Автор: Д-р Анна Димитрова
Изследовател в LAIOS /Laboratoire d’Anthropologie des Institutions et des Organisations Sociales/-CNRS, Paris
Хоноруван преподавател в Катедра „Теория и история на културата” в СУ
В събота, 7.10.2006, нощта в Париж не настъпи. За пети пореден път кметството на столицата организира „nuit blanche” – безсънна нощ, посветена на съвременното изкуство и творческо въображение, пресъздадени в множество музикални и спортни перформанси, хепънинги, арт декорации на исторически монументи и сгради, инсталации, илюминации. Градът е залян в ярката светлина на прожектори, пиро-ефекти, ослепителни рекламни пана, по-жив и пълен от всякога, еуфоричен и шумен, трептящ и кънтящ от звуци, гласове и шумове. Тази какофонична атмосфера с нейния енергиен заряд удивително наподобява предизборна кампания с трибуните, сега места за изява на отделните творци, представящи своите произведения под светлината на прожекторите и изпълнената с енергия тълпа, която на мястото на предизборни лозунги крещи в акорд или дисонанс с кънтящата от различни страни музика и открито, без всякаква цензура, изразява ексламативно своето мнение по отношение на случващото се. В тази триумфална „бяла арт нощ” публичните политически дискурси сякаш напълно отсъстват, но те всъщност, както винаги, са на аванс-сцената и дори и за момент изтласкани, присъстват през цялото време.
Политиката е изкуство – разбрали са го още в Древността, но и обратното е не по-малко вярно. Изкуството често се използва за политически цели.
Въпреки многобройните критики относно размера на средствата /132 млн. евро/ , отделени от кметството за организацията на Дионисиевата нощ на 7 срещу 8 октомври, кметът на Париж – Бертран Деланое, депутат от Френската социалистическа партия /ФСП/, е категоричен относно полезността, и най-вече успеха, на събитието, позволяващо социализацията на жителите и туристите на столицата посредством съвременното изкуство. В старанието си да покаже отсъствието на всякакъв политически контекст в „бялата нощ”, кметът дори отказа на медиите да го придружат в традиционната му вечерна разходка, изтъквайки че в този момент иска да остави „славата изцяло на творците, публиката и съвременното изкуство”.
Съвпадение ли е, обаче, че „парижката бяла нощ” короняса края на една също така безсънна седмица на политически дебати, маневри, декларации и задкулисни интриги на сцената на френския политически театър, разкривайки доколко една или друга политическа партия или личност владеят изкуството, наречено политика?
Артистичната инсомния е всъщност кулминация на безсънните политически нощи на обявяване на кандидатурите за президентските избори във Франция, и по-конкретно в средите на френските социалисти. Събитието предстои – определено е за април 2007 г., но симптомите на зараждащото се политическо безсъние, месеци по-рано, са вече налице, особено във ФСП, разкъсвана от вътрешна борба на няколко кандидатури за президент на Републиката.
Ето как се разигра Първо действие на представлението в лявото пространство на френската политическа сцена.
Завесата бе вдигната на 16.09.2006 г. в Лен по време на първия публичен дебат между кандидатите на ФСП за президент . На сцената се качиха седем претендента /случайна ли е символиката на числото 7?/, всеки от които със сериозен политически опит – Франсоа Оланд /председател на ФСП/, Лионел Жоспен /бивш министър председател от 1997 до 2002 /, Джак Ланг /бивш министър на културата/, Доминик Строс-Кан /бивш министър на икономиката/, Лоран Фабюс /бивш министър председател/, Мартин Обри и Сеголен Роаял /бивш министър на околната среда и делегиран министър на образованието/.
Правилата на надпреварата за приза „кандидат-президент на ФСП” са ясни – всеки от участниците трябва да събере по 30 подписа от членовете на националния съвет на ФСП, които да представи пред „Парламента” на партията най-късно до 3.10.2006 г. На тази дата събралите нужните гласове в своя подкрепа ще бъдат официално регистрирани като потенциален кандидат на ФСП за президентските избори. От тях членовете на партията, постъпили в нея преди 1.06.2006 г., ще трябва да изберат „кандидата на ФСП” чрез тайно гласуване на 16.11.2006 г. или на 23.11.2006 при нужда от втори тур /в случай, че на първия тур никой от кандидатите не събере над 50 %/.
В така лансираната вътрешна кампания измежду седемте кандидатури, изключвайки Мартин Обри, отказала се от съревнованието още в началото, се откроява тази, която до момента изглежда най-непретенциозна на фона на политическата известност на другите, а именно фигурата на Сеголен Роаял.
Непрестанно обсъждана от медиите, както в личен план поради връзката ú с председателя на ФСП, Франсоа Оланд, с когото живее от 1970 г., и в политически, заради бързото ú политическо израстване в редиците на партията, Сеголен Роаял печели популярност, изграждайки нетрадиционния образ на „кандидат, стоящ над партията” , чиято политическа мисия е „да издигне върху нови основи републиканския пакт” , мислен като неразривна връзка между „социалното” и „националното”, гарант за стабилността на който е държавата.
По обясними причини, другият актьор, попадащ най-често в светлината на медийните прожектори, е председателят на ФСП – Франсоа Оланд, на когото предизборната игра отрежда най-трудната роля – да се изправи в евентуален политически дуел срещу жената, с която споделя живота си, или, при отказ, да запази безпристрастност и да гарантира коректното протичане на съзтезанието между останалите кандидати. Немалко членове от ръководството на партията подозират, че Оланд ще оттегли кандидатурата си в полза на Роаял, въпреки категоричните декларации от негова страна, че „решението няма да бъде взето от двамата” /т.е. от него и Сеголен/, а ще бъде напъло самостоятелно и отговорно, продиктувано не от лични амбиции, а съобразено единствено с партийните приоритети и интереси.
През първата фаза на надпреварата във ФСП от 16.09 до 3.10.2006 действието на политическата сцена е трескаво-динамично поради създалото се вътрешно разцепление и разделение на лагери на потенциалните кандидати – „жоспенисти”, „фабюсианци”, „строс-канисти”, „сеголенисти”, „оландисти” и „джак-лангисти”.
Много скоро обаче три от шестте групи ще останат без своите фаворити поради отказ от участие във вътрешната надпревара.
Пръв отстъпление обявява Жоспен. На 28.09. в писмо до своите привърженици той обяснява причините за решението си: „Бях си поставил като условие за моята евентуална кандидатура обединението или поне възможността за постигане на известно обединение около един ясен избор” . Осъзнавайки, че не би могъл да стимулира волята за обединение около своята кандидатура, решението за него, макар и „много трудно”, както сам подчертава, е само едно – отказ от участие в надпреварата за кандидат-президент на ФСП. Решение, с което Жоспен се надява да спре „фракционирането в социалистическата партия”.
Оттеглянето му, обаче, не би трябвало да се разглежда като поражение, а по-скоро като проява на реализъм, още повече, че той остава в партията с намерението да изиграе докрай отредената му ключова роля, за която не закъснява да напомни, заявявайки открито, че няма да подкрепи С. Роаял, тъй като не споделя някои от нейните убеждения относно ценностите на социалистическия проект.
На 2.10, ден преди крайния срок за представяне на тридесетте подписа на членове на националния съвет на партията, необходими за издигане на всяка кандидатура, Джак Ланг на свой ред слиза от сцената с думите, че прави „саможертва” в желанието си „да не добавя допълнително объркване към разделението и разделение към разцеплението в партията” . След като стига почти до върха на своята политическа кариера, когато още през 2005 г се обявява за кандидат за президентските избори 2007 г., и се радва на силна политическа подкрепа, най-вече сред младите, и на първото място според проучванията за кандидат-президент на ФСП, рейтингът на Ланг катастрофално пада /едва 8% подкрепа от страна на социалистите според анкети от септември 2006/ с излизането на сцената на Роаял. Някои подозират намесата на Оланд в оттеглявето на Ланг от президентската надпревара в полза на Роаял, въпреки че самият Ланг го опровергава и за разлика от Жоспен предпочита да изчака известно време преди да обяви чия кандидатура ще подкрепи.
В последния ден на първо действие на пиесата „Деклариране на кандидатите на социалистическата партия за президентските избори” още един от участниците, председателят на партията – Франсоа Оланд, оттегля своята кандидатура, която намира за „излишна”, „в повече”, предвид обстоятелството, че вече има „безспорно наложила се кандидатура” /без да уточнява коя точно е тя, се подразбира, че става въпрос за тази на С. Роаял/. „Разбрах, че моята роля не е да бъда един в повече, а този, който ще осигури обединението на социалистите в деня на гласуване на 16.11 и ако е необходим втори тур, на 23.11. Моята мисия ще бъде, заедно с кандидата или кандидатката на партията, да изведа левицата до победа на президентските избори, а след това и на парламентарните” . Влизайки сам в отговорната роля на арбитър и гарант за прозрачността и коректността на дебата между кандидатите, Оланд заявява, че ще обяви своя фаворит едва след вътрешните избори, за да не повлияе върху свободния вот на социалистите.
В началото бяха седем, накрая /3.10/ остават само трима – Доминик Строс-Кан, Сеголен Роаял и Лоран Фабюс. В ретроспективен план ролите, които всеки от тях сам избра за себе си, са както следва.
Акт Първи. Денят е петък, 29.09, дневната сцена е кметството на Сарсел /район Вал-Доаз/, а вечерната – телевизионния канал TF1, от които Строс-Кан лансира публично кандидатурата си за президент на ФСП, определяйки решението си като свой „дълг” и идентифицирайки се като „кандидата социо-демократ и либерал” , стоящ на „пресечната линия между иновацията и социалистическата традиция”.
Акт Втори. Денят е същият /петък, 29.09/, но декорът е различен – Витрол в Буш дьо Рон, актьорите също. На сцената излиза „Тя” и остава там неподвижна и безсловесна пред насъбралото се множество симпатизанти, допреди минути скандиращи името ú „Сеголен!” и развявайки транспаранти „За нас, това е тя!” /Pour nous, c’est elle!/, които сега притихват в очакване. Накрая тя започва да говори с ясен и плътен тембър на гласа, издаващ силата, която се стреми да предаде на думите си: „С простота, но също и със сериозност, осъзнавайки тежестта на думите и значението на този акт, да, аз приемам тази мисия за победа на Франция и изпитанията, които вървят с нея и от които искам да защитя семейството си /…/”. Прекъсната от бурните овации на залата, тя продължава: „Да, приемам да изпълня тази мисия да се изправя пред вота на симпатизантите, а след това, надявам се, и пред вота на всички французи, спечелвайки заслужено тяхното доверие през април 2007 г.”.
Акт Трети. Неделя, 1.10., декорът е преместен в департамента Жер, където Лоран Фабюс съобщава пред свои привърженици решението си да участва във вътрешната борба за кандидат на ФСП за президенските избори. Това решение е обосновано от факта, че „Франция се нуждае от промяна и тази промяна трябва да дойде отляво, от единна левица, обединена около един обновен проект, а именно социалистическият проект, на който аз съм носител /…/ Моят лост е социалистическият проект. При другите кандидати той по-скоро се размива. За тях той не е приоритет” . Основният акцент в този проект пада върху подобряване на покупвателната способност на населението чрез увеличаване на минималната заплата и пенсиите. Така бившият първи министър, чийто най-силен коз е именно дългогодишния му политически опит, влиза в ролята на „кандидат на социалистическия проект”, носител на „автентичното ляво” и на социалната идея.
След Акт Първи, Втори и Трети на политическата сцена главните съперници за престижното звание „кандидат-президент” на ФСП са вече ясно идентифицируеми – Строс-Кан, Роаял и Фабюс, както и ролите, с които ще се опитат да спечелят гласовете на избирателите-социалисти.
Изтъквайки като приоритети социалната сигурност и солидарността и дефинирала най-общо своята мисия на „реформатор на републиканския пакт”, опираща се на традициите на социалистическото наследство, с цел заздравяване на връзката между „националното” и „социалното”, Роаял е сочена от сондажните проучвания за фаворитка в борбата. Във времето, оставащо до вътрешото гласуване на 16.11, нейните опоненти ще се опитат да променят наклона на везните всеки в своя полза – Строс-Кан, играейки картата на „иноватор на социалистическата традиция”, за когото, отграничавайки се от Роаял, има и други приоритети, освен икономическия и социалния въпрос, като този за ролята на президента на Републиката, който, според него, трябва да престане да бъде обикновен „арбитър” и стане реален участник в политическия живот на страната, и Фабюс в ролята на „защитник на социалистическия проект”, за когото една обновена Република е тази, която поема политическата отговорност да защитава обществените услуги и принципа на социалното равенство .
Картите от ляво са свалени. Ролите – разпределени.
Край на Първо действие.
Второ действие. Политическата игра започва, без всъщност да е спирала, но сега при нови правила. Целта се представя като обща, споделена и от тримата соц-кандидати – победа на президентските избори над десницата в лицето на Съюза на народното движение на Никола Саркози. Но преди „голямата битка”, френските социалисти трябва да се справят с породилото се вътрешно разделение на кандидатурите, което като средства и изразходвана енергия може да им струва доста скъпо.
Типично в стила на опитен политически играч в ролята на „балансьор” и „арбитър” на вътрешното съревнование на кандидатурите, Оланд се опитва да убеди публиката, че всъщност няма разединение на позициите в партията и не става въпрос за „сблъсък на три типа социализма, а на три концепции на политическо действие” , всяка от които е формирана в лоното на традициите на социалистическия проект и ценности.
За да се осигури прозрачност на вътрешния избор и се дадат равни шансове на Доминик, Лоран и Сеголен, ръководството на ФСП приема предизборна програма /26.09.2006/, която предвижда претендентите да се изправят един срещу друг в 6 дебата – 3 от тях ще бъдат излъчени по парламентарния канал – на 17.10 по темата за икономическите и социалните въпроси, на 24.10 по въпросите на обществото, околната среда и демокрацията и на 7.11 по проблеми на международните отношения. Другите три дебата /на 19.10, 26.10 и 9.11/ ще бъдат децентрализирани в предваретелно избрани райони пред симпатизанти, където всеки от тримата кандидати ще има възможност да отиде на ротационен принцип и да отговаря на предварително избрани въпроси на публиката, като обаче се изключва всякакво медийно присъствие, за да се запази непосредствеността на контакта между кандидатите и избирателите.
На 17.10 в светлината на телевизионните камери Роаял, Фабюс и Строс-Кан разиграват първия дебат , засягащ икономическите и социалните въпроси. Въпреки очакваното от тълпата зрелище, конфронтацията между тримата участници почти отсъства. И тримата изтъкват сериозността на икономическата криза в страната, /растяща безработица, ниски заплати, стагнация на икономическия растеж, несигурност на работното място, делокализация на предприятията и загуба на работни места, социално недоволство, липса на проект за устойчиво развитие и на екологическа политика, задълбочаване на социалните неравенства, особено в предградията, недостатъчно чужди инвестиции в икономическия сектор/ апелираща за спешни реформи, които те виждат изпълними чрез прилагане на типично лявата икономическа формула „повече социалност, повече трудова заетост, по-висок икономически растеж” .
С претенция за яснота и прецизност, отсъстваща според него в програмите на опонентите му, Фабюс формулира своята икономическа програма, инспирирана от „социалистическия проект”, в няколко принципа: „повсеместно прилагане на принципа на „35-те часа” , увеличаване на минималната работна заплата , въвеждане на принципа „делокализатора плаща” , увеличаване на покупвателната способност чрез преразпределение на печалбите, засилване на синдикатите.
Строс-Кан залага на друга формула, наречена от него „пакта на Елисеите” – съвременен прототип на социалния договор, който президентът на Републиката трябва, според него, да изгради под формата на постоянен диалог с френския народ по актуални икономически и политически проблеми.
Икономическата програма на Роаял се състои в заздравяване на „социалния диалог на гражданите с държавата” посредством прякото участие в него на политици, синдикати, представители на гражданското общество, социални партньори, НПО и асоциации.
Трите икономически формули са изложени от авторите си в неочаквано спокоен за медиите тон. Жадни за шум, последните се опитват изкуствено да го създадат, като се надпреварват да цитират социологически проучвания, чертаещи барометри за рейтинга на участниците преди и след дебата.
Вторият телевизионен дебат на 24.10, посветен на проблемите на обществото, се оказва много повече по вкуса на медиите, тъй като страстите са разпалени от пилотното предложение на Роаял за създаване на „жури на гражданите” /des jurys de citoyens/, избирано чрез жребий, чиято роля ще е да наблюдава и оценява действията на политиците. Целта е по този начин да се възстанови загубеното доверие между избирателите и политическите елити чрез съчетаване принципите на репрезентативната демокрация с тези на пряката. Фабюс и Строс-Кан заклеймяват идеята като „популистка”, докато Роаял се опитва да я представи като „новаторска”и нужна за преодоляване на кризата на демокрацията в страната. Според Строс-Кан подобни граждански журита биха създали по-скоро ситуация на политически хаос поради опита за контрол и следователно за пряка гражданска намеса в работата на политиците. Идеята на Роаял е в момента най-обсъжданата тема в политически план, критикувана остро, както от собствения ú лагер отляво, така и от противниковия – от дясно. Медийната свръхекспроприация на нейните идеи, предвид също и техният иновационен характер, в случая обаче влияе отрицателно върху политическия ú рейтинг, който въпреки че я поставя далече засега преди Строс-Кан и Фабюс във вътрешната надпревара, спада с няколко пункта в полза предимно на Строс-Кан.
Очакваната от медиите конфронтация между тримата кандидати-социалисти е налице и барометрите на рейтинга отново са задействани на пълен ход.
Въпреки че, според проучванията, Сеголен Роаял води убедително пред своите опоненти и дори би могла да получи нужното мнозинство още на първия тур на вътрешния вот, в надпреварата остават много неизвестни. От значение е играта на слезлите от сцената – Жоспен, Ланг и Оланд. Така например, не е ясно дали жоспенистите ще последват примера на своя оттеглил се фаворит и ще гласуват срещу Роаял. Ако това стане, то най-вероятно те ще застанат на страната на Строс-Кан предвид лоялността, която, както сам казва, афишира към партията и нейните „големи личности като Митеран и Жоспен”. Но и Фабюс очевидно ще се бори за вота на жоспенистите, предвид факта, че мотото на неговата кампания за „силна, справедлива, сигурна и солидарна Франция” е рефрен от политическата програма на Жоспен в президентските избори от 2002 г.
Все още неясна остава и позицията на Ланг и най-вече тази на Оланд, които също могат да повлияят върху вота на 16.11.
Трето действие предстои да започне.
Множество неизвестни тегнат не само над лявото пространство на френската политическа сцена, но и над дясното, където кампанията реално се очаква да започне през януари 2007 г., когато настоящият министър на вътрешните работи и председател на Съюза на народното движение /СНД/ /UMP – Union pour un mouvement populaire/, Никола Саркози ще обяви своята кандидатура. Членовете на дясната партия ще гласуват за своя кандидат на 14.01.2007 г.
Една от причините за изчакването от страна на Саркози е, че обявявайки се официално за кандидат-президент на Републиката, той трябва да напусне поста министър на вътрешните работи, тъй като е недопустимо да съвместява двете роли. Дори и сега към него се отправят немалко критики по този въпрос, идващи главно от страна на министър-председателя Доминик дьо Вилпен, също вероятен десен кандидат за президентските избори и основен опонент на Саркози. Отлагането на освобождаването на поста вътрешен министър от страна на Саркози може да се отдаде и на факта, че постът му позволява да бъде на гребена на медийната вълна и така да изгражда солиден медиен имидж.
Но и зад привидно спокойната ситуация в СНД и сплотеността, която партията се опитва да афишира пред медиите и избирателите, в контраст с вътрешното разделение и борба във ФСП, също се крият различни конфликти, най-отчетлив от които е този между Вилпен и Саркози.
Въпреки че Саркози започва своята политическа кариера като „голист”, в хода на политическото си израстване той постепенно се дистанцира от идеите на Де Гол, представяйки се по-скоро като „модернизатор” и „реформатор” на СНД.
Очевидно обаче неговите ходове не се харесват на настоящия президент, Жак Ширак, който макар и още да пази мълчание относно намеренията си за кандидат за повторен мандат , вижда в Саркози сериозен опонент за президентския пост. Именно в контекста на конфронтация между Саркози и Ширак се разбира ясно ходът на настоящия президент на Франция да номинира Вилпен, който също има значителна власт в СНД и който афишира респект към голистката традиция, за министър-председател, стремейки се по този начин да контрира растящото влияние на Саркози.
Саркози, от своя страна, разполага с няколко силни коза. Първият са медиите, с които той умело „флиртува” още от 1994 г., когато изпълнява едновременно функциите на министър на комуникациите и министър на бюджета в кабинета на Едуард Баладур, играейки двойната роля на важна политическа фигура и на „ревизор” на фондовете на големите медийни групи. Дивидентите от тази двойна игра са многото лични контакти, установени с медийни магнати и журналисти, които Саркози ни най-малко не се опитва да прикрива, а напротив, често говори за своя контрол над медиите, изтъквайки че ролята му е да „убеждава” и че „журналист, който ме критукува не ме познава” . Що се отнася до безспорните му ораторски умения, тях той придобива и впоследствие шлифова от позицията на говорител на правителството и на кандидата за президент Баладур между 1993 и 1995 г., позиция, която също така му позволява да се срещне с влиятелни фигури на само в сферата на политиката, но и на икономиката, културата, науката и изкуството.
Втората силна карта на Саркози са слабите ходове на Вилпен, които дискредитират собствения му политически рейтинг, особено нисък след опитите за реформи в областта на социалното осигуряване и трудовия пазар, и по-конкретно проекто-предложенията му за въвеждане договора за „първо назначение” и за „ново назначение” , засягащи основно младите до 26 години, които биват отхвърлени от правителството след бурни граждански протести.
Въпреки непрестанните спорове с Вилпен по отношение на вътрешната политика, като въпросите за сигурността, образованието, социалното осигуряване, трудовата заетост и др. и въпреки че очевидно не може да разчита на подкрепата на Ширак, Сакрози провежда систематично своя собствена кампания, залагайки на имиджа на „либерал-реформатор”, с която в допълнение на медийното си влияние, разчита да спечели народния вот за президент на Републиката през април 2007 г. Тактиката му е именно да се разграничи от традиционната голистка и най-вече ширакистка линия в партията, на която е председател.
По време на форума „Градът на успеха” от 21.10, събрал изследователи и политици на масата на дискусия върху актуални проблеми, Саркози държи реч, в която открито се разграничава от две ключови решения, взети от Ширак. Става въпрос за отмяна на националната военна служба и за провеждането на референдума през май 2006 г., отхвърлил с 55% „не” приемането на Проекта за конституция на ЕС. Според Саркози формата на референдум не е най-подходящият начин за приемане или отхвърляне на европейския проект, за разлика от въпроса за военната служба, който би следвало да бъде решен след допитване до общественото мнение. Реформаторският дух на Саркози, критикуван остро от вилпенистите и ширакистите като разрив с традициите на СНД, прозира в лайтмотива на речите му „Франция се надява на дълбока промяна. За да си представим и осъществим тази промяна са необходими нови личности”.
Някои проучвания на вота се ангажират с прогноза за финален дуел за президентския пост между Роаял и Саркози, изходът от който обаче за момента е непредвидим, тъй като подкрепата за двамата кандидати в случай, че се изправят един срещу друг е почти равна /50% на 50%/ с постоянни колебания от 1 до 3% в полза на единия или другия, които в деня на избора биха се оказали решаващи за бъдещия президент на Републиката.
Все пак, за разлика от ляво, картите от дясно предстои да бъдат разкрити, което може да донесе не малко сюрпризи.
Също така не бива да се забравя, че в президентските избори през април 2007 г. се очаква на първи тур да се представят над 20 кандидата , някои от които, като председателят на Националния Фронт /НФ/ – Жан-Мари льо Пен би могъл да поднесе нова изненада след тази от 2002 г., когато след първия тур изпревари Жоспен и на втори се яви сам срещу Жак Ширак. Още повече, че сформираният от льо Пен екип за кампанията 2007 г. вече работи с пълна сила. Сред приоритетите е реформиране на програмата на кандидата на НФ, която да го представи преди всичко като „републиканец”, който не се страхува да предложи „смели реформи” за извеждане на страната от икономическата и политическа криза на „двуполюсния модел ФСП – СНД”.
Сред крайните десни играе и още една фигура, която разчита да привлече някои от привържениците на льо Пен и разочарованите саркозисти. Става въпрос за председателя на Движението за Франция – Филип дьо Вилие, депутат в Европейския парламент.
Не са все още ясни и намеренията на някои от партиите в крайното ляво пространство, където се очертават няколко кандидатури.
На 22.10. на национална конференция Радикалната лява партия /РЛП/ взе решение да не представя свой кандидат, а още на първи тур да подкрепи кандидата на ФСП. Новината е безспорно добра за социалистите, тъй като на президентските избори през 2002 г. Кристиан Тобира, кандидатката на РЛП, получава 2,32%, които добавени към гласувалите за друг ляв кандидат Жан-Пиер Шевенман – 5,33%, раздробяват вота отляво и са сочени от анализаторите като главната причина за отпадането на социалиста Жоспен още на първия тур. Подкрепата на РЛП за кандидата на ФСП е гарантирана от договор, постигнат между двете партии за 36 места в листите за парламентарните избори за членове на РЛП, обещани от ръководството на френската соц-партия.
Тази тактика на социалистите обаче не дава резултат при преговорите с френските комунисти, които остават категорични, че ще се явят на първи тур със свой кандидат. Предстои трудната задача на 11.11 и 12.11.2006 г. да решат кой ще бъде той измежду очертаващите се кандидатури на бившия президент на Селската конфедерация Жозе Бове – влиятелна фигура в средите на анти и алтерглобалистите, Клементин Отан – протеже на кмета на Париж, Мари-Жорж Бюфе – секретар на ФКП, събрала 3% на президентските избори 2002 г., представяща се като „кандидата на анти-либералното обединение”, Ив Салес – президент на фондация „Коперник” и Патрик Брауезек – депутат от Сен Дени.
Неизвестни остават и в центъра на френския политически спектър, където традиционно важна роля играе Съюза за френска демокрация /UDF – Union pour la démocratie française/ на Франсоа Баьору, който при евентуална кандидатура от своя страна ще разчита на подкрепата на средните класи.
Предвид многото неизвестни, които тепърва предстои да се разкриват пред френските избиратели в отделни действия, подобно на политическия „мач” започнал във ФСП, можем със сигурност да очакваме още много „бели нощи” до деня на президентските избори във Франция през април 2007 г.
Официалната обява за точния ден на събитието бе направена от Никола Саркози на 24.10.2006. В качеството му на министър на вътрешните работи, той обяви решението на Съвета на министрите за провеждане на първи тур на президенските избори на 22.04.2007 г. и на втори – следващата неделя – 6.05.2007 г.
За парламентарните избори са избрани датите 10.06 за първи тур и 17.06.2007 г. – за втори.
Част от материала е публикуван във в-к „Дневник” от 19.10.2006 г.
