(“The Financial Times”, 6 декември 2006 г.)
Горчивата истина излезе най-накрая тази седмица от Овалния кабинет на Белия дом. Макар президентът да предпочита публично, както и преди, самоуспокоителните лозунги. Но на бюрото му лежат два документа, които говорят, че грифът “задачата е изпълнена” (на фона на транспарант със същия текст Дж. Буш произнесе реч на борда на самолетоносач след падането на Багдад) , трябва да се чете “задачата е провалена”.
На пръв поглед между тези документи няма нищо общо. Документът на Доналд Ръмсфелд за водените бойни операции в Ирак, представен в навечерието на внезапното му уволнение, представлява кратък и твърде субективен преглед на различните тактически нововъведения, които си заслужава да бъдат анализирани в светлината на нашите неуспехи в борбата с иракските бунтовници. В нея се изразява загриженост за съществуващото там положение, но не се предлага никаква стратегическа алтернатива.
Отдавна чаканият доклад е на работната група Бейкър – Хамилтън (в групата са представители на двете партии начело с бившия държавен секретар Дж. Бейкър и конгресмена Ли Хамилтън, на които Конгресът възложи да анализират обстановката в Ирак) с оценката за възможните варианти за действие в Ирак, но вече на политическо ниво. Този доклад е подробен документ, който отразява типичната “средна”, консенсусна позиция на елитарната вашингтонска “фокус-група”, която се състои от уважавани хора, лишени от дълбоки познания за историята и геополитическите проблеми на региона.
Застъпвайки се за предислоциране на войските в Ирак при определени условия, членовете на групата дават разумни препоръки, че са желателни много по-мащабни дипломатически инициативи за установяване на контакти със съседите на Ирак и за съвместното търсене на пътища за осигуряване на стабилността в региона, включително и належащите сериозни постъпки за уреждане на нестихващия израелско-палестински конфликт.
Но истинското значение на двата документа е свързано не с конкретното съдържание, а с извода, към който те насочват косвено: войната се е превърнала в катастрофален провал и САЩ трябва да намерят начин да прекратят непосредственото си участие в конфликта, прехвърляйки отговорността за целия този хаос (който ние сами си създадохме) на иракските лидери (които Вашингтон постави на власт), а в крайна сметка е възможно да се изведат войските, като нашата вина за неумението да се справим със ситуацията, се прехвърли на същите тези иракски лидери.
Тази идея прозира и в някои предложения на господин Ръмсфелд. А предложението на групата Бейкър – Хамилтън за изтегляне на американските войски след 16 месеца е всъщност нейното практическо въплъщение.
В нито един от тези документи не се разглеждат директно два основополагащи и тревожни фактора. Първо, доколко реалната власт в страната, с изключение на Кюрдистан, не принадлежи на политиците, които са в багдадската “зелена зона” под защитата на американците. В този случай никакво политическо уреждане не е възможно без привличане на истинските теократични структури и контролираните от тях военни формирования. Второ, колкото повече продължава американската окупация, толкова повече и без това отслабващото влияние в Близкия изток ще отстъпва място на регионалните екстремистки сили. Особено ако постоянно се отлага стратегическото решение за Ирак и това се съпровожда с нежеланието на Вашингтон да се справи с негативните последствия, които отдавна се трупат в региона и те дори са по-жестоки от окупацията на Израел на палестинската територия.
Съчетаването на тези два фактора вече преобърна нивото на геополитическото влияние на Иран в Близкия изток. Затова ситуацията изисква не тактически поправки или обемисти компромисни доклади. Може ли да си представим, че Шарл де Гол в края на 1950 г. със седмици е чакал предложенията на френските политици за начина на приключване на войната в Алжир, която подкопаваше националното единство и международния престиж на Франция? Лидер с подобен исторически мащаб трябва понякога да умее да разсече гордиевия възел, а не да се прикрива само за да избегне трудните решения.
Президентът и политическото ръководство на Америка трябва да признаят, че решенията, приети преди три години, сериозно подкопават влиянието на САЩ в света. Разрушителната война в Ирак, лицемерното равнодушие към страданията на хората от безизходното ираелско-палестинско мирно уреждане, безинициативната дипломация по отношение на Иран и редовното използване на ислямофобската риторика, привежда в действие силите, които заплашват да изтласкат САЩ от Близкия изток. А това ще бъдат изключително тежки последствия както за САЩ, така и за съюзниците в Египет, Израел и Саудитска Арабия.
За САЩ е нужна стратегическа промяна на курса по редица направления. САЩ трябва да се примирят с факта, че дееспособната власт в Ирак може да бъде създадена само на основата на коалиция между духовенството, на което са подчинени въоръжените формирования на шиитските общини и кюрдската автономия и колкото по-рано са изведени американските войски, толкова по-скоро истинските иракски лидери ще успеят да привлекат съседните държави в регионален мащаб да бъде осигурена стабилност в страната.
Наред с това Америка и съюзниците трябва да изработят основните параметри на израелско-палестинското уреждане на конфликта, тъй като самите участници в него не са способни да направят това без чужда помощ.
Накрая, но не на последно място по важност: Вашингтон трябва да бъде готов за многостранни и двустранни преговори с Иран, включително и по въпросите за регионалната сигурност.
С една дума, на карта е поставено бъдещето не само на Ирак, но и на целия Близък изток .
