Дискусионен клуб: “Форум за обществен и икономически диалог”
ПЕТЪР НАЧЕВ: Дами и господа, темата на настоящото събиране е “Лисабонската стратегия”. Тази тема не може да не бъде обект на дискусия. Тя не може да е извън програмните документи на която и да е партия в България. Нещо повече, това е тема на нашето общество. В този смисъл и съставът, който е поканен и присъства тук, е показателен за това, че темата има надпартиен характер.
РУМЕН ОВЧАРОВ: Позволете ми няколко думи по отношение на това какво Българската социалистическа партия и левицата си поставят като ключови приоритети от Лисабонската стратегия. Като страна, която след 2 или 3 години ще бъде член на ЕС, България трябва да използва основните стратегически направления, очертани в тази стратегия. Очевидно е, че те трябва да бъдат ключови в една управленска програма на партия, която се готви да влиза във властта след няколко месеца по време на следващите избори.
Ще поразсъждавам малко по-широко на тази тема от гледна точка както на политическата ситуация в страната, така и от гледна точка на какво конкретно правим ние. Действията ни в много голям процент съвпадат с предначертаното от Лисабонската стратегия.
Очевидно е, че ние успяхме за тези няколко години да преодолеем препятствия или бариери, които от дълго време стояха пред нас. Българската социалистическа партия стана член на Социнтерна, ние сме консултативни членове на Партията на европейските социалисти, а Сергей Станишев е член на президиума. Казвам тези неща не защото те сами по себе си са решаващи, но без тях доказателството, че БСП е в изолация, ставаше очевидно. Сега е налице другото доказателство, че БСП и въобще левицата е част от голямото европейско семейство на социалдемократическите партии и ние можем да разчитаме на тяхната подкрепа. Това е изключително важно да се отбележи, особено в светлината на Лисабонската стратегия, която беше приета през 2000 година, когато по-голямата част от министър-председателите на европейските страни бяха социалдемократи И тя е израз на социалдемократическото виждане за развитие на Европа и на ЕС.
Политическата подкрепа във външен план и в европейски план е изключително важна, но не е достатъчна. Ще се съгласите с мен, че левицата е партията или политическата сила, която има най-масова подкрепа не само от ЕС. Няма друга политическа сила, която би могла да се похвали с подобна подкрепа и в регионален, а и в по-широк мащаб.
През последните няколко години успяхме да преодолеем друга бариера. Става дума за доверието към БСП и към левицата от страна на международните финансови институции: Световна банка, Международен валутен фонд. Притеснения у тях от едно ново ляво правителство в България, каквито съществуваха преди години, вече няма. Няма ги тези притеснения и у частните финансови институции. Срещите, които провеждахме и през тази пролет в Лондон с представители на най-големите инвестиционни банки и които от ноември ще започнем да провеждаме и в България, са изключително показателни, защото ще бъдат начало на един доста дълъг процес на подобни срещи.
Казвам тези неща, защото те са важни, за да обрисуват цялостната външна ситуация, при която БСП се готви да влезе във властта.
Разбира се, има проблеми във вътрешен план. Непрекъснато говорим за коалиция, за споделяне на властта и не, защото се страхуваме сами да влезем във властта. Напротив, нямаме никакво съмнение нито в собствените си сили, нито в кадрите, с които разполагаме и които през последната година включихме активно и в разработката на управленските проекти на левицата, и в дискусиите, които провеждаме. И точно защото сме силни, ние сме готови да споделим властта, за да бъдем силни не за няколко месеца, не за една и две години, а за поне два мандата. И това не е самоцелно желание. Трябва да излезем от стереотипите, че в България икономическата политика се прави за една година, икономическа политика се прави в мащабите на един мандат. А е необходимо да се търси колкото се може по-широка подкрепа за една дългосрочна икономическа политика. Нека да вземем семейното подоходно облагане. Приема се законопроектът, но на практика ще влезе в действие през 2006 година, тоест вече в мандата на новото правителство. Ами ако новото правителство реши, че неговата философия е друга, какъв е смисълът от този закон?
Искам да бъдем наясно и с определените рискове, които съществуват пред едно ново правителство на левицата. Тези рискове са в чисто политически план в няколко посоки.
Първата е злоупотребата с нашата добронамереност и конструктивност, които водят до риска да загубим своя опозиционен профил, да загубим привлекателността си като нещо опозиционно.
Втората е да не можем да изразим достатъчно ясно своята алтернатива. И тази втора опасност е изключително реална. Залети сме от порой от популистки обещания и изявления и не става ясно на хората кой какво обещава. И вие сигурно няма да се сетите, че през 1997 г. в Закона за приватизацията имаше процент, който задължително отиваше в НОИ, за да се правят стъпки за използване на тези средства за увеличаване на пенсиите. Сега това нещо се представя като суперидея, защото вече никой не помни, че от 1998 г. насам ние неколкократно сме предлагали т.нар. реституция на труда. Никой вече не си спомня, че този закон за семейното подоходно облагане сме го предлагали още в миналия парламент, както и ред такива подобни неща. А това е изключително опасно точно за нас, защото ние трябва да бъдем достатъчно ясни.
И третата опасност в чисто политически план – опасността от междуличностни битки и дрязги, които биха могли да възникнат в левицата. Надявам се, че осемте години в опозиция са ни научили на търпение, на разум и на хладнокръвие, така че няма да се поддадем на тези рискове.
Как се готвим да управляваме? Обикновено преди в затворени кръгове на експерти разработвахме някакви документи и някакви идеи, които се приемаха от Висшия съвет на партията и от него се обявяваха като наистина последна инстанция. Сега подхождаме по обратния начин – формираме работни групи от експерти, болшинството от които не са свързани директно с левицата. После правим широки обществени дискусии и обсъждаме идеи, някои от които трудно биха могли да бъдат наречени леви. Например т.нар. идея за плоския данък, която най-малкото може да бъде лява. Или идеята за ваучерите в образованието. Тези идеи, пречупени през погледа на лявото мислене, се оказва, че в много от случаите имат материална приложимост и в една лява политика. Правим това не защото нямаме собствени кадри или защото в тази широка дискусия ще измислим някакви супернови неща. Така приобщаваме към този процес на оформяне, на избистряне на новата управленска политика кръгове от хора, които до момента не са били приобщавани, а това е изключително важно за нас. И защото, отваряйки широко ветрилото, до известна степен си помагаме да решим втория ключов проблем за готовността на която и да е партия за управлението. Едно е ти да си мислиш, че си готов за управлението на държавата, да си пишеш програмите, да си номинираш съответните министри, а съвсем друго е това, което хората казват по време на изборите. Ние и през 2001 г. си мислехме, че сме готови да управляваме, но се оказа, че хората повярваха на друг, а за нас гласуваха 17%.
До настоящия момент сме разгледали седем такива управленски проекта: Стратегия за икономическо развитие, това е индустриалната политика, политиката за малките и средните предприятия, политиката в областта на здравеопазването, образованието, демографската политика, по външно-търговските проблеми, ще има експертна дискусия и по проблемите на информационното общество.
Както личи от наименованието на темите, които сме обозначили до този момент, те до голяма степен съвпадат и с основните идеи на Лисабонската стратегия. Това съвсем не е случайно.
Но преди да стигнем до конкретните идеи в проектите, за които ще помоля и колегите тук да ми помогнат, тъй като те са едни от преките участници, искам да си изясним ключовите икономически проблеми, които стоят пред едно правителство в България, казвам пред което и да е ново правителство.
За да можем да посочим кои са проблемите, ще трябва да направим елементарен анализ на това къде се намира в момента България. По брутен вътрешен продукт на човек от населението България е на равнище 28% от брутния вътрешен продукт в останалите европейски страни, средно за европейските страни. 26% беше в края на 2002 г., 28% стана в края на 2003 г. Искам да ви кажа, че той е бил 26% и през 1996 година, тоест от 1996 до 2003 година България по отношение на ЕС, колкото и да сме си говорили за бурни икономически темпове на развитие, е стояла на едно място. Всички останали страни, влизащи в ЕС, са скъсявали дистанцията си с европейските страни. Някои от отличниците, като Словения, Естония, Унгария са скъсявали тази дистанция с 9%, 10%, 11%. Само ние сме останали на същото равнище. Даже Румъния е скъсила дистанцията си с 3%. И тази година, ако имаме предвид по-добрите резултати на Румъния поне за полугодието – над 6% ръст на брутния вътрешен продукт – ние оставаме отново на последно място.
Заедно с това трябва да имаме предвид и още един факт. България е единствената страна освен Румъния, която не е стигнала равнището на доходите от 1990 година. Всички останали страни вече са го достигнали това равнище, а ние сме на ниво между 40% и 45% в зависимост от различните системи на оценка. Казвам тези две числа, защото те на практика формират и ключовите проблеми, които трябва да решаваме. От една страна, трябва да ускоряваме икономическия растеж, от друга страна, трябва да се търси решение на социалните проблеми в страната, защото България бавно и сигурно се превръща в бедния роднина на ЕС. Защото България бавно и сигурно става страната, в която вече няма ресурс за развитие и технологиите на знанието, за които говорим, стават недостижими за България и за българското общество. В тази ситуация новото правителство ще трябва да решава дилемата дали да насърчава инвестициите, дали да ускорява икономическия растеж, или да търси решаване на социалните проблеми.
Първият въпрос, който трябва да си зададем, е, дали това е дилемата? Има ли възможност да бъдат решавани двата проблема едновременно? Сигурно сте прочели напоследък по вестниците, че България се придвижвала с 4 или с 5 места напред в световната класация по конкурентоспособност на Световния икономически форум. Но едва ли ви е направило впечатление друго – че от първите шест страни в тази класация четири са страни от ЕС и страни от Скандинавския полуостров. На първо място е Финландия, на трето място е Швеция, на пето място е Норвегия и на шесто място е Дания. Тези четири страни са с най-висока конкурентоспособност. Те плюс Холандия са страните с най-висок брутен вътрешен продукт за последните 15 години и са със сравнително най-високите данъци в ЕС. Казвам го, защото за последните 15 години ни бяха промивани и продължават да ни промиват мозъците, че икономическият растеж без изключително ниски данъци не е възможен, а единственото средство за икономическо развитие е крайно либералната пазарна икономика, че не са необходими никакви средства за инвестиции в човешки капитал, в образование и в каквото и да е, че пазарната икономика сама по себе си ще свърши тези неща. И както обикновено, дава ни се за пример САЩ, където всичко е либерално и се решава от само себе си. Но и там нещата се изкривяват до степен на неузнаваемост.
Тук има хора, с които заедно съвсем наскоро се запознахме каква е примерно образователната система в един от щатите в САЩ, където се оказва, че 70% от децата ходят на обществени училища, 10% ходят на частни и 20% ходят на църковни училища. Обществото в този щат осигурява 70% в обществените училища безплатни учебници, безплатни закуски и обеди, осигурява им не само униформи, осигурява им и медицинско обслужване и транспорт до училищата. И това става в един от щатите, който е т.нар. Библейски пояс – от най-реакционните.
Ние обаче в България си мислим, че в САЩ едва ли не всеки си плаща за образованието или че в САЩ здравната система няма никакви проблеми. Тази здравна система има 43 милиона души, които са изпаднали от нея и за които сега в момента правителството на САЩ търси решение на проблемите, така както ние търсим решения.
Време е да го кажем достатъчно ясно и категорично, като лява социалистическа партия, че в България има и друг начин за развитие. И този начин не е просто преразпределение, не е тази идеология, че видите ли, левите разпределят, а пък десните трупат и създават. Напротив – решаването на социалните проблеми не може да стане без целенасочена и последователно провеждана държавна политика.
Как да решим въпроса с образованието в България? Можем да направим супер училища със супер компютри вътре, само че ще се окаже, че българските деца не ходят на училище. Как да ги накараме да отидат на училище? Не е ли това по-важното? Българското общество се десоциализира. Ако в момента 30% от българите са извън социалната схема на обществения живот, то по начина, по който върви раждаемостта в България, тоест след около 20 години, ще бъде точно обратното. Ще се окаже, че 70% от българското общество се десоциализира. Трябва съвсем ясно да си дадем сметка какво правим като държава в тази ситуация. В Унгария сменят министър-председателя си не защото старият е лош, защото смятат, че е необходимо обръщане към друга политика. Не е ли редно да се замислим за такива ключови понятия като нацията и нейното бъдеще и да се опитаме да търсим решаването на тези въпроси.
Една нова лява политика означава точно това, което е казано и в Лисабонската стратегия: инвестиции в човешки капитал – създаване на заетост, конкурентоспособност на икономиката, която не се изразява единствено в намаляване на данъците, а в ред други условия.
Мисля си, че обикновено зададеният въпрос “Откъде пари?”, в тази ситуация е несериозен. Не може една държава, която ежегодно в края на годината разходва повече от 1 милиард просто за харчлък, да не си постави въпроса не може ли тези пари да бъдат изразходвани значително по-целесъобразно? Не може ли те да бъдат насочени към инвестиции като тези, за които говорим – човешки капитал, към създаване на условия за развитие на информационното общество в България, към развитие на инфраструктурата в страната, към създаване на определени стимули.
Стигаме до това кои са все още съществуващите продукти, които България произвежда и които са конкурентоспособни на световните пазари. Отказваме се да говорим за това, че трябва да имаме приоритетни сектори. Когато го казахме за първи път през 1998 г., всички ни обвиниха, че БСП пак иска да възстановява плановата икономика и социализма. Когато ни го каза Новото време преди четири години, всички казаха: “Браво, виж, някой се сети, че държавата трябва да има политика.” Кои са продуктите, които наистина са конкурентоспособни на международните пазари? За тях трябва да създадат условия да се развиват, а не просто да си говорим, че даденият сектор е приоритетен. Какво му е приоритетното, при положение че държавата не прави нещо за неговото развитие?
Ще кажа само няколко думи по отношение на приватизацията, тъй като тя стана едва ли не панацея за последните 15 години.
Една от причините за сега съществуващите проблеми с дефицита по текущата сметка е не това, че българите купуват, в това няма нищо лошо. Без да има потребление, не може да има развитие на която и да било икономика. Проблемът не е в кредитната експанзия, за която толкова много се говори. Проблемът е, че когато българинът се оказа с малко пари, то очевидно е, че българската икономика не произвежда не само стоки за инвестиционно потребление, но не произвежда и стоки за най-обикновено широко потребление. И всяко нещо, което трябва да бъде потребено от дадено домакинство, трябва да се достави от внос. Ако има нещо, което да доказва сбърканата структурна реформа в България, то е именно този търговски дефицит и дефицит по текущата сметка. А мерките, които МВФ ни предлага да предприемаме, са неефективни, защото те са битка с последствията. Борим се да намалим потреблението в България. И защо ни е да намаляваме потреблението, когато това е на практика охлаждане на икономиката, която тепърва започна да се развива? Но изходът е в създаване на условия за развитие на точно тази икономика, от която има нужда като потребление България. Има освобождаване на инвестициите, на частните предприемачи, които искат да инвестират в България от данък печалба, така че да могат парите да бъдат реинвестирани, да се ускорява икономическият цикъл.
Започнах от приватизацията и стигнах до структурната реформа, но нещата са абсолютно свързани, защото досега приватизацията беше панацея за структурната реформа. Всички казваха: “Приватизация, приватизация, приватизация.” Помните Божков: “Дайте ми три месеца и аз ще приватизирам всичко.” Милтън Фридман в едно свое изказване, казва: “Аз някога съветвах бившите социалистически страни: приватизация, приватизация, приватизация. Сега разбирам, че не бях прав. Въпросът беше: законност, законност, законност.” Така че сега сърбаме попарата на тази сбъркана структурна реформа, която не държеше нито за технологичното обновление на българската индустрия и на българското производство, нито за пазарното преориентиране. Наистина ли е целесъобразна приватизацията примерно в енергетиката, която сега се извършва? Каква е логиката да наричаме приватизация един процес, в който собственици на българските държавни дружества стават държавни дружества от други държави? Може ли да бъде приватизация приватизацията на софийското електроразпределение, когато негов собственик става чешката държавна електрическа компания? И що за приватизация е тази, която на практика в момента разбива последния индустриален отрасъл на България, който произвежда що-годе конкурентоспособна продукция? Наистина ли някой си мисли, че тези независими производители на електроенергия – ТЕЦ “Варна”, ТЕЦ “Бобовдол” и ТЕЦ “Русе”, оставени сами на себе си, могат да се конкурират с гиганти като “Електрисите де Франс”, като ЕОН или с гигантите от нашия регион? Несериозно е. Вие знаете за проблемите, които възникнаха с електроснабдяването и в Калифорния, в Англия, в Дания и в Италия. Как се осигуряват инвестициите в един такъв приватизиран пазар? Без да разсъждаваме над тези проблеми, продължаваме сляпо да следваме идеологемата “приватизация”. Едно ново ляво правителство няма да следва тази идеологема. Няма да ви връщам към престъпната приватизация на БТК. Може ли Българският телекомуникационен оператор да се продава на цена 10–13 пъти по-ниска на телефонен пост от македонския, при 5 пъти по-висока цифровизация? И ние си траем, мълчим си, защото не е наше лично, защото все още разсъждаваме, че държавното е нещо, с което можем така да се отнасяме.
АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Аз ще говоря главно по един от проектите, които готвим – този за външната търговия.
Не може външната търговия на България да се развива без подкрепа от държавата, без подкрепа от браншовите организации. От друга страна не е възможно България две години преди присъединяването си към ЕС да започне да вдига митата или да прилага други протекционистки мерки. Реалната и единствена възможна политика на България е по посока на стимулиране на износа, а това стимулиране може да стане само чрез съответните данъчни и общо икономически благоприятни условия. Затова ние предлагаме както нулев данък за реинвестициите, така и една ускорена амортизация. Когато започне дискусията в парламента наши колеги може би ще кажат, че прекаляваме с предложенията: хем облегчаване на данък печалба, хем ускорена амортизация. При това състояние днес на приходите обаче, които не се дооценяват вече десета година и при тези преизпълнения в края на годината, има сериозни възможности за такива облегчения. В крайна сметка това е единственият път да преодолеем проблема, за който говори господин Овчаров – търговският дефицит непрекъснато да се увеличава поради това, че не може да се произвежда в страната това, което се търси.
От друга страна потреблението в България не е голямо. Реално това, което потребява цяла България, е равно на потреблението на един 200 хиляден немски град. И е странно, че един 200 хиляден немски град, каквато е България, не може да произведе това, което е необходимо за ежедневното му съществуване. Страна с такива мащаби, а и с толкова слаба икономика, би могла да подкрепи производството на най-належащото за нашето ежедневие.
Вчера всички представители на браншовите организации говориха, че е крайно време да имаме стратегии. Стратегии не на книга обаче, а отраслеви стратегии, които да определят продуктите, които трябва да бъдат подкрепени. Стратегии, които да влязат в това, което ние за втори път ще приемаме като държава: план за икономическо развитие. Кой от вас помни плана за икономическо развитие, разработен от господин Бакърджиев 2000 – 2006 година? Беше разработен и сложен на трупчета. Разработен, защото Евроейският Съюз го изискваше. Само че онзи план беше тренировка, а сегашният план 2007 – 2013 година ще е основата за участието ни във всички структурни фондове. И ако този план се направи по същия начин като предишния, без да се отчетат нуждите на конкурентноспособните ни производства, без да се отразят нуждите на образованието, без да се отразят най-важните приоритети на Лисабонската стретегия, това ще бъде една огромна загуба за страната.
Тази година излезе анализът за четвъртата година на Лисабонската стратегия. Той показва, че от началото до сега за целите на тази стратегия са използвани почти 80 милиарда евро и те са разпределени както следва:
- • за развитие на човешкия ресурс – 20 милиарда;
- • за развитие на иновациите и предприемачеството – 22 милиарда;
- • за развитието на трансевропейския транспорт, енергетика и телекомуникационните системи – 37 милиарда.
Ако ние в нашия план за развитие 2007 – 2013 година в тези три основни направления не предложим реални проекти, ние няма да използваме парите, които можем да получим от ЕС.
Единствените пари, които получаваме без да имаме проекти, са за селското стопанство. Половината от тях са свързани с директни помощи за производство на определени култури или за производството върху определени площи. Всичко друго можем да използваме на основата на проекти. Ако нямаме такива проекти ние ще попаднем в положението на Португалия – първите години да е нетен вносител в ЕС въпреки, че тя, както и България, е неразвита страна и очевидно ако имаше готови проекти щеше да получава доста средства.
Така че този план не е някаква фикция. Този план е проблем, по който ние настояваме да се работи и и обсъжда в парламента, а не само в една агенция по икономическо програмиране и развитие към Министерството на финансите, която просто екстраполира развитието на икономиката за следващите години.
Друг въпрос, който ясно възникна в нашата дискусия е, че българската държава в момента не използва средствата за защита на българските производители. Тези, които й дават, антидъмпингови процедури и защитни мерки. Проблемът обаче не е само в тромавата организация на цялата процедура да се защитим, примерно, от ниските цени на металите, които се внасят от Украйна. Проблемът е, че българските производители на същите тези метали не задоволяват българските потребители, машиностроенето. Тоест липсва връзка между отделните отрасли, липсва взаимодействие между тези два бранша. Ако няма в България взаимодействие примерно между металургията и машиностроенето, всякакви стратегии и приказки за подкрепа ще си останат празни. И в това отношение нашите усилия трябва да бъдат реално да се осъществи този диалог.
Неотдавна България трябваше да приеме една програма за преструктуриране на металургията, трябваше да я приеме заради Кремиковци, защото с приватизацията на Кремиковци България е дала държавна помощ на това предприятие, въпреки че го е продала за $1, в размер вече на 422 милиона лева. Тези 422 милиона лева са недопустима помощ, ако Кремиковци за тези пари не направи структурни промени. За съжаление планът на Кремиковци по никакъв начин не е съобразен с нуждите на българското машиностроене. Ето това е един пример как стратегии, които се правят заради ЕС, в крайна сметка не се правят заради развитието на българската икономика.
Друг важен въпрос е какво трябва да правим във връзка с главата “Свободно движение на стоки”, за да подпомогнем българските фирми в усвояването на изискванията към тях от гледна точка на стандартите на ЕС.
Вие знаете, че през 1999 година бяха приети Закон за стандартизацията, който направи стандартите доброволни, и Закон за техническите изисквания към стоките. Доброволни стандарти обаче в България на практика няма, защото няма кой да оцени дали българските стоки съответстват на тези стандарти – първо, това е скъпо, и второ, съществуващите лаборатории, които трябва да се занимават с оценката на безопасността на българските продукти, не са признати от ЕС. Ако това продължи и не се положат усилия през следващите години тези лаборатории да получат признание, ние бъдем изправени пред така наречената “обратна дискриминация”. Европейските стоки, за които се приема, че са безопасни, но никой не ги проверява, бързо ще влизат на българския пазар. Българските стоки ще се приемат априори за опасни, ако не се проверяват от европейски лаборатории. Ако това не бъде сериозен наш приоритет ние няма да допринесем за конкурентноспособността на българския бизнес.
Давам ви тези няколко примера, за да ви кажа, че ние без да считаме, че трябва да се върнем към старото време, когато държавата решаваше всичко в икономиката, виждаме достатъчно роля за държавата в подпомагането на българските фирми. В тази насока ще развиваме нашите програми в областта на външната търговия. Ние се надяваме обаче на взаимност от страна на българските фирми в развитието на нашето присъствие навън, което сега е строго ограничено. Очевидно трябва да се търси форма, наред с търговските представители, които представляват държавата, фирмите да имат свои представители, като се използват съществуващите там държавни условия, сгради, възможност за дейност, която не изисква плащане на данъци и така нататък. Това е следващото направление, в което виждаме възможност за сътрудничество между държавата и бизнеса, и за което ще търсим решения.
Положително е това, което направи тази година министър Шулева като подкрепи българските участия в международни изложения. Не знам доколко това става сега чрез Пловдивския панаир или става само по линия на министерството, но една дейност, която беше напълно забравена, сега в някаква степен се възражда. Без такава подкрепа българските фирми няма да могат да присъстват на външните пазари.
Друг въпрос, който не е достатъчно решен, е гарантирането на български износ за пазари, където има ниска платежоспособност. Например арабските страни, други развиващи се страни, много от страните от ОНД – в тази насока се правят козметични промени в законодателството. Те според нас обаче не са достатъчни, за да могат българските фирми да се върнат и на тези пазари.
Още веднъж искам да ви заявя, че в нашите програми ние се съобразяваме с основните принципи, залегнали в Лисабонската стратегия, които са свързани с повишаване на конкурентно-способността и с активната подкрепа на държавата.
Почти 80 директиви са приети в ЕС по този въпрос. Не сме само ние, които не ги прилагаме. Страни като Франция, Гърция изостават в прилагането на тези директиви. Отличнички са скандинавските страни, за които г-н Овчаров говори, и Великобритания. А ние има какво да направим, за да не сме на опашката в тази област.
Проф. д-р. ЙОСИФ ИЛИЕВ: Уважаеми госпожи и господа! Благодаря за поканата за участие и няма да скрия, че моето изказване се базира на един от проектите на Социалистическата партия. Няколко предварителни маркировки. Кое е главното в Лисабонската стратегия? Това е основната цел за превръщане на Европа в най-динамичната и конкурентноспособна икономика, основана на знанието, при това превръщане до 2010 година. Самият факт, че се поставя такава цел е едно признание, че европейската икономика не е най-конкурентноспособната икономика. Това първо. И второ, с малка критичност, това означава, по мнението на много специалисти – европейски и достатъчно авторитетни, че тази цел дори да е нереалистична за оставащите 6 години, е мобилизираща, съпроводена с идентифициране на основните проблеми, които трябва да решават страните – членки, в това число и страните кандидат – членки, каквато сме и ние.
От няколкото идентифицирани основни проблема не случайно на първо място и за Европа стои този за иновациите. В управленските проекти на БСП въпросите за активизиране на иновациите и инвестициите заемат водещо място. Правилно се тръгва от постановката, че страните в Европа се намират в един от три етапа на своето развитие, които носят различни възможности и източници за растеж и конкурентоспособност.
Първият е така нареченият ресурсно обусловен етап на развитие. За наше съжаление България и нейната индустрия са в този етап.
Вторият, по-висш етап, е инвестиционно ориентиран етап. По-голямата част от европейските страни са в третия иновационно-ориентиран етап, по-малка част във втория. Ние обаче сме в първия, ресурсния. Предимствата на конкурентоспособността, които осигурява първия етап са предимства на евтините първични фактори на производство, на евтините ресурси, евтини суровини, материали, енергийни източници, евтина работна сила и така нататък. Тези предимства в последните години трайно и силно намаляват и тенденцията да намаляват все повече се задълбочава. Значи ние нямаме друг шанс да бъдем конкурентоспособни на европейските пазари, а и да надскочим европейските пазари, освен ускорено да преминем в следващите етапи, където се намират нашите конкуренти. Това е една водеща теза, при това научна. Уверявам ви, тя е заложена в програмните документи на БСП.
Втората теза. Някой би казал, иновациите и инвестициите са проблем на фирмите, спасението от удавяне е проблем на давещия се. Нашето разбиране е, че фирмите, дори мощните компании, дори компаниите с чуждестранни собственици сами не са в състояние да се справят с това ускорено навлизане в по-висшите етапи, ускорено технико-технологично обновление, да го нарека, на производството. Тоест, нашето разбиране е, че е нужна съвместна работа на правителството с неговата политика, политика за подкрепа на бизнеса, браншовите организации, самите водещи фирми, дейците на науката. Едва в едно такова партньорство между трите страни може да се очакват позитивни резултати, свързани с ускоряване на този процес на иновации в българската индустрия.
Няколко познати за Вас аргумента. Тук виждат представители на бизнеса и общо знаем какви са възможностите на една фирма да ускори иновациите и инвестициите. Да вземем вътрешните източници, с които тя разполага. Това са: неразпределената печалба и амортизациите, а те са крайно недостатъчен ресурс, който тя да вложи в технико-технологично обновление. А взаимоотношенията с банките стават все по-сложни от гледна точка на банково финансиране, най-малкото поради обстоятелството, че банките отлично знаят, че на 1 лев темп на приходи от продажби в индустриалните сектори в последните години се падат близо 1,3 лева темп на нарастване на задълженията. Значи това вече изправя банките във взаимоотношенията им с фирмите пред много сериозни проблеми. Стават все по-предпазливи в отпускането на иновационно-инвестиционни кредити. Още по-сложен е проблема с иновационните кредити дотолкова, доколкото те са рискови кредити. Дали ще ги насочиш към ресурсоспестяващи технологии, обновяване на технологии и така нататък – това са рискови кредити, които банките трудно ще отпускат.
И сега – какви са, при тези ограничители и при отсъствието от страна на държавата на ясна инвестиционна политика, основните предложения, които ние считаме, че са реални? Може да прозвучи повторително, но отново на първо място, включително от гледна точка на активизиране на иновации и инвестиции, стои проблема за разработване на стратегии за развитие на индустриалните сектори с ясни приоритети, подкрепящи ги програми и така нататък, като предпоставка не само да се стимулира навлизането на чужди инвеститори, но по-успешно и целево да се насочват средства от създадени фондове в страната и програми на ЕС и да са по-добри ориентирите за банкови и небанкови финансови институции по отношение на отпускане на кредити.
След като Европа, уважаеми дами и господа, с активността на Шрьодер, на Тони Блеър и други пристъпва към разработване на европейска стратегия за развитие на индустрията, ние не бива да се притесняваме от това да казваме, че трябва да разполагаме със секторни стратегии и съпровождащи ги програми. Всичко това са ориентири за чуждестранния бизнес, за банкови и небанкови финансови институции и така нататък.
Един втори проблем, който поставяме (а по всеки от проблемите, няма да скрия, че имаме механизми чрез които да търсим тяхната реализация) – действена подкрепа от държавните институции за разширяване на производственото и научно-техническото сътрудничество между български индустриални фирми и чуждестранни партньори в съответен индустриален бранш като предпоставка отново за инвестиционно-иновационни обновления и като опит да се тушира невъзможността, трудността за финансиране на инвестициите по банков път.
На следващо място: по-добро държавно регулиране по веригата “обективни потребности от иновации и инвестиции в реалната икономика и по-конкретно в индустрията – нисък иновационен потенциал на фирмите – неблагоприятна научно-техническа среда за българските фирми”.
Това са по-общите три неща, но зад тях стои политика.
Сега няколко конкретни неща.
• Засилване на ролята на създадените с държавно участие два фонда – инвестиционен и иновационен фонд. А засилването на тяхната роля е както чрез привличане в тези фондове на международни и български инвеститори за увеличаване на ресурса им и за подобряване на тяхното управление така и за параметриране на сфери за инвестиции и иновации, финансирани чрез тези фондове на основа на подхода за приоритетни проекти и продукти, а не на основа на приоритетни сектори.
• Облекчаване достъпа до финансиране на иновации и инвестиции в индустрията чрез международните програми, в това число и рамковите на ЕС и оттук механизми, чрез които това да се осигури.
• Финансиране на проекти в областта на инвестициите и иновациите при използване на подходящи разумни режими на кредитиране, в това число ниско лихвено, дори безлихвено кредитиране на особено важни проекти.
• Създаване на гаранционен фонд, първоначално държавен, с последващо частно участие, който да поеме ангажименти по инвестиционни и иновационни проекти, включени в съответните програми и стратегии като гарантира пред банките исканите кредити.
• Разумно увеличаване на бюджетното финансиране за създаване и придобиване на целеви иновации, увеличаване преди всичко на средствата за финансиране на научни изследвания. Не искам да правя паралели и няма време, но 0,5% от брутния вътрешен продукт са предвидените средства за финансиране на научни изследвания в страната, да не казвам 4%, 6%, в повечето от напредналите страни при 0,5% у нас. Ако следващото правителство осигури до 2,5% – 3% средствата за научни изследвания, това е резултат.
• Обновяване на научно-изследователските развойни организации с предмет на дейност разработване, адаптиране и обслужване на комерсиално ориентирани иновационни проекти със сфери от индустрията с пазарен потенциал. И тук се има в предвид механизми, чрез които да стане това обновяване в комбинация с участие на държава и частни инвеститори, без да означава възстановяване при други условия на научно-изследователски и развойни организации, звена.
• Въвеждане на облекчени процедури за разширяване създаването и функционирането на организации – посредници в трансфер на технологии и продукти.
Да кажа няколко думи, обаче, по повод на немалкото облекчения, които търсим ние, от гледна точка на ускоряване на инвестиции и иновации. Примерно, ние имаме разчети, които показват, че в рамките на следващите няколко години могат да настъпят някои намаления на данъци, без значими рискове за приходната част на бюджета. Това е все още позиция на научните работници, а не на цялата партия и касае само разчети – възможните намаления на корпоративния данък до 12%, на данъка върху добавената стойност до 18%, е свързано със суми в порядъка към 800 000 мил. лева. Ако намесим и другите възможни данъчни облекчения – нулева данъчна ставка при реинвестиране в производството, други данъчни облекчения и така нататък, ще се види, дори от грубите изчисления, че бюджета в неговата приходна част няма да издържи. От тази гледна точка бих само си позволил да кажа, че правилен е според мен, и според нашите колеги, подхода първоначално да се тръгне с един възможно по-голям обхват на подкрепи, включително чрез данъчната политика за бизнеса от гледна точка на иновации и инвестиции. А когато стиковаме отделните политики, в това число и фискалната част от, която е данъчната, тази за експортната и така нататък, ние тогава може би трябва да преценим, какви са реалностите и кои трябва да бъдат приоритетните данъчни и други облекчения за фирмите, които да не създадат значителни рискове пред бюджета.
Макар че аз бих казал и друго. Вярно е, че един, два процента и така нататък снижения на съответни данъци, означават милиони левове загуби в разходната част на бюджета. Но са верни и констатациите за неоптимизирани разходи, особено разходи за администрация, крайно недостатъчно равнище на събираемост на данъци и други, които ако могат да бъдат вкарани в достатъчна степен с конкретика в общата управленска програма на БСП мисля си, че това ще бъде от полза и за ускоряване на иновации и инвестиции в реалната икономика и в частност в индустрията.
Подобни мерки предвиждаме и по отношение на енергийната ефективност и снижаване на енергийните разходи като, тук колкото и да прозвучи за някои може би странно, е сложен акцент върху алтернативните източници на енергия. С учудване на не малко европейски експерти казват, че в България има 200 слънчеви дни, а няма още нито един модерен соларен източник на електроенергия. В Германия алтернативните източници вече осигуряват около 17% от общата енергия на страната. Да не говорим за геотермалните води, за производство на енергия от биомаса. Подобни мерки са предвидени в програмата на индустриалната политика на БСП.
В заключение бих искал да кажа следното: може на пръв поглед да се създаде чувството, че много силна става намесата на държавата или очакванията за подкрепа от страна на държавата. Аз като научен работник не ползвам понятия като “държавата вън от икономиката” или “много държава в икономиката”. Но уверявам ви и ще си кажа мнението: нашата реална икономика, българският бизнес се нуждае от повече държавност. Повече държавност в смисъл, че държавните институции са тези, които носят отговорността за създаване на икономически уют и правен ред пред функционирането на фирмите. Иначе отрасловите приоритети, секторните приоритети, бизнеса сам ще ги определи. Но той се нуждае от подкрепата на държавата. И в този смисъл може би дискусията по-нататък ще продължи по компонентите на средата, подобряването на качеството на които ще позволи на бизнеса включително и сам да реши голяма част от проблемите си.
КРАСИМИР ДАВЧЕВ, председател на Пловдивска стокова борса: За мен остана още един проблем, който мисля, че е важен за бизнеса – валутния борд. Фактът, че трябва да произвеждаме толкова пари, колкото имаме в резерва, отнема стойността на парите от брутния вътрешен продукт. Ако трябва да увеличим производството на пари би трябвало да увеличаваме износа. Вярно е обратното. Ние нямаме ресурс, при който да увеличим валутния резерв, за да можем според курса да печатаме повече пари и това да дава основание икономиката да се развива, както и брутният вътрешен продукт. Валутният борд е добро дисциплиниращо средство по отношение на инфлацията. Но ниската инфлация значи ниски цени, тоест ниски заплати. Според мен, докато имаме валутен борд, ще бъдат ниски цените, но ще бъдат ниски и заплатите.
АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Аз винаги съм считал, че нямаме право ние като политическа сила, пък и нито една политическа сила в България да поставя под съмнение валутния борд, защото това означава да се постави под съмнение стабилността на българската икономика и това, което е единственото предимство на страната, свързано с присъединяването към ЕС, една по-голяма увереност, че в България икономиката ще е стабилна. Независимо кой ще дойде на власт, ще се съобразява с някои реалистични и разумни правила на икономическо управление. Бордът е действително една усмирителна риза за България и това е така заради банковата и финансовата криза през 1995-1996 г.
В първите години, докато доларът беше силен, не личеше проблемът за надценяване на българския лев. Надценяването на лева беше само 27% от 1997 г. до 2002 г., по-добре, отколкото в която и да е друга източноевропейска страна, защото инфлацията беше сравнително ниска, макар и по-висока от тази в Германия например. В момента българският лев се надцени някъде до 47% процента, което означава, че това е вече много сериозен проблем за България. Въпреки всичко се оказва, че и при това състояние на българския лев износът расте, макар и много по-бавно от вноса. Вносът расте, защото българската икономика не произвежда достатъчно количество и достатъчно евтини стоки.
Кога трябваше да бъде въведен бордът? Ако беше въведен през декември 1996 г., както се предлагаше, щеше да бъде въведен при 600 лева за долар. Очевидно, когато се въведе при 1700 лева за долар, е имало огромен резерв, и валутният борд е въведен при много изкуствено обезценен лев. Всичко това се отрази на доходите на населението, на обедняването, защото валутата, в която се получават доходите, беше изкуствено, допълнително обезценена от тази политика.
Валутният борд трябва да издържи, колкото и трудно да е, не само до присъединяването към ЕС, но и две години след това. Тогава ще бъде особено трудно, като отворим пазара, защото ЕС ще настоява да освободим лева. И отсега политиката ни трябва да е насочена към това в този период да можем да запазим фиксирания валутен курс, както прави Естония в момента.
Страни като Чехия и Унгария, сега например, като влязоха в ЕС, се отдалечиха от еврото, влошиха икономическата си стабилностт. Ние трябва да предприемем страшно много мерки това да не се случи в България, което изисква друга икономическа политика. Изисква се решителна промяна в съдебната система, възможност за фирмите да разчитат на тази система, да могат техните договори да се изпълняват, решителна борба с корупцията. Така че, за да успее бордът, трябва да успее борбата за промяна на съдебната система и на бюрокрацията, и на липсата на прозрачност в икономиката. И това ще бъде най-критичният въпрос. Но ако ние решим да говорим за излизане от борда, това означава една Аржентина. Вие знаете какво стана в Аржентина.
ЙОСИФ ИЛИЕВ: Няма сериозен икономист, който да оспори борда в следващите 4 – 5 години. Дали до 2009г. или 2010г., нека да не са толкова важни година – две. Проблемът, и аз се съгласявам с другаря Папаризов тук е, че бордът осигури макроикономическа и финансова стабилност, но задържа растежа. Това безспорно го виждат всички. И като че ли нямаме други варианти извън все пак продължение на навлизане на инвеститори, независимо от приключването на приватизационния процес.
Но очевидно няколкото пътя са: активизиране с всички възможни механизми, средства и така нататък, и облекчения на нови чужди инвестиции, в това число на зелено. При всички случаи на фирмено равнище има неизчерпани възможности. На една конференция наскоро, пак свързана с нашите среди, се говори за фирмения мениджмънт, но като инвестиционен, като иновационен мениджмънт, като стратегии за инвестиционно развитие на отделните фирми, като портфейл от иновационни проекти, като механизми за кооперация с партньори в България и чужбина. Значи това са неща, които, не искам да обидя тук ако има лидери на български индустриални фирми не само теоретично разработени, а са практиката в западния свят. Бих казал, че тази практика не е нашата практика, все още или са силно подценени въпроси от нашия индустриален бизнес.
И третият изход е тъкмо в засилено сътрудничество на наши фирми в научно-техническо и производствено и включително, коопериране, съвместни предприятия с водещи чужди фирми.
Колкото и да са познати тези неща нямаме други избор в момента, вкл. като ресурс, които да ни позволяват осигуряване на по-висока конкурентоспособност.
Само още за момент! Ако продължаваме с тези външни инвестиции няма смисъл ние да ходим в Европа – тя ще дойде тука при нас. Какво става с българския индустриален капитал? Когато говорихме за индустриалната политика преди време, аз тогава пак изразих: отношение свързано с равнопоставено третиране на инвеститорите, т.е., че с преференциите за чужди инвеститори не бива да се прекалява.
АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Трябва да ги подготвим, да им обясним какви стандарти, да ги информираме какви норми се приемат и да ги подкрепяме да приемат тези норми. Да помогнем на българския индустриален капитал да играе според свирката. И да знае, че който не играе по тази свирка, загива. И това трябва ясно да се казва и който казва, за да играя по свирката ми трябва толкова държавата да го подпомогне срещу това, че ще достигне този резултат. Няма друг начин.
ЙОСИФ ИЛИЕВ: Може би ще дам отговор само като научен работник. Вижте, може би още не го осъзнаваме достатъчно. Икономиката все повече се интернационализира. Нещо повече тя се глобализира. Ние имаме претенции след две години, макар че ще бъдем сред опашкарите, но да сме членове на едно общоевропейско семейство. Аз си мисля, но нека да се схваща като мнение на научен работник, че тезата само за националния капитал извън това взаимно преплитане с, ако щете мощни чуждестранни компании, дай боже лидери, е спорно. Важното е фирмата да е базирана в България, това да е фирма, която носи своите отговорности към страната, към икономиката й и така нататък. А ако тя е печеливша дивидентите отиват в собствениците, и това е безспорно така. Може би малко се разминаваме в мненията си. Но си мисля, че с тези процеси ние трябва да свикнем в определена степен.
Да, господин Овчаров искаше да обърне повече внимание към такива думи и ценности като нация, като националност, национално достойнство и това не е за подценяване, но нека да гледаме и напред, без да забравяме тези ценности.
САШО ПЕШЕВ, председател на Стопанската камара: Моля колегите да изразят своето становище по два въпроса. Преди няколко години фалираха 13 банки с дълг два или три пъти по-малък, отколкото в момента е междуфирмената задлъжнялост в държавата. По този въпрос има ли някаква позиция?
И вторият ми въпрос е, ще се пребори ли и има ли желание за това БСП, за намаляване на администрацията на различните нива? Рязко намаляване, защото тя непрекъснато расте.
АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Все пак междуфирмената задлъжнялост е и избор на фирмите, и договореност. Съвсем друго беше банковата задлъжнялост към спестителите и създалото се недоверие към българския лев, когато българските граждани тръгнаха да си теглят парите от банките. Ако сега фирмите решат да не се доверяват и да поставят въпроса по същия начин, сигурно икономиката пак ще избухне. Но проблемът с банките беше съвсем сериозен, тъй като те разполагат с парите на вложителите и липсата на достатъчно банкова дисциплина, банков надзор, ударът по обикновения спестител, от когото идваха тези пари, доведе до онази криза. Нямаше стройна банкова система, нямаше строга банкова отчетност, БНБ не си беше на мястото, рефинансираше банки и резултатът не закъсня. И за това плати цялото общество. Разбира се, някой може да обвини всички правителства дотогава, че толерираха или настояваха, или взимаха пари от БНБ, за да се поддържат нереформирани предприятия и защото, разбира се, никое правителство не искаше тези предприятия (63) да бъдат затворени наведнъж. Знаете освен това, че правителството на Жан Виденов без споразумение с Фонда изплати близо 2 млрд. дълг. Това, разбира се, още повече стесни възможностите на банковата система.Така че нещата са несъпоставими. Сега, разбира се, има проблем с междуфирмената задлъжнялост. Но, от друга страна, в държавата има стабилен фискален резерв – може да покрие всякакви плащания по външния дълг.
Дали ще се преборим с бюрокрацията? Всяко правителство се опитва да се бори с бюрокрацията. Същевременно ЕС изисква определени дейности да съществуват в администрацията. За мен по-важен е въпросът да се подобрят качеството и капацитетът на тази бюрокрация.
Трябва да ви кажа, че най-трудно в едно правителство е, примерно, да реши да намали бюрокрацията с 10%. Това отнема половината от заседанията на Министерския съвет, а резултатът е никакъв.
Мисля, че основният приоритет е ефективността на бюрокрацията и да не се разраства оттук нататък. Но това, че рязко ще се намали, лично аз не вярвам, че може да стане при което и да е правителство.
ХРИСТО ГАГОВ, председател на Съюза за стопанска инициатива – Пловдив: Един основен проблем за нашия национален бизнес, който е актуален в момента, е увеличаващата се липса на квалифицирана работна сила. В борбата с безработицата успяваме да си изнесем квалифицираната работна сила, без да получаваме средства. Тоест ние с нашите данъци толерираме чуждите фирми. Говоря примерно за трудовия договор в Испания и други такива договори, в които нашите квалифицирани работници съвсем безплатно и безвъзмездно ги даваме на външните фирми. Как утре ще бъдем конкурентоспособни с тях? Нашето предложение е това да не е вече държавна политика, а да се търси компенсация на тези умове, на тези специалисти, за да можем да квалифицираме хората, които в момента влизат на нашия пазар. И това да бъде и ваша политика или политика на следващото правителство.
Съвсем наскоро с други работодатели бяхме на среща на Южния централен район. Господин Таборски представи от името на американски експерти нов проект за подобряване на работата на митниците и информационната им система. Там цялата система е ориентирана към импорт. Нашата главна забележка беше може ли ние да бъдем възложители на такава система, в която експортът да не съществува? Самата информационна система ни разглежда само като пазар, а не като производители.
АЛЕКСАНДЪР КОНСТАНТИНОВ: Аз имам един въпрос, по който мисля, че всички са наясно. Кога ще си признаем, че 1 милион българи ги няма в България и ще си изменим цялата система на статистика?
Когато изчисляваме брутния вътрешен продукт на едно лице, ние смятаме и тези един милион българи, които не са в България. Във всички сметки и в здравната система, и в изборите също участват тези 1 милион българи. Ако ги махнем и си признаем, че ги няма, може би всички икономически показатели ще бъдат малко по-различни?
АТАНАС ПАПАРИЗОВ: При последния въпрос бъркате. Тази година достигнахме дохода в България на 1989 г., но не сме достигнали дохода на глава от населението с 20% фактически. България все още е с 20% по-малко брутен продукт, защото има по-малко хора. И това се отчита от статистиката.
БОРИС ЯНЧЕВ, представител на Чугунолеярния завод в Ихтиман: Член съм на Градския съвет на БСП. Когато бях член на Икономическата комисия на Висшия съвет по времето на правителството на Виденов, тълкувахме кой ще се пребори с вноса на енергоносителите от Русия и дали ще започнем да изнасяме на бартерна основа към Русия. До момента смятам, че този въпрос не можа да го реши нито едно правителство. Закупуването на огромен обем от един доставчик, от Русия, на енергоносители, повлича надолу, ако няма съответната бартерна основа на износ на стоки, преобръща цялата българска икономика. И никой от управлението няма да успее да се оправи и с външнотърговския ни баланс, и с модерната експортна политика, ако не настъпи промяна в политиката ни с Русия, тоест да успеем да договорим, че срещу този внос на енергоносители ще настъпи реципрочен внос на български стоки.
АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Това е нереалистично очакване от което и да е правителство. Няма нито една страна в света, с която Русия в момента да извършва бартерна търговия. И България, за да се върне на руския пазар, трябва да използва възможностите в Русия, да подкрепи българските фирми там да имат свои представителства.
Има и проблеми, които, разбира се, не сме решили с Русия. Русия въведе специфични мита за разлика от нас, които имаме адвалорни мита. Този вид специфични мита винаги удрят некачествените стоки и производителите, които не са с реномирани марки. Това е един много сериозен проблем. Така стана и с цигарите. Аз се надявах, че въпросът за специфичните мита ще го поставят и други страни по време на преговорите на Русия със Световната търговска организация. Те не го поставят, защото основните западни страни, които ги посъветваха да въведат тази система, спечелиха, тъй като в Русия навлязоха западни стоки. Това не значи обаче, че ние сега няма да се върнем там, ако направим съответните съвместни проекти и променим изцяло атмосферата на взаимните отношения.
Но въпреки всичко това няма да стане чрез бартер, а с голяма подкрепа от държавата за нашите фирми там, за да могат да си създадат офиси, включително поради трудните плащания с разширяване на системата за експортно застраховане и гарантиране. Но бартер е невъзможен.
КРАСИМИР ГЕРАСИМОВ, клуб “Георги Кирков”: Въпросите за изграждане на икономика, функционираща на наукоемка продукция, е водещото разбиране за постигане на рас¬теж за всяка модерна икономика. Провеждането на дискусия по въпросите на Лисабонската стра¬тегия е знаковото различие между БСП и другите политически сили. Растежът на икономиката не е само въпрос на макроико¬номика и данъци, а преди всичко намиране на подходите към реализацията на този ключов за европейската и световната ико¬номика приоритет.
Трябва да бъде отчетено, че тези въпроси са заемали по¬добаващо място в нашето общество и държава още в осемде¬сетте години на миналия век. Тогава проблемите за научно – тех¬ническия прогрес бяха поставени като водещи в политиката на партията, на обществено – политическите, държавни и стопански органи. Наред с многото наивитет и стремеж към екстраваган¬тост и крайности у някои кадри, в този период бяха направени немалко неща за мобилизацията на ресурса на държавата, и нещо много важно – формирането на качествено ново разбиране в обществото към тази проблематика и ориентацията за достига¬не постиженията на водещите страни.
Тази ретроспекция е нужна, за да напомним, че проблема¬тиката на Лисабонската стратегия не е непозната или качествено нова като мислене и нагласа за голяма част от стопанските кадри у нас.
Ето защо обсъждането й и търсенето на пътища за нейната практическа реализация не са някаква екстравагантност или PR акция, като се има предвид положението, в което се намираме, а пот¬ребност, която ни налага икономическият делник.
За функционирането на “икономиката на знанието” от ре¬шаващо значение са следните фактори:
• научно-техническата инфраструктура на обществото и ико¬номиката;
• структурата на промишлеността;
• системата на финансирането на иновациите.
Тук без сериозно присъствие на държавата, особено за об¬щества, за които е необходим “скок” в икономическия растеж, не би могло да стане.
И БСП трябва да престане да се плаши, че говори за учас¬тие на държавата при тези процеси. Защото ясно трябва да се разграничават системата на държавно регулирана икономика и участието на държавата в икономическите процеси в едно па¬зарно стопанство – и като създаваща рамката, и като непосредс¬твен участник чрез определени стопански субекти.
Бих желал да се спра на някои аспекти в посочените по- горе фактори.
Научно – техническата инфраструктура.
Без да повтаряме баналните разсъждения за това, че у нас практически бе унищожена създадената и функционираща, ма¬кар и с много недостатъци, система на научно – технически инсти¬тути и развойни звена, с идеята да бъдат обединени различните аспекти на превръщането на знанието и иновацията в движещ фактор на стопанското развитие и рекрутиране на ин¬телектуалния потенциал на обществото.
Сега е много важно да бъде върнат престижът на учения, изобретателя, инженера, преподавателя в обществото. Още по¬вече че това са хората, които са и важен съставен елемент на средната класа.
Нужно е и с помощта на очакваните фондове да бъде съз¬давана система за взаимодействие между среден и голям бизнес при иновационните процеси. Едните – мобилни и с бърза реакция на новото, а другите със способността да концентрират ресурс и поемат рискове за по-мащабни проекти.
Периодът, в който навлизаме, определено създава условия за преодоляване на синдрома на “първосигналната реакция” т.е. да се реагира само на проблемите на деня, да се гасят възник¬налите пожари, което в крайна сметка е много по-скъпо, и пос¬тепенно да се преминава към т.нар. стратегическо мислене и управление, когато предприемачът действа, предвиждайки резултати с няколко хода напред.
И тук е много важна ролята на държавата – не само с да¬нъци, които стимулират иновациите, а и с подпомагане при орга¬низацията и реализацията на крупни научно – технически про¬екти, в които да бъдат привличани различни категории стопански субекти и научни звена и за които проекти може да бъде прив¬личан и необходимият финансов ресурс.
Структурата на промишлеността:
Много тревожна е структурата на нашата икономика, която всекидневно се влошава. Как ще говорим за икономика на зна¬ниет, след като при нас водещи отрасли са туризмът и селското стопанство. Не подценявам тези отрасли. Те са традиционни за България и трябва да се развиват. Но само това да се повтаря в изявленията на официалната власт, е меко казано, недалновидно.
Дори в селското стопанство, където биха могли да се внедрят постижнеията на биотехнологиите, при нас няма яснота. Говори се за еклогично чиста продукция, но това означава изоставане в технологично отношение и липсата на гаранции, че тази продукция ще получи нужната цена.
В структурата на промишлеността се налагат нискотехнологични отрасли, и то преди всичко ориентирани към продукти за потребелиние. Ако вземем за пример текстилният отрасъл (един от водещите по експорт!!!), то и тук сме се превърнали в “ишлемиджийница”.
А наукоемките отрасли не са само компютрите, програмните продукти, телекомуникацията, и т.н., където ние като цяло се явяваме потребители. Тенденцията в световната икономика е, че машиностроенето, автомобилостроенето, енргомашиностроенето и т.н., връщат своето лидерство в областта на иновациите. Факт е, че европейските специалисти коментират по повод инвазията на Китай в текстилния бранш и сериозните сътресения, които се очакват след 01.01.2005, когато паднат квотите, по следния начин: “Нека да развиват текстила, а от нас да купуват “Airbus”.
Второ. Оказа се на практика, тук подкрепям това, което каза другарят Овчаров, че ние с нашата приватизация продадохме преди всичко своите пазари. Единици са предприятията, които след приватизация са технологично превъоръжени и ориентирани към високоефективен експорт.
Драстични са случаите с продажбата на БТК и електроразпределителните дружества, и лутанията около “Булгартабак”. Тук дори не става въпрос за смешните цени. А за факта, че това са естествени монополи, които преминават в частни ръце или в ръцете на чужди държави.
Свидетели сме дори на опитите на наши специалисти – Красен Станчев, Касчиев и т.н. – в услуга на международното енергийно лоби да ни убеждават, че би било по-добре да купуваме еленергия!!!, вместо да я произвеждаме. Това в условията на задаваща се световна енергийна криза, с космически цени на енергоносителите, предопределени не от войната в Ирак, а от икономическия растеж на двете огромни държави – Китай и Индия. Сега, когато енергията става най – важната стока на световните пазари, а за наша радост това е и най – добре развитият отрасъл на нашата икономика. Защото АЕЦ “Козлодуй” е преди всичко “Hi Tech”.
На трето място – това е въпрос на приоритети, които се прокламират от правителството у нас и в чужбина. Не може четвърта година да ни занимават с приватизацията на “Булгартабак”, който при цялата си ценност, е в отрасъл много консервативен и никъде по “белия” свят не се свързава с икономика базирана на знанието. А същевременно един отрасъл с традиции, с потенциал за наукоемкост и възможност за реанимиране – каростроенето и “Балканкар” – да отсъства от дневния ред на правителството или само да се дискутира как да се продадат териториите на столичните им заводи. Защото каростроенето е много престижен отрасъл, при който в най-пълна степен, отчитайки неговата ешелонираност, могат да се създат условия за наукоемкост на продукцията, и то с включването на малкия и среден бизнес.
Трябва да е ясно, че големите международни корпорации едва ли ще развиват реално наукоемки производства у нас, просто защото това противоречи на основната логика на пазарната икономика. А наред с това те и сега имат проблем с т.н. износ на работни места от традиционните отрасли, а какво остава да започнат и във високотехнологичните. А като се прибави и постоянното говорене на нашите политици, нещата стават страшни.
Системата на финансиране на иновациите
Тези въпроси са свързани както с цялостна икономическа среда, така и с по-горе посочените фактори.
И тук нещата не стоят по-добре. По принцип иновациите изискват “дълги пари” и способност икономически да издържаш етапите на внедряване и т.н.
От една страна, е силно преувеличено да говорим за реална конкурентност в икономиката, напротив, при нас нещата са доста монполизирани и картелизирани, което не предполага иновационни процеси. А това, съчетано с високата норма на печалба, която залагат нашите предприемачи и стремежът за бърза възвращаемост на инвестициите, до голяма степен силно намаляват възможностите на чисто пазарен принцип да се насочват местните капитали към такъв тип приозводства.
А структурата на промишлеността, доминирането на микрофирмите у нас, предопределя и невъзможността да се привличат сериозни капитали от международните финансови пазари.
Посоченото дотук, макар и фрагментарно, потвърждава още веднаж необходимостта от навлизането на Лисабонската стратегия в тематиката на политическия дневен ред, в превръщането й в равнопоставена на другите теми, с които ни залива ежедневието. Защото влизането в ЕС предполага преди всичко нейното познаване и залагане на практически действия за последователната й реализация.
ЙОСИФ ИЛИЕВ: Аз ви уверявам, че ние можем да кажем, че имаме икономика на знанието и в класическите традиционни масови производства, независимо дали са от областта на химия, металургия и т.н. Знанието се разбира като все повече мозък в производството.
И сега – към другия въпрос. Тревожен е проблемът, че голяма част от тази по-скоро добре образована, защото тя не е квалифицирана, млада работна сила за съжаление напуска. Аз го виждам по-добре от вас, защото най-добрите ми студенти се ориентират извън България. Така е. Но това е част от по-големия проблем за процесите на деквалификация общо на работната сила в страната. Но в социалната политика, като компонент на общата управленска програма, има доста стройна система от мерки, които се опитват да спрат тази тенденция на деквалификация. Може би се създаде процес на леко връщане, някои твърдят, че го има вече. Но ще върнем финансовите анализатори на 25-26 години, които са били при мен студенти и са доучили в САЩ още 2 години, когато българската фирма може да каже: идваш при мене и ти давам поне 1000 или 1500 евро, а не 250 лева. И, разбира се, проблемът не е само до парите. Осигурявам ти такива и такива възможности. Но това са неща, които все още не ги правим.
Пловдив, 21 октомври 2004 г.
