РУСИЯ – БЕЛАРУС: ПЕРСПЕКТИВИ НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА

0
303


След като президентът на РСФСР Борис Елцин, новоизбраният му на 1 декември 1991 г. украински колега Леонид Кравчук и председателят на Върховния съвет на Република Беларус Станислав Шушкевич, обявила се за независима държава на 24 август 1991 г. едновременно с Украйна, слагат подписите си под договора за ликвидиране на СССР на 8 декември 1991 г. в местността Белая Вежа, край Минск, отношенията на Русия с тези две славянски държави, чието историческо развитие винаги е било тясно преплетено с руското, се развиват много драматично и противоречиво. Първоначално край Минск заедно с разпадането на СССР се обявява създаване на Общността на независимите държави (ОНД) между Русия, Украйна и Беларус и тези промени получават международноправна обосновка на 21 декември 1991 г. в Алмати, където останалите 8 републики се съгласяват с ликвидирането на СССР и обявяват влизането си в ОНД.

Руското и беларуското общество възприемат тези изменения доста лесно, защото те са представени не като ликвидация, а като трансформация на съществувалото образувание СССР, като превръщането му в наистина доброволен и равноправен съюз под формата на ОНД. Още повече че в Минск са подписани допълнителни съглашения за координиране на икономическата политика.

Ликвидирането на СССР и създаването на негово място на ОНД е тясно свързано с вътрешнополитическата борба за власт и в Русия, и в нейните автономни републики и в съюзните републики. В хода на тази борба призивът на Елцин към подобни на него представители на оформящите се нови национални елити през 1990 г. е: “Грабете толкова суверенитет, колкото можете да погълнете и смелите.” Започва т.нар. парад на суверенитетите: след обявяване на независими републики през 1991 г. следва подялбата на съветското наследство – през 1993 г. се ликвидира зоната на рублата, с което се слага край на единното икономическо пространство в ОНД. Същата година окончателно се ликвидира и Съветската армия, а се формират национални въоръжени сили. Едновременно с това и в Русия, и в останалите бивши републики текат социално-икономически реформи, чийто смисъл е чрез приватизацията – криминална или законна – да се формират икономически елити. Те са тясно свързани с местните политически елити, които прикриват своето бивше комунистическо минало със знамената и лозунгите на национализма.

През 1991 – 1996 г. Русия се оказва обкръжена от пояс държави, с които тя има неуредени отношения. Появяват се конфликти между Русия и Украйна за Крим, между Русия и Татарстан и между Русия и Чеченската република по въпросите на суверенитета, между Русия и Грузия за Абхазия и руските войски. Същевременно бившите източноевропейски съюзници бързо се оттласкват от Русия, която се оказва техен длъжник, и търсят своето място в ЕС и НАТО. Своята принадлежност към Европа тези бивши комунистически страни доказват и като търсят поводи за да преекспонират антируските си нагласи.

САЩ и ЕС активно се намесват в страните от ОНД – икономически, политически, идеологически, финансово. Показателно е, че през април 1999 г. на юбилейната среща на върха на НАТО, когато се приемат първите източноевропейски страни – Полша, Чехия и Унгария, са поканени държавните глави на всички източноевропейски страни и тези на бившите съветски републики без Русия и Белорусия. И отсъствието на тези две страни на празника на 50-годишнината от създаването на НАТО не е случайно.
И двете страни са възприемани като недостатъчно демократични и опасни – Русия, защото не проявява достатъчно желание да си сътрудничи с НАТО и вяло се противопоставя на разширяването му на Изток, а Белорусия заради ексцентричния й президент – бивш директор на совхоз – Александър Лукашенко. От самото начало на своето управление той призовава за обединение на двете държави.

Лукашенко става председател на Република Беларус през 1994 г. с 80% от гласовете на избирателите и започва да провежда референдуми, с които укрепва властта си. В това отношение той често използва “руската карта”. Чрез първия референдум от 14 май 1995 г. той получава съгласието на беларусите президентът на републиката да разпуска Върховния съвет, както и руският език да стане втори официален, да се смени символиката на републиката и да се постигне по-голяма икономическа интеграция с Русия. Така беларусите одобряват подписания между Лукашенко и Елцин на 5-6 януари 1995 г. Договор за създаване на митнически и разплащателен съюз между двете държави. На 2 април 1996 г. се подписва договор между двамата президенти за създаване на “Съобщество Русия-Беларус”.

Появата на това образувание има чисто практически, вътрешнополитически задачи. “Съобществото Русия – Беларус” трябва да повиши имиджа на Б. Елцин по време на борбата за втори президентски мандат. Така той се експонира като обединител на земи, с което трябва да се заличи в известна степен ролята му в унищожаването на СССР. Освен това отношенията с Беларус от средата на 90-те години бележат възприемането от Русия на по-трезва политика по отношение на постсъветското пространство: отказ от военнополитическа интеграция, акцент върху икономическите и културните връзки, при това не само многостранни, в рамките на ОНД, но и двустранни.

По-тесният съюз между Беларус и Русия трябва да подобри позициите и на белоруския президент Ал. Лукашенко, чиито проруски симпатии отговарят на нагласите на беларуското общество и на беларуския бизнес. Заявеното желание за създаване на още по-тесни контакти между Русия и Беларус от април 1996 г. наистина помага на Лукашенко да убеди беларуското общество да гласува на референдума от 24 ноември 1996 г. най-широки пълномощия на президента и промяна на конституцията, с която републиката от парламентарна става президентска. От 1999 г. САЩ и неговите съюзници смятат Лукашенко за незаконно управляващ страната, тъй като не приемат неговата пряка демокрация с провеждане на референдуми.

Така че вероятно като отговор на изолацията на Лукашенко и на безсилието на Русия да предотврати бомбардировките на своя съюзник на Балканите – Сърбия, през пролетта на 1999 г. идва решението да се повиши статутът “Съобществото Русия – Беларус”. На 8 декември 1999 г. то става Съюзна държава Русия и Беларус, а Ал. Лукашенко е избран за председател на Висшия Съвет на Съюза.

Появата на нов президент на Русия (от 1 януари 2000 г. служебно назначен, а от май 2000 г. законно избран) – Вл. Путин – изглежда, че съдейства за заздравяване на връзките с Минск. В послание до Федералното събрание на Руската федерация от април 2002 г. Путин утвърждава, че руската външна политика ще бъде изключително прагматична и ще се съобразява приоритетно с руските интереси и тези на страните от ОНД.

Беларуският президент Александър Лукашенко също има интерес от задълбочаване на отношенията с Русия. Така той по-лесно отбива атаките срещу себе си за потискане на опозицията, за авторитарно управление, което му осигурява спечелване на два поредни президентски мандата. На 9 септември 2001 г. той е избран повторно за президент със 75,65%. А според проведения на 17 октомври 2004 г. трети референдум, който премахва ограничението за два мандата на президента, Лукашенко спечелва и третия си мандат на изборите на 19 март 2006 г..

През периода 2000 – 2005 г. отношенията между двете съюзни държави вървят във възходящ ред, но повече като политически заявления, особено от страна на Лукашенко. Създават се Висш държавен съвет на съюзната държава и Общ парламент, установен е общ граничен контрол. Лукашенко е този, който настоява за по-тесни връзки чрез формиране на единен парламент и общ президент. Руската страна в лицето на Вл. Путин се стреми да придаде на това образувание “слабофедеративен характер”, за да го използва повече при нужда във външнополитически или вътрешнополитически план.

Руснаците са изключително добре настроение към беларусите. Културните, историческите и научните връзки между двете страни и народи винаги са били много силни, за което допринася факта, че двете страни са православни, славянски, че Втората световна война и за руснаците, и за беларусите е основен за тяхната идентичност мит. Силни са контактите в икономическата сфера. През 2005 г. 80% от износа на Беларус и 90% от вноса от страните от ОНД, или 36% от износа и 61% от вноса с всички страни се пада на Руската федерация. Големите беларуски предприятия работят основно с руски суровини, а изнасят преработвателна продукция там.

При културно-историческите и дори геополитическите дадености една от възможностите за по-нататъшно развитие на отношенията в съюзната държава теоретично може да се мисли като сливане или аншлус, подобно на обединяването на Хонконг и Китай – по формулата една държава – две системи. Защото Беларус и Русия олицетворяват два пътя за реформи. Беларус е определяна като авторитарна държава с догонващо развитие с едри промишлени предприятия, радващи се на силен държавен протекционизъм. Силна е и държавната подкрепа в социалната сфера – здравеопазване и образование. Руската федерация следва пътя на шоковата терапия, всеобхватната приватизация, криминализация на икономиката, отдръпване на държавата от социалната сфера.
Според анализаторите съществуват много по-добри икономически перспективи в сравнение със сливането на ГДР с ГФР, защото Беларус не е бедна роднина, а доста добре развита страна с много тесни връзки и коопериране с руските предприятия, с добър жизнен стандарт, 11% темп на икономическо нарастване и доста добри показатели в областта на здравеопазването, образованието, с ниска степен на криминогенност. По основните социално-икономически показатели Беларус води в сравнение с всичко останали страни от ОНД, а също и с Русия. Ще посоча два – средната продължителност на живот в Беларус е 68 г., а в Русия – 65. През 2005 г. основната част от населението – около 60-70% от населението в Беларус се смята за средна класа, докато през 2007 г. в Русия са заговори за “Плана на Путин” – до 2010 г. средната класа в Русия да стане 50% от населението.

И въпреки всичко казано дотук, двете държави не могат да се разберат по въпросите за единна армия, валутата, закони, т.е. все въпроси за бъдещето на интеграцията между 9 млн. социално-икономически стабилна Беларус и над 110 млн. не особено стабилна Руска федерация. Интеграцията забуксува през 2006 и 2007 г. и показа, че не е дори на нивото на интеграцията в ЕС. Тя става жертва и на икономически интереси. През май 2006 г. Вл. Путин призовава руското правителство да преразгледа принципите на търговско-икономическите отношения с Беларус, подчертавайки недопустимостта от реекспорт на руски нефт. Стига се до спиране на подаването на нефт през Беларус за Европа. Залогът е голям и Русия е принудена да отстъпи.
Нефтената война през 2006 г. завършва с увеличаване на тарифите за руския нефт през Беларус с 30% спрямо 1995 г., с искане за аренда за земята, върху която минава нефтопроводът, както и с опити на руската страна – Транснефт да увеличи доставката на нефт през друг нефтопровод – Балтийската транспортна система.

Но тогава изплува конфликтът между Минск и „Газпром”. „Газпром” подобно на „Транснефт” предявява претенции цената на газа за Беларус от януари 2007 г. да стане 160 долара за хиляда кубометра, както и да купи 50% от акциите на държавния тръбопровод „Белтрансгаз за доставка на газ за Европа срещу бартер. За да бъде принуден Минск да приеме тези условия, той е шантажиран с грубо поставяне на политически условия – приемане веднага на рублата и на конституционен акт, според който Беларус губи своята фактическа независимост.

„Газпром” се врязва в отношенията между Русия и Беларус, след като през 1999 г. е открит беларуският участък на газопровода за Европа. Оттогава периодично се съкращава или прекратява доставката на газ под предлог, че Беларус не си плаща газта, макар че я купува по преференциални цени. Това дава поводи на Лукашенко и през 2002, и през 2004 г. да заплашва, че страната му ще излезе от съюзната държава. А това се оказва неприемливо за Кремъл. На руския политически и икономически елит му трябва Беларус, за да може чрез отношенията с нея да въздейства върху другия, много по-важен за Русия партньор – Украйна. Неслучайно в разгара на газовия конфликт между Украйна и Русия през януари 2005 г. Путин и Лукашенко се разбират за преференциални цени на руския газ за Беларус през 2006 г. – 46,5 долара за хиляда кубомерта срещу продаваните на Украйна 220-230 долара и на Молдова – 160 долара.

Но през 2006 и 2007 г. „Газпром” с помощта на Кремъл започва да оказва натиск на Беларус да приеме нови цени на газа. Така гигантът монополист се опитва да изпробва любимата си тактика: да иска повишаване цените и после да ги изтъргува, за да получи пряк достъп до инфраструктурата и транспортирането на газ в страните-потребителки. Подобна политика Москва прилага и в България по времето на Жан Виденов. Тя прави лоша услуга на руската външна политика, защото затвърждава обвиненията, че използва енергетиката за политически цели. И отблъсва стратегическите си съюзници за сметка на егоистичните интереси на „Газпром”, на неговия стремеж за високи печалби, за чието задоволяване той ангажира и политическата власт в Кремъл.
Шантажът с изключване на газа през зимата на 2007 г., както това се случва на Украйна предишната година, твърде много охлажда отношенията между Минск и Москва.

Беларуският президент обвинява Кремъл и руския политически елит в саботиране на създаването на общосъюзна държава, с отказа да приеме, че Беларусия е влагала средства за този тръбопровод, което означава, че реално цената на газа е била 80 долара; че „Газпром” иска да купи 50% акции не по пазарни цени, а срещу неравностоен бартер.

Руската страна се чувства използвана в отношенията си с Минск. Вл. Путин на 9 януари 2007 г. на заседание на правителството посочва, че загубите на руската икономика от газовите съглашения с Беларус са на стойност 3,3 млрд. долара, от които 1,3 млрд. губи държавният бюджет, а 2 млрд. долара – „Газпром”. Тези загуби се преценяват като своеобразна помощ на Русия към беларуския преход към пазарни отношения. Но тази помощ явно дотежава на руския икономически елит и той се включва в битката за печалби Кремъл. Наблюдателите обвиняват Кремъл, че е станал заложник и инструмент на интересите на Газпром, на егоистичния му стремеж за лесни печалби, които през зимата на 2007/08 г. в предизборната обстановка в Русия не биха могли да се осъществят за сметка на местния потребител и по-лесна плячка в това отношение е изглеждал беларуският. Така руският политически елит се оказва склонен да подкрепи руския бизнес като жертва на един от последните си стабилни външнополитически съюзници в Европа.

А това е вече deja vu. От средата на 80-те години кремълското ръководство по същия начин се опитва да защити икономическите интереси на СССР, като настоява за пазарни цени в СИВ, за господство на принципа “приятелството е приятелство, но сиренето е с пари”. Така поставя икономическите интереси над геостратегическите, надявайки се неоснователно, че без ресурсите на СССР останалите източноевропейски страни и Прибалтика няма да могат икономически да оцелеят.

През втората половина на 80-те години обаче се вижда, че тази тактика не работи в полза на СССР. Източна Европа се отдалечава от Кремъл. Нещо повече, сбъдва се ефектът на доминото на Збигнев Бжежински – след загубата на Източна Европа Русия загубва и своите съветски републики.
В началото на 90-те години, изглежда, руският постсъветски елит реално не си е представял тази загуба, за което свидетелства в телевизионно интервю през октомври 2007 г. тогавашният главнокомандващ руския черноморски флот. Той споделя, че на неговите протести и опасения, че с разпадането на СССР Русия губи Крим, Елцин безгрижно, с имперско самочувствие и поглед, вперен във властта и предстоящата приватизация, му отговорил: ”Украйна – наша, Крым – наш, не волнуйся”. Но събитията на киевския “Майдан” и „оранжевата” революция от 2005 г. показаха ясно, че нещата могат рязко да се обърнат срещу геополитическите интереси на Русия в най-верните й територии. А това би трябвало да се отчита от руския политически елит. Поведението му обаче по отношение на следващия, последен проруски рубеж, с който има и съюзни отношения – Беларус, не показват такова съобразяване.

Според мен това се дължи освен на неговата силна обвързаност с икономическите интереси на руския бизнес, и на няколко други фактора. На имперския манталитет на руския елит, на историческото колебание в имперската му колониална политика – между принципа на прекалени свободи на местните елити и репресиите, както и внушената от времето на комунизма на руското общество представа, че то живее зле, защото храни целия Източен лагер и останалите републики. Неслучайно изследователите посочват, че разпадането на СССР започва с избуяване на руския национализъм и егоизъм, който провокира и останалите национализми.

Не трябва да се подценява и стремежът на Русия през 2006-2007 г. да излезе от позицията си на регионална сила и да се опитва да играе роля на световна сила с ръста на приходите от петрола, с изплащане на дълговете си, с участието си в Г-8. Тези обстоятелства подхранват малко илюзорните представи, които руското общество, включително руската историческа наука черпят от собственото си историческо минало. Най-фрапантен пример е според мен отказът на руските историци да признаят, че Студената война е преди всичко война срещу Русия, а не само начин да се поддържа военният баланс и взаимно да се сдържат двата блока. И това не е война срещу комунистическа Русия или комунистически СССР, а именно срещу Русия – вижда се, че нито Европа, нито САЩ са спрели да прилагат спрямо Руската федерация двойни стандарти и да я сочат като недемократична, да й оказват натиск с оглед собствените си интереси.

В руската външна политика и манталитет в момента си казва думата и стремежът, който винаги е съществувал в Русия още от времето на Петър І – тя да бъде призната за водеща европейска и световна сила, да бъде гледана като равна на останалите западноевропейски сили. Неслучайно френският език през ХІХ век и английският език в началото на ХХ век са езиците на руския елит.

И сега, в началото на ХХІ век наследниците на този елит трябва да се съобразяват с някакви си с нищо незабележителни беларуси, които на всичкото отгоре не са изхвърлили още руския език от употреба и той е втори национален език.

Нещо повече, лидерът на тези беларуси се държи твърде самостоятелно и неуправляемо. Той не само твърди, че бъдещето на отношенията между Русия и Беларус означава съюз на абсолютно суверенни държави, но и доказва своята решимост да се държи напълно суверенно. През март 2006 г. споделя, че му е предлагано в началото на президентския му мандат да съдейства, за да бъде отрязана Русия от Европа, но той отказал с думите: “Не търгувам с дружбата с руснаците.” Ал. Лукашенко не се поддава на западния натиск за сметка на лоялността си към Русия и през 2007 г., когато заедно с 30 души от най-близкото му обкръжение са обявени за персони нон грата в САЩ и ЕС не само като служебни, но като частни лица, но не се огъва и пред Москва.

Той обръща поглед към Китай, от чиито реформи не без основание твърди, че е почерпил всичко най-положително. По време на официалното си посещение там през 2005 г. Лукашенко предвижда не само стокооборотът между двете страни да нарасне от 500 млн. долара на 1 млрд., но и предлага Беларус да представлява интересите на Китай в сърцето на Европа. През 2007 г. Беларус се обърна към Венецеула, откъдето започва доставка на нефт срещу беларуско оръжие.

Лукашенко остро критикува и „Газпром” и руското ръководство, като обръща внимание, че поведението на руската страна е неморално. Той поддържа твърда политика през 2007 г. при уреждане на преговорите за цените на газа. Уверен е, че заради влошения имидж на Русия и „Газпром” няма да се повтори сценарият с Украйна и да спре газа за Европа. В резултат Минск успява да защити интересите си. Договорената цена на газа е 100 долара, а „Газпром” се съгласява да изкупи 50% от акциите на главния беларуски газопровод по най-високата му цена – 5 млрд. долара, или 2,5 млрд. за срок от 4 години, без обаче да получи контрола върху управлението на това беларуско предприятие. Малка е утехата му , че от 2011 г. цените между двете съюзни държави ще се вече чисто “европейски”.
Освен това белоруският президент нарежда на правителството да предложи още през първото тримесечие на Русия Белорусия да изплати всичко, което се получава безплатно – от военните обекти до транзита. А всичко това очевидно отдалечава съюзническата интеграция, макар че въпреки критиките срещу Русия, Лукашенко не предизвика много явни антируски настроения. Охлаждането между двете държави обаче се чувства във всички сфери на контактите. Такова поведение на Лукашенко отговаря и на беларуския национален характер. Това е тих, но горд народ, който благодарение и на пропагандата е доста проруски настроен, но при първия опит да му се окаже натиск, реагира остро и брани собствените си интереси. Неслучайно именно в Беларус е най-силно и масово партизанското движение срещу немските окупатори по време на Втората световна война.

Така съдбата на съюзната държава Русия – Беларус се оказва заложник на нефта и газа, но не само на тях. Зад нефтената и газовата война прозират други проблеми, които поставят под съмнение бъдещето на съюза Русия – Беларус. И тук нямам предвид само предстоящата смяна на властта в Кремъл през 2008 г., както и неясното бъдеще на Лукашенко с оглед западната изолация на страната му. А преди всичко опасенията на беларуския политически и икономически елит от агресивния руски капитал, от неприемливите за беларуското общество начини на устройство на икономиката, съпроводени с голяма престъпност, безработица и силна социална диференциация. Беларуският елит се страхува да не бъде изтласкан от икономическата и политическата сфера, ако приеме руските правила на интеграция. Защото ще трябва да може да прилага политически технологии със съмнителен успех, за да обяснява на беларуското общество, чиито основни страхове сега са свързани с ядрената безопасност на атомните централи в страната и при съседите, бъдещи поръчкови убийства и терористични актове, с които изобилства ежедневието в Руската федерация и които могат да станат част от беларуското.

Но, ако трябва да се запазят привилегиите на беларуския елит при бъдещото интегриране, за Русия това ще бъде проблем, тъй като ще пречи на отношенията й с другите елити – от федерацията и от ОНД, да не говорим за руския елит. Така че по-вероятно е Русия и Беларус да си сътрудничат в рамките на ОНД, без това сътрудничество по прогнозите на руските политолози да има характера на интеграционните връзки на ЕС. И в Съюзната държава Русия Беларус ще продължи да играе роля по-скоро на външнополитически инструмент за постигане на определени външно- и вътрешнополитически цели на всяка от двете страни. В момента най-актуалната е отклоняването на американците от разполагане на ПРО в Полша и Чехия чрез продажбата по преференциални цени на руски ракетни установки Искандер на Беларус.

Източници:
1. А.С Барсенков, А. И. Вдовин, История России 1917 – 2004, М. , “Аспект- Пресс”, 2006
2. Этническая ситуация и конфликты в странах СНГ и Балтии. Ежегодный доклад 2005, М., 2006.
3. Б. Кагарлицкий, Труба Газпрома. – В. Взгляд, 9.01.2007.
4. М. Григорьев, Россия – Беларусь: что делать. – В. Взгляд, 4. 09. 2006.
5. Лукашенко разводится с Россией – В. Взгляд, 30 . 09. 2006.
6. http:// www.rusbel.chat.ru
7. http://www.lenta.ru/story/beloil/
8. http://www.lenta.ru/lib/14159843/

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук