Социолог, д-р, доцент. Роден през 1954 г. Завършва философия с профил социология в СУ “Св. Климет Охридски”. Дълги години работи в Института за младежки социологически изследвания. Бил е научен секретар и негов директор. От години е директор на социологическа агенция “АССА – М”. Автор е на книги, на много студии и статии. Преподава по история в Бургаския университет, където завежда катедра, а също така в Софийския университет и УНСС.
Изборите отминаха – най-драматичните и трудно предсказуемите, най-скъпите и подкупните. Те бяха избори за местни власти (кметове на общини и селища, и за общински съвети), но с огромно значение. Преди всичко за преструктурирането на националното политическо пространство – след 14 години преход, след един вече фактически завършил цикъл на прехода. Още за (не)легитимирането на НДСВ като значима политическа сила в дясното пространство. И още, като отхвърляне на илюзията за политически плурализъм без два основни центъра – в дясно и в ляво. След тези избори – въпреки привидната пъстрота и многопартийност – ясно се открои предстоящият двупартиен модел (СДС и БСП) с два основни политически балансьора (ДПС и НДСВ, ако оцелее) и с няколко политически джуджета (ССД и Гергьовден, НС и БСД, ВМРО и начеващи комунисти), които неминуемо ще имат бъдеща съдба на нечии марионетки в голямата политика и при конструиране на властите в България.
След очакването за пъстър плурализъм кръгът се затваря и се връщаме към двупартиен модел. Не казвам двуполюсен, а двупартиен модел. Няма спор, че сега СДС е в тежка лидерско-кадрова, морално-легитимна и структурно-политическа криза. Но това е оцеляващата голяма дясна формация в България – така както бе БСП през 1997 г. От друга страна, БСП окончателно изплува над назидателно натрапваното й “реформиране” (цели 14 години), тя вече е наистина социалдемократизирана по европейски стандарти и освен това е международно легитимирана (като пълноправен член на СИ). СДС вече не е монополист над “демократичността” и “европейската ориентация”, тази й претенция занапред ще звучи все по-несериозно. В тази плоскост БСП вече е точно толкова европейски и демократично легитимирана, колкото е и СДС. Във вътрешен план БСП е мощната лява формация в България – местните избори очертаха географията на този факт. Други големи партии няма и в обозрима перспектива няма да има. Друг е въпросът, че “балансьорите” са толкова силни (особено ДПС сега), че големите са в риск да стават заложници на малките.
Така се връщаме към формалната структура от началото през 1990г. Но не и по съдържание. БСП вече е по-демократична от СДС, вече е интегрирана в Европа, има самочувствие и е реално реформистка социално-демократическа формация.
Така че тръгнахме от двуполюсен модел, а сега се връщаме към двупартиен. Спиралата на развитието направи едно пълно завъртане и сега сме отново в началото, но вече не на “посттоталитаризма”, а на период на реално интегриране в системата на ЕС и към всички негови модели и стандарти за обществено устройство. Едно необходимо пояснение: двуполюсен модел означава политически живот, основан на конфронтацията. До такава степен, че едната сила се стреми да отстрани (забрани) другата, поне да я маргинализира до периферен компонент в системата на властта. Едната сила черпи сила от слабостите на другата. Езикът е конфронтационен и агресивен. Краските са черни и бели. Диалогът по проблемите на обществото е подменен от взаимните идеологически плашила. При двуполюсния модел едната сила е сила на бъдещето, а другата е сила от миналото, двете търсят своите основания в два различни типа общества – предстоящото глобално капиталистическо и миналото социалистическо.
Сега при двупартийния модел двете основни партии са от едната страна на барикадата. Става дума за различия в рамките на един тип общество, на един тип икономически структури и отношения. Различията са от тази обща макросистемна рамка надолу. Затова и либералната доминанта на дясното (СДС) закономерно прави мостове към социалната политика, а социалната доминанта на лявото (БСП) търси своя ресурс в елитните капиталови слоеве.
***
Няколко думи за ролята на миманса в операта на властта.
Останалите нароили се леви (отцепили се от БСП) и десни партии (отцепили се от СДС) преживяха своите мигове на значимост, но това вече е минало. Местните избори ясно демонстрираха, че техният общ процент безвъзвратно се е стопил. Немалка част от тях на практика нямат никаква електорална база и влияние освен лидерската си група. Повечето от тях са и географски локализирани до отделни градове и райони. Това е видно дори за “изгряващата” сега ССД, още повече за партиите на Бонев, Бакърджиев, за БСД, за НИЕ, дори за “Гергьовден” и ВМРО. Практиката доказа, че само лидерски позиции и силна фразеология не са достатъчни, за да се формира партия с масова електорална подкрепа.
Няма я тяхната специфична “социална база”, няма го специфичния масов граждански интерес, който да припознае в тях свои политически представител и защитник. Значи няма и бъдеще за тези псевдопартии. Те си бяха преди всичко личностна клиентела и си остават такива.
Какво стана с партиите на властта? НДСВ след спукването на балона се сви до политическо джудже – според обобщените резултати от местните избори НДСВ е четвърта сила след ДПС. Това е унизително, особено за самочувствието и позата на монарха – премиер. Това е плашещо за придворните му демократи, които вече са в ситуация панически да напускат потъващия кораб. Първият вероятно ще бъде Емил Кошлуков – като най-гъвкав, като модерния гамен в политиката, който се радва на медиен комфорт и ще се опита да използва това. Накрая, това е динената кора при довършване на парламентарния мандат – в коалицията НДСВ ДПС, малкият е устойчив и все по-агресивен, а големият е нестабилен, вътрешно разединен и е като удавник, който се хваща за сламката на партньора си. За беда тя е огъваща се и хлъзгава. ДПС ще има съдбоносното решение кога да свали Симеон и НДСВ от власт или да ги добута до края на мандата им.
***
Кой спечели и кой загуби в местните избори? На пропагандно равнище всички партии формират свои критерии за успеха и разпалено обясняват своите завоевания. Въпросът е да слезнем до равнището на обективните факти и баланси. Може би е нетрадиционно, но ще започна с ДПС. ДПС определено е един от двата големи победители на тези местни избори. Защото успяха да направят своя знаков пробив в Кърджали, като си върнаха кметския мандат (1995-1999, Расим Мусса). Защото стабилизираха позициите си в Добруджа. Освен това завоюваха позиции в много от общините на Смолянския регион, където има не турско а българо-мюсюлманско население и където досега ДПС и Доган не бяха радушно приемани. Общо ДПС удържа традиционните си общини и успешно се опита да направи пробив в много нови общини, вкл. чрез своя български компонент дори в столицата.
Освен това така балансираха между дясното и лявото, че на първи тур бяха на много места партньори на левицата, а на втория тур се обърнаха и категорично подкрепиха десницата. В резултат те ще направят огромен пробив в администрациите – чрез свои зам.- кметове, началници на управления и отдели и други важни административни длъжности. Точно това е скритото равнище на победата на ДПС. То е от огромна важност за бъдещото развитие на ситуацията в България. ДПС направи и пореден опит да изскочи от етническо – турския пашкул и да се демонстрира като общонационална по състав и лидери партия. 36% от кандидатите й бяха етнически българи. Това също е факт със стратегическо значение.
***
Победителят, най-печелившата партия в тези избори, е БСП. Това е безспорен факт, въпреки всички увъртания на тема “няма лява вълна”. Безспорен факт, въпреки болезнените поражения на втори тур в четири областни градаобщини и в други по-малки. Въпреки че големите очаквания за политически резултат 3 на 1 фактически се свиха до реалния 2 на 1.
Може да се обобщи, че БСП и левите й партньори на първи тур бяха безапелационен победител, всички проценти го демонстрират ясно. Но допусна на втори тур да бъде просто разгромена в немалко общини. Допусна на втори тур дясното пространство да се мобилизира максимално, вкл. чрез остаряла вече идеологизация от епохата на 1990-1992 и от 1996-1999 година. Левицата се оказа безпомощна пред наглото подкупване на специфични електорални групи, пред неприкриван натиск и заплахи срещу тях, пред опитите да се фалшифицират резултати в немалко избирателни секции, срещу медийната блокада в много от общините. Безпомощност срещу демотивираността да се гласува сред традиционни БСП-избиратели. Накрая, неспособност да се овладее разцеплението в някои общински БСП-организации, което на първи тур на немалко места се прояви в яростна компроматна война между двама леви кандидата, както и в явен или скрит саботаж чрез пасивност от страна на партийните организации, лидери и активисти. Победите са факт, но и тези язви също са факт. И точно те носят днес горчилка от победата на БСП и левицата.
***
Но всичко това е и един добър урок. Защото БСП и левицата са се устремили към поемането на отговорността за властта в България. Сега е времето ясно да се каже, че БСП вече два пъти за 14 години имаше властта и се провали – провали се болезнено за себе си, но и съдбоносно за България. Каква бе причината тогава? Основната причина бе, че се поемаше държавната власт, но без вътрешна изчистеност, подреденост и консолидация. Ако и сега се поеме такъв риск, перспективата е бременна с нова трагедия. Ето защо относителната загуба на БСП и левицата на тези местни избори е навременно предупреждение. Сигнал е за нуждата от бързи и радикални организационни, идейни, нормативни мерки за повишаване на кондицията. Изискване е за оптимизиране на лидерската група на БСП и на механизмите за правене на кариера чрез БСП.
Тук е от изключителна важност проблемът за партньорите на БСП. Тези избори показаха и доказаха, че сегашните партньорства в НЛ и КБ са с минимален електорален, имиджов и кадрови ресурс. Ако се затвори в тези тесни рамки, БСП и левицата като цяло има риск отново да изпадне в изолация и в кръгова отбрана от всички други политически сили, от медиите и от добре манипулираното обществено мнение. Така че става съдбоносен въпросът за пробив към нови партньорства. Ситуативно това биха могли да бъдат някои центристки и дори десни партии. Но основният ресурс за партньорства е в сферата на гражданските организации, на професионалните гилдии, на синдикатите, на етнически, женски, младежки граждански организации. Такива патньорства сега БСП най-малко ги може. Значи проблемът е наистина съдбоносен.
***
Бизнесът направи първата си решителна проба за директно влизане във властта. Имаше период, когато бизнесът правеше мили очи на политиците, за да се възползва от техните услуги и защита. Този период приключи с падането на Иван Костов и СДС от власт. Симеон, неговата парламентарна група и правителството му бе изградено въз основа на обратната стратегия на бизнеса – директно да се поставят лоялни лица на политически позиции и в правителството. При този вариант личната зависимост на марионетките е далеч по-голяма, лоялността им е гарантирана. Сега бизнесът директно влезе в общинските съвети. Това стана чрез регистрации на множество нови псевдопартии с единствената цел да се вкарат максимален брой общински съветници в общинския съвет от дадена корпоративна група.
На тази мимикрия главно се дължи и сегашната пъстрота на гласуванията, снижаването на общия процент на БСП и на СДС. Поради това процентът на изгорелите гласове рязко нарасна. Индиректно затова и процентът на недействителните гласове е 3-4 пъти по-голям в сравнение с 1999г. Лично аз подкрепям такова публично включване във властта на бизнеслидери. Това елиминира поне част от марионетните политици, намалява базата за политическа корупция.
Тези групи съветници са директни представители на гражданското общество в малките местни парламенти. Важно е, че самото им съществуване упражнява оздравителен натиск върху партиите, като ги лишава от самочувствието на своеволни монополисти в сферата на политиката и властта.
***
В заключение – поглед към бъдещето. Ако е вярна моята хипотеза, че в България се установява двупартиен модел с двама балансьори и малки политически сателити, то следва сериозно да се постави и дискутира въпросът за ефективността на двете основни партии. Очевидно е, че днес това е проблем и за двете.
Пред БСП основно стои проблемът за организационната ефективност и за модернизация на технологията за правене на политика, на избори, на кадрови решения. БСП е реформирана мисловно, емоционално и поколенчески, но само на висшето си политическо равнище и частично на средното. На низово организационно равнище тя е все още задръстена от прекалено възрастни хора. Всичкото ми уважение и почит към тях, но пенсионната възраст в труда е и пенсионна възраст в политиката, принципна разлика в дееспособността няма. Ако преодоляването на старческото задръстване на низовите организации на БСП не стане до една година – отчетите и изборите следва да са в края на 2004 г., то БСП ще поеме държавната власт с бремето на догматизирани, носталгични и пасивни низови партийни организации. И проблемът е не в самите тях, а във факта, че доминирането на прекалено възрастни хора в тях отблъсква младежката вълна, която сега търси БСП.
Пред БСП стои и ще стои и проблемът за идеологическата й идентификация. БСП 14 години принципно се отказа от всякаква идеологизация. На нейно място останаха само знакови термини като “социалдемокрация”, “социална политика” и др.п. Но левите формации не могат без стройна идеология, в която да се очертава стратификационният модел на обществото, да се обясняват класовите отношения и конфликтност, да се експлицира системата от привилегии и дискриминация в обществото като организъм. В този смисъл левицата органически се нуждае от системна мисловност, а не само от инстинкти за практически интереси. Последното е достатъчно за десницата, но за левицата не е. В този ред на мисли БСП има основен дефицит в отказа си и в намаляващата си способност да мисли системно и перспективно. Това е болест на европейската левица като цяло и в този смисъл е оправдание за БСП тук, в България. Но при всички случаи това е фундаментален дефицит, който се усеща от хората, от електората и който се предефинира от тях в обвинението, че БСП “не прави политика”, а само прагматично и ситуативно реагира на текущите събития в държавата.
СДС освен тежкия си лидерски проблем и неяснотата коя от лидерските подгрупи ще вземе връх и ще овладее символа на синята идея и организационната сила на партията, освен тежката деморализация и потъването под бремето на разкритията за корупция в ужасяващи размери, сега застава пред проблема за своята идеологическа модернизация. Досега СДС черпеше вдъхновение и легитимност от антикомунизма, вкл. на тези избори в София и в много други големи градове. Но това вече е неадекватност, доколкото под “комунисти” се визира БСП. БСП сега е лява алтернатива на комунизма. Това бе и признато чрез приемането й в Социалистическия интернационал. В този смисъл днес БСП – и като реална политика, и като международна легитимност, и като мотивация на лидерите й – няма нищо общо с комунизма.
Последната антикомунистическа истерия на СДС имаше чисто ситуативни предизборни цели. Мисля, че те успяха да ги постигнат. Но стратегически това е самозабиване в глуха улица. Това е и мисловна инерция на някои от старите муцуни в СДС, както и на немалка част от твърдия й електорат. Това е догматичност в СДС, подобно на споменатата по-горе догматичност в БСП. Ако СДС бързо и радикално не се цивилизова в този смисъл, тя ще има предстоящи драми и поражения, подобни на тези, които БСП вече няколко пъти преживя. Но най-важното е, и това е принципно важно днес, че СДС вече е в догонващата позиция. Това вече се вижда и с просто око.
Накрая, моята точка на оптимизъм. България продължава да бъде потъващ кораб. Разни вандали и мародери продължават да са главни действащи лица. Време е да се каже стига, повече няма накъде. Това могат да го кажат само двете основни партии – БСП и СДС. Ето защо е толкова важно бързо и реално те да се стабилизират, за да могат да поемат своята гражданска отговорност. Нека има техни алтернативи, дубльори, корективи, поне опити за такива. Но днес ми се струва пределно ясно – нашата обща надежда е в нормализирането на тези две основи политически сили.
