Завършва Военнополитическа академия и задочно журналистика. Доктор по история. Полковник от запаса. Сътрудничи в левия печат. Автор в многотомната история на България и на монографиите “Фаталната илюзия” (Военнополитическите противоречия между България и Централните сили в Първата световна война) и “Саможертва за свобода и независимост”. Интересите му са в областта на военната и на революционната история. Бил е отговорен редактор на сп. “Военноисторически сборник”.
Балканската война от 1912-1913 г. заема голямо място в нашата и световната военна история. Тя бе резултат на непримиримите социално-икономически и национални противоречия на Балканите. Войната разреши едни проблеми и заплете други, с които създаде предпоставки за кървави конфликти между балканските страни.
На Балканския полуостров бяха налице три групи противоречия: а/ между буржоазните балкански държави и Турция; б/ между двата блока – Съглашението и Централните сили; в/ антагонистически социални и национални противоречия в самата турска империя.
Кои бяха причините за разпалването на Балканската война? Икономиката на България, Сърбия, Гърция и донякъде на Черна гора се развиваше доста успешно. Това предполагаше разширяване на вътрешния пазар, което беше възможно само за сметка на европейските владения на Турция, населени с българи, албанци, гърци, сърби и други националности. Следователно те трябваше да се отвоюват от Османската империя. За това беше належащо създаването на Балкански съюз, който чрез война да реши наболелите въпроси на Балканите.
Създаването на Балкански съюз срещна големи трудности. Съглашението беше за обединението на балканските страни, за да бъдат бариера срещу германския натиск на Балканите и в Азия, Австро-Унгария пък се стремеше към Вардарската долина и Солунското пристанище. Ето защо тези противоречия водеха до въоръжен конфликт на Балканите.
Към война водеха и вътрешните противоречия в самата турска империя. Поробеното население водеше националноосвободителна борба. В Македония и Одринско турският терор предизвика съпротивата на българското население. Беше създадена ВМОРО, която изигра голяма роля за националното съзряване на населението в двете области, извършено бе Илинденско-Преображенското въстание, жестоко потушено от турската власт.
Оценявайки обстановката на Балканите, правителствата на България, Сърбия, Гърция и Черна гора започнаха подготовка за формиране на Балкански съюз. След трудни дипломатически и военни преговори българското и сръбското правителства сключиха договор на 29 февруари 1912 г. Към него имаше таен анекс, тайна конвенция и четири споразумения. Основните клаузи на договора се изразяваха в следното: в случай на война между Австро-Унгария и Сърбия, България се задължаваше да се притече на помощ на Сърбия, с 200 хилядна войска. Ако пък Турция нападне България или Сърбия, двете държави се задължаваха да си съдействат с всичките налични сили – България с 200 хилядна войска, а Сърбия – със 150 хилядна войска. Най-важната част на договора бе тайния анекс, в който се определяше разпределението на земите, които евентуално ще бъдат освободени от Турция. Сърбия признаваше на България правото да завземе всички земи, обхващащи Югоизточна Македония, цяла Тракия. България – правото на Сърбия да завземе всички земи, североизточно от Шар планина, които обхващат Косово поле и Новопазарския санджак. Освен това в анекса имаше уговорка, че земите между Струма и Шар планина могат да получат автономия при условие, че и двете страни са съгласни. Ако пък нямат интерес земите се разделят така: от Крива паланка се прокарва лъкатушна линия на югозапад и излиза на Охридското езеро. Тази част от Македония /известна като “безспорна зона”/, се предаваше на България, а ивицата земя /”спорната зона”/ заключена между очертаната линия и Шар планина, включваща градовете Куманово, Скопие, Кичево, Гостивар, Тетово щеше да се реши след войната на коя страна да се предаде под върховното арбитърство на руския император.1
На 16 май 1912 г. беше подписан таен договор между България и Гърция. Към договора имаше тайна конвенция, в която се определяше взаимната помощ на двете страни за война с Турция. България се задължаваше да участва с 300 хилядна войска, а Гърция със 120 хиляди души.2 По устна договорка към Балканския съюз се присъедини и Черна гора. Балканските правителства упражниха силен дипломатически натиск върху Турция да се съгласи да даде автономия на Македония и Одринско, на Албания и остров Крит, да се проведат радикални реформи в тези области. Обаче шовинистическата върхушка в Турция отвърна с бясна антибългарска, антисръбска и антигръцка пропаганда. При тази обстановка се пристъпи към подготовка и мобилизиране на войските за война.
За водене на войната Турция бе в състояние да мобилизира около 1 милион души войска. България – 720 000 души, Сърбия – 315 000 души, Гърция – 120 00 души и Черна гора – 40 000 души.3
На 17 септември 1912 г. балканските държави обявиха мобилизация. Турция прекрати войната с Италия и сключи примирие. На 3 октомври Турция скъса дипломатическите отношения с балканските страни и обяви, че се намира в положение на война. Това враждебно предизвикателство беше повод балканските страни на 5 октомври4 да обявят война на Турция.
Турското командване приспособи своя план № 5, който предвиждаше Тракийския театър на военните действия за първостепенен. Според него Източната турска армия, наброяваща 183 000 души и Одринският гарнизон – 70 000 души5 да настъпят в направление на Ямбол – Стара Загора, да отхвърлят българските войски от Маричината низина към Родопите и там да ги унищожат. Важна роля за тези действия се определяше на турския Кърджалийски корпус. Турското командване считаше Македонския военен театър за второстепенен и затова Вардарската (западната), турска армия наброяваше 156 000 души, срещу 321 000 съюзническа войска.6
Какво беше положението на балканските армии?
Българската армия бе обучена много добре. В нея се насаждаше руската военна наука и военно изкуство. ГЩ бе изработил настъпателен план за войната. Той напълно отговаряше на военната доктрина, която считаше, че само настъпателната война може да доведе до освобождението на българските земи. Според плана главните сили на българската армия трябва да настъпят в Източна Тракия и да разгромят турските войски. Предвиждаше се взаимодействие на 2 и 7 пехотна дивизия със сръбската армия. Заедно с гръцката и черногорската армия тези сили трябва да разгромят Вардарската турска армия. Гръцкият флот да действа в Бяло море, а българският флот – в Черно море.
Българските войски се състояха от три армии: 1 армия, с командващ ген. Васил Кутинчев, 2 армия – с командващ ген. Никола Иванов, 3 армия – с командващ ген. Радко Димитриев. Началник – щаб на войската бе ген. Иван Фичев, а цар Фердинанд – главнокамандващ и ген. Михаил Савов – помощник главнокомандващ. Освен отделните армии бяха създадени Родопския и Хасковския отряд за действия през Родопския масив към Бяло море. След обсадата на Одринската крепост бяха създадени Конната дивизия и Айроболския отряд, със задача да охраняват тила на 1 и 3 армия?7 Беше създадено Македоно-Одринското опълчение, което наброяваше около 16 000 души. Началник на Опълчението беше ген. Никола Генев, а началник-щаб полковник Петър Дървингов. Бяха организирани нови 53 чети, а по-рано действащите наброяваха 34. Общият брой на четниците достигна 2174 души.8
Настъплението на нашата армия започна на 5 октомври 1912 г. Втора армия настъпи в долината на Марица в направление на Одрин и го обкръжи. Първа армия настъпи в долината на Тунджа;а 3 армия, движейки се в ляв отстъп от 1 армия, имаше за задача да овладее Лозенград. Разразиха се срещни боеве между българските и турските войски в Източна Тракия, в които последните бяха поголовно разбити при Гечкенли, Селиолу, Петра, Ериклер и обърнати в паническо бягство. На 11 октомври Лозенград падна без бой и турците бяха принудени да се оттеглят към Люлебургас-Бунархисар. Там временно се закрепиха, където имаше условия за упорита отбрана, но турските войски бяха с понижен дух и затова нашите войски им нанесоха нови зашеметяващи удари. Оттам те се спряха на укрепената Чаталджанска позиция. По признание на самия Махмуд Мухтар паша, командир на 3 корпус, ако “българите ни бяха преследвали настойчиво, нашето положение щеше да бъде отчаяно”.9
Забележителни успехи постигнаха Родопският и Хасковският (Кърджалийският) отряд. В редица боеве Родопският отряд овладя Девин, Разлог, Смолян, Банско, Неврокоп (Г. Делчев), Драма, гара Бук и прекъсна жп линия Солун-Дедеагач. Отрядът разгроми значителна част от турския Кърджалийски корпус, част от Струмския корпус и голям брой башибозук.
Българският Кърджалийски (след овладяването на Хасково така започна да се нарича – ГК) отряд, на който началник стана ген. Генев, включи и 3 бригада от Опълчението и нанесе тежко поражение на корпуса на Явер паша при с. Мерхамли и плени около 10 000 души и голямо количество имущество.
Седма рилска дивизия също постигна големи успехи. Тя освободи Горна Джумая /Благоевград/, Царево село, води боеве при Кресненското и Рупелското дефиле, овладя Дойран, Кукуш и достигна Солун. В своя “Дневник” подпоручик Васил Коларов, ротен командир в 13 пех. полк, който е в 7 пех. дивизия, пише: “Ние летим безспир напред, преодолявайки препятствия, презирайки жертвите, не чувстваме умора.” По-нататък той остро критикува командването, че е извършило “отстъпателен марш от Щип-Радовиш за Кочани”, което попречва на дивизията да бъде в Солун първа, а не гърците без бой да се настаняват в града.10
Нашият черноморски флот също показа високо самочувствие и храброст. Торпедоносецът “Дръзки” торпилира турския крайцер “Хамедие” и временно го извади от строя.11
Победите на нашата армия принудиха турското правителство да иска примирие и мир. То помоли Англия и Франция да съдействат за това. Цар Фердинанд също получи телеграма за примирие, но той не уведоми съюзниците, а самоволно нареди да се продължи войната, обхванат от мания да влезе в Цариград. Беше си вече измислил титлата: император на Ориента. Това беше Кобургска фантазия, тъй като Англия и Русия протягаха ръце към Цариград. Вместо трезво да оценят военната обстановка при Чаталджа, цар Фердинанд и ген. Савов дадоха заповед двете обединени армии – 1 и 3, под командването на ген. Димитриев, да атакуват Чаталджанската позиция. На тази фатална заповед се противопостави министър-председателят Иван Е. Гешов, който казва: “Не поставяйте, господарю, отечеството в опасност. Оставете един идеал и за престолонаследника”. Против атаката бяха също генералите Фичев и Димитриев, който я отлага няколко дни. Въпреки тези трезви гласове българските войски настъпиха, биха се храбро, но не бе овладяна Чаталджанската позиция. За това имаше редица причини: липса на единен оперативен план, холерата косеше войнишките редици, тилът изостана лошо със снабдяването. Едва сега Фердинанд се съгласи да се водят преговори за примирие. То бе подписано на 20 ноември /3.12.1912./ което влезе в сила. Но Гърция не го подписа.12
Започнаха преговорите за мир в Лондон. Въпреки трудностите условията за мирен договор бяха готови. Всички земи западно от линията Мидия-Енос се отстъпваха на балканските страни. Но младотурците, начело с Шевкет паша и Енвер бей, поощрени от германското командване, извършиха преврат и отхвърлиха условията на мирния договор. на 17/30 януари 1913 г. преговорите бяха прекъснати и военните действия подновени.
Турското командване изработи нов план за действия срещу нашата армия, като главният удар трябваше да се нанесе в направлението Галиполи-Одрин. Галиполската армия трябваше да разбие новосформираната българска 4 армия на ген. Стилиян Ковачев при Булаир и Шаркьой и да деблокира Одринския гарнизон. Галиполската армия премина в настъпление срещу 4 армия, но при Булаир тя бе разгромена. В края на януари бе стоварен при Шаркьой Десантния корпус, който следваше да се вреже между българските сили при Чаталджа и Булаир и да ги удари в гръб. Но и той беше разгромен при Шаркьой и неговите остатъци се прехвърлиха на Малоазиатския бряг.
Предстоеше провеждането на Одринската операция. Ген. Иванов и ген. Вазов извършиха огромна работа, като тежестта на настъплението се падна на Източния сектор, под командването на ген. Вазов. Първи настъпиха 10 родопски и 23 шипченски полк, които разкъсаха телените мрежи, завзеха окопите на противника и се спряха пред фортовете Айвазбаба, Айджиолу, Кестенлик и други. След това се проведе артилерийска подготовка. Така през нощта на 11 срещу 12 март 1913 г. българските войски щурмуваха Одринската крепост и към 1ч. и 45 мин. на 13 март /26 март/ 1913 г. бойците на 10 родопски полк влязоха в Одрин. От другите сектори също влязоха българските войски и Шукри паша предаде сабята си на ген. Иванов. Бяха пленени 60 000 турски войници и офицери, 413 оръдия, 45 картечници, голямо количество оръжие и снаряжение.
Важен фактор за победите на българската армия беше участието на Македоно-Одринското опълчение и доброволческите чети. Четите освобождаваха селищата, подпомагаха войските. Например четата на Михаил Герджиков освободи Василико, Ахтопол и редица села и се насочи към Лозенград. Активно действаха четите в Македония, но те срещаха съпротивата на гръцката и сръбската армия.
Българската армия понесе най-тежкото бреме на Балканската война. България загуби 77 хиляди убити, Сърбия – 6 хиляди, Гърция – 1750 души, Черна гора – неизвестно.
Основните фактори, обусловили победите на българската армия можем да резюмираме така:
Първо, решаваща роля изигра справедливият и освободителен характер на войната, в която нашата армия и народът участваха с неописуем ентусиазъм. Голяма част от културните дейци на страната се включиха доброволно: Андрей Николов (скулптор) писателите Димитър Полянов, Михаил Кремен, Гео Милев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Александър Т. Балан, Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Стамен Панчев, Илия Иванов-Черен, Илия Мустаков, Владимир Димитров-Майстора (художник) артистите Атанас Кирчев и Христо Ганчев.
Във войната участваха 98 чуждестранни кореспонденти и военни специалисти, които отразяваха бойните действия. Френският кореспондент Людовик Нодо, съобщава на в. “Журнал”: “Няма здрав човек, който да не е нарамил пушка. Всички млади и стари хора, бащи и деца, с песни и знамена се явяват в казармите, за да изпълнят своя дълг”. Руският кореспондент Т. Олгин пише във в. “Биржевые ведомости” следното: “Аз видях 60-годишни старци да се явяват при военните власти със своите волове и всички възрастни членове на семейството си и искат… да бъдат зачислени в обози, воловете да бъдат взети, синовете и внуците им да бъдат изпратени на границата”.
Силата на нашите бойци се криеше и в заръката на близките, които ги провождаха с китки цветя и пожелания да победят и се завърнат живи и здрави. Ето какво заръчва една българка: “Мили мъжо, ние ще се молим с децата за теб да се върнеш, да не оставиш осем сирачета. Ако не се върнеш, твоята памет, ще ме придружава до гроб, децата ти ще живеят като деца на герой.” Това звучи като антична легенда, така както спартанските жени изпращали своите синове на война – или да победят или да се върнат мъртви, носени на щит!
Второ, бойната и политическата подготовка на нашата армия беше на високо равнище. Българският войник и офицер бяха получили солидна подготовка. Кореспондентът на в. “Таймс” пише: “Истинският герой на деня е българския пехотен войник… Търпелив, издръжлив и засмян… но когато работата дойде до решителния момент и щиковете се турят на пушките и гръмогласно “ура” процепи въздуха, тогава той се явява в един нов и удивителен лик. На него преди всичко се дължи сполуката в победите…”13 В същия дух е оценката на френския кореспондент Рене Пион от в. “Тан”, който прави сравнение между българския и турския войник. Турските войници казвали, че тях ги ужасявали две неща: точната стрелба на българската артилерия и атаките с щикове “на нож”. В турските части участваха немски инструктори, летци, някои от които загинаха, други пък пленени. В Люлебургас живяха група немци, между които и синът на фелдмаршал фон дер Голц, организаторът на фортовете в Тракия.
Балканската война имаше обективно прогресивен характер, защото премахна феодалните остатъци и освободи от османско иго големи райони на Балканския полуостров. Македония и Одринско, Новопазарския санджак, Епир и о-в Крит бяха освободени. Въпреки това обаче националният въпрос не беше разрешен радикално и така останаха противоречивите интереси на балканските страни.
Балканската война завърши със сключването на мирния договор на 17 май 1913 г., подписан в Лондон. Според него Турция отстъпваше земите на запад от линията Мидия-Енос и о-в Крит на съюзниците. Албания се провъзгласяваше за самостоятелна държава. Договорът не определяше как да се разпределят отстъпените земи между съюзниците, което заложи фактически предпоставките за нова война, която не закъсня да избухне. Така се дойде до Междусъюзническата война, което причини първата национална катастрофа на България.
