Целта на настоящата статия е да анализира причините, обусловили краха на една от най-влиятелните политически системи през XX век – системата на реалния социализъм. Обяснението на този феномен би могло да се осъществи чрез два основни типа обяснителни модела, които условно бих определил като волунтаристичен и реалистичен.
Спецификата на волунтаристичния модел е в акцента, който се поставя върху субективния фактор като същностно основание за случване на определени явления. Прилагането на въпросния модел към интересуващия ни тук проблем води до приемане на тезата, че крахът на реалния социализъм е следствие от волята на политическите ръководители, които са изменили на идеала в името на определени интереси. Този обяснителен модел се радва на голяма популярност, което личи от факта, че за много лявомислещи хора основната вина за рухване на социалистическата система носи Михаил Горбачов, който е заклеймяван като предател и изменник. Хвърлянето на цялата вина върху неговата персона е очевидно наивно и несериозно. Последният ръководител на СССР наистина работеше активно за катализиране на процеса на разпад на системата, но това едва ли би било възможно без наличие на обективни предпоставки, съдържащи се в самата система. Констатирането на този факт води към втория обяснителен модел – реалистичния. Същността на последния е в търсене на основания за настъпване на определени промени в самия предмет, а не във външни спрямо него фактори. В нашия случай това означава, че причините за рухване на реалния социализъм са му вътрешно присъщи. Един от най-популярните варианти на реалистичния модел е стопанският, при когото рухването на системата се обяснява с чисто икономически средства. Като причини обикновено се изтъкват застрашителното нарастване на външния дълг, наличието на тежки бюджетни дефицити, както и невъзможността за адекватно удовлетворяване на нарастващите социални претенции при спадаща производителност и икономическа стагнация. Друг вариант на реалистичния модел е теорията на проф. Александър Лилов, според когото колапсът на реалния социализъм е следствие от неспособността на последния да се реформира и модернизира, т.е. да стане адекватен на новите реалности. На друго мнение е проф. Александър Атанасов, който в задочна полемика със Стратега заявява, че същинската причина за краха следва да се търси в “отсъствието на ликвидираното някога свободно предприемачество, което е главният двигател на научнотехническия, производствения и социалния прогрес.”
Всички представени по-горе концепции несъмнено имат аналог в реалността. Не би могло да се отрече, че догматизирането на социализма, липсата на качества у някои от неговите ръководители, както и претоварването на икономическата система са сред факторите, които стимулираха процеса на разпад на системата. В настоящия текст обаче ще се опитам да разгледам проблема от една по-различна, чисто философска гледна точка, при която причините, обусловили краха на реалния социализъм ще бъдат търсени в дълбинните, основополагащи принципи, върху които бе изградено социалистическото общество.
Тезата, която ще се опитам да аргументирам, най-кратко може да бъде представена така: фундаменталната причина за рухване на реалния социализъм се корени в утопичната вяра, че може да съществува обществено-икономическа формация, в която егоизмът, като мотив на човешките действия, е напълно изключен. Обосноваването на тази теза предполага обръщане на изследователския взор към основните идеологически постулати на социализма, които са били зададени преди всичко от великия немски философ и хуманист Карл Маркс. Една от първите асоциации, която възниква при споменаване на името на Маркс, е откровената антипатия на мислителя към идеализма, фиктивните продукти на въображението. Маркс никога не е крил пристрастието си към реализма, атеизма и материализма, което личи и от факта, че едва ли има друг мислител, който така точно и обективно да е разобличавал цялата несправедливост на наличните обществено-икономически отношения. Особено показателен в това отношение е известният труд на Маркс “Немската идеология”, в когото категорично се заявява, че “изхождаме не от това, което хората говорят, въобразяват си и си представят, не от съществуващите само на думи мислими, въображаеми, представляеми хора, за да стигнем от тях до истинските хора; за нас изходна точка са действително дейните хора и от техния действителен жизнен процес ние извеждаме и развитието на идеологическите отражения и отзвуци на този жизнен процес.”
Приведох този по-дълъг цитат, за да проличи съвсем реалистичното отношение на Маркс към третираната от него предметност. Изтъкването на този факт е важно, доколкото ни тласка към едно, на пръв поглед крещящо противоречие между възгледите на философа, чиято концепция стоеше в основата на реалния социализъм, и застъпената в началото на текста теза на автора. Допускането, че колапсът на социализма се корени в утопичната вяра във възможността на свободно от егоизма общество, изглежда абсолютно несъвместима с позицията на Маркс, който винаги се е борил именно срещу утопизма, мистицизма и идеализма. Мнимият характер на това противоречие обаче проличава при по-внимателния анализ на творчеството на немския мислител, съдържащо в себе си едно вече наистина съществуващо фундаментално противоречие. Визирам противоречието между радикален реализъм и радикален утопизъм, които са еднакво представени в марксистката доктрина. При анализа на буржоазното общество от XIX век Маркс се проявява като абсолютен реалист, но в момента, в който пристъпва към разработване на алтернатива на статуквото, вече нагазва в дълбоките води на утопизма. Утопичният елемент на Марксовата концепция се изразява във вярата на великия хуманист, че е възможно радикално преобразуване на действителността, посредством моделирането и съобразно изключващи егоизма общочовешки ценности като солидарността, алтруистичността и равенството. Всъщност марксизмът съдържа една парадоксална вътрешна диалектичност, доколкото, от една страна, разобличава ценностните, идейните и теоретичните конструкти като завоалирана форма на користните интереси, а от друга страна, се стреми към промяна на света съобразно безкористни и класово безотносителни ценности и идеологеми. Суровите критики, които Маркс отправя към Хегел и другите философи-идеалисти, считащи, че битието се определя от съзнанието, идеята, мисълта, в крайна сметка се оказват валидни и за самия Маркс. Основанието за тази констатация е, че зададеният от Маркс комунистически обществен модел не е исторически предзададена реалност, а по-скоро продуциран от чистото мислене идеал, към когото следва да бъде адаптирана реалността.
Както е известно, идеята на Маркс за радикално преобразуване на действителността бе реализирана първо не в индустриалните капиталистически страни от Запада, каквато бе и неговата прогноза, а в изостаналата и полуфеодална Русия. Това е интересен факт, което налага и необходимостта от по-детайлното му теоретично осветляване. Прилагането на марксистката доктрина в Русия се характеризира с две ясно очертани тенденции. От една страна, социализмът е наложен силово и “отгоре”, т.е. като универсален теоретичен модел, чието приложение има за цел преобразуването на несъвършената действителност. Против това схващане са се обявявали представителите на т.нар. народничество, според които марксизмът е типично европейски феномен, докато пътят на Русия е уникален и напълно специфичен. В крайна сметка обаче надделява тезата на Ленин, който е категоричен, че спецификата на Русия съвсем не е аргумент в полза на идеята за неприложимостта на марксизма в тази страна. В своята известна работа “Кои са приятелите на народа и как те се борят срещу социалдемократите” вождът на Октомврийската революция заявява, че Русия трябва да се развива по зададения от Маркс модел, който обаче трябва да се приложи творчески и да се нагоди към националните особености на страната.
Още тук можем да фиксираме една от фундаменталните характеристики на социалистическите общества, която бих обозначил с въведения от Хоркхаймер и Адорно термин “теоретическа практика”. Под този термин в случая се има предвид склонността на почти всички социалистически ръководители към задаване на безалтернативни теоретични модели и научни предвиждания, които следва да бъдат доказани в политическата практика. Това се вижда особено ясно именно в Русия, където неизменно се е тръгвало не “отдолу”, т.е. от обективната реалност, а “отгоре”, от създаването на целящи промяната на света мисловни конструкти. Понятието за теоретическа практика намира своята най-адекватна реализация при управлението на Сталин, доколкото “геният на всички времена и всички народи” винаги се е ръководел от принципа, че не той трябва да се съобразява с реалността, а тъкмо напротив. Следователно социализмът в Русия, а по-късно и в другите страни, в определена степен е бил наложен и развит като зададена от политическите ръководители теоретична идея. Проблемът обаче е, че осъществяването на която и да било грандиозна идея в политиката предполага заинтригуването и привличането на народните маси, които са реалният субект на обществено-икономическите промени. Фактът, че теорията на Маркс и неговите последователи е била осъществена именно в Русия, а не в Западна Европа, не може да се обясни само с теоретичния волунтаризъм на вождовете, но предполага и фиксирането на тези особености на руския народ и преди всичко на руската душевност, които са направили възможно превръщането на социализма от идея в реален политически строй.
За да се убедим в истинността на тази теза, следва да разгледаме как отделните елементи на марксистката доктрина изцяло се съгласуват със спецификите на руското световъзприятие. Така например марксистката визия за настъпването на края на историята като установяване на един съвсем друг, трансцедентен, метаисторически свят на благоденствие, щастие и свобода се съгласува изцяло с характерните за Русия религиозно-есхатологични нагласи. В същото време тази визия влиза в директно противоречие с характерния за западноевропейския човек рационализъм, реализъм и скептицизъм към месианско-утопичните идеи, наложили се още по времето на Просвещението. Днес от дистанцията на времето можем категорично да заявим, че в Русия марксизмът бе превърнат в месианско или религиозно учение, т.е. в своеобразен сурогат на православното християнство. Изначалната религиозност на руския народ доведе до дефиниране на комунистическото общество като новия бог, чието земно царство трябваше да настъпи благодарение на обединените усилия на работническата класа. Рецепцията на Марксовото учение в Русия е твърде сходна с религиозната представа за християнския рай, при когото отчуждението, унижението и експлоатацията, бележещи трагизма на човешкото съществуване, са окончателно снети. Религиозното отношение към комунистическия модел проличава и по начина, по който са били третирани политическите ръководители. Т.нар. култ към личността не е случайно явление, а закономерно следствие от типично азиатското обожествяване на вождовете. В този смисъл склонността на последните към “теоретическата практика”, т.е. към научно и лишено от алтернатива предвиждане и ръководене на политическите процеси, е била подхранвана от изначалната готовност на масите да превърнат думите на Учителя в догма, свидетелстваща за неговата непогрешимост. Всъщност подобно отношение е било демонстрирано не само към Ленин, Сталин и другите политически ръководители, но и към Маркс и Енгелс, чиито текстове постепенно придобиват значимостта на “Свето писание”. Догматизирането на великото учение на двамата немски мислители е довело дотам, че и най-малкото отклонение от него се е третирало като ерес, подлежаща на най-сурово порицание.
Религиозното отношение към комунистическия модел проличава най-ясно при налагането на новия обществен строй, което е предполагало мобилизирането на един огромен по своя мащаб човешки ресурс. Тази мобилизация не би била възможна без наличието на някакъв изначален колективизъм, способстващ за обединяването на народа в името на фундаменталната цел. Този колективизъм, както и чувството за съпричастие и солидарност с другите, е особено характерен именно за руския народ, който в чисто исторически план, нееднократно е доказвал способността си да жертва своите индивидуалности в името на субстанциалната всеобщност на Идеята. Тази специфика на Русия, която е до голяма степен чужда на западния човек, обяснява и всенародния ентусиазъм при полагането на основите на новия строй. Създаването на едно огромно по своя мащаб национално богатство, на индустриална икономика и модерна инфраструктура, е могло да стане факт само чрез всеобщите усилия на множество индивидуалности, обединени във вярата си в социалистическия идеал.
Тук е мястото да отбележим, че реалният социализъм постига наистина изключително сериозни успехи в страните, в които бе приложен. Тези страни за кратко време бяха изведени от състоянието на вековна изостаналост посредством всеобхватна модернизация и чувствително повишаване на жизнения и социалния стандарт на хората. Особено симптоматичен е случаят с Русия, която бе трансформирана от полуфеодална, аграрна страна, в световна суперсила, която единствена имаше възможността да се противопостави на САЩ.
Можем да обобщим написаното дотук, застъпвайки тезата, че в Русия социалистическият модел придоби статуса на своеобразна светска религия, в която комунистическото общество изпълнява функцията на божественият Абсолют. Всенародният ентусиазъм, обхванал руския народ при осъществяването на идеала, основателно може да се сравни с религиозната екзалтираност, с която вярващите християни са се стремяли да постигнат своя бог. Именно тази религиозно-романтична настроеност на хората, положили основите на новия строй, обяснява факта, че само за няколко десетилетия социалистическите страни са напреднали изключително в своето развитие, постигайки успехи във всички сфери на действителността. Въпреки всичките постижения обаче, социализмът рухна както в Русия, така и в цяла Източна Европа. Получи се така, че социализмът сподели нерадостната съдба на предходните утопии, предвиждащи и по-добър свят. Вярата, че такъв свят е възможен, е била споделяна от велики световни мислители като Платон, Августин, Мор и Кампанела, както и от болшинството религиозни учители. Големият проблем при утопичните теории е, че те никога не успяват да издържат за един по-дълъг период от време теста на реалността. Добре известно е, че в историята няма случай, в който определен религиозен или утопично-теоретичен модел да е успял да просъществува поне едно столетие, като в крайна сметка нещата приключват с неминуем крах.
Както вече бе споменато в началото на статията, фундаменталната причина за рухването на най-грандиозния продукт на социалното инженерство е волята за създаване на изключващо егоистичния интерес общество, респективно в подчертано нереалистичното понятие за човека, чиято мисия бе не само да създаде, но и да поддържа за продължителен период от време основите на новото общество. Пределно ясно е, че комунизмът като обществено-икономическа формация може да бъде адекватно реализиран само при предпоставката за действителното съществуване на идеалния човек, т.е. човекът, който е освободен от определеността на егоизма, природността и алчността, и за когото всеобщото и общественото има абсолютен приоритет. Проблемът обаче е, че тук става въпрос за един имагинерен човек, съществуващ само в мисълта или понятието, но не и в реалността. Разбира се, това твърдение не бива да се абсолютизира, доколкото както вече видяхме, основните субекти на процеса на изграждане на реалния социализъм наистина са били идеалистично настроени личности, които са жертвали своята индивидуалност в името на всеобщността на идеала. По-нататъшното развитие на тези процеси обаче е довело да изчерпването на първоначалната романтична ентусиазираност и религиозна екзалтираност, както и до осъзнаването на факта, че на описаната по-горе идеалистична представа биха могли да съответстват само единици и никога човечеството като цяло. Всъщност именно това “приземяване” и връщане към реалността се явява първата стъпка към разграждането на системата.
Добре известно е, че късният социализъм се е характеризирал със задълбочаваща се апатия и липса на заинтересованост, с все по-голямо разхищение на обществените ресурси, които са се възприемали като безстопанствени или “ничии”, с драстично спадане на производителността и икономическото оживление. Същността, която стои зад всички тези явления, е именно отсъствието на възможността за лична инициатива, частно присвояване, накратко, за разгръщане на егоизма, който, от зората на човешката история до наши дни, е основният мотиватор и стимулатор на дейността на хората. Съвсем наясно с този факт е бил известният китайски ръководител Дън Сяопин, който е осъзнал, че животът на социалистическия строй може да се удължи с известно време, само ако се въведат пазарни механизми в икономиката. Стимулирането на егоизма, т.е. на предприемаческата инициатива веднага води до стопански растеж и увеличаване на доходите на многобройното китайско население. Пазарни отношения са въведени и във всички останали социалистически страни с изключение на Северна Корея, след като се е осъзнало, че обществото, в което хората мислят преди всичко за другите и за общото благо, е по-скоро теоретична фикция. Виждаме следователно как зададеният от Маркс комунистически модел, приложен първо в Русия, се провали поради опита си да създаде едно идеално общество, което обаче влизаше в директно противоречие с реалната природа на човека. Крахът на този грандиозен обществен експеримент ни показа, че всички опити за изкуствено, лабораторно моделиране на човека съобразно абсолютни ценности, в крайна сметка се виждат принудени да отстъпят пред това, което никога не може да бъде преодоляно – реалността.
Преди да продължим нататък, нека да разгледаме накратко въпроса за това доколко социализмът продължава да бъде историческа алтернатива или по-точно казано, исторически приемник на капитализма. Според теорията на Маркс замяната на една обществено-икономическа формация с друга е закономерно следствие от възникващото противоречие между производителните сили и господстващите производствени отношения. Тази теория в много отношения продължава да бъде валидна, като това личи особено ясно при процеса на замяна на feodalizma от капитализма. Капиталистически решения в икономиката в зората на Новото време е довело до сериозно раздвижване и динамизиране на производствените отношения, което е причинило и бързото отмиране на най-мрачния период в европейската история – периодът на Средновековието. Не може да се отрече и това, че всяка следваща обществено-икономическа формация просъществува значително по-кратко от своята предшественица. Всичко това като че ли дава сериозни основания да смятаме, че капитализмът е изначално обречен на отмиране и на замяна от следващата, по-висша форма на организиране на обществените и стопанските отношения – социализмът.
Проблемът при този тип схващания е неотчитането на факта, че преходът от капитализъм към социализъм е изключително специфичен, и в този смисъл не може да се аналогизира с нито един от досега осъществените в човешката история преломи. Основанието за тази констатация е, че ако, да речем, преходът от феодализъм към капитализъм изисква просто динамизирането на производствените отношения, вследствие на промяната на производителните сили, преходът от капитализъм към социализъм изисква много повече. Това, което се изисква, е наистина революция, но не в сферата на обществените и икономическите отношения, а в сферата на човешкото съзнание. Казано с други думи, капитализмът ще отмре по естествен път, от само себе си, тогава когато основният мотив на човешките действия престане да бъде егоизмът. Това обаче, както вече се убедихме, едва ли някога ще стане, като тук не става въпрос за песимизъм или примиренчество, а просто за реализъм. Цялата досегашна история доказва, че ръководният мотив на човешкото поведение винаги е бил егоизмът, като това е валидно както за първобитния човек, така и за съвременния постмодерен индивид. Това твърдение обаче в никакъв случай не бива да се разбира в смисъл, че единствено адекватния на човешката природа строй е капитализмът сам по себе си, т.е. строят, при който всичко се свежда до извличане на максимална печалба на всяка цена и без оглед на нищо друго. Т.нар. чист капитализъм, подобно на чистия социализъм, е теоретична фикция, доколкото въобще не би могъл да съществува. Че антисоциалният капитализъм не може да бъде нормална алтернатива на социалистическия строй бе доказано и от процесите, които настъпиха в страните от бившия Източен блок след т.нар. демократични промени. Преходът от държавен социализъм към капитализъм в тези страни би могъл най-кратко да се опише като преминаване от едната крайност в другата. Тоталната смяна на парадигмата доведе до актуализацията на идеята за човека, като абсолютно природно същество, подвластно на произвола, и на крайните форми на примитивизъм и диващина.
Последиците от изключително погрешно осъществения преход от социализъм към ултралиберален капитализъм могат да бъдат особено ясно видени в българското общество. Тоталната девалвация на ценностите, масовото обедняване и оскотяване са най-точната индикация за цялостната разруха на обществото. Днес, от дистанцията на времето, е ясно, че т.нар. десница водеше подчертано антиевропейска и най-вече анормална политика, която за кратко време върна българското общество в състоянието на “война на всеки против всеки,” което, по думите на английския философ Томас Хобс, характеризира първобитния предсоциален и преддържавен стадий от развитието на човечеството. Тази ренатурализация на представата за човека е абсолютно неприемлива за модерната левица, доколкото в крайна сметка “смислената лява политика е съпротива срещу статуквото в името на социалната природа на човека.”
Виждаме следователно как Русия, България и други източноевропейски страни в най-новата си история непрекъснато се люшкат между крайностите на политическия романтизъм и политическия натурализъм. Днес е очевидно, че тези две крайности не са в състояние да бъдат реална алтернатива за развитието на модерните общества. Всичко това поражда въпроса дали все пак не съществува някакъв обществен модел, който да бъде, най-общо казано, правилен и адекватен на новите условия. Смятам, че такъв модел наистина съществува, при това не в сферата на мечтите, а в обективната реалност. Въпросният модел е преди всичко неутопичен, т.е. основаващ се на реалната природа на човека, а също така и рационален, в смисъл, че успява да постигне баланса между крайностите. Визирам т.нар. социалдемократически модел, който се е асоциирал винаги с умереността, именно поради статуса си на “среден термин” (Хегел), снемащ в себе си крайностите на романтизма и натурализма. Ако комунистическият модел постулира необходимостта от радикално преобразуване на действителността съобразно абсолютни ценности, а либералноконсервативният модел капитулира пред очевидно неудовлетворителното статукво, то социалдемокрацията синтезира двата политически подхода чрез едно максимално реалистично понятие за човека. За социал-демократите е ясно, че човекът не е нито чисто биологично същество, ръководещо се изцяло от егоистичните нагони и импулси, нито чисто идеално същество, готово да принесе своята индивидуалност в името на социалната всеобщност. В този смисъл предимството на социалдемократическата доктрина е, че схваща човека такъв, какъвто реално е, а именно като природно-социален индивид, като акцентът, разбира се, пада върху момента на социалността. Всъщност именно този синтетичен характер на социалдемокрацията ни дава отговор на въпроса защо тя винаги е била един специфично западноевропейски феномен.
Както е известно, европейската цивилизация, още от самото си възникване в Древна Гърция, винаги е била органично свързана с идеята за логоса, т.е. с онази вътрешноприсъща на историята рационалност, която й придава умереност, хармоничност и вътрешна балансираност. Именно този рационализъм отличава Европа от САЩ и Азия, които въплъщават крайностите на либералноконсервативния индивидуализъм и колективистичния тоталитаризъм. Американският и азиатският модел са еднакво неприемливи за Европа, тъй като противоречат на идеята за мярата и баланса, т.е. на разума. Последният се олицетворява политически от социалдемокрацията, която обаче не е еднородно образувание, доколкото биха могли да се разграничат поне четири национални социални модела в рамките на обединена Европа – скандинавски, англо-ирландски, континентален и южноевропейски.” Ако социалдемокрацията в най-пълна степен изразява политически европейската рационалност, то нейното собствено най-адекватно въплъщение несъмнено следва да се търси в скандинавския модел. Последният винаги се е свързвал именно с разумността, умереността и хармоничността, т.е. със същностноопределящите характеристики на социалдемократизма. Във времената, когато се градеше демокрация без социализъм (САЩ) и социализъм без демокрация (СССР), скандинавските страни, заедно с Германия, показаха, че идеалното общество представлява синтез именно на тези две мними противоположности. Този синтез кристализира особено ясно в Швеция, която, по думите на Томас Майер, е “пример за политическа уравновесеност. Консенсус, преговор и интеграция са ключовите думи на политическата система.” Факт е, че “социалдемократическата Мека е безусловен лидер в класациите по демократичност на обществата, спазване на човешките права, борба с бедността, равенство в доходите, норма на заетост, и последно по ред, но може би първо по значение, по чувство на щастие и удовлетвореност от живота от страна на хората. (тук е нужно позоваване, защото в една статия на Гущеров преди време в Ново време имаше изследване за самовъзприятие за щастливост, но в класацията Швеция беше назад – Ю.Б.) za sajalenie v momenta ne moga da priveda konkreten izto4nik,no sam 4el mnogo takiva izsledvania
Успехите на Швеция, и въобще на скандинавските страни са светлина в тунела, в който бе попаднала западноевропейската социалдемокрация. Икономическите кризи от втората половина на миналия век, рухването на реалния социализъм, както и изграждането на доминиран от САЩ еднополюсен свят, доведе до тежка криза на идентичността на социалдемокрацията, нещо, за което е ставало въпрос и в предишни статии. Умерената левица до голяма степен загуби ролята си на балансьор между крайностите, които днес се олицетворяват от американизма, от една страна, и от ислямския фундаментализъм и радикалния популизъм, от друга страна. Изтъкването на слабостите и недъзите на съвременната социалдемокрация съвсем не означава, че трябва да се върнем към традиционния ляв модел от миналия век, доколкото това би било очевидно утопично. Днес е пределно ясно, че ако социалдемокрацията иска да продължи да бъде силен играч в битката за свободно, справедливо и солидарно общество, тя трябва непременно да се реформира и модернизира. Същността на модернизацията следва да бъде съхраняването на лявата идентичност при максимална адекватност на новите условия. Необходимостта от осъществяването на този синтез на идейна убеденост и прагматична политика днес е повече от очевидна. Социалдемокрацията на XXI век трябва да се изгради като разумен баланс между принципите на класиката и съвременността, възприемайки най-доброто от тези две епохи и в същото време абстрахирайки се от техните слабости и недостатъци. Афинитетът на класиката към ясната идентичностна определеност и към идейно-теоретичната обоснованост на реалната политика следва да бъде запазен, но и освободен от проявите на радикализъм, догматизъм и фанатизъм. Принципите на модерността трябва да се допълнят с пластичността, прагматичността и гъвкавостта, които са характерни за съвременната епоха, като и тук, разбира се, е необходимо да се избягват противоречащите на разума крайности.
Днес е особено важно да осъзнаем, че налаганата от идеолозите на неолиберализма теза за края на лявото е дълбоко невярна. Фактът, че левицата е продукт на индустриалната епоха съвсем не означава, че тя е обречена на отмиране при новите условия. Както вече споменахме, социалдемокрацията може да съхрани своята жизненост и ефективност и в постиндустриалната епоха, стига да се реформира и модернизира съобразно изцяло променената реалност. Тук следва да отбележим, че въпросът за съхраняването на идентичността и паралелно с това за модернизацията засяга не само политическите идеологии, но и множество други сфери на културния, интелектуалния и духовния живот. Чудесен пример в това отношение е философията, чийто край се надпреварваха да обявяват почти всички постмодерни “мислители”. Най-доброто опровержение на тези крайно повърхностни и плиткоумни декларации дойде от най-изтъкнатия жив европейски философ Jurgen Habermas който по блестящ начин показа, че проектът на модерността продължава да бъде актуален и жизнеспособен, стига само да се допълни с постиженията на съвременността. Левицата на XXI век се нуждае именно от подобно модернизиращо преутвърждаване на нейната същност и идентичност. Когато говорим за синтеза на принципите на класиката и съвременността като за бъдеще на социалната демокрация, следва да отбележим, че тук не става въпрос за някакъв утопичен проект, а за реални процеси, протичащи в програмната и практическата деятелност на модерните леви партии. Като пример бихме могли да приведем процеса на реформиране на социалната държава, която е и върховното постижение на западноевропейската левица.
Както е известно, класическата социална държава бе изградена през “златния век на социалдемокрацията” чрез прилагането на кейнсианския икономически модел. Последният бе базиран на принципите на регулацията и преразпределението на пазарните резултати в полза на мнозинството. Възходът на неолибералната глобализация обаче доведе до нестихващи опити за демонтаж на социалната държава, както и до поставяне на дилемата икономически растеж или социална справедливост. Всъщност дотук се стигна и вследствие на множество вътрешноприсъщи на модерната социална държава проблеми като рязко спадане на стопанския растеж, увеличаване броя на дългосрочно безработните лица, невъзможност за поддържане на статуквото с оглед на масовото изнасяне на производството навън, респективно на необходимия за поддържането на социалните системи финансов ресурс. Повечето от тези проблеми бяха характерни и за социалистическата държава, което е съвсем естествено, доколкото и двата типа държавност, въпреки немалките различия, бяха изградени на един и същи принцип – принципът на индустриалната модерност. Кризата на класическото ляво даде повод за критики отдясно, чиито смисъл бе, че социалната държава е неадекватен на новите условия анахронизъм. Интересна бе реакцията на социалдемократите, които след кратко пригласяне на неолибералните критици осъзнаха, че днес има нужда не от по-малко държавност и социалност, а по-скоро от реформирането и модернизирането на тези две понятия.
Осъзнаването на необходимостта от съвременна актуализация на принципите на модерността доведе флагмана на европейската социалдемокрация – ГСДП до формулирането на понятие за социална държава от качествено нов тип. “Нашият модел за XXI век е този на социалната държава на предварителната грижа, която ще инвестира по-силно в сравнение с днес в хората, и в техния потенциал.” Предлаганият от програмната комисия на ГСДП модел на социална държава е много интересен и оригинален, поради което ще бъде подробно разгледан в следваща статия. Тук бих искал само да маркирам основните моменти на модернизацията на класическото ляво. Още в началото следва да отбележим, че съвременната лява политика е преди всичко политика на социалните инвестиции. За разлика от десницата, стимулираща само капитала, социалдемокрацията акцентира върху вложенията в човешките ресурси, в образованието, в изследователската и развойната дейност. Този акцент е естествено следствие от преустройството на социалната държава в държава на активизиращите мерки, а не толкова на пасивните парични трансфери. Фундаменталната цел на държавата на социалните инвестиции е насърчаването на иновациите, реинтеграцията на безработните лица на пазара на труда, посредством силна държавна подкрепа, превантивно справяне с бедността. Виждаме, следователно, че тук става въпрос не за снемане на социалността, а по-скоро за намирането на някакъв разумен баланс между обществената подкрепа и личната активност. Всъщност идеята за социалната държава на предварителните грижи възникна като опит за опровергаването на неолибералната теза за несъвместимостта на икономическия растеж и общото благоденствие. В този смисъл акцентът, който се поставя върху активизиращите мерки и инвестициите е обусловен от основното предизвикателство пред съвременната социалдемокрация – изграждането на подкрепяща хората социална държава, която обаче е финансируема и съвместима със стопанското оживление.
Ако в Германия процесът на реформиране на социалната държава има по-скоро теоретични, програмни измерения, в скандинавските страни, и особено в Швеция и Дания, вече са постигнати и сериозни практически резултати. Не може да се отрече, че скандинавските страни показаха, че “има алтернатива не само на политическия модел на Тачър и Рейгън, но също така и на водените през последните години рестриктивни политики, характеризиращи се със стремеж към ценова стабилност, дерегулация и ограничаване на социалните придобивки. Алтернатива съществува и на прокламирания от Блеър и Шрьодер Трети път.” Факт е, че днес Швеция, Норвегия, Дания, Финландия и Исландия са най-развитите в социално отношение държави, имащи в същото време перфектен инвестиционен климат и изключително модерно обществено и икономическо устройство. В тези страни образованието, науката и иновациите са издигнати в култ, като резултатите от тази политика са повече от впечатляващи. Достатъчно е да се изтъкне фактът, че в момента, в който Европейската комисия изрази сериозни съмнения в осъществяването на зададените в Лисабонската стратегия цели, държавите от скандинавския Север декларираха, че вече са преизпълнили голяма част от тези цели. Тук става въпрос за един наистина уникален и същностно европейски социален модел, който също заслужава да бъде разгледан в отделна статия.
Можем да обобщим замисъла на настоящия текст като опит за триадичен, хегелиански анализ, при когото средният термин на синтезата снема в себе си крайностите на тезата и антитезата. Функцията на подобен среден термин се изпълнява от европейската социалдемокрация, снемаща в себе си екстремностите на чистия социализъм и чистия капитализъм. Самата социалдемокрация бе разкрита като типично европейски продукт на модерната, индустриална епоха, като бе показано, че “слуховете за нейната смърт са твърде преувеличени”, ако перифразираме една мисъл на Марк Твен. Оптимистичната вяра в бъдещето на социалната демокрация се обуславя преди всичко от убедеността, че продуктите на модерността имат до голяма степен универсален, общочовешки характер, доколкото валидността им съвсем не се ограничава само до определена историческа епоха, както твърдеше френският философ Мишел Фуко. Днес е особено важно да се осъзнае, че само реформираната и осъвременена модерност може да бъде адекватна алтернатива на постмодерния неолиберализъм. Основната предпоставка за реализацията на този проект е засилването и утвърждаването на безспорния център на човешката цивилизация – Европа. Възраждането на универсалната същност и роля на европейското в историята на човечеството е процес, който вече се концептуализира от водещи световни мислители като Джереми Рифкин, показващ как американската мечта постепенно се затъмнява от зараждащата се европейска мечта.
