„Ако сме избрали път, по който можем да направим най-много за човечеството, то трудностите не могат да ни огънат… Делата ни ще водят тих, но движещ всичко напред живот, а над праха ни ще пролеят горещи сълзи благородни хора.”
Карл Маркс
С тези думи завършва съчинението на 17-годишния ученик Карл Маркс по темата, зададена при завършване на гимназията в Трир – “Размишления на един младеж при избора на професия”. Тази позиция Маркс защитава с целия си живот, с всички свои дела, с безсмъртното си творчество.
За благородните хора на ХХІ в. тези думи звучат пророчески. Днес те се връщат към тях, защото в определен смисъл 2008 година можем да считаме за Година на Маркс: навършват се 190 години от рождението му, 160 години от публикуването на “Комунистическия манифест”, 125 години от неговата кончина… Това наслагване в една година на три юбилейни дати с особена сила откроява
1. Величието на едно гениално дело и морално-политическото падение на неговите отрицатели
„Гениите могат да бъдат отричани само от нищожества.”
Фридрих Енгелс
Посттоталитарните времена доказаха горчивата истина в думите на Енгелс. Много, твърде много лицемери-апологети на Маркс от социалистическото минало в хаоса и вихрите на прехода свалиха маските и се преродиха като отрицатели и хулители на гения. Прекомерно голямо е тяхното присъствие в идейното пространство и в политическия живот на съвременна България.
Широко известни са констатациите на редица изследователи, че през 90-те години на ХХ в. Маркс и Енгелс са оспорвани и пренебрегвани единствено в Албания, Румъния и… България.Тази констатация води до тъжни размишления за морала и силите на българската интелигенция да отстоява теоретичните си позиции.
Да припомним един уникален за Ренесанса на Балканите факт: заключителните акорди на Българското възраждане бележат идеен преход от идеалите за национална пробуда към вселенско освобождаване на човека от социално робство, за разкрепостяване на човешкия дух и творчество от игото на икономическата принуда. Христо Ботев е прочел “Капиталът” на Маркс в руския превод на Даниелсон и Лопатин и пише своето безсмъртно “Верую”… Историческите свидетелства сочат, че голяма група български интелектуалци през 70-те и 80-те години на ХІХ в. – Димитър Благоев, Янко Сакъзов, българските студенти в Женева, Виена, Берлин, Париж, Санкт-Петербург – четат Маркс в оригинал или в превод на руски език. Известно е, че когато през 1904 г. Лео Троцки посещава България и вижда в книжарниците не едно, а две издания на “Капиталът” – това на Димитър Благоев и второто на Георги Бакалов – той е изумен и възхитен… Да, в такава малка страна, при толкова “исторически млада” българска интелигенция, такова силно въздействие на Марксовите идеи изглежда като истинско чудо!
Днес много българи се питат горчиво: защо и как по криволичещите пътеки на българското битие – особено след 9 септември 1944 г. и втори път след 10 ноември 1989 г. – тази традиция избледнява, отслабва, изчезва… Логично следва втори въпрос, болезнено актуален днес: възможно ли е в нашето посттоталитарно, постиндустриално, информационно битие възраждането на тази традиция?
Идните времена ще дадат отговора.
Теодор Илич Ойзерман в книгата “Марксизъм и утопизъм” привежда думите на Сергей Чернишьов, че в бившите европейски социалистически страни през 90-те години на отминалия ХХ в. готвеше съд над марксизма. “Съдебният процес – пише той – още не е започнал, обвинението още не е предявено. Засега Маркс само излиза от мода. Да се говори за него, да го цитираш вече се приема за лош тон. Маркс е обкръжен със стената на мълчанието…” (10, с.6).
Не, съдът над Маркс в бившите социалистически страни така и не се състоя, – пише Ойзерман – започна извънсъдебна разправа с него. С това се заеха много бивши пропагандатори на марксизма! Защо? Защото, според него, тези “пропагандатори” са възприемали марксизма като конформистка идеология. След крушението на “държавния социализъм” тяхна идеология стана войнстващия антимарксизъм! И работата не е само в конформизма, в кариеризма на новоизлюпените отрицатели от средите на най-активните в миналото пропагандатори на марксизма. Работата е в това, че те свеждаха и свеждат Марксовата теория до идеология, до доктрина, до застинали и мъртви догми (10, с. 7–15).
Да, вулгарната критика на марксизма от страна на най-отявлените му в близкото минало апологети е израз на дълбока духовна криза в бившите социалистически страни.
В интерес на истината трябва да подчертаем, че макар и малцина, верните на Марксовите идеи теоретици в България и през 90-те години на ХХ в., и в първите години на третия милениум завещаваха достойно и теоретично-творчески Марксовото научно наследство. Достатъчно е да споменем книгата на Николай Ирибаджаков “За величието на марксизма и мизерията на ренегатството”, статията на Васил Проданов “Марксизмите”, студията на К. Нешев и С. Теохаридис “К. Маркс и марксизмите”, книгата на Димитър Филипов “К. Маркс и съвременният свят”… Списания “Ново време” и “Понеделник” последователно отстояваха от позициите на творческия марксизъм необходимостта не само от “преоткриване” на Марксовите идеи, но и от тяхното развитие в условията на постиндустриалната епоха.
Преди година неочаквано и изненадващо от Родопите се извиси призив към изследователите на “българския преход”: искате ли да разберете “защо днешна България е незаконна рожба на глобализацията”, защо “в нея социализмът беше разрушен, но не и изживян”, тогава “Четете Маркс, господа, четете Маркс…”(6, с.6-12)
В същото време през последното десетилетие на ХХ в. и първите години на третия милениум в планетарен мащаб се наблюдава рязко нарастване на интереса към теоретичното наследство на Маркс. Особено високо е вниманието към марксизма в Западна Европа и Съединените щати. Теоретичната мисъл на Запад е учудващо единна в оценката на Марксовите идеи като един от безспорните върхове на социалната мисъл на всички времена.
2. Ренесансът на идеите на Карл Маркс през ХХІ век
„Маркс е гений, променил всички аспекти на мисленето на обществото – исторически, социологически, икономически – така цялостно, както Платон е променил философията, а Фройд психологията…С влиянието на Маркс могат да се мерят само великите религиозни водачи Христос,Мохамед, Буда.”
Робърт Хайлбронер
Тези мисли на американския икономист в книгата му “Капитализмът на ХХІ век” се потвърждават от целия комплекс на дълбоки революционни, социални и цивилизационни преобразования в съвременното човешко битие.
Да си припомним май на далечната 1968 г. – времето на историческите бунтове на студентите във Франция . На юбилейното заседание на Съвета на Юнеско, посветено на 150-годишнината от рождението на Карл Маркс, Раймон Арон започва своя доклад с думите: “Аз също ще покрия с пурпурен саван – в какъвто древните гърци са полагали мъртвите богове – един от метежните гении, който тъй много писа, говори, бори се и даде толкова дълбоки идеи на многочислени партии и школи, че столетие и половина след своето раждане… продължава да увлича учените, да учи борците… Може би настъпва исторически поврат, който ражда безпокойство у тези, които се обявяват за негови последователи и вдъхновява тези, които до неотдавна го наричаха демоничен пророк” (4, 354 – 355).
Така Арон предрича това, което става с идеите на Маркс в края на ХХ в. и в първите десетилетия на нашия ХХІ век.
Неслучайно, в заключението на своя доклад авторът отбелязва, че духовната атмосфера в съвременния му Париж е наситена с интелектуални търсения, с теоретически прозрения в духа на марксизма. Да не забравяме, че това става с интелектуалния елит на Франция, който добре познава философските идеи на един от своите кумири – Жан-Пол Сартър. Само осем години преди юбилейната сесия на Юнеско в своя капитален труд “Критика на диалектическия разум” той прогласи, че “марксизмът днес е хоризонт на цялата култура”, че “нашите мисли… са длъжни да се развиват в рамките, очертани от Маркс или да деградират и да изчезнат в пустотата…” (26, 16 –17).
Сто университета, още толкова научни центрове и списания от Европа, САЩ, Латинска Америка, Азия проведоха от 20 до 30 септември 1996 г. в Париж международен конгрес на тема “Интернационалният Маркс”. В него участваха и учени от Русия, Чехия, Унгария, Полша, Румъния. Българските интелектуалци и този път отсъстваха …
Доминиращата позиция на участващите в конгреса беше, че Марксовите идеи е възраждат и разширяват теоретичното и социалното си въздействие, че те имат общоцивилизационна значимост. В заключителните документи на форума се подчертава, че днешния хаос и безпътица на световната обществена мисъл теорията на Маркс е една т малкото опорни идейни точки, далеч от партийни и идеологически разпри, че тя става водеща интелектуална сила и на цивилизацията на идващия ХХІ век. В обзорната си статия за работата на конгреса вестник “Монд дипломатик” констатира, че “влиянието на марксизма сред световната интелигенция се е запазило като цяло”.
В Съединените американски щати икономическата теория на Маркс се изучава в специализирани курсове на над 40 университета. “Марксизмът – заключава един автор – се е установил в университетските кампуси, хиляди професори се обявяват за последователи на Маркс и предпочитат да бъдат наричани “радикали” в мисленето”.
Начело на Организацията на американските историци днес са марксистите ЮджинДженовезе и Уйлям А. Уйлямс. Често се цитират думите на Херберт Маркузе, че “истините на марксизма не са само истини на познанието, но много повече са истини на реалността (25,с.5). Известният американски икономист Владимир Леонтиев подчертава, че всички днешни изследователи са засенчени от съвременна гледна точка от “Марксовия брилянтен анализ на дългосрочните тенденции в развитието на ка-питалистическата система.” Неговият колега Франсис Капра с огорчение констатира, че “вместо да се съобразяват с Маркс, днешните икономисти често го пренебрегват или цитират погрешно, неуспявайки да възприемат неговите смущаващи по точност предсказания”. Истината е, твърди Роджър Беелер, че “без историческия материализъм на К. Маркс днес е невъзможно да разберем субстанциално-икономическите ефекти, с които мисленето и дейността на човека същностно определят общественото развитие” (20, с.30 ). Това силно присъствие на Марксовите идеи в социалните и икономическите изследвания в САЩ убедително се доказва от социологическата анкета сред обществоведите, проведена през 1987 г.: 60% от анкетираните отговарят, че марксизмът е най-авторитетната теоретична система от миналото, а 40%, че тя е най-перспективната социална теория през втората половина на ХХ век.
През 2000 г. “Таймс” проведе анкета сред водещите английски учени да посочат най-големия мислител на отминалото второ хилядолетие. С почти пълно единодушие за такъв беше посочен Карл Маркс. Един от водещите икономисти на Англия Дж. Хикс писа: “В столетието след “Капиталът” би трябвало да има огромно развитие на социалната наука… Вместо това констатираме колко малко ново се е появило. Маркс остава ненадминат във виждането си за логическите процеси, действащи в историята.” Магическата сила на Марксовите идеи върху нашите съвременници, посочва Мишел Ваде, “се ражда от единството на научност, практическа насоченост и философска извисеност, тъй чужди на днешните изследователи на социалния живот” (29, 489 – 490 ).
Отминалият ХХ в. ни завеща парадоксален пример за мощното идейно влияние на Марксовата теория: движението на католическите духовници, следовници на Маркс, известно в Европа и Латинска Америка под името “Теолози за освобождението”. Това движение има силни позиции във Вселенския съвет на църквите (в който Ватиканът официално не участва). В страни като Боливия, Венецуела това движение е основно ядро на левите сили. За “теолозите-марксисти” Маркс е “пророкът на всеосвобождението на човечеството”, а някои, като Мишел Анри например, го обявиха за “последния велик християнски философ”. Как да не си спомним толкова критикуваната в миналото мисъл на Луначарски, че “Марксизмът е религията на пролетариата”!
През 1990 г. списание “Вопросы философии” организира кръгла маса на тема “Умря ли марксизмът?”. В два броя на списанието руските учени констатират, че Марксовите идеи принадлежат на ХХІ в., че съвременните високоразвити цивилизации без марксизма “не биха били това, което са днес”, че идеите на Маркс “способстват за демократизацията, хуманизацията, прерастването в ново качество, разгръщането на нова световна постиндустриална култура на информационното общество”.
Тук е уместно да кажем няколко думи за международните научни и издателски центрове на теоретичното наследство на Маркс и Енгелс: Международният изследователски институт за социални науки в Амстердам, групата МЕGА на Берлино-Бранденбургската академия на науките и Институтът за марксистки изследвания към Брюкселския свободен университет. И трите международни института днес са ангажи-рани с една основна научна задача: издаването на всичките 133 тома на събраните про-изведения и писма на Маркс и Енгелс, от които до днес в проекта MEGA (Marx / Engels Gesamtausgabe) са публикувани петдесет и един тома.
Нека да припомним, че едни от най-великите умове на ХХ в. – Анатол Франс, Ромен Ролан, Луи Арагон, Пабло Пикасо, Пабло Неруда – бяха последователи на идеите на Маркс. Това само по себе си говори за хуманистичния заряд на тези идеи, за тяхната историческа непреходност!
В първите години на ХХІ в. безсмъртното теоретично наследство на Карл Маркс намери панорамното си осветление и цялостен съвременен прочит в двете книги на Теодор И. Ойзерман – “Марксизъм и утопизъм” (2003 г.) и “Оправдание на ревизионизма” (2005 г.).
През същата 2005 г. Жак Атали, който допреди десетина години не се вълнуваше от произведенията на Маркс, написа чудесната книга “Карл Маркс или световният дух”. Като подчертава, че никога не е бил, нито днес е “марксист”, Атали посочва, че е открил Марксовите идеи с книгата на Луи Алтюсер “За Маркс”. “Оттогава – пише той – личността и творчеството на Маркс не ме напускат. Маркс ме плени с точна мисъл, силна диалектика, убедителни разсъждения, ясни анализи, яростна критика, духовит хумор, разбираеми понятия.” (5, с.7 ). Книгата си той завършва с думите, че днешното глобализиращо се човечество ще трябва отново да прочете Карл Маркс (5, с. 371). Поколенията от новия ХХІ в., подчертава авторът, ще трябва да си спомнят за отхвърления Маркс, който в лондонската си нищета, оплаквайки мъртвите си деца, мечтаеше за по-добро човечество. Тогава те ще се обърнат към световния дух и неговото най-важно послание: Човекът заслужава доверие.“
3. Цивилизацията на ХХІ в. – потвърждение на гениалните догадки на Маркс за бъдещето на човечеството
„Обществото трябва да открие категорическия императив”, който ще му позволи да премахне всички отношения, които превръщат човека в унизено, поробено, безпомощно, презряно същество.”
Карл Маркс
„Културата – ако тя се развива стихийно, а не се изгражда съзнателно – оставя след себе си пустиня…”
Карл Маркс
„Да се приема една основа на живота и съвсем друга за науката – значи от самото начало да се допуска лъжа”
Карл Маркс
„В автоматичното машинно производство… машината вместо човека обладава умение и сила, става виртуоз, който има собствена душа… и в своето постоянно самодвижение подчинява силите на природата на Обществения разум, на Човека и на Науката…”
Карл Маркс
Защо приведохме в раздела тези четири идеи на Маркс за бъдещето на индустриалната цивилизация? Защото те позволяват синтетично, макар и много конспективно и непълно да представим четири гениални прозрения на Маркс, които днес можем да открием като парадигмални характеристики на планетарното информационно общество на ХХІ в.
На първо място, трябва да подчертаем, че Карл Маркс е теоретикът, открил глобализацията като историческа перспектива и историческа необходимост, родена от машинното производство и икономическите отношения на класическата индустриална епоха. Както е известно, Маркс не използва съвременните термини “глобализация”, “мондиализация”, “планетизация”. В “Капиталът” той използва термина-синоним “универсализация”. “С разгръщането на капиталистическата промишлена форма на труда – отбелязва той – растат съзнателното прилагане на науката в техниката, планомерното експлоатиране на земята, превръщането на личните инструменти на труд в използваеми единствено съвместно инструменти на труд… включването на всички народи в мрежата на световния пазар” (1, с.831).
Вижте двете понятия в цитата от Маркс: “икономическа мрежа”, “световен пазар” на стоки, услуги и финанси. С тези две понятия съвременните изследователи на “глобализационната парадигма” на ХХІ в. (като Мануел Кастелс, Зигмунд Бауман, Имануел Уолърстейн, Питър Дракър, Алвин Тофлър, Самюел Хънтингтън; Александър Лилов и Васил Проданов у нас) характеризират съвременния човешки свят като “мрежово общество”, като “глобална световна икономика”, като “планетарен пазар на стоки, услуги, финанси труд”.
Разбира се, глобализацията в първото десетилетие на ХХІ век има редица характеристики, които я очертават като качествено различна от “световните пазари” от средата на ХІХ век. Вярно е, капитализмът е зареден с неизтощимата енергия да прескача всички граници на историческото време, на географските пространства. Днес има една друга реалност: всички национални икономики се развиват под въздействието на едно глобализирано ядро. То интегрира финансовите пазари, които за първи път в историята осъществяват финансови транзакции за милиарди долари за секунди в електронните вериги, опасали земното кълбо; то глобализира пазарите за стоки и услуги; то интернационализира производството при решаващата роля на съвременните мултинационални корпорации като производители, като управленски наднационални центрове, които ръководят международните производствени структурни мрежи от национални, средни и дребни производствени фирми. Макар че преобладаващата част от живия труд още не е глобализирана, разгръща се невиждана миграция, възниква сложен комплекс от връзки между милиони и милиони хора… връзки, които пресичат вековните граници между континенти, региони, етноси и култури…
Мануел Кастелс е прав: глобалната икономика на ХХІ в. е политически създадена структура. Без държавна политика на дерегулация, приватизация и либерализация на финансовите и стоковите пазари не можеше да възникне световна мрежова икономика (8, с. 137 – 150). И колкото и да подчертаваме глобалноимперските амбиции и роля на САЩ, не можем да отминем с мълчание мрачната ирония във факта, че политическата история на глобализацията не може да освободи такива вихри от антихуманизъм, ако сред нейните апологети нямаше толкова много представители на левицата…
Независимо от революционните промени в световната икономика, светът от първото десетилетие на ХХІ в. по много характеристики учудващо силно прилича на света от времето на Карл Маркс: днес, както и тогава над света властват група високоразвити държави; днес, както и тогава, свободните пазари се опитват да завладеят планетата; днес, както и тогава неравенствата между най-богатите и най-бедните хора и народи остават отчайващо големи; и днес, както и тогава хората и народите се надяват на нов, по-справедливо устроен живот, който би ги освободил от мизерията, отчуждението и страданията; и днес, както и тогава доблестни мъже и жени, творци на науката като К. Маркс се борят за достойна участ на човека, за свобода на Словото и Мисълта.
Така е, подчертава Жак Атали, защото и днес капитализмът е единовластен господар на света, който носи страдания, отчуждение и недоимък за стотици милиони хора на земята.
Всичко казано дотук категорично утвърждава идеята на Маркс, че преодоляването на капитализма, преходът към некапиталистическо общество е възможен единствено като световна “революционна еволюция” (това е определение на Маркс) на целокупното човечество.
Второто гениално прозрение на Маркс, намерило своята историческа реализация в началото на ХХІ в., е неговото виждане за “универсалността” на научното познание, за неговото водещо място в индустриалното, и както се оказа – и в разгърналото се 120 години след Маркс постиндустриално общество.
Водещо в тази втора сфера на Марксовите идеи за бъдещето на човечеството е неговото прозрение, че възникването на машинно-фабричното производство полага началото на всеисторически процес на превръщането на науката в непосредствена производителна сила.
Според Маркс, в докапиталистическите обществени формации знанията на хората за природните процеси, за човешките възможности за съзидателен труд, за социалните закони на производството са спорадични, частични, непълни и вплетени в живия труд…
През ХVІІІ в., с възникването на Нютоновата механика, с възникването през първата половина на ХІХ в. на термодинамиката (науката за Прометеевия дар – огъня), с разгръщането на знанията за химическите процеси започва ранната ера на машинно-фабричното производство, първият етап на “ранния модерн” в който системните знания за законите на природата стават непосредствена производителна сила редом с живия труд.
В същото време Маркс подчертава, че за разлика от земеделската и занаятчий-ската техника, машината не е средство на труда на отделния работник. Работникът само опосредства и наблюдава работата на машината, законите на нейното действие са чужди на съзнанието на пролетария. Машината му въздейства като чужда нему сила. В нея, пише Маркс, “силите на природата и на науката противостоят на работника като сили на капитала” (2, ч.ІІ, с.184 ). Капиталът премахва частния труд на земеделеца и занаятчията, превръща го в обществен труд, но прави машината и машинното производство система, която господства над живия труд, прави ги оръдия за експлоатация на фабричния работник.
Вторият етап на превръщането на науката в непосредствена производителна сила се разгръща през втората половина на ХІХ и в първата половина на ХХ в., когато новите източници на енергия – електричеството и двигателите с вътрешно горене, знанията за атомния и субатомния строеж на веществата, физическите теории за относителността и квантовата механика раждат новите генератори на електрическа енергия, автомобило- и самолетостроенето, радио- и телевизионните медийни системи, фордистките и тейлъристките машинни комплекси. Тези вихри на свръхмашинизацията доведоха до краен предел свръхексплоатацията и отчуждението на живия труд в епохата на “зрелия модерн”, до революционните взривове във Франция, Европа и Русия, до варварството на нацизма и колониализма, до ужасите на Първата, Втората и Студената война…
От 70-те години на отминалия ХХ век започва “епохата на постмодерна”, на посткапиталистическото общество. Това е времето на постепенното прерастване на науката в абсолютна, в универсална (това са определения на Маркс) непосредствена производителна сила на обществото. Маркс счита, че този процес е закодиран в иманентната логика и в историческото развитие на науката и на нейния непрестанно усъвършенстващ се продукт – машината. На този трети, завършващ етап, пише Маркс в подготвителните тетрадки за третия том на “Капиталът”, “работникът вече не полага като промеждутъчно звено между себе си и обекта на труд един модифициран предмет на природата; сега в качеството на промеждутъчно звено между себе си и обекта той поставя природен процес, преобразуван в промишлен процес… От прост процес трудът се превръща в научен процес, който заставя силите на природата да действат в служба на човешките потребности”.
Тогава “производителната сила на средствата на труда, разгърнала се като авто-матичен процес, ще представлява подчинение на силите на природата на обществения разум”. В автоматичното производство на бъдещето, подчертава Маркс, непосредственото работно време не може да остане в абсолютна противоположност на свободното време. Но трудът не може да стане игра, както иска Фурие. Трудът, напомня Маркс, е “дяволски сериозна работа”. Свободното време “…е както време за почивка, така и време за по-висша дейност… която превръща деятеля си в друг субект и като такъв друг субект той встъпва отново и отново в непосредствения производствен процес.
Последният, разгледан с оглед на формиращия се човек, е едновременно дисциплиниране, а с оглед на формиралия се вече човек, в чиято глава съществува натрупаното знание за обществото, той е приложение, експериментална наука, материално-творческа и опредметяваща се наука” (2, ч.ІІ, с. 199 – 200).
Действително ли в последната четвърт на ХХ в. и в първото десетилетие на ХХІ в. е започнал този предвиден от Маркс трети, завършващ етап на всемирната историческа еволюция на науката? Да, всички разгръщащи се пред очите ни тенденции в развитието на теоретичното знание, всички анализи на водещите научни центрове, всички светила на съвременната наука единодушно утвърждават, че сме съвременници на една от най-великите революции в системните знания за природата, обществото и човека.
Неточно е тази революция да се определя като “информационна революция”, като революционна “информационно-технологична парадигма” в развитието на цивилизацията на ХХІ в. По-точното определение трябва да го представя като триединен синтез – “научно-информационна-технологична революция”!
Научно-информационно-технологичната революция на нашето време има няколко забележителни характеристики.
Първо, тя е световна революция в науката. За да установят дали единствено Силиконовата долина за микроелектрониката и компютрите и Станфордският университет за микробиологията и генното инженерство очертават националния приоритет на САЩ в тази социална и културна революция (подобно на приоритета на Англия, Франция, Германия и Италия в Първата и Втората промишлени революция) Мануел Кастелс и Питър Хол предприемат през 1988 – 1990 г. околосветска обиколка, в която установяват, че научните и научно-развойните центрове “от Калифорния до Япония, от Нова Англия до Стара Англия, от Париж-юг до Тайван, от София до Академгородок, от Зеленоград до Дайдук, от Мюнхен до Сеул” са световните средоточия на научни и технологични знания, на научно-техническа квалифицирана работна ръка, която разпалва пещите на иновациите в информационната епоха (8, с. 73 – 76 ).
Втората особеност на този “научно-информационен взрив” в световната култура е неговата държавно-идеологическа обагреност, зависимостта на фундаменталните научни и технологични пробиви от политиката на водещите развити държави.
Третата интегрална характеристика на научно-информационно-технологичната парадигма на ХХІ в. е разгърнатото взаимодействие между световните научно-технологични центрове и националните научно–технически структури, интегритета на чистата теория с технологическата изобретателност.
Тази световна социална, научна и технологична парадигма ни отвежда към Третото гениално прозрение на Карл Маркс: преходът към некапиталистическо общество е възможен единствено като световен съвместен преход на всички страни, общества и цивилизации по мирен еволюционно-революционен път, а не по пътя на насилие и войни с едновременното стопяване на границите между елит, средни слоеве, социални низини; между лидери и политически и икономически подчинени; между високоразвит център, полупериферии и периферии; между богоизбрани и простосмъртни… Некапиталистическата обществена формация, според Маркс, е възможна единствено като Свободна общност на социално и духовно разкрепостени високоразвити индивидуалности!
Веднага трябва да подчертаем, че не крахът на социализма в СССР и в източно-европейските страни, не горчивият урок как пролетарски революции от ХХ в. раждаха тоталитаризъм и несвобода са единствените, още по-малко основните исторически свидетелства на истинността на третото Марксово прозрение.
Настъпващият ХХІ в. даде едно решаващо историческо доказателство за правотата на гения от Трир. Според нас, днешното време е начало и преддверие на четвърта промишлена революция в условията на световния посткапитализъм. В първото десетилетие на този век започна прерастването на научно-информационно-технологичната парадигма в нова глобална парадигма на т. нар. NBIC- конвергенция.
Това е ново качество на научно-информационната революция в постиндустриалното общество. По всичко личи, че тази NBIC- конвергенционна парадигма с характерните за нея дълбочина и ускорение ще подготви научно-производствените устои на всечовешката некапиталистическа обществена формация до края на това столетие.
N – са нанотехнологиите, В – революцията в биотехнологиите, I – информационно-технологичната парадигма, С – бурното качествено развитие на когнитивните науки, науките за човешкото Съзнание, за работата на човешкия мозък, за вплетеността на Cogito в нано-, био- и инфо- технологическите иновации. По всичко личи, че това ще са невиждани по мащаби, дълбочина и скорост промени в производството, в обществения живот, в културата, в ценностите, в нравствеността, във всекидневието, в природата и цялостния облик на човека на ХХІ век. Човешката история не познава такова кардинално изменение, такъв вихър от бързи преустройства на социума, такава преплетеност на исторически водовъртежи, които увличат и плашат със своята грандиозна сила и непредсказуемост политици, учени, обикновени хора (11, с. 117–125).
Наноизмеренията имат работа с обекти от порядъка на нанометъра – една милиардна част от метъра (10-9м.). В такова нанопространство изчезват различията между физически, химически, биологически процеси. Тук обекти на науката и производствения процес са отделните атоми и молекули. През 1959 г. Ричард Фейнман в класическия си труд “Отдолу е пълно с места” пръв обяви историческата неизбежност на бъдещата нанотехнологична революция (16, с. 97 – 116).
През 1986 г. Ерик Дрекслер в “Машини на съзиданието: грядущата ера на нанотехнологиите” и през 1992 г. в “Наносистеми: молекулярни машини, производство и изчисления” пръв описа природата на молекулярната машина и заедно с редица учени показа възможността да се създаде наноансамблер – машина съизмерима по размери с атома, на комплекс от наноансамблери – нанофабричните конгломерати. Така възникват свръхминиатюрните мощни компютри, възможностите за вграждане в невроните на човешкия мозък на наноневронни чипове, възможностите за нанопромени в органите и тъканите на човешкото тяло, възможностите за създаване на несъществуващи в природата изкуствени неорганични вещества и изкуствени живи организми…(21, с. 5–18 ).
Сравнимите с грандиозните природни процеси в микросвета и в мегагалактическите времепространствени измерения нанопроизводства даряват на човечеството приказни възможности, вплетени в една мрежа с ужасите на чудовищна роботизация, изправят го реално пред бездните на всеунищожението! Никак не е чудно, че много съвременни учени приемат даровете на NBIC-конвергенцията като чудовищни дарове от кутията на Пандора. Затова, според Али Шамсавари “пътищата към една съвременна комплексна планетарна цивилизация, в съгласие с вижданията на Маркс, трябва да се чертаят парадигмално приблизително в единство със съвременните научни прозрения и с практическа интуиция, която ни води стъпка по стъпка във вярната посока” (28, с. 280 – 281).
Именно заревото от надежди и страхове, които извика на живот четвъртата промишлена революция, е решаващото доказателство за правотата на прозрението на Маркс: некапиталистическото обществено устройство е възможно единствено като всечовешко мирно движение и мирна борба за свободен Социум на свободните хора.
Малкото изминали години на раждането на нанотехнологиите показват, че те ще променят всички страни на социалния живот – енергетика, производство на материални блага, екология, медицина, информационни комуникации, образование, военно дело, повседневен живот, отношението между социална реалност и виртуални светове… Те ще променят на атомно-молекулярно равнище физическия свят на човека, ще родят изкуствен интелект, сравним по мощ с мощта и всеобхватността на човешкия Разум…
Ето защо, пише Франсис Каплан, днес трябва да прочетем отново Маркс “не за да търсим готови решения, … а за да откриваме позитивните и негативните сили на прехода от съвременния глобален капитализъм към едно свободно планетарно човечество” (24, с. 496). В този смисъл е и призивът на Джон Торанс да се върнем към Марксовите идеи, защото в тях са заложени “възможности за нов синтез в социалните науки… за единство на икономически реалии и демократична политика, на култура и морални системи в един всечовешки Социум, вграден хармонично в природата на планетата Земя” (25, с. 462).
Тази невиждана по мощ “еволюционна революция” на единното човечество не е измислица, не е утопичен сън, а разгръщащ се и набиращ сила и скорост процес.
Маркс е прав: само едно световно единство на високоблагородни хора може да трасира път към човешки свят, построен по законите на хуманизма, свят не на Homo Virtualis, а на самосъздадения Социум на Homo Sapiens!
Така стигаме до четвъртото гениално прозрение на Карл Маркс: за нарастване на значението, за обогатяване на индивидуално-творческите сили на човека в бъдещото некапиталистическо общество.
Когато разгледахме същността на втората гениална догадка на Маркс, изтъкнахме неговия анализ на ролята на науката в трите етапа на промишлената революция. Според него автоматизацията превръща производството от прост процес на труда в научен процес… Живият труд тук не е вплетен в непосредственото производство, не е негов главен агент, а е труд, съединен с науката, труд, който насочва, обогатява и управлява цялостно общественото производство.
В това производство не законът на стойността на труда определя ценността на създаваните материални блага. При тези условия, пише Маркс, “се разгръща свободно развитие на индивидуалностите и затова се осъществява не съкращаване на необходимото работно време, за да се разшири добавъчният труд. Става друго: необходимият труд в обществото се свежда до минимум, на което в тези условия съответства художественото, научното и въобще цялостното развитие на индивидите…”.“Природата – пише Маркс – не строи нито машини, нито локомотиви, нито железопътни линии, нито електрически телеграф, нито селфактори… Те са продукт на човешкия труд, природни материали, превърнати в органи на човешката воля, властваща над природата… Те са органи на човешкия мозък, създадени от човешката ръка, опредметена сила на знанието… Те показват до каква степен всеобщото обществено знание, knowledge, е станало непосредствена производителна сила и затова условията на самия общ жизнен процес са попаднали под контрола на всеобщия интелект…” (2, ч.ІІ, с.194 ).
Настъпващият ХХІ век на глобалната цивилизация, векът на всепроникващите научно-информационно-комуникативни NBIC-технологии във всичките си измерения потвърждава тези Марксови прозрения.Това позволява още в този ранен етап на цивилизационния преход да забележим някои водещи тенденции в развитието на човека.
На първо място, форсираният ръст на интелектуализация на материалното производство някъде към 2015– 2020 г. ще доведе до това, че зрялата личност ще се озове в своего рода личен информационен пашкул, който ще бъде негова защита, негов помощник, негово допълнение, негов усилвател, неговото “друго Аз”, неговото “Alter-Ego”, което ще го развива, ще се създава от него, за да го обогатява духовно.
На второ място, научно-информационно-технологичната революция на ХХІ в. ще глобализира междуличностните контакти. Всеинформационните връзки в ноосферата ще обезсилват и обезсмислят прогресиращо държавните, етническите, географските, социокултурните граници и прегради. Човекът действително ще стане гражданин на Планетата!
На трето място, компютърните технологии правят възможностите и перспективите на човешкото въображение и творчество необозрими и непредсказуеми…Те вече завладяват не само интелекта, не само зрението, но и възприятията на звук и музика, втурват се в строго интимния свят на човешкото осезание, на човешките емоции…
На четвърто място, човекът от средата на ХХІ в. ще се окаже в нова социална действителност: действителност на електронно-стопанските дейности, на е-бизнеса – електронни борси, електронни банки, е-данъчни системи, електронни интегрирани кредитни карти, нови е-форми на виртуални финансови потоци…
Да, човекът на ХХІ в. го очакват бурни, непредвидими бифуркационни (вихрови) промени в начина на живот, в бита, в общуването, във физическото и духовното му развитие… За да оправдае оптимизма на Маркс за очакващото го светло бъдеще, той трябва да изгради воля, сили, борческа енергия и решимост да отстоява правото на утвърждаването си като свободна индивидуалност.
Прав е Ерих Фром: “Досега Единният Човек можеше да се разглежда като лукс, тъй като не беше се родил Единният Свят. Сега Единният Човек трябва да се появи, иначе на Единния Свят не му е съдено да живее…” Днес, според него, Маркс ни е необходим като създател “ на една нова наука за Човека на бъдещето. Бъдеще, в което, по думите на Емерсън, вещите ще престанат да ръководят човечеството, а човекът ще се разпорежда с вещите” (19, с. 214 – 215).
От човека ще зависи дали хай-тех цивилизацията на ХХІ в. ще се разгръща като високохуманна социална действителност.От него ще зависи дали високотехнологичното равнище на Ноосферата няма да позволи на тънък слой от бизнеселита да упражнява тотален контрол върху личния живот в стила на “Големия брат”.
От него ще зависи дали няма да се развихрят дремещи сили на дехуманизацията, които да превърнат Homo Faber и Homo Moralis в Homo Virtualis, в e-Homo, в роботизиран човешки придатък към мощните информационни и автоматично-машинни комплекси.
Твърдо сме убедени, че пътят на свободната самосъздадена личност към предсказаното от Маркс всестранно разгръщане на човешките същностни сили пресича духовните пространства на пет исторически епохи:
– този път започва с възкресението на античния идеал от времето на Сократ, Платон и Аристотел, на Сенека, Цицерон и Марк Аврелий за потапяне на свободния човек в магията на идеите, в приказната мощ на Мисълта да преобразува и да ражда светове…
– пътят продължава с преоткриване на ренесансовото преклонение пред Човека като център на Необята, като Микрокосмос, дарен със силите на Титан да пресъздава себе си и света по законите на Красотата …
– пътят се възкачва към високата вяра на дейците на Просвещението, на Волтер, Русо, Монтескьо, че човекът е способен на дръзновено отрицание на лъжеидеали и лъжепророци, за да въздигне в закон достойнството и самоценността на всяко човешко същество…
– възхождащите пътища на човешкия дух прекосяват критическата стихия на Чистия и Практическия Разум на Кант, възхождат към задоблачните светове на Хегеловата абсолютна идея, за да открият царството на Вечния мир, да сътворят правните и моралните устои на човешкия свят…
– петата спирала на скиталчеството през духовните пространства на Историята води до разтворените двери на Макрокосмоса на Айнщайн и Стивън Хоукинг, пред зейналите дълбини на квантовата микровселена, пред чудесата на елекронния компютърен Разум на Норберт Винер…
Днес, през 2008 г., ние, следовниците на Карл Маркс, пише Антонио Негри , “сме длъжни да напишем нов Манифест и да издигнем комунистическия дискурс на равнището на епохата, в която живеем – епохата на Постморерна“ (12, с. 73). В книгата си “Империята” Негри и Майкъл Хард посочват, че “хуманизмът на Ренесанса издига триадата “esse – nosse – posse” (да съществуваш – да знаеш – да можеш) като философска парадигма на идващото време на европейския Модерн… Модернът постави “posse” в центъра на онтологичната динамика: “posse” на машината, която потапя “знанието” и “съществуването” в един експанзивен, непрекъснато разгръщащ се процес”. Днес, продължават те, “posse” представлява силата и телосът (целта) на Мнозинството (за тях The Multitude – това е огромното мнозинство от хора на индустриалния, управленския, обслужващия, интелектуалния труд – бел. авт.) да отприщи мощта на Знанието и Съществуванието към изграждане на едно хуманно бъдеще” (22, с. 407 – 408 ).
Борците за бъдещото общество на свободните хора, връщайки се от панорамното пътешествие по петте възходящи спирали на историческите духовни пътища на човечеството, ще преоткрият актуалността на заключителния призив на Маркс и Енгелс в Манифеста отпреди 160 години. Тогава, изхождайки от реалиите на ХХІ в., те ще му дадат ново звучене и нова сила:
“Граждани на глобалната Hi-Tech-NBIC цивилизация, обединявайте се!”
ЛИТЕРАТУРА
1. К. Маркс. Капиталът, т. І. София, 1988.
2. К. Маркс, Фр. Енгелс. Съч. т. 46, ч. І и ІІ. Икономически ръкописи 1857 – 1859. История на машините, ч. ІІ (стр. 181 –200, 304 – 318).
3. К. Маркс, Фр. Енгелс. Съч. т. 47. Икономически ръкописи 1861 – 1863. Машините – производителна сила на народите (стр. 310 – 520).
4. Р. Арон. Мнимый марксизм. Москва, 1993.
5. Ж. Атали. Карл Маркс или световният дух. София, 2006.
6. Ст. Динева. Четете Маркс, господа, четете Маркс… Пловдив, 2007.
7. Н. Ирибаджаков. За величието на марксизма и мизерията на ренегатството. София, 1994.
8. М. Кастелс. Информационната епоха, т. І. Възходът на Мрежовото общество. София, 2004.
9. Л. Колаковски. Основни направления на марксизма. София, 2006.
10. А. Льофевър. Марксизмът. София, 2007.
11. Д.А.Медведев, А. А. Попов. Молекулярные машини Эрика Дрекслера. Сп. “Философские науки” кн.1, 2008.
12. А. Негри. Маркс и Манифест коммунистов. Сп.”Свободная мысль”, кн.5, 2008.
13. К.Нешев, С.Теохаридис. Карл Маркс и марксизмите. Сп.”Философски форум”, кн. 2, 2006.
14. Т. И. Ойзерман. Марксизм и утопия. Москва, 2003.
15. Т. И. Ойзерман. Оправдание ревизионизма. М., 2005.
16. В. Прайд, Д.А.Медведев. Феномен NBIC-конвергенции. Реальность и ожидания. Сп. “Философские науки”, кн. 1, 2008.
17. В. Проданов. Марксизмите. Сп.”Ново време”, годишен брой, 1999.
18. Д. Филипов. Маркс и съвременният свят.София, 1999.
19. Е. Фром. Отвъд веригите на илюзиите. Моята среща с Маркс и Фройд. София, 2002.
20. R. Beehler. The Theory, not the Theorist. The case of Carl Marx. Univ. Press of America. New York, Toronto, Oxford,1992.
21. Drexler E.K. Nanosystems: Molecular Machinery, Manufacturing and Computation. New York, 1992.
22. M. Hardt, A. Negry. Empire.Harvard Univ.Press.Cambridge, Massachusetts, London, 2001.
23. M.Henry. Marx.Paris, 1991.
24. F.Kaplan. Les trois communismes de Marx.Edition Noesis, Paris, 1996.
25. H. Marcuse. Heideggerian Marxism.Univ. of Nebraska Press, Lincoln and London, 2005.
26. J.-P. Sartre. Critique de la raison dialectique. Paris, 1960.
27. J. Torrance. Karl Marx’s Theory of Ideas. Cambridge Univ. Press. New York, Melbourne, Paris. 1995.
28. А. Shamsavari. Dialectics and Social Theory. Braunton, Devonq U.K.,1991.
29. M.Vadee. Marx, penseur du possible. Ed. L’Harmattan. Paris, Montreal, 1998.