалните категории по правило се интегрират на политическо равнище и пренасят конфликтите си в политиката, където често причиняват взаимно блокиране на институциите. Следпреходната ситуация намалява политическата зависимост на социалните групи, но не стимулира собствената им реализация в едно гражданско публично пространство. Обществената и политическата система са в логическа, нормативна и институционална обвързаност, но постепенно започват да създават видимост за кръстосани прави в пространството. Геометричната метафора не е много изящна, но струва ми се отразява проблема с недостатъчно укрепналата гражданска основа на социалния живот. Свикнало да възприема всичко извън отношенията си с публичната власт като частни занимания, огромното мнозинство от хората не участва в публично качество в социалния живот и социалната самоорганизация. Така на вниманието се натрапва частният характер на социалния живот, откъдето лесно може да се направи изводът за липса на публична представителност.

В този контекст е важно да се напомни, че разделението между общество и държава, на което толкова набляга либералната мисъл (10), се нуждае от публична легитимност на социалните действия и взаимодействия. Възможно операционализиране на тази идея предлага цитираният вече неведнъж Ален Турен, въвеждайки термина представителност на социалните искания. Той има предвид силното сцепление между искания, произхождащи от индивидите, и такива, произхождащи от различни сфери на социалния живот (11). В първия случай е индивидът като гражданин в отношение с държавата. Във втория случай – индивидът като участник в организиран недържавен живот с декларирани публични цели.

Без представителност на социалните искания, пренасянето им в политиката чрез трансмисията на партиите прави държавата (и в крайна сметка цялото общество) заложник на неясни и неподдаващи се на публичен контрол интереси. Партньор на сенчестата икономика лесно може да стане едно сенчесто гражданско общество. Още по-вероятно е това да се случи в традицията на източноевропейските преходи, където неправителствените организации възникват едновременно с частния сектор, улеснявайки едно смесване и преплитане на граждански с икономически структури. Ето защо партиите, дори при най-добри намерения да представляват гражданското общество, рискуват да се дистанцират допълнително от публичната представителност и да станат излишни за политическия живот.

От друга страна, укрепването на гражданската основа на обществото е задача, която не може да се оставя повече на заден план. Това е в интерес не само на демокрацията, но и на самите партии, които в противен случай са заплашени от продължаващо делегитимиране. Поради тази причина политическите партии имат нужда от социален проект, който движи обществото към засилена и защитена гражданска автономност. Неговият стратегически хоризонт го прави изходна точка за едно програмно обновление. Проблемът е да се намери оптималният и здравословен баланс между изкушенията от политически вреден диктат над обществото и социално нелегитимните формати на сенчестото гражданско общество. В светлината на нашата тема изпъква заключението, че партийната програма трябва да структурира връзката гражданско общество – държава и да постави особен акцент върху отношението към и отношенията със гражданското общество.

Партията не е представител на гражданското общество. Не е и негов противник или заместител. Тя е негов партньор, който трябва да поддържа гражданските перспективи в обществото и да превежда исканията на обществените групи и структури на езика на обществения интерес в името на гарантирания граждански статус на всеки индивид.

Бележки:
(1) Турен, Ален. Що е демокрация?,София, Колинс-5,1994, 67.
(2) New Keywords. A Revised Vocabulary of Culture and Society. Edited by Tony Bennet, Lawrence Grossberg, and Meaghan Morris. Oxford, Blackwell,2005, 29.
(3)Faulks, Keith. Citizenship in Modern Britain. Edinburgh, Edinburgh University Press,1998, 16-17.
(4) Карасимеонов, Георги. Политическите партии. София, ГорексПрес, 2000, 8-9.
(5) Турен, Ален. Що е демокрация?,София, Колинс-5,1994, 99.
(6) Горанов, Горан. Политическата класа и политическата модернизация – В: Български наблюдател, 2 -1994,11
(7) Демократическое правовое государство и гражданское общество. Коллективная монография. Москва, Наука, 2005, 85.
(8) Popivanov, Boris.Citizenship and Civic Activity in Contemporary Bulgaria.(Non-)European Dimensions – In:Sociologija: Mintis ir Veiksmas (to appear),2008
(9) Турен, Ален. Що е демокрация?,София, Колинс-5,1994, 65.
(10) Бюрдо, Жорж. Държавата.София, Унив. изд. „Св. Кл. Охридски”,2007, 126-127.
(11)Турен, Ален. Що е демокрация?,София, Колинс-5,1994, 64.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук