На 8 август 2008 г. светът очакваше с трепет започването на Олимпийските игри в Пекин, но вместо това една тревожна вест занимаваше световните медии. Предишната вечер грузинската армия започна масиран артилерийски обстрел над южноосетинската столица Цхинвали. Така, със светкавичен удар, Тбилиси искаше да разреши веднъж завинаги проблема с Южна Осетия, който се бе превърнал в язва за грузинската държава и тровеше с години обществено-политическия живот в нея.
За това си действие грузинската страна се бе подготвила добре. След Революцията на розите (2003) военните разходи на Грузия главоломно нараснаха. Официално годишният бюджет на военното министерство в Тбилиси надвишава 1 млрд. долара . Като се прибавят към това и страничните пътища за придобиване на оръжия, то спокойно може да се каже, че в бившата съветска република отделят сериозно внимание на армията си. За това говорят и следните факти: численият състав на грузинската войска е приблизително около 31 000-32 000 души (населението на Грузия възлиза на около 4 600 000 души). От тях пълна боеспособност имат 7 000-8 000 души, което за труднодостъпния район на Кавказ е значителна сила.
Като цяло въоръжението на грузинската армия е наследство от времената на Съветския съюз, но не липсват значителни попълнения и подобрения. По искане от Вашингтон някои екссоциалистически страни от Източна Европа (включително и България) започнаха да продават оръжие на Тбилиси. Същото правеха и традиционни съюзници на Съединените щати, като Турция и Израел .
Грузинските военновъздушни сили също увеличават ударната си мощ. Благодарение на Тел Авив грузинската армия разполага с модернизирани изтребители СУ-25. От САЩ и Турция грузинците получават хеликоптери UH-1, а от Украйна МИ-24 и зенитни комплекси. Гордост за грузинците са и безпилотните разузнавателни самолети Hermes 450, отново произведени в Израел . На този фон с числеността си от около 2500 души и със скромното си въоръжение южноосетинските сили не представляват сериозно препятствие за грузинската армия. Очевидно, когато е давал заповедта за нападение над Южна Осетия, грузинският президент Михаил Саакашвили е разчитал на бърза победа над сепаратистката област и оттук поставянето на международната общност пред свършен факт. Нещата обаче се развиха по друг начин, далеч по-различен от грузинския сценарий.
Каква е предисторията на грузино-осетинския конфликт? Разпадът на Съветския съюз бе съпътстван със силно политическо и икономическо сътресение из цялото съветско пространство. Колапсът на социализма бе усетен най-тежко в Кавказ и в региона около него. Всъщност няма да е преувеличено, ако се каже, че деструктивните процеси в СССР тръгнаха именно оттук. Достатъчно е да си спомним конфликта в Нагорни Карабах, започнал през 1987 г. с петиции, за да премине след няколко месеца в кървав сблъсък между арменци и азербайджанци.
Горе-долу по същото време назряват и неуправляемите процеси в Грузия. В началото на април 1989 г. в Тбилиси започва безсрочен митинг, воден от Звиад Гамсахурдия и Мераб Костава (и двамата вече покойници), с искания за демократични реформи в Съветския съюз, чийто оттенък е ясно антисъветски (антируски). На 9 април войскови подразделения и части на ОМОН разгонват събралите се по централния столичен булевард “Роставели” демонстранти, като в стълкновенията са убити 19 души .
Антируските настроения в Грузия и разпадът на Съветския съюз водят до логични събития. През май 1991 г. Гамсахурдия става държавен глава и от дисидент бързо се превръща в диктатор, яхнал вълната на грузинския национализъм. В царящия хаос на разкапващия се СССР грузинският президент решава, че е настанал моментът посредством сила да наложи пълен политически контрол в родината си и да задуши всякакви сепаративни движения в страната, индикации за които вече се забелязват отчетливо. Резултатът, постигнат от Гамсахурдия, е добре известен – държавен преврат, икономическа криза, тежък граждански конфликт, довел до отделянето на Абхазия и на Южна Осетия и сепаратизъм в Аджария. Самият Гамсахурдия загива в резултат на собствената си политика. Така, веднъж пуснат на свобода, духът от бутилката не можеше да бъде прибран. След труден път на утвърждаване Абхазия и Южна Осетия на практика заживяха като самостоятелни държавни формирования. Що се отнася до Аджария, то в крайна сметка, чрез груба сила, Тбилиси успя да затвърди контрола си там (2004) и така да запази такова важно пристанище като Батуми, чрез което днес получава хуманитарна и военна помощ от Запада.
С Революцията на розите, която свали от власт Едуард Шеварднадзе, опитващ се да не дразни допълнително Русия, управлението в Тбилиси се пое от хора, решени на всичко, за да възстановят териториалната цялост на Грузия (впрочем Саакашвили и компания дойдоха на власт с мощната подкрепа на Съединените щати, а Революцията на розите бе генерална репетиция за Оранжевата революция в Украйна). Чувствайки сериозната поддръжка на Вашингтон, новият грузински президент тръгна на яростна конфронтация с Русия и наля масло в огъня на грузинския национализъм. Въпреки поканата Саакашвили отказа да отиде на юбилейния парад на Червения площад по случай 60-годишнината от победата над Хитлеристка Германия. А там бе целият световен елит, включително и неговите покровители. Знаково бе и препогребването на Гамсахурдия в грузинската столица. Пред тленните му останки се отдадоха най-високи държавни почести, а личното присъствие на Саакашвили бе достатъчно показателно по какъв път е тръгнала Грузия. Логичното дойде с началото на Олимпийските игри. С цялата си боева мощ грузинската армия атакува Южна Осетия. По-нататъшните събития са до болка известни. Русия, под чиято протекция бяха Цхинвали и Сухуми, отговори с твърдост на грузинската акция – твърдост, каквато Москва не бе демонстрирала с години. Грузинските войски не само бяха изтласкани от Южна Осетия, но Грузия загуби и номиналното си присъствие в Абхазия. Руската армия навлезе на грузинска територия и се спря едва пред подстъпите на Тбилиси. В ръцете на руските войски попаднаха хиляди единици леко и тежко оръжие с автографа на неговите производители и експортьори, което стана причина за доста политически скандали в страните, въоръжавали режима на Саакашвили. Всичко това говори за пълния крах на самозабравилия се грузински президент. Сънародниците му тепърва ще трябва да събират горчивите плодове на политическия радикализъм, упражняван от собствения им държавен глава, който и не мисли да се оттегля, въпреки претърпяното фиаско.
Кой спечели и кой загуби от конфликта? Големият губещ, безспорно, е Саакашвили. Той не само не спечели войната, но се и компрометира даже пред някои от западните си партньори, въпреки световната медийна подкрепа в полза на Тбилиси, умело направлявана от спонсорите на Революцията на розите. Грузинският президент не можа да оправдае доверието на Държавния департамент, който пръсна много пари за идването му на власт и влияние за модернизирането на грузинската армия. Тук е мястото да се спомене за разкритията, направени от Димитри Севастополо (журналист от в. “Financial Times”). Според разследването му, за което у нас не се спомена нищо, американски командоси са тренирали специалните сили на Грузия, взели най-дейно участие в южноосетинската операция. Оказва се, че същите US-рейнджъри, или по-точно формированията, към които те се числят, са обучавали през 90-те години на миналия век спецчастите на хърватската армия, босненските мюсюлмани и албанците в Косово и в Македония. Всичко това едва ли е само съвпадение!
Подобно тясно ангажиране на Щатите със Саакашвили доведе до отрицателни последици за Вашингтон. Белият дом се свърза с човек, който е далеч от демокрацията и е затънал в корупционни скандали (достатъчно е да си припомним събитията в Тбилиси от ноември 2007 г., когато грузинската полиция разгони, без да се церемони, протестите срещу корумпираното управление на Саакашвили). Но другаде е голямото прегрешение на грузинския президент спрямо покровителите му във Вашингтон. С необмислените си действия Саакашвили допусна Русия да демонстрира сила и непоколебимост в регион, в който САЩ имат огромни икономически и политически интереси. След грузино-осетинския конфликт Кремъл, в буквалния смисъл, надвисна над протектираните от Съединените щати енергийни проекти. Така Москва си осигури добър инструмент за натиск върху евентуалните партньори на Щатите във и около Кавказ.
Казаното дотук води до извода, че Саакашвили ще става все по-неудобен за Съединените щати, защото е силно компрометиран както в родината си, така и извън нея. Рано или късно Вашингтон ще разбере, че диалогът с Русия е много по-важен от политическия комфорт на един човек, доказал неспособността си да взема адекватни решения. Ето защо е възможно Щатите да оттеглят подкрепата си за Саакашвили и да я дадат на друг грузински политик, който също ще брани интересите на Белия дом, но няма да бъде посрещнат от Москва с отвращение. А политическото пенсиониране на настоящия грузински президент ще се изрази в подозрително скъпи лекции в някой западен университет, или в минаването му в запас, резерв на американските планове в Кавказ и региона.
Що се отнася до Русия, то тя успя да извлече максималното от авантюрата на Саакашвили. Кремъл ясно демонстрира, че няма да прави никакви компромиси с жизненоважните си интереси, нещо, което често се случваше през 90-те години на миналия век. С признаването на Абхазия и на Южна Осетия Москва се сдоби не само с два важни опорни пункта по своеобразната линия Каспийско – Черно море, но взе и допълнителен коз и по отношение на Европа. Оттук нататък съдбата на Косово ще бъде тясно свързана с тази на двете отцепили се от Грузия области. Неслучайно чешкият президент Вацлав Клаус отбеляза: “Ако нямаше Косово, нямаше да се стигне и до признаването на тази независимост (на Абхазия и Южна Осетия-б.м.).” Към тази правдива констатация на чешкия държавен глава (него едва ли можем да обвиним в проруски чувства, най-малкото заради дисидентското му минало) няма какво да се прибави. Клаус пределно ясно посочва докъде доведе политиката на двойните стандарти, упражнявана днес от световния жандарм. Въпрос на време бе да се задейства ефектът на бумеранга.
Сблъсъкът между Москва и Вашингтон в Грузия бе показателен в много отношения. Той отчетливо илюстрира нарасналото самочувствие на Кремъл и намерението му да играе все по-сериозна роля в световната политика. От друга страна, Щатите демонстрираха нерешителност и колебливост, както и зле обмислена медийна кампания (трудно е да представиш агресора като жертва. В това се затрудни даже и американската пропагандна машина). Едно е ясно: Грузия бе опитната лаборатория, в която се експериментираше за големия сблъсък между Москва и Вашингтон – сблъсъка за Украйна.
Изказването на Клаус продължава така: “Грузия бе тази, която извърши агресията над Южна Осетия. Тя нападна първа. Би било трагична грешка, ако отново посочим Русия като злодей и разделим света пак на две половини. Русия – това не е бившият Съветски съюз”.
