Или как политиката се превръща в бизнес
Днес Доналд Ръмсфелд е човекът, който в най-голяма степен може да бъде държан отговорен за иракската авантюра. Но за да се разбере същността на този персонаж и на това, което прави Пентагонът през последните няколко години, трябва да се прегледат архивите на американската борса. Именно там може да бъде открита историята на една впечатляваща кариера, изтъкана от опасни връзки между частното и публичното.
На 07 май 2004 г. секретарят по отбраната в администрацията на президента Джордж Буш-син – Доналд Ръмсфелд трябваше да се раздели за първи път със своята фина усмивка. Той беше извикан в Сената на САЩ, за да отговаря на въпроси, свързани с мъченията над иракски затворници в затвора “Абу Гариб” край Багдад. Но първият между ястребите, които от 2000 г. насам властват в Пентагона, не подаде оставка, въпреки скандалния характер на случая. Той прехвърли цялата отговорност за издевателствата над задържаните иракчани на Генералния щаб. Нищо учудващо, защото този възпитаник на “Принстън”, който вече близо 40 години присъства на вашингтонската политическа сцена, е един от стълбовете на неоконсерваторите, които управляват САЩ. Той въплъщава до крайност тяхната доктрина на войнстващ морализъм в политиката и ултралиберализъм в икономиката. Разбира се, и тези техни черти, около които не се вдига толкова шум – смесването на управлението на държавните дела с частните интереси и собствения бизнес.
От първите години в обкръжението на президента Никсън в края на 60-те години Ръмсфелд води двойствена кариера – на политическо лице, зад което всъщност се крие бизнесмен. Това е тайната на Дон, за която американските медии, отдадени на патриотичния патос след атентатите от 11 септември 2001 г., се осмеляват да говорят едва с половин уста. Едно странно табу на фона на декларацията за имущественото състояние, която Ръмсфелд трябваше да попълни при встъпването си в длъжност и която съдържа цели 50 страници. Защото в нея ясно се вижда, че този мултимилионер е основоположник на мрежа от хора, която от 40 години оплита управителните съвети на корпоративна Америка с канцелариите на правителството.
Архивите на Федералната комисия за финансов надзор (полицията на американската борса) ясно доказват, че Ръмсфелд и неговите приятели са станали истински майстори на доходоносна игра на “иди си – ела си” между частния бизнес и публичната власт. Като променят законите и влияят върху определяне политиката на администрацията, Ръмсфелд и републиканците от крайната десница не правят нищо друго, освен да задоволяват своите собствени интереси и интересите на фирмите, които плащат участието им в политиката. От снабдяването на армията до обученията на иракските полицаи и военни части, от възстановителните дейности в окупирания Ирак до събирането на данни за нуждите на отбраната – малко са военните функции, с изключение на чистата война, които не са възложени на частни подизпълнители. Малко са и подизпълнителите, в чийто Съвет на директорите не се подвизава някоя фигура от неоконсервативния лагер. Един актуален пример: Пентагонът стига дотам да възложи на едно частно дружество – “Кейси интернешънъл” – разпитите на задържаните в “Абу Гариб”. Между директорите на тази фирма, разбира се, може да се открие генерал Лари Уелч, бивш командващ Военнонъздушните сили на САЩ и стар приятел на Доналд Ръмсфелд. През март 2003 г. секретарят по отбраната го определя за оценител на един план за бъдещо въоръжаване с финансиране от 15 млрд. долара, а по-късно се оказва, че “Кейси интернешънъл” е сред основните бенефициенти по този план. Фактът, че “независимият оценител” генерал Уелч е директор на една от компаниите, които ще изпълняват програмата, очевидно не притеснява секретаря Ръмсфелд. Защото именно на такива опасни връзки се крепи цялата кариера на Ръмсфелд.
1962 -1977. Началото – “момче на Никсън”
Доналд Ръмсфелд, наричан от своите приятели Ръми, е роден през 1932 г. в Чикаго. След като се дипломира в престижния Принстънски университет, започва развитието си като консултант на инвестиционната банка “Ей Джи Бекер”. Ръмсфелд се хвърля в политиката през 1962 г. като кандидат за Камарата на представителите в 13-и избирателен район на щата Илинойс. Предизборният му екип е своебразно издание на “Кой кой е?” за местния бизнес в Чикаго. В него са Едгар Джанота, съдружник в търговската банка “Уилям Блеър”, който съпровожда Ръмсфелд при всичките му бизнесначинания през годините, още – Дан Сеърл, наследник на фармацевтичната компания “Сеърл”, Джеб Стюарт Магрудър, бивш производител на хартия, който по-късно става близък сътрудник на Ричард Никсън и едно от основните действащи лица в скандала “Уотъргейт”. С тази дружина Доналд Ръмсфелд печели изборите и става депутат на 29 години.
Няколко години по-късно президентът Никсън, произхождащ също като него от средната търговска буржоазия, го поставя начело на Агенцията за икономическо развитие – специализирана институция за борба с бедността, създадена от предходното управление на демократите. Ако се вярва на един от предишните ръководители на агенцията, задачата на Ръмсфелд е била да разчисти ляво настроените служители в агенцията. Но каквато и да е била причината за това назначение, именно в Агенцията за икономическо развитие Ръмсфелд поставя основите на своята мрежа, която не спира да разширява през годините. Едно малко доказателство – двамата му заместници в агенцията са Ричард Чейни, настоящият вицепрезидент на САЩ, и Франк Карлучи, понастоящем директор на групировката “Карлайл”, която е сред основните бенефициенти на увеличаването на военния бюджет на САЩ.
През 1970 г. Доналд Ръмсфелд напуска Агенцията за икономическо развитие, за да стане специален съветник на президента Никсън, а след неговата оставка в резултат на аферата “Уотъргейт”- секретар по отбраната в правителството на Джералд Форд. Победата на Джими Картър в президентските избори през 1976 г. го връща към частния бизнес.
1977 -1985 г. Богатството на фалшивата захар
През юни 1977 г. кръстниците на първата кампания на Ръмсфелд – Дон Сеърл и Едгар Джанота, му предлагат ръководството на групата “Сеърл”. В този момент фармацевтичният производител е в затруднено положение. От 10 години Агенцията за контрол на храните и лекарствата (АКХЛ) отказва да разреши производството на едно вещество – аспартам, което “Сеърл” иска да продава като заместител на захарта. АКХЛ отправя дори искане за откриване на наказателно производство, след като установява множество грешки в пробите за токсичност, представени от компанията. Но пристигането на Ръмсфелд променя нещата…
Като начало Самуел Скинър – прокурорът, натоварен с разследването на случая с подправените проби, подава оставка и през юли 1977 г. се присъединява към юридическия екип на “Сеърл”. Разследването пропада. През 1981 г. Роналд Рейгън, току-що избран за президент на САЩ, назначава начело на АКХЛ почти неизвестния Артър Хъл Хайс, бивш изследовател в научните центрове на Пентагона. Въпреки че Ръмсфелд винаги е отричал да има нещо общо с това назначение, някои източници твърдят друго. Според изявлението на служител в “Сеърл” пред “Юнайтед прес интернешънъл”, през януари 1981 г. Доналд Ръмсфелд декларира в компанията, че ще използва връзките си и до края на годината аспартамът ще бъде одобрен от АКХЛ. Без значение дали това е истина, желаната цел е постигната. През юли 1981 г. Артър Хъл Хайс дава разрешение за производството на аспартам, пренебрегвайки доклада на експертната комисия, натоварена с оценка на захарния заместител, според която продуктът е токсично опасен. Пробите на аспартам водят до случаи на туморни заболявания при опитните животни. Нещо повече, през юни 1983 г. Агенцията за контрол на храните и лекарствата разширява разрешителното на аспартам за използване при производството на напитки. Скоро след това Артър Хъл Хайс подава оставка като директор на агенцията и….започва работа в отдела за връзки с обществеността на “Сеърл”.
Продажбите на аспартам тръгват нагоре. Захарният заместител е търсен заради ниската му калоричност и добра цена. През 1985 г. “Монсанто” купува “Сеърл” за 2,7 млрд. долара. Посредник по сделката е банката “Уилям Блеър”, ръководена от Едгар Джанота. За 20 години АКХЛ получава няколко хиляди жалби за здравни проблеми, свързани с използването на аспартам – мигрена, “пропадания в паметта”, проблеми със зрението. Вече се водят и три съдебни дела срещу фирми, изпозвали аспартам в производството си. Предстои да бъде решено дали захарният заместител ще бъде официално обявен за токсичен.
Междувременно фигурите, замесени в скандала, продължават своето развитие. Самуел Скинър – прокурорът, провалил първото разследване срещу “Сеърл” и прекарал няколко години в правния отдел на компанията, става началник на кабинета на президента Буш- баща. Днес същият е директор на фирмата “Експрес скрипт”, на която администрацията на Буш-син възложи доходоносни функции по контрол на фармацевтичния сектор. Артър Хъл Хайс вече фигурира в списъка на стоте милионери на биотехнологиите в САЩ. Днес той ръководи няколко фармацевтични компании, характерни с агресивната си политика за налагане на търговски права върху човешки генетичен материал. Една от тези фирми – “Мириад Дженетикс”, предизвика истински скандал, представяйки искане за издаване на патент върху два изолирани човешки гена. Артър Хъл Хайс заедно с Ричард Пърл – един от най-ярките идеолози на неоконсерватизма и близък сподвижник на Ръмсфелд, е съдружник във фармацевтичната компания “Напро биотерапевтикс”. Наскоро администрацията на Буш-син възложи на тази компания продажбата на вещества, разработвани от публичните лаборатории, свързани с Петагона.
1983 г. Търговски пътник в Багдад
Още докато е изпълнителен директор на “Сеърл” Доналд Ръмсфелд осъществява една интересна “дипломатическа мисия” в иракската столица. Като пратеник на Джордж Шулц, държавен секретар в правителството на Рейгън, той посещава Багдад през декември 1983 г. и се среща със самия Саддам Хюсейн. През 2002 г., в интервю за CNN, запитан каква е била причината за това посещение, Ръмсфелд отговоря: “Трябваше да се гарантира, че Хюсейн няма да използва химически оръжия във войната с Иран.” Според добре запознати източници действителната цел на посещението е един проект за петролопровод, който Ръмсфелд се опитва да защити пред диктатора. В основата на проекта е компанията “Бечтел”, гигант на американския строителен сектор. Директор на “Бечтел” преди влизането си в правителството е Джордж Шулц, човекът, изпратил Дон в Багдад. След 1989 г. Шулц отново се връща в “Бечтел”, където е и до днес.
Взаимоотношенията му с Ръмсфелд обаче съвсем не свършват с багдадската визита. След като става секретар по отбраната в правителството на Буш-син, Доналд Ръмсфелд включва Шулц в състава на един ключов консултативен орган към Пентагона – Съветът по отбранителна политика, въпреки че правилата за неговата работа изрично изключват участието на лица, които могат да са в положение на конфликт на интереси. На 84 години, днес Шулц продължава да бъде в ръководството на “Бечтел”, а компанията е един от основните бенефициенти на средствата за възстановяване на Ирак. След края на войната, без да минава каквото и да е процедура на обществена поръчка, “Бечтел” сключва с Пентагона договори за възстановителни дейности на стойност близо 2 млрд. долара, равни на около 15% от оборота й за 2003 г.
1990-1993 г. Доларите на дигиталната ера
През януари 1989 г. Джордж Буш-баща влиза в Белия дом, но предвидливо оставя извън управлението Доналд Ръмсфелд. През октомври 1990 г. Ръми оглавява “Дженерал инстрюмънт” – компания, производител на телекомуникационни кабели. Това назначение той дължи на Теодор Форстман, нюйоркски финансов магнат, верен спонсор на кампаниите на фамилията Буш, който наскоро е купил фирмата. “Джи Ай” се намира в труден период. Компанията е направила сериозни инвестиции в технология за дигитална телевизия. Междувременно Федералната комисия по съобщенията (ФКС) – институцията, натоварена с регулиране на телекомуникациите в САЩ, решава, че в разработването на телевизионна технология на бъдещето предимство ще имат компаниите, които са работили до този момент с аналогови технологии. Това решение поставя “Джи Ай” в неблагоприятно положение, защото е заплашена да изпадне от пазара за сметка на конкурентите си. Именно в този момент Доналд Ръмсфелд е назначен за директор на “Джи Ай”. Каква е логиката в тази сложна ситуация да се залага на човек без никакъв опит в телекомуникационния бранш? Следващите събития хвърлят светлина върху ролята на Ръмсфелд.
Месец след постъпването на Дон в “Джи Ай”, той е включен в състава на специалната комисия за избор на фирма-изпълнител на проекта за нова американска тв технология. Комисията препоръчва на ФКС да бъде възприет дигитален стандарт. Така се елиминира конкуренцията, която не разполага с разработки за дигитална телевизия. “Джи Ай” заема силна позиция. Тед Форстман пуска акциите на компанията на борсата и успява да ги продаде на ниво близо пет пъти по-високо спрямо първоначалното вложение. Ръмсфелд си тръгва от “Джи Ай” с възнаграждение от близо 7 млн. долара. През 2000 г. Франк Дрендъл, бивш високопоставен служител на “Джи Ай”, обобщава достатъчно красноречиво ролята на Ръми: “Ние бяхме единствените, които стояхме зад дигиталния стандарт, но имахме с нас Доналд Ръмсфелд и неговите връзки във Вашингтон.”
10 години по-късно дигиталният тв стандарт е пълно фиаско. Някои определят авантюрата с дигиталната телевизия като най-голямата грешка в телекомуникационната политика на ХХ век. А самият Ръмсфелд оправдава грешката с Федералната комисия по съобщения. Запитан за случая с “Джи Ай” на пресконференция през 2001 г., Дон най-безцеремонно отговаря: “Джи Ай” беше първата фирма, развила високотехнологичен дигитален тв стандарт, но ФКС дойде и обърка нещата.” Изключителен пример за цинизма и лицемерието на неоконсерватизма – след като една процедура е проведена така, че да се облагодетелства точно определена частна фирма, виновна за грешките се оказва бюрокрацията, която спъва частната инициатива.
А за да бъде картинката на аферата с дигиталната телевизия пълна, е добре да се знае, че специалната комисия, предложила на ФКС дигиталния тв формат, се председателства от Ричард Уайли, друг сподвижник на Доналд Ръмсфелд, издигнал се като него в епохата “Никсън”. Днес Ричард Уайли е начело на една адвокатска кантора, специализирана в правни услуги за фирмите, сключващи сделки с Пентагона. А това си е истинска златна мина предвид на политиката на прехвърляне на все повече функции по отбраната на частни подизпълнители, която Доналд Ръмсфелд налага.
1993-1999 г. На борда на “Гълфстрийм”
През март 1990 г. Тед Форстман закупува още едно предприятие в криза – “Гълфстрийм” – производител на малки самолети за бизнес пътувания. Скоро той качва на борда на “Гълфстрийм” няколко емблематични фигури на Републиканската партия – Джордж Шулц, Доналд Ръмсфелд и Колин Пауъл. Последният, макар да е противник на ултраконсерваторите, очевидно няма нищо против парите им. Когато републиканците се връщат на власт в края на 90-те, Тед Форстман продава “Гълфстрийм” на “Дженерал Дайнамикс”, един от крупните американски производители на оръжие. Ръмсфелд, Шулц и Пауъл прибират по около 3 млн. долара всеки за своето участие. И за да не остават съмнения, адвокатът по сделката Уилям Хайнес днес е ключов сътрудник на Ръми. Именно той организира “правните дупки”, в които действат военните затвори в Гуантанамо (Куба), Баграм (Афганистан) и Абу Гариб (Ирак).
1988 – 2001 г. Жертвите на битката с тероризма
През януари 1997 г. Доналд Ръмсфелд става изпълнителен директор на “Джайлийд” – дружество за производство на лекарства за инфекциозни заболявания, създадено 10 години по-рано. Ръмсфелд познава добре тази фирма, защото от 1988 г. той е в състава на Управителния съвет заедно с други свои сподвижници, сред които и Джордж Шулц. В този период “Джайлийд” търси реализация на едно вещество – сидофовир – молекула с антивирусно действие, на която обаче изпитателните тестове не предвещават добро бъдеще. Туморни заболявания и тежки бъбречни увреждания поразяват животните, върху които е изпробвано лекарството.
През юни 1996 г. Агенцията за контрол на храните и лекарствата дава разрешение за производството на сидофовир, но ограничава предназначението му до лечение на остра инфекция на ретината, при минимално дозиране и изрично означение за възможно остро токсично действие. Нищо интересно за борсата. Още повече че през 1998 г. се констатират множество случаи, при които в резултат на използване на лекарството се е стигнало до бъбречна недостатъчност, някои от които с фатален край.
Добрите новини идват от един експерт към Пентагона – Джон Хюгинс. Според направени от него изследвания сидофовир е ефикасно лекарство срещу вируса на вариолата. През март 2002 г., след като Ръмсфелд е вече начело на Пентагона, Джон Хюгинс и Карл Хостетлър разработват нова версия на лекарството, която според тях дава по-малко странични ефекти и е подходяща за масова употреба в случай на терористична атака с вируса на вариолата. Въз основа на тази разработка сидофовир е включен в специален правителствен план за осигуряване на лекарства при биологична атака, лансиран от президента Буш-син през февруари 2003 г. За изпълнение на плана са отделени 6 милиарда долара. Междувременно фирмата на Хостетлър е купена от “Джайлийд” за скромната сума от 460 млн. долара.
Един от съветниците на Джордж Буш-младши обаче реагира на аферата “Сидофовир”- Доналд Хендерсън, бивш директор на Световната здравна организация, публично застава срещу внедряването на лекарството в арсенала за противодействие на биотероризма. Той пита: “Откъде идва тази стръв за използване на сидофовир, при положение че е доказано вреден и предвид на това, че ние отдавна разполагаме с изпитан метод за борба с вариолата?”. Два месеца по-късно Хендерсън е освободен от екипа на президента. Очевидно силите му не са съизмерими с всевластния секретар по отбраната.
А Доналд Ръмсфелд вече смело воюва с тероризма. Започва войната в Ирак с незабравимото мото “Шок и ужас”. Двадесет години по-рано лозунгът на аспартама е малко по-различен – “Сладко и леко”, но логиката е същата. От подсладителя, който предизвиква здравословни проблеми, през петролопровода за Саддам Хюсейн, от дигиталната телевизия, която така и не тръгна, до лекарството срещу вариолата, което разрушава бъбреците, и днес войната срещу тероризма – това е лицето на американския неоконсерватизъм. Това е историята на превръщането на политиката в бизнес.
“Нувел обсерватор”
Превод: Христо Христев