Тихомир Йорданов (р. 1932 г.) е член на Съюза на българските писатели. Живее във Варна. Работил е като журналист и редактор в печатните медии, книгоиздателството, радиото и телевизията. Автор е на 15 книги с разкази и новели, сред които “Трудно щастие”, “Трима в един ден”, “Разкази от старо и ново време”, “Варненски работи”, “Случаен изстрел”, “Парад”, “Спасената книга”, “Варненска читанка” и др. Предложените тук миниатюри са от подготвяната за печат книга “Импресии”.
СЛАГАМ РЪКА
Тази фраза ме отведе към едно преживяване.
Виборг се намира в северната страна на Финския залив, почти до границата с Финландия. Дребни, еднообразни къщици с еднаква планировка. Оттук започват скандинавските фиорди – брегове скалисти, стръмни и съвсем близки островърхи острови.
Ето такова островче представлява и Виборгската крепост – мрачно средновековно съоръжение с почти запазени каменни зидове и постройки. Тази гранична крепост е била шведска. Руският император Петър Велики я присъединил към Русия подир войни със силната тогава шведска държава.
По една случайност попаднах във Виборг почти нелегално, защото в съветско време такова пътуване изискваше трудно давани разрешения, забраните бяха по-чести. Но ето че аз посетих Виборг, където ме доведе приятелят ми, поетът Иля Фоняков. Пътувахме с новата му “Лада” и радостта от придобивката си заслужаваше всякакви рискове.
Тесен, не толкова дълъг, каменист път ни изведе пред крепостните порти – сега широко отворени – не заради нас, разбира се. Озовахме се в двора на крепостта. Тук видях огромния гранитен отломък, заради който започнах този разказ. Сиво-черната скала бе изгладена, излъскана от времето. Върху нея, на височината на човешки ръст, ловко бе скулптирана човешка длан.
Дясната ръка на великия руски монарх Петър Първи – завоевател, строител и уредник на модерната за онова време руска държава. Той беше сложил силната си ръка върху това предишно шведско владение. Този акт беше запечатал с такъв знак – знак на победите му над шведите. Релефното каменно изображение е било издялано саморъчно от императора.
Тази земя и тази крепост са Петрови. Опитай се да му ги отнемеш!
СЪПЕРНИК НА РУБЕНСА
В Антверпен, на централния градски площад, изправена в цял ръст, стои фигурата на Рубенс – художника на сочното женско тяло, поета на еротичните страсти. Той се е качил на невисок постамент с цялата барокова пищност на одеждите си, сякаш самият той позира пред зяпналите в него преминаващи. И ако не знаеш кой е Петер Паул Рубенс, едва ли ще се досетиш, че тази фигура там е на ренесансовия великан в живописта, а не на някой бонвиван, развей-прах и постоянен посетител на многобройните познати домове в този весел моряшки град. И хич не е странно, че Рубенсовата статуя е загърбила големия католически храм, където влязох, защото в него са приютени 42 Рубенсови творби – портрети на светски сановници и духовни лица. Тази живопис с тъмните си краски е така различна от ярките багри на рисуваната от художника разюздана женска плът. Аз щях да мина покрай тях като отегчен екскурзиант и толкова, но не стана така.
Следобедната религиозна служба в храма бе завършила. Един млад свещеник събличаше одеждите си пред малцината задържали се посетители. Той беше застанал на невисокия подиум, повдигнат с едно стъпало само от останалата част на църквата, заместващ олтара.
Порази ме друго, за което искам да разкажа.
На обикновен статив за рисуване беше изложена една икона. Католиците нямат икони, а тази беше истинска православна икона, изобразяваща Възнесение господне. Ярките краски на това чудесно произведение на изкуството предаваха бодростта и тържеството на човешкия дух. Впечатли ме начинът на показване на иконата не като религиозен реквизит, а като творба на изобразителното изкуство. И още нещо – иконата беше произведение на българската иконопис. Убеден съм в това, защото можах да прочета цялата рамка от старобългарски текстове, затваряща религиозния сюжет.
Силно заинтригуван, поисках да поговоря с младия, приятен на вид човек, в какъвто се превърна преоблеченото кюре. Той се оказа любезен. Иконата била наскоро придобита. Храмът изкупувал произведения на изкуството, забележителни със своето художническо изпълнение. Всяка нова придобивка била показвана пред богомолците. Тази православна икона съвсем наскоро била закупена в Русия и подлежала на реставриране. И наистина, по нея имаше две дълбоки драскотини, откриващи чистата белота на грунта, върху който е рисувана.
– Не – възразих аз, – тази икона е българска, аз съвсем лесно разчетох българския църковнославянски текст, който се отличава от руския църковнославянски.
Кюрето явно не искаше да влиза в спор. Само запита:
– Вие ортодоксални ли сте?
– Да – потвърдих аз, – ние сме православни.
–
Той кимна за сбогом и си тръгна. Аз се задържах още някое време, за да се насладя на творбата. Обзе ме потискаща жалост. Помислих си, и сигурно има защо, че тази икона е открадната от някоя наша черква в запуснатите ни вече села, където кой знае как се е запазила до днешните дни на всеобщо разпродаване.
Помислих си и друго – незнайният български иконописец е бил достоен съперник на Рубенс. Иначе защо ще бъде показвана картината му тъкмо в Рубенсовия музей на портрети.
Тази беше моята скромничеща българска гордост.
ДЕСЕТТЕ СПИРКИ НА СТРАДАНИЕТО
Гармиш-Партенкирхен, известното олимпийско градче в Германия, се намира на дъното на котела – равнина, ненадвишаваща морското равнище, на което е, да речем, Банкя в подножието на нашата Люлин планина. Но тук от всички страни отведнъж почти отвесно се издигат алпийски върхове, превишаващи височината на Мусала. Плешивите остри върхове стърчат над облачните дантелени яки, опасали вратовете им досущ като на средновековни благородници. Те са белоглави, със снежни шапки. Гледката е поразяваща. Стоиш защитен от каменни заграждения и все пак – дребен, нищожен.
Асфалтирана пътека ме води по стръмния склон на планината. Малки, но строени солидно параклиси ме съпровождат до католическата църква почти на километър по-нататък, но толкова нависоко, че градът остава ниско под нозете ми. Под сводестите отвори на тези параклиси, десет на брой, са поставени тъмни картини в стила на средновековната западна живопис на религиозни теми. Но защо са десет? Навярно защото са десет и известните божии заповеди. Впечатли ме еднаквостта на сюжетите – Христос, понесъл кръста си към плешивия връх Голгота. Всъщност библейското име на тази височина означава гол череп. Сюжетът на десетте картини е един и същ, само ракурсът е различен. Не бих казал, че картините имат някаква особена значимост като произведения на живописта. Те са само знаци, отбелязващи десетте спирания на Исус по пътя на неговите страдания. Но защо ли ме занимава тази, превърната в символ, религиозна легенда? Сега ще разберете.
Задъхан достигнах църквата. Встрани от нея, преди да поема по терасираното стълбище, има един друг параклис с картина, живописваща вечно живия Христос. В основата й струи неспиращ ручей. Тук, и да се задържиш повече, едва ли ще видиш нещо по-различно от евангелските изображения. Но ето че усукващото се покрай стените на църквата стълбище ме превежда през окачените на тях резбовани дървени плочки, а има и мраморни, и месингови, в повечето случаи надписите им, в готически стил, се придружават от портретите на униформени войници, или пък нагиздени с ордени офицери – цяла армия, защото тези паметки чет нямат.
Зачитам се в написаното по тях – дотолкова, доколкото мога да разбера смисъла на краткия текст. Отбелязани са името и рождената дата на загиналия, а така също годината и мястото на гибелта му. Нито един от почетените с такава паметна плоча не е умрял в родното си градче, в мирно легло. Надписите и датите на смъртта обозначават различни далечини на европейския континент: Франция, Белгия, Италия, Полша, Скандинавия – и най-много – Русия. И не само в недавнашната Втора световна война, а и във войната през 1915 – 1918 г. Срещат се оброчни знаци дори и за загинали през 1780, и през 1840 и 1870 г. Немецът е паметлив. И аз мъчително исках да си припомня какви са били тези войни – с кого и за какво, та тези нещастници са оставили костите си по чужди земи, без кръст и без гроб. Отбелязани са дати и названия на страни и населени места, и твърде често кратката вест – изчезнал безследно. От показаните по-съвременни снимки ме поглеждат лицата на строги, решителни хора, или пък деветнайсет – двайсетгодишни усмихнати, жизнерадостни младоци, което още повече подсилва неизбежната жалост. Разбирам, че за близките това е един начин да изплачат болката, причинена, уверен съм, от една безсмислена жертва в името на някакви ужким идеали. Германците са войнствена нация – това сочи и паметта за тези войни, отбелязани тук с човешка болка, а не с надменното хладно хроникиране от историята на храбрости, подвизи и велики дела. Тук, сред тези плочи, те нямат никакво значение. Тук те са виновници за страданията на поелите към смъртта хора.
Но ето, че ме пронизва и друга мисъл: а това не е ли страдание от възмездието за причинилите страдание другиму? Човешката себичност премълчава това. И в многотомните истории не го пише. Но аз си го помислих, все пак съобразявайки се с евангелската фраза:”Мне отомщене и я воздам.”
А и това, както и всичко друго, принадлежи на човека, за жалост.
Мир вам, човеци!
В ЕДИН ЩРИХ
Цяла низа от градчета, сякаш излезли едно от друго като от руска матрьошка. Те си приличат, те са почти еднакви със своя стил готика, примесен с барок, с площадчетата си и притиснатите една в друга къщи, над които стърчат орнаментирани ветропоказатели. Но какво удоволствие ти доставя ходенето по огладените от стъпки каменни плочи на тесните, неочаквано пресичащи се улички с дребни магазинчета, които, струва ти се, предлагат всичката манифактура и краските на света. В тази твоя разходка има неподозирано забавление. Ако краката ти са натежали от ходене, седни в отсрещната бирария, там бирата се вари и точи направо пред очите ти, там пренебрегващите обстановката твои одежди на турист изглеждат лекомислени. Но е хубаво там, в прохладния мрак на наподобяваната старина. Безцветното личице и тиролски труфила на сервитьорката проблясват като светло петно в уморяващата очите мрачина – тя излъчва жизнерадост, дори и при отсъствието на обичайната за такива места глъч. И нищо не напомня за отгърмели победи и поражения, набези и нашествия. Във въздуха се носи кротост и увереност, че тъй ще е до свършека на света.
Това не е идилия. И дано да е така.
УФ !
Германия – първенецът на процъфтяващата техническа цивилизация !
Баварските Алпи покоряват с гледките си, с величието и страховитостта си. Заснежени върхове, гористи насечени склонове – сякаш изскокнали от тучните ливади с пасящи крави. И тиролски песни! “Ойларипии!” – от връх до връх. Тиролската мелодия е игрива, запомняща се също като кожените, поддържани с тиранти къси панталонки, и зелените меки шапки със стърчащи птичи пера.
Колкото и себичен да е немецът, и той се подчинява на някаква стадност, особено на своите битови празници, когато цялото население – от мало до голямо – се стълпява на определените места с почти униформената красота на тиролските носии и с лъснатите до блясък духови инструменти.
Гледката е мила и – плашеща. Но денят подир този е спокоен – пак с работната рубашка и дочения комбинезон на трудовия делник.
Тихи са и къщите с почти еднаквата си архитектура: етаж и полуетаж с тераса. В горната си част са обковани с асфалтово оцветено дърво. Покривите са стръмно наклонени, със симетрични ъгловати плоскости. Фасадите са живописвани с почти навсякъде повтарящи се цветни битови или библейски сцени, плод на изпитано занаятчийство. Тесни, пак така с рамки от насмолено дърво прозорчета, полузакрити от прихванати с панделки дантелени перденца, иззад които надничат саксии с цветя. Цветята са изкуствени. Продават ги във всички дребни магазинчета.
Пред къщите има тревни полета. За райграса са положени грижи – той е свеж, подстриган. Подстригани са и живите храстови огради на малките дворчета. Навсякъде равни, правоъгълни плоскости. Каква досадна изрядност! Всичко е приведено под права линия. Подредено е и чисто до наплашеност: не пипай, ще изцапаш!
Уф, мирише на еснафщина!
