ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БРОЙ 11

0
322


Пета част
1968-1974: ера на новостта

Преходът от едно десетилетие към друго е белязан от новостта. Нови са борбите като тези от май 1968 или за освобождението на жената. Новост настъпва и в интелектуалния идеал, в Средната империя и Великия кормчия Мао и накрая новост сред интелектуалците в лицето на Мишел Фуко.

Май 68

Все още не всичко е разшифровано и разбрано в сложното движение от май ’68 година. Движение, засегнало всички страни на обществото, макар че беше започнато от френските университети, които обаче нямат монопол върху това протестно явление. Тук няма да разглеждаме историята на движението, нито многобройната му и разнообразна историография. Ще насочим вниманието си по-скоро към ангажирането на интелектуалците в този социален, икономически и културен конфликт, от който се ражда последният истински сблъсък на двете емблематични интелектуални фигури на епохата – Жан-Пол Сартър и Реймон Арон.

В списание „Ле нувел” от 1984 г. Жил Дельоз и Феликс Гатари пишат за май ′68 в статия, озаглавена “Май ’68 не се е случил”: “Главното бе, че въпросното явление се явяваше своеобразно прозрение, сякаш обществото изведнъж прогледна за онова, което бе неприемливо за него, както и възможността за нещо различно.”

Много скоро Жан-Пол Сартър застава на страната на студентите и подписва петицията във вестник „Монд” от 10 май. Той се среща с водача на движението Даниел Кон-Бендит и му казва, опирайки се на лозунг на стачкуващите, че май ’68 има заслугата да установи “властта на въображението”.

На 10 и 11 май студентите изграждат барикади по улиците на Париж и на 14 май се материализира едно цялостно обществено движение. Работниците се присъединяват към студентите и на улиците има общо 9 милиона стачкуващи. От 11 юни Реймон Арон пише поредица статии, озаглавени “Кризата в университета”. Той обяснява, противно на Сартър, че не може да се прави връзка между френското движение на студентите и това в Чехия или в Полша, защото там студентите се борят за “свободи, които нямат”. Той се противопоставя и изобличава “терористичната алтернатива на студентската власт” и предлага изграждането на “комитет за защита и обновление на френския университет”. Жан-Пол Сартър защитава избирането на преподавателите и иска да наложи присъствието на един студент в изпитната комисия, за да може по този начин да се създаде масово, а не елитно образование. Ако някои интелектуалци се ангажират, водят дебати и се противопоставят, то други остават мълчаливи, дори прекалено мълчаливи. Даниел Кон-Бендит, водач на движението, нарича Арагон “стария сталински мръсник”. Той упреква поета Арагон, че не е взел участие в дебатите около май ’68, а бил очарован от “Пражката пролет”, която ще бъде смазана от пристигането на руските танкове на 21 август. Френската комунистическа партия и Националният студентски съвет протестират. Арагон ще напише в „Летр франсез” и в предговора към „Шегата” на Милан Кундера: “чухме осъждането на нашите вечни илюзии”.

Комунистическата партия губи напълно престижа си, не участва в дебатите около май ’68 и е разпъната на кръст заради съветските танкове в Прага… Всичко това сякаш потвърждава един от най-известните графити през май ’68 “Марксизмът е опиум за народа”. Други лозунги също стават известни, като например “Забранено е да се забранява”.

Комунистическата партия губи влиянието си, миражът и мъглата от комунистическата илюзия се разсейват. За да се осъзнае движението от май 1968 г., Пиер Видал-Наке ще каже: “Нещо между комунистическата партия, студентите и интелектуалците се счупи.”

Разискванията за училищата също се увеличават след 1968 г. и до средата на 70-те години. „Ле тан модерн” и списание „Еспри” разпространяват тезите на Иван Илич, бивш австрийски проповедник, полиглот, живеещ в центъра на Куернавака в Мексико, който защитава утопията за “Общество без училище” (изд. „Сьой”, 1970). На училищната институция трябва да се противопостави различен образователен път, където всеки ще преподава на всеки през целия си живот. Дебатите за училищата, особено след книгата на А. С. Нийл „Свободни деца от Съмърхил”, променят по малко училищната среда, където авторитарните практики са изобличени в името на една по-насърчаваща, а не наставническа педагогика. Мнозина оплакват резултатите с аргумента, че “нивото пада”.

Борбата за освобождаване на жената

Да се говори за жените и за тяхното положение, не е нещо ново, но в замяна на това нова е борбата за освобождаване на жената. Първата интелектуалка, работила, творила и размишлявала върху живота и условията на жените, е Симон дьо Бовоар в края на 40-те години на миналия век. Когато през август 1945 г. Сартър основава „Ле тан модерн”, тя написва пет статии („Митът за жената и писателите”, „Стендал или романът за истината”, „Сексуалната просвета на жената”, „Лесбийката” и „Майчинството”). Но безспорно най-важната й книга е „Вторият пол”, излязла през юли 1949 г. На 6 август 1949 г. списание „Пари мач” пише: “Симон дьо Бовоар, първата жена философ, е написала 800 революционни страници на малка масичка в кафене Флор” . Но истинската борба за освобождаване на жената протича през 70-те години.

Жената иска да се еманципира и да бъде призната като субект, който да може свободно да избира професионалната си съдба и емоционалната си ангажираност с желание за независимост спрямо мъжете и социалните стереотипи. Периодичното издание „Л’Идио ентернасионал”, създадено от Жан-Едерн Алие през декември 1969 г., започва през май 1970 г. “борба за освобождаването на жената”. През август 1970 г. се създава и Движение за освобождаване на жената с инициали ДОЖ. Жените от ДОЖ организират манифестация на гроба на Незнайния войн и окачват транспарант, на който пише: “Има и по-незнаен от Незнайния войн – жена му.” На 5 април 1971 г. 343 жени, останали в историята като “343-те кучки”, сред които са Жана Моро, Маргьорит Дюрас, Катрин Деньов и Симон дьо Бовоар, подписват манифест в „Нувел обсерватьор”. Две години по-късно, през 1973 г., активистките искат закон за абортите и основават Движение за освобождаване на аборта и контрацепцията (ДОАК). Тази борба ще завърши със законова и институционална победа. През 1973 г. Националното събрание гласува закона за Доброволно прекратяване на бременността (ДПБ), наричан още и “закон Вей” на името на депутатката Симон Вей, защитавала проекта до сълзи в полукръглата зала на Бурбонския дворец.

Мао: новият мираж

През 70-те години Франция е разделена на “помпифолска” и на лява Франция. Пролетарската левица, изповядваща активистки маоизъм, е най-отличаващата се група. Последните двама директори на „Ла коз дю пьопл” са арестувани и затворени за “подтикване към престъпление срещу сигурността на държавата и защита на убийството, кражбата, грабителството и опожаряването”. Жан-Пол Сартър отново взима юздите на вестника на пролетарската левица. Тогава идва “митът за насилието, което създава”. Пролетарската левица е разтрогната, но продължава дейността си нелегално чрез създаване на асоциация „Приятелите на каузата на народа”, която започва бясна продажба на вестника. По улицата Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар и Жан-Едерн Алие викат на глас заглавието на изданието на Мао, откъдето идва и прякорът им “маоисти”. Маоизмът наистина се превръща в интелектуална мода. Групата на списание „Тел кел” на издателство „Сьой” издава книгата-репортаж на италианската депутатка Мария-Антоанета Макиочи, озаглавена „За Китай”. „Тухла”, изпълнена със състрадание и напомняща за наивната представа на интелектуалците за СССР преди критиката на Жид. В това произведение тя възхвалява културната революция, която според нея е успяла да “укрепи диктатурата на пролетариата”. На празника на „Юманите” през септември 1971 г. Френската комунистическа партия забранява продажбата на книгата. Това е война между съветските комунистически ревизионисти и маоистите. От 1971 до 1976 г. „Тел кел” става едно от изтънчените места за маоистката мисъл. Но много скоро маоизмът е разклатен от произведения, разкриващи истинското съдържание на китайския режим. През 1974 г. белгийският китаист Симон Лейс издава в поредицата “10/18” „Китайски сенки”, а през 1973 г. „Новите дрехи на президента Мао”, където се опитва да развенчае режима на Мао, но книгата остава незабелязана. През 1976 г. Великият кормчия умира и едновременно с това маоизмът изчезва полека от Запада. Новият идеал няма да просъществува за дълго.

Мишел Фуко: нов интелектуалец, нова мисъл

Този период най-вече е белязан от нов интелектуалец: Мишел Фуко. Един от неговите учители е Морис Мерло-Понти. Той става член на Комунистическата партия през 1950 г., но за кратко. Публикува „Археология на знанието”, която го издига до ранга на един от духовните учители на епохата. През декември 1970 г. е избран в Колеж дьо Франс редом с Жорж Дюби и Реймон Арон. Встъпителната му лекция е озаглавена „Редът на прекъснатостта” . В началото той е считан за структуралист заради „Думите и нещата” и неговата „История на лудостта”. Жан-Пол Сартър нарича Фуко “служител на буржоазната икономика”. Мишел Фуко създава и става председател заедно с Жан-Мари Доменак и Пиер Видал-Наке Група за намеса по затворите (ГНЗ). Фуко анализира обществото като голямо предприятие, където индивидът се обективизира от система от нормативни знания, при която всеки се превръща в “човек с отклонения в поведението”, “луд”, “болен” или в “нарушител на закона”. Мишел Фуко и другарите му издават брошура, публикувана от Шан Либр и предизвикват брожение, което стига до министъра на правосъдието Рене Плевен, който разрешава въвеждането на ежедневници и на слушане на радио в затворите. Неговата идея не е да подобри съдбата на затворниците, той просто иска да поддържа подривно течение, “едновременно разклащане на съвестта и на институцията”. Фуко достига връхната си точка в произведението „Надзор и наказание”, излязло през 1975 г. Той се стреми да покаже в съвременното общество функционирането на това, което Ницше нарича “социалната усмирителна риза”, обединяването на институциите в подчиняването на индивида, приемане на забраните, задължителните компромиси. Фуко обобщава процеса на доброволното и насилственото робуване на обществото, започнал в края на XVIII и в началото на XIX век, чрез думата паноптизъм, заета от „Паноптикон” на Джереми Бентъм, този затвор-модел, построен така, че всеки затворник е обект на непрекъснато наблюдение и на психологическо превъзпитание чрез упражнения за контрол и регулиране. За Фуко това е символно представяне на буржоазното общество, предназначено да обучава покорни тела чрез всички “принудителни поведенчески техники”. Накратко, затворът е само един механизъм на това общество в начинанието му за всеобща “нормализация” и “затваряне”.

Като продължение на ГНЗ, която изчезва сама през 1972 г., е създадена Групата за информация и здраве (ГИЗ), а след това Групата за информация и подкрепа на работниците имигранти. С всички тези начинания Мишел Фуко успява да определи това, което за него е “политическата функция на интелектуалеца”: “Интелектуалците са свикнали да работят не в “универсалното”, “образцовото”, “правилното и истинското за всички”, а в определени сфери, по конкретни въпроси, с които се занимават или поради професионални условия за работа, или поради условията им за живот (жилището, болницата, психиатрията, университета, семейните или сексуалните връзки). Така те участват по-конкретно и по-убедено в борбите. В тази борба интелектуалецът остава близо до масите, до пролетариата, до селячеството, защото среща същия противник: “многонационалните компании, съдебния и полицейския апарат, спекулацията с недвижимо имущество…”.

Мишел Фуко няма време да заеме мястото на Сартър като новата емблематична интелектуална фигура. Той умира от вируса на СПИН през 1984 г. на 57 години. Той илюстрира новото си понятие за “правителственост” с примера за Иран, който се отървава от шаха през 1978 г. Отива още по-далеч, като публикува статии в „Монд” и „Нувел обсерватьор”, приветстващи завръщането на аятолах Хомейни през 1979 г. в Иран, за да създаде в крайна сметка един ислямистки режим. Политическата репутация на Мишел Фуко е силно опетнена след този случай.

Периодът между 1968 и 1974 година бележи края на революционния мит, края на класовата борба, която доведе до изчезване на теорията на Сартър, тъй като борбите се умножиха. Интелектуалците и обществените групи нападат структурите на потисничество: брак, сексизъм, училище, психиатрия… Фуко заема мястото на Сартър в полиморфния спор, но няма време да се въплъти в новата емблематична интелектуална фигура като наследник на Жид и Сартър.

Заключение

Краят на един период?

След 1975 г. се очертава краят на един период. Времето, в което интелектуалците вярваха в политически идеали като СССР или Мао, за които те се бореха тялом и духом, вече е отминало, както и времето на земния рай. Същността на интелектуалната мисъл ще бъде поставена на сериозно изпитание от “масмедиите”: интелектуалецът е медийна фигура.

“Изгубените райски кътчета”

След началото на 70-те години левичарството се разпада и хората опознават имената на съветските дисиденти: Синявски, Медведев, Плиущ, Амалрик, Сахаров, Якир, Красин. През 1970 г. Солженицин получава Нобелова награда за литература, за голяма съжаление на Брежнев, „Раково отделение”, „Къщата на Матрьона”… През 1974 г. той е изгонен от Съветския съюз: “за дейности, несъвместими със статута на съветски гражданин и навреждащи на СССР”. Книгата „Архипелагът Гулаг”, продадена в 700 000 екземпляра, предизвиква полемика. Дебатът около Солженицин отново става повод за оспорване на ленинския марксизъм. Две произведения са съзвучни със Солженицин: „Готвачката” и „Човекоядецът” на Андре Глюксман , както и „Един човек в повече” на Клод Льофор. Книгата на Глюксман, излязла през 1975 г., предизвиква разрив между част от крайнолевите интелектуалци с марксизма-ленинизма; той не критикува десницата, а комунистическия тоталитаризъм. “Тоталитарен” препраща към философията на Хана Арент или на политолога Карл Фрийдрих, като думата е използвана първоначално по адрес на нацисткия режим. През 70-те години размишленията върху тоталитаризма и тоталитарните режими стават нещо обичайно в политическата мисъл.

В този период редица обстоятелства се съчетават при оспорване на една идейна система: „Архипелагът Гулаг” на Солженицин. Превземането на Сайгон през 1975 г. от комунистите довежда до бягство на виетнамците от комунистическия режим, имигрантите, които се появяват вследствие на това, комунизма и методите му, разкрити в „Революцията на карамфилите” на Алваро Кунял, кланетата, дело на Пол-Пот в Камбоджа, разкритията за Китай по време на управлението на Мао преди смъртта му през 1976 г. и Полша. В „Тоталитарното изкушение”, излязла в края на 1975 г., Жан-Франсоа Ревел анализира сталинизма и разнищва отговорностите на социалистите и на интелектуалците. През януари 1978 г. Реймон Арон, Морис Шуман и Ален Равен създават Общност на интелектуалците за Европа на свободите (ОИЕС) и обявяват: “Културата срещу тоталитаризма. Свободата не се пазари.” Въпросите около тоталитаризма започват да очароват и да увличат.

На 10 май 1981 г. настъпва политически трус – левицата чрез кандидата на социалистическата партия Франсоа Митеран взема отново юздите на властта, след като страната е била управлявана от десницата от 1958 г. Но това не е победа за интелектуалците, макар и по-голямата част от тях да се радват на загубата на Валери Жискар Д’Естен. Те се боят от недоразумение между активистите и депутатите, повечето от които са социалисти. Голяма част от техния електорат желае “скъсване с капитализма”. Във второто правителство на Мороа влизат четирима министри от комунистическата партия в момент, в който нейната тежест като брой членове и изборен резултат е все по-ниска.

Франсоа Жорж, философ и писател, сътрудник в „Тан модерн”, заявява, че “демарксизирането на философите е достигнало своя връх на 10 май. […] Всички или почти всички интелектуалци са се превърнали в яростни антикомунисти и докато правителството е жертва на игрите на комунистическата партия, действията му като ще бъдат неразбрани.” Междувременно от 13 до 16 май 1981 г. Франсоа Жорж организира конференция в Париж на тема френския сталинизъм.

Така френските интелектуалци са засегнати от явлението „декристализация”. През 1980 г. Ален Турен пише “социализмът е мъртъв […] той е само призрак […]. В действителност ерата на социализма приключи. Крайно време е да си дадем сметка за това и да заживеем във времето си.” Това е период на края на очарованието от марксизма, скептицизъм към светлото бъдеще и преобръщане на увлечението по тоталитаризма. Един дълъг процес е откъснал най-известните френски интелектуалци или от самата комунистическа партия, или от сътрудничество, смятано за позорно. След 1956 г. този процес е започнал, понякога забавян от обстоятелствата (Алжирската война, мирното съвместно съществуване), понякога ускоряван от нови конюнктури (нахлуването в Чехословакия през 1968 г., влиянието на съветските дисиденти, събитията в Далечния изток. И парадоксалното е, че явлението декристализация приключва в момента, в който нови комунисти стават министри във френско правителство, което ще напуснат през 1984 г., след като са играли в него само второстепенна роля.

“Медийният интелектуалец”

През този период Франция прекрачва един праг в засилване на аудиовизуалните средства за комуникация и преминава “от планетата Гутенберг в галактиката Маклуън” според Жан-Франсоа Сиринели. Този извод е станал като общоизвестна истина в обществените науки. Но баналността не трябва да прикрива действителността, това развитие се осъществява, като обръща правилата на играта на интелектуалците наопаки. Начините за изразяване и намеса в политическия дебат на интелектуалците се объркват значително. Всички симптоми са ориентирани в една посока. По време на студентските протести от декември 1986 г. изследване сред манифестиращите показва, че певците Рено и Даниел Белавоан, както и комикът Колюш са новите кумири за новото поколение.

Деветнайсет години по-рано, през декември 1957 г., известното изследване на „Експрес” за “Новата вълна” поставя под прожекторите друга триада: Сартър – Жид – Мориак. През 80-те години съмненията спрямо интелектуалците са научно анализирани от социолога Пиер Бурдийо и неговото списание „Изследвания в обществените науки”, където невинността на интелектуалците е анализирана, събитията и действията им са поставени в рамките на тяхната индивидуална стратегия, бранеща интересите им, завладяваща материални и символични блага съзнателно или несъзнателно. Този нов прочит подронва по друг начин авторитета на интелектуалеца. Очарованието, което телевизията оказва върху тези, които толкова са я презирали, подкрепя анализа на Пиер Бурдийо. Тази “медиатизация” е оправдана и легитимирана с цел да се достигне до възможно най-широката публика, но предаванията вече не се интересуват от личността, а само от създадената от нея интелектуална материя, това е “медийният интелектуалец”.

Постепенно се разпространяват новите идеи на “видеосферата”, чието настъпване е обявено от Режис Дебре. Подобна констатация и от други видни личности през 80-те години не известява ли края на въздействието на хората на печата и перото? Въпросът е важен, а отговорът може би не опира само до логистиката. Междувременно, през втората половина на 70-те години становищата на интелектуалците са се променили коренно. Разбира се, част от моралния им авторитет и влиянието им се разтваря в полето на големите глобализиращи идеологии. В по-широк план френското общество навлиза постепенно в “период на идеологично маловодие” по думите на Едгар Морен.

Интелектуалецът отживелица ли е?

Мишел Винок, историк, специалист по политически науки, поставя въпроса по друг начин в епилога на книгата си „Век на интелектуалци”, като се пита, дали през 80-те години и десетилетията след тях не ставаме свидетели на края на интелектуалците. Двете големи интелектуални фигури по време на трите десетилетия след Втората световна война – Жан-Пол Сартър и Реймон Арон, умират в интервал от три години, съответно през 1980 г. и 1983 г., а Мишел Фуко не може да ги замести. През 1980 г. Пиер Нора създава последното списание „Льо деба” в издателство „Галимар”. То напълно обща гръб на предшествениците си – „Еспри” и „Тан модерн”. Пиер Нора пише: “Интелектуалецът-пророк е изживял времето си. Никой няма да попита Мишел Фуко, както едно време са питали Сартър, дали трябва да се ангажира в чуждестранния легион или да накара приятелката си да направи аборт. Колкото и голям да е престижът му, той не е жрец. Интелектуалецът има подчертано светски характер, пророчеството му е в различен стил. Научното поприще го е потопило в обширна мрежа от екипи и влияния.” Нора не призовава към действие, а първо към усилие за разбиране на света, в който живеем, историята трябва да е “нервът” на намерението, “една задължително съвременна, политическа и концептуална история, която да отнема фалшивите загадки и изкуствената магия на настоящето. ”

За Жан-Франсоа Сиринели периодът на Студената война може да изглежда впоследствие като затъмнение на интелектуалния разум, равняващо се на отказ от автономност на мисълта в полза на разума на партията или в рамките на комунизма в полза на революционната митология.

Преди падането на Берлинската стена през 1989 г. и края на комунистическия режим през 1991 г., Жак Жюлиар пише в статия “Оттеглянето на интелектуалците”, излязла на 8 август 1986 г. в „Нувел обсерватьор”: “В момента в тази страна се сформира извън политиката една интелектуална общност със собствени закони и ценностна система, която вече не е просто съответствие на тази на партиите.” Събитията в Босна и Херцеговина предизвикват мобилизирането на интелектуалците за дипломатична и военна намеса на Франция в полза на босненците, които босненските сърби избиват. “Хуманитарната” намеса, възхвалявана в регионите, жертви на гражданска война, на масови кланета от Ирак до Руанда, организации като „Лекари по света” и “Лекари без граници”, т. нар. French doctor (френски лекар) от англосаксонската преса показват, че универсалният морал по дефиниция може да се съчетае с конкретни действия. Многократно отправяните призиви за човешка солидарност приканват общественото мнение да не се затваря в местни проблеми, за да съществува едно глобално съзнание за злото и страданието.

Завръщане към етимологичния смисъл?

Съществуването на интелектуалеца, както го е разбирал Жан-Пол Сартър през 1945 г., определено е отминало. Днес, през 2007 г., политическите и обществените събития вече не мобилизират интелектуалците от гледна точка на ангажиране, а по-скоро от гледна точка на анализ. Едно ново определение на интелектуалеца и на същината на неговото съществуване, изглежда, повече от наложително. Но ако това определение се връща на латинските корени в “разбирам”, “разграничавам”, “способността да разбираш”, тогава съществуването на интелектуалеца днес не се ли свежда до простото наблюдаване и разбиране на света и неговата материя?

Да вземем за пример двете обществени събития, белязали френското общество и колективното съзнание през последните години: кризата в предградията през ноември 2005 г. и кризата около договорите за първо назначаване, накарала студентите да излязат на улицата през пролетта на 2006 г. Някои интелектуалци се намесиха в обществения дебат, но не за да вземат страна или да се ангажират на страната на протестиращите от предградията или на студентите, а единствено за да разберат и да анализират явленията. Така интелектуалецът е само “мислител”, а не действащо лице, създател, човек, който предлага нови идеи и предугажда социалните събития и практики, сега неговата роля е само да наблюдава, да се опитва да разбере и да разпространява своя анализ. Значи ли това, че интелектуалецът отново е станал разумен? Разумен ли трябва да бъде интелектуалецът, или пламенен? В интервю за израелски вестник, от което Монд публикува откъси, преведени на английски, интелектуалецът Ален Финкелкрот анализира кризата в предградията: “Проблемът е, че повечето са чернокожи или араби с мюсюлманска идентичност. […] Ясно е, че си имаме работа с протест от етно-религиозен характер.” “Казват ни, че френският национален отбор по футбол буди възхищение, защото е черно-бяло-кафяво. […] В действителност, днес той е черно-черно-черно, от което цяла Европа се подсмихва.” В резултат на тези заявления, Ален Финкелкрот публично е обруган от медиите и останалите интелектуалци, но не за да го оборят или да застъпват различни тези, а за да се смачка един интелектуалец, изразил мнението си, колкото и осъдително да е то. В интервю на 25 ноември 2005 г. на честотите на националното и масово радио Европа 1 Ален Финкелкрот, който трябваше да обясни становището си, говори за “пъзел от цитати”, които са публикувани и преведени разпокъсано, без опит да се възстанови и да се свърже истинската му мисъл: “Търся истината, така разбирам работата си и понякога, за да намеря вярното, опитвам, късам. Смятам, че съм скъсал завесата на условните приказки. Правя това с риск да сбъркам и също да предизвикам необяснима омраза с малкото вярно, което съм открил. Но тук става въпрос за нещо съвсем различно. […] от това произлиза една ненавистна, антипатична, гротескна личност, с която не бих искал и ръка да си стисна и ми казват, и тук започва кошмарът, че тази личност съм аз, обобщен съм като живеещ в това текстово тяло и трябва да отговарям пред трибунала на общественото мнение. Тогава искам да се защитя. Искам да се защитя, но понякога пред подобни неща може също да искаме да умрем.” “Скъсването с условните приказки” вече не е приемливо от обществото, затова то свежда интелектуалеца до етимологичния му смисъл. Интелектуалецът вече не е тук, за да придава пикантност на своите недоволства, желания и грешки. Така във вестниците или в предаванията за дебати аналитиците или специалистите са на първите страници, а социолозите и философи трябва да изясняват.

В президентската предизборна кампания от 2007 г. на Сеголен Роаял и на Никола Саркози им харесва да афишират имената на интелектуалците, които ги подкрепят, но самият интелектуалец остава затворен в ролята на “косвен интелектуалец”, неговите изказвания са по-редки от медийните му появи. Кандидатката на социалистическата партия дори организира специална среща под наслов “Хора на изкуството и интелектуалци”. Вълшебната дума е казана, хората на изкуството стават най-видните личности. Така те се борят, за да седнат на първите редове по срещите: бивша телевизионна звезда, бивш рапър, Джони Холидей, водещ на предаване за френска популярна музика е на страната на Саркози, актьори и певци от новата френска сцена са за кандидатката от социалистическата партия Сеголен Роаял. Пак на същите президентски избори, за да се насърчат младежите от предградията да влязат в тъмната стаичка, не интелектуалците, а артистите отиват на място: скандалният рапър Жо Стар, комедийният актьор Джамел Дьобуз или някои футболисти, символи на успеха и интеграцията. Що се отнася до имигрантите без документи или живеещите нелегално във физкултурните салони , отново артистите сякаш се ангажират и отиват при тях, както е с певеца Бенабар или актрисата Еманюел Беар. Но къде са интелектуалците? Бернар Анри-Леви издава книгата „Американски световъртеж” за Съединените щати, жителите и обществото на страната след дългата американска одисея от юли 2004 г. до април 2005 г. Но ако следваме теорията на Нора, според която “всичко е история”, е интересно да споменем последните ангажименти на интелектуалците, които всъщност засягат основно историците. Първото е противопоставянето на член 4, алинея 2 от закона, гласуван на 23 февруари 2005 г. в Националното събрание: “Училищните програми признават полезната роля на френското присъствие отвъд океана, особено в Северна Африка.” Разпространява се петиция, открита в началото на декември 2005 г. и закрита през януари 2006 г. с общо 1120 подписа. Адвокатът Арно Кларсфелд отговаря на подписалите се, че “[те] смятат, че единствено на историците се полага да “пишат историята”, историците не пишат историята, хората, народите правят история; историците се задоволяват да пишат за нея”.

Към тази полемика се добавя още една, отново свързана с историята. Историкът, специалист по въпросите на робството, Оливие Петре-Гренуио е преследван от правосъдието за това, че в броя от 12 юни 2005 г. на „Журнал дьо диманш” е заявил, че робството е “явление, съществуващо от 13 века и на 5 континента” и че “търговията с негри не представлява геноцид”, защото “търговията не е целяла да изтреби един народ”. Така той нарушава закона „Тобира” от май 2001 г., озаглавен “Закон, целящ признаването на търговията с роби и робството за престъпление срещу човечеството.” Той е подкрепен от френската университетска общност, отправен е призив от деветнайсет видни историци, сред които Рене Ремон, за свободата на научното изследване.

Стремежът на политиката да се намеси в историята и сред интелектуалците подписва смъртната присъда на интелектуалеца, предизвиква неговия край. Той повече няма да съществува в пълния етимологичен смисъл на думата. Обществото не се обръща към него, трибуналът на общественото мнение става все по-жесток и му пречи да изразява мисли, колкото и осъдителни да са те, а политиката определя правилата в полето на мисълта, на изразяването и на изследванията. Някои дори се безпокоят от тези нови тенденции в обществото до такава степен, че се предвижда общ спад в интелектуалното ниво на французите, които вече дори не са способни да разберат думите на интелектуалците, откъдето идва и спадът в тяхното влияние. Кога ще се пробудят интелектуалците? Процеса започнаха историците. Той продължава и в други сфери като завръщането на антисемитизма, брака, осиновяванията от хомосексуални двойки… Съществуването на интелектуалеца е застрашено и ангажирането, изглежда, единственият път той да бъде спасен.

Библиография

• Anna Boschetti, Sartre et “Les Temps Modernes”. Une entreprise itnellectuelle, Paris, Editions de Minuit, 1985
• François Bourin, Camus, portrait de l’artiste en citoyen, François Bourin, 1993
• Anne Cohen-Solal, Sartre, Paris, Gallimard, 1985, réed. Coll. Folio
• Howard Davies, Sartre and „Les Temps Modernes”, Cambridge University Press, 1987
• Jean-Marie Domenach, Emmaniel Mounier, Paris, Le Seuil, 1972
• J. Guerin (dir.), Camue et la politique, Paris, L’Harmattan, 1986
• Philippe Gumplowicz, Jean-Claude Klein (dir.), Paris 1944-1954 Artistes, itnellectuels, publics : la culture comme enjeu, coll. série Mémoires, Paris, Autrement, 1995
• Jean-François Sirinelli (dir.), Dictionnaire Historique de la vie politique française au XXème siècle, Paris, coll. Quadrige Dicos Poche, PUF, 2003
• Jean-François Sirinelli, Deux intellectuels dans le siècle , Sartre et Aron, Paris, Fayard, 1995
• Jean-François Sirinelli, Intellectuels et passions françaises, Paris, Fayard, 1990
• Michel Winock, Le siècle des intellectuels, Paris, coll. Points, Editions du Seuil, 1997
• Michel Winock, Histoire politique de la revue „ Esprit” (1930-1950), Paris, Le Seuil, 1975

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук