Европейско бъдеще? Има ли България европейско бъдеще?! А европейско минало? Доколко е част нашата малка България от Стария свят и доколко не е? Европейци ли са българите, или все нещо не им достига, за да бъдат? Прав ли е бил Алеко Константинов да сложи в устата на прословутия си герой Ганьо Балкански думите: „Уж сме европейци, ама все не сме дотам!“ Променен ли е българинът днес, сто години по-късно; европейци ли сме вече в ХХІ век, или все още си оставаме Бай-Ганьовци?!
Безкрайни въпроси, лаконични и нееднозначни отговори… А отговорът е всъщност само един, толкова близо до нас, може би дори вътре в самите нас. „Да!, разбира се, че сме европейци, били сме такива повече от 1300 години и ще останем синове и дъщери на Европа, докато я има! България има велико европейско минало и заслужава да има такова бъдеще. Възможно е реалността, която ни очаква, която ще се разкрие пред нас, да ни поднесе и лоши изненади, да е изпълнена с трудности и препятствия, но в името на българското европейско бъдеще трябва да я изстрадаме и преодолеем, за да реализираме онези цели, към които се стремим.
Твърде наивно и дори някак си по детски глупаво е да очакваме едно безметежно европейско бъдеще, в което натрупалите се проблеми ще се решат ей така, от само себе си, в което животът ще тече весел и безгрижен като пролетен ден; в което няма да има сираци, бедни, изоставени стари хора, неусетно превърнали се в клошари; в което няма да ги има кавгите със столичния боклук, няма да ги има ужасните неуредици с градския транспорт; в университетите и в училищата ще е топло и уютно, няма да има ученички, които се събличат пред дирекции, деца, които убиват приятел заради игра на карти или бутилка алкохол и го прибират на части в хладилника; връстници, които подобно на гангстери водят война, изразяваща се в намазване на фекалии един другиму… Дали добрата стара Европа може да ни помогне да се справим с всичко това, което всъщност е само някаква нищожна част от нашата съвременна действителност…. Дали е било така и във Франция, Англия, Германия, Италия? Дали Европа, и по-конкретно Европейския съюз, факторът, който променя и подобрява нещата, който решава проблемите, или всичко идва отвътре, от нас, от България! На кого да вярваме – на европейските политици, депутати, консули, председатели на съвети и комисии и т.н., и т.н., или на старата и изпитана българска поговорка: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!“
Въпреки несекващите обръщения на лидерите на ЕС и обещания за бърз икономически напредък, подобряване на инфраструктурата, подпомагане на селскостопанските фондове, повишаване стандарта на живот, истината е една, и то прекалено ясна: всичко зависи от нас. Какво да очакваме от европейците?! Да дойдат да ни построят пътища, да ни изчистят улиците, да облекат голите и нахранят гладните!!! Я да се събуждаме овреме! Европейското ни бъдеще е изцяло в нашите ръце. Каквото си направим, с него ще влезем в Европа.
Жалко е това, че очакванията на голяма част от обществото ще останат неоправдани. Поне на първо време. Не са малко хората, които искрено вярват, че от 1 януари 2007 г. животът коренно ще се промени. Уви!, не е възможно реката да потече от устието към извора! Ще е необходимо време, за да нареди българинът живота си като европееца, да се научи да мисли като него, да разбира ценностната му система и манталитет. Но не е само това – всички, дори и най-блажено вярващите в светлото европейско „утре“, трябва да си дават сметка, че онова, което ни очаква през тези пет или шест години, докато и у нас повее истинският дух на ЕС, никак няма да е лесно или приятно! Напротив, социолози, политолози и редица изследователи и анализатори все повече застъпват и налагат тезата, че именно тези три-четири, до пет първи години в ЕС ще са най-трудни. Предвижда се точно това да е времето на най-значителни и тежки промени и реформи в различни сфери на живот – политически, икономически, а това неминуемо ще засегне и личния.
И тъй, българинът отново е на път да руши и твори, да се впуска в преходи с неясен край, да предприема радикални реформи, вечно да догонва, да се стреми да стига някого. През първата половина на миналия век това бяха руснаците, които бяха пример за всенароден успех и благополучие. След това дойде 10 ноември 1989 г. и някак си ни се наложи, че видите ли, те руснаците, са лоши, тяхна е вината за незавидното ни положение в страната и хоп! – трябва да догонваме американците! Какви цели, какви висши идеали!!! А сега не става ли същото? Гонихме ги европейците, гонихме ги и ето го заветния 1 януари 2007 г., когато си мислим, че ще ги стигнем. Уви!, със сигурност ще ни е нужно повечко време, за да станем като тях, като европейците. А защо ли е и всичко това, цялата тази надпревара, игра на малки и големи, на силни и слаби, на такива, които казват, и такива, които се подчиняват. Да, вярно е, че нямаме шанса на Швейцария да сме се родили в сърцето на Европа и да сме независими от волята и интересите на страните от ЕС. Вярно е, че нямаме и късмета на Русия да сме световен лидер и да трябва другите да се съобразяват с нас, а не ние с тях. Вярно е, че сме малка и често пъти пренебрегвана държава, но нали пък именно, за да не бъдем такива, сме се упътили към ЕС! Именно, за да ги стигнем, за да се изравним с тях, за да живее българинът като европеец, за да сядат българските дипломати редом до френските, немските, английските като равностойни събеседници и да отстояват родните ни интереси.
Казват, че човек не си избира къде да се роди, нито кои да са родителите му. И макар и да са много българите, които предпочитат в далечната 681 година хан Аспарух да бе спрял на Рейн, а не на Дунав, уви! няма връщане назад. Това е нашата България – малка, бедна, ужасно красива, с изключително славна история, с велик героичен народ. Такава ще влезе тя и в Европа, за да посрещне новото си, европейско бъдеще. Бъдеще, очаквано с толкова трепет и надежди, все още малко неясно, смутно, объркващо, но някак си предвещаващо добро, обещаващо успех и една хубава и бяла „европейска пролет“ след дългата и мрачна зима.
