(Рисковете от Бермудски триъгълник)
Въведение
Понятието “гражданско общество” е централно в изследванията върху демократичния процес – и на Изток, и на Запад. Върху самото понятие продължава да се дискутира, при това – достатъчно ожесточено и със сблъсък на противоположни гледни точки (и не от вчера, стига да си припомним съчинението на младия Маркс “Към критиката на Хегеловата философия на правото”!) Спори се дори върху датирането на понятието и явлението, като различията варират от Древността до епохата на буржоазните революции.
Много често понятието “гражданско общество” се използва като синоним за различни явления. В някои представи неговата роля се фетишизира до такава степен, че то се разглежда като равнозначно на демокрацията и демократичното развитие. Някакъв елемент на фетишизация може би има и във формулирането на темата на нашия семинар, доколкото се опитваме да обвържем европейските ценности пряко и единствено с гражданското общество.
Ако се придържаме, обаче, към по-реалистичната, трезва гледна точка върху разбирането за гражданско общество, не можем да не потърсим, освен сложната му структура, и многообразието от фактори, които го формират, и противоречивите импулси, които то излъчва. Естествено е при това то да може не само да ускорява, но и да задържа демократичния процес. В този смисъл гражданското общество, в зависимост от своята степен на развитие и зрялост, може да бъде проводник, но в определена степен и да забавя процеса на утвърждаване на европейските ценности в онази им част, която има пряко отношение към демократичната политическа власт.
Особеностите на нашия преход към демокрация и пазарна икономика, в който политическите промени силно изпревариха социално-икономическите и доведоха до почти всеобщо разочарование, дадоха своето отражение и върху процеса на формиране на нашето гражданско общество. Има достатъчно изследвания, и емпирични, и теоретико-аналитични, които доказват, че демокрацията е вкоренена като ценност в обществото, че то е чувствително към защитата на присъщите на демокрацията и политическата свобода лични и граждански права. В този смисъл направеният стратегически европейски демократичен избор за организацията и начина на функциониране на политическата власт е необратим.
И в същото време, постоянно расте политическата апатия, намаляват абсолютният и относителният дял на участниците в изборите, много ниско е доверието в изборните държавни институции, особено – в парламента. Казано с други думи, без да отричат демокрацията, изборите, правата и свободите, т.е. възникналите на територията на Европа и утвърдени като универсални политически ценности, гражданите са разочаровани от това, че технологията на демокрацията на практика не води до подобряване на битието им, че упражняване на демократичната политическа власт не служи достатъчно пълноценно на интересите им.
Именно това разочарование, което в никакъв случай не бих свързала с някаква незрялост на гражданското общество и на гражданското съзнание, още по-малко – с толкова популярното извинително “алиби” – носталгията, насочва към необходимостта да се анализира гражданското общество не само за себе си, а във връзка с отношенията в триъгълника “държава – гражданин – гражданско общество”, ако използвам формулата на един съвременен руски изследовател. Тази формула логично насочва към многостранността на анализа, но и интуитивно тласка към мисълта за опасностите да се пропадне в някакъв вид универсален или специфично национален Бермудски триъгълник.
1. Ако се тръгне по линия на “триъгълника”, най-вероятно строителният атом ще бъде гражданинът. Но още в знаменитата Декларация на Френската буржоазна революция са разграничени понятията “човек” и “гражданин”. Гражданинът не се обвързва толкова с нейния личен и частен интерес, колкото с възможността да окаже въздействие (чрез словото, чрез печата, чрез организирани форми, чрез правото да гласува и да се кандидатира, чрез митинги, събрания, петиции, стачки и пр.) върху политиката и политическия процес. Съвсем не е случайно, че по време на Френската революция Декларацията за правата на човека и гражданина предхожда приемането на първата конституция, т.е. гражданинът е предпоставен като фигура на институциите, които именно чрез неговото участие могат да се конституират като структура на модерната, постреволюционна, демократична държава.
Но макар и гражданските права да са индивидуални, субективни, да са обвързани с поведението и активността на отделния човек, те трудно могат да произведат заложения в тях ефект без организираност, без съвместни действия на гражданите, мотивирани от общност на техни групови, съсловни, кастови, класови и др. род интереси. В този смисъл с организирането на гражданите, с формирането на гражданско възпитание и култура на диалога, сътрудничеството, съвместното действие паралелно се създава и гражданското общество. То се състои от организирани по интереси граждани. Отделният гражданин, ако не се включи в някаква форма на подсилена, колективна защита на права и свободи, при всичките му конституционно провъзгласени граждански права ще стои самотен и безпомощен пред властта, също като първобитния човек пред природните стихии.
В този смисъл по-точно е да се говори не за триъгълник, а за бином, за жизнена взаимовръзка между гражданско общество и демократична държава, при цялото съществено различие между двете сфери на човешка дейност – гражданска и властническа. Гражданското общество е средата, биоатмосферата, съдържа предпоставките, в много отношения предопределя характера на държавата. Държавата, от своя страна, ако тя наистина е организирана и програмирана да бъде демократична, би следвало да създава необходимите правни рамки и едновременно простор за гражданската организираност.
2. Още в дискусията Хегел – Маркс държавата се третира като зона на всеобщия, гражданското общество – като зона на частния, макар и организиран като съсловен, групов, корпоративен и пр. интерес. Без да се връщаме след столетия към идеализираната Хегелова представа за държавата като зона на всеобщия интерес априори, поне модерната – демократична, социална и правова държава би следвало да е много по-близо до този идеал. Всички демократични ценности и механизми са насочени към това – да се изучават, да се изразяват, да се обобщават многообразните социални интереси, в т.ч. личните и частните, за да се въвеждат в държавната воля и актове, да се превръщат в общозадължителни правила за поведение и да се връщат обратно към хората като отговор на техните интереси.
Това е и дълбокият смисъл, целта на демократичното управление: не толкова и не само методите, които, разбира се, са много важни, но преди всичко резултатите, отраженията върху живота на хората. Затова и целият комплекс от демократични механизми има това предназначение – да се принуди властта да следва народната воля и интереси, да не се допусне онези, които се кълнат в народната воля, да превърнат държавата в зона на своя частен интерес.
Затова и истината къде се къса връзката, къде и защо се деформират отношенията в една държава, провъзгласена чрез конституцията за демократична, социална и правова, трябва да се търси в посочения триъгълник. По силата на какви обстоятелства, чрез действието на кои фактори, заради недооценката на кои явления той може да се превърне в Бермудски триъгълник, в който да потънат в крайна сметка и гражданското общество, и демократичната държава, и ценностите на демокрацията, справедливостта, солидарността и човешките права?
Гражданското общество се състои от граждани. Това би звучало елементарно и тавтологично, ако под понятието “гражданство” се разбираше нещо много повече от обичайната правна връзка на индивида с определена държава, най-често – дадена по рождение, без осъзнато поемане на комплекса от права и отговорности.
Но гражданското общество не е обикновен сбор от пълноправни индивиди, а ново качество със свои цели, ценности, структура, етапи в развитието. Затова не е случайно многообразието от определения, характеристики, интерпретации. Във всички случаи гражданското общество е комплекс от разнородни организирани интереси (идеални и/или материални, неполитически и политически), които се отличават със своята социалност, автономност от държавата, критичен поглед, доброволност, според някои автори – цивилизованост, т.е. легитимност, зачитане интересите на другите и пр. Гражданското общество предполага определена степен на гражданска политическа култура, която включва култивиране на социално поведение, на толерантност, на солидарност, на взаимопомощ. Такава култура се възпитава от най-ранна възраст и в този смисъл децата и младите хора биха могли и би трябвало в подходящи форми да се приобщят към гражданското общество още преди да са придобили юридическия статус на граждани.
Тук най-вероятно е мястото за сериозен анализ на корените на редица явления, с които се сблъскваме на по-високите и уж по-зрели равнища. Тревожен факт е, че още в ранна възраст у някои деца целенасочено се въвежда “културата на егоизма”, на превъзходството, на правото на силния, на бруталния, на безогледния, с една дума, създават се предпоставките за криво разбрания либерализъм, при който обществото се разглежда като джунгла; а в нея всеки трябва да се оправя поединично и е “нормално” да печели силният, разбира се, не в интелектуално отношение.
Само маркирам тази проблематика. По-същественото в контекста на обсъждания проблем е да се разкрият онези проблеми на организацията и самоорганизацията на гражданското общество, които правят демокрацията недостатъчно пълноценна, и онези проблеми в дейността на нашата съвременна държава, които обезсилват ролята и възможностите на гражданското общество като гарант и коректив на демократичното управление.
3. От цялата разгърната, сложна структура на гражданското общество целенасочено ще откроя два елемента, с развитието на които са свързани редица актуални за България проблеми на демокрацията и на политическото управление: а)икономическите структури и б) политическите партии.
Известно е, че Карл Маркс вижда в икономическите отношения “анатомията на гражданското общество”. Към подобна гледна точка, без да са марксисти, се придържат и редица съвременни западни изследователи, според които „сериозното предприемачество”, „икономическите институти” и други подобни икономически обединения са необходими за живота на гражданското общество, но (забележете!) защото те могат „да осигурят автономността на гражданското общество от държавата” (Э. Гелнер).
Без съмнение, обединенията на частните икономически интереси могат да играят не само икономическа, но и социална роля. Частните инвестиции са мощен фактор за модернизацията на страната, която включва и инвестиране в модерните технологии, и създаване на нови работни места в конкурентоспособни сфери, и инвестиране във високата квалификация на човешкия потенциал, и дори разгръщане на благотворителна дейност в полза на социално слабите, на децата, на младите хора.
Но във всички случаи границата между частния и обществения интерес е много деликатна, а в условията на недостатъчно развита гражданска култура, на функционирането на някои икономически структури „на ръба на закона”, тяхната грижа за обществения интерес в най-добрия случай има вторично, подчинено значение. Тук не става дума за нелегитимните икономически структури, а за онези, които на пръв поглед преследват частния си интерес в рамките и въз основа на закона. Само един пример. Не е тайна, че близо 40% от работещите в частния сектор не се осигуряват върху действителното, а само на минималното заплащане. На практика това предопределя част от постоянните проблеми на пенсионноосигурителната система, обуславя невъзможността да се осигурят достойни пенсии, т.е. нанася сериозен удар върху един от стълбовете на социалната държава. В тази ситуация не просто неуместни, а дори цинични са някои жестове на благотворителност, услужливо и добре платено поднасяни чрез медиите.
Ще припомня само защитата на мощния икономически интерес чрез нерегламентирано “лобиране”, чрез предрешени конкурси за обществени поръчки и други общоизвестни и уродливи явления, с които не може да се справи нито демократичната, нито социалната, нито правовата държава. В последно време придобиха популярност т.нар. бизнеспартии и сдружения, които се регистрираха за участие в местните избори по всички правила на изборното законодателство. Очевидно това явление поставя нови проблеми.
От една страна, в теорията се поддържа и становище, според което органите на местното самоуправление също са структури на гражданското общество. Има аргументи в тази посока: те са най-близко до интересите на хората, познават ги и могат да ги изразят в синтезиран вид за определена териториална общност, разполагат с възможност и за пряко допитване до хората, много от тях работят с различни неправителствени организации, дейността на общинските съвети е открита за постоянен публичен контрол. Макар и неделима част от единната държавна структура, в тях е най-видима защитата на обществения интерес, макар и само на определена територия. При цялото политическо противопоставяне в общинските съвети, като че ли именно тук са най-добри възможностите за решаване на въпроси от общ интерес, при което да се оставят извън залата теснопартийните аргументи и частните, корпоративни интереси.
Но именно тук в наши дни се очерта новото явление: прякото навлизане на частния интерес в органите на местното самоуправление, било чрез специално създадени партийни структури, било чрез заявени като “независими” кандидати за кметове и общински съветници. Като се има предвид, че дори на парламентарно равнище не е решен въобще въпросът за конфликта на обществен (в случая – национален) и частен интерес, сериозни са опасенията за израждане на някои структури на местното самоуправление чрез такава симбиоза между частен и местен интерес, която да доведе до пряко превръщане на частния интерес в доминанта над обществения. Риторичен е въпросът, доколко гражданското общество ще има сили и мотивация да се противопостави на това явление, след като на този етап и законодателството, и правозащитната система се оказват безсилни?
С оглед на това не са случайни съмненията, доколко обединенията на частните икономически интереси могат да се разглеждат въобще като легитимни структури на гражданското общество. Поне нашата най-нова практика дава аргументи за идеята, да се търси автономност на гражданското общество не само от държавата, но и от частните икономически интереси, т.е. и от техните обединения. И тук отново опираме до законодателната основа за лобирането, за действието на политическите партии, може би – и за местното самоуправление. С нова сила проблемът ще се постави в контекста на усвояването на Европейските фондове в обществен интерес; съществено е в този процес да се включат не само общините, но и структури на гражданското общество, т.е. целият процес да бъде поставен под погледа на обществото.
4. Много спорен е въпросът за мястото и ролята на политическите партии в гражданското общество. По дефиниция партиите обединяват и изразяват определена част от обществените интереси. Те се до голяма степен “връстници” на буржоазните революции и отразяват намерената форма на такова сдружаване на гражданите, което да направи по-ефикасно въздействието върху политическия процес, дори непосредствено да въведе значимите обществени интереси в изборните държавни учреждения, т.е. в процеса на формиране и осъществяване на държавната воля.
И точно оттук започват проблемите. Ако гражданското общество е значимо и силно, наред с другото, със своята автономност от държавата, как да се оцени ролята на политическите партии, които по своето предназначение се стремят да “нахлуят” в държавата и по възможност – по-продължително да пребивават в зоната на държавната власт?
Има поне две принципни конституционни решения, които насочват към отговора на този въпрос. Първо, според чл. 11, ал. 2 на конституцията “Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна”, т.е. конституцията изключва развитието в посока на “партия – държава”, с което създава гаранции за принципа на политическия плурализъм, в т.ч. и за смяната на партиите във властта чрез свободни и демократични избори. И второ, според ал. 3 на същия текст “Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите”, т.е. чрез тяхното постоянно взаимодействие с многообразието от обществени интереси те трябва да обобщават определен сегмент от обществените интереси, да го оформят като предложение за политика и, ако имат решаващи позиции в системата на властта, да ги въвеждат в реалната политика.
Но, когато в теорията се търси някакво междинно, двойствено място на политическите партии, очевидно това отразява не само спецификата им като граждански обединения, но и възможността да се развият вътре и извън гражданското общество, да допринасят или да пречат на гражданското общество да изпълнява най-съществените си функции. Тук не става дума за политически партии, които не са в състояние да осигурят елементарно гражданско представителство (по официални данни на ЦИКМИ десетина взели участие в местните избори партии са получили по-малко от 20 гласа, а някои от тях – нито един). Става дума за партиите, които представляват по-широк кръг интереси и за опасността, те да се отдалечават или приближават до гражданското общество. Само ще маркирам някои линии на развитие, които биха отдалечели партиите от гражданското общество: подчиняването им на определени корпоративни интереси, откъсването на ръководните структури от членския състав и избирателите, разминаването между предизборни платформи и реална политическа дейност, използване на пребиваване във властта за преследване на частни интереси, злоупотребата с властта срещу обществения интерес и пр. Най-обобщеното име на това отдалечаване на партиите от интересите на гражданите може да бъде отчуждението.
В този смисъл демократичната политическа власт е заинтересована повече от битието на политическите партии като елементи на гражданското общество, реформата и развитието на основните политически партии в тази посока биха увеличили гаранциите за демократичното управление. Тук проблематиката е достатъчно широкообхватна. И тя засяга изцяло развитието на най-голямата лява партия в страната.
5. Степента на развитие на демократичната, социална и правова държава има пряко отношение към състоянието и развитието на гражданското общество. Държавата създава правната рамка за обществените сдружения, в т.ч. и чрез забраната на “организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие” (чл. 44, ал. 3 от конституцията). Тук съществени са гаранциите за консолидацията, за единството на нацията, следователно – за защитата на националния, на общия интерес.
И тук има море от проблеми. Незрелостта на демократичната, недоразвитостта на социалната и неефективността на правовата държава могат да компрометират, да разочароват класическата представа, че държавата е зона на общия интерес. Още Жан-Жак Русо подчертава, че общата воля, която трябва да бъде заложена в основата на законите, не е прост сбор от индивидуални воли и интереси, а техен синтез. Но ако гражданите на една държава по никакъв начин не усещат отражението на държавната политика в своето битие, ако за тях общият интерес се превръща в някаква абстракция, валидна едва ли не за гражданите на друга държава, не може да не се стигне до демотивация, до апатия, до разочарование. А разочарованият до отчаяние гражданин става лесна плячка за популистки идеи, за появата на структури и организации, които в крайна сметка могат да деформират самата роля и въздействие на гражданското общество върху демократичното управление.
Всичко това силно намалява възможностите на гражданското общество чрез своята самоорганизация да действа като демократичен гарант, като необходим коректив на политическата власт.
Оттук могат да се изведат и някои съществени, необходими характеристики на активното гражданско общество: не просто автономност, а по-скоро независим поглед и коректив на държавното управление, не просто хоризонтална организираност на интересите на определен кръг граждани, а по-скоро – консолидиране на частни и индивидуални интереси върху определена съдържателна основа, не просто мобилизиране на гражданите в защита на определени интереси, които ги засягат, а превръщане на тези организирани интереси във форуми за пряка отчетност на избраните представители, в източник на алтернативни и допълващи идеи за управлението и т.н.
6. И така: възможно ли е триъгълникът “държава – гражданин – гражданско общество” да се превърне в Бермудски триъгълник за демократичното управление, в който да потънат надеждите на хората за такава последователна защита на техните интереси, която съответства на европейските ценности?
Част от опасностите бяха споменати. Ако ги обобщим, това биха били: отчуждението на държавата от интересите на гражданите и нейното “потъване” в абстрактния обществен интерес, капсулирането на гражданина в сферата на егоизма, нетърпимостта към другия и общия интерес, превръщането на гражданското общество, от една страна, в придатък на държавата и алиби за управление в корпоративен и частен интерес, и, от друга страна, в поле на конфронтация на разнородни, разнопосочни, взаимно изключващи се интереси, които не могат да намерят общия знаменател.
В крайна сметка нещата се свеждат до това, дали и доколко демократичната политическа власт е отражение не на абстрактна обща воля, а на интересите на всички и на всеки поотделно. А това означава и постоянни упорити усилия не само да се формулира и осъществява, но и да се поднася и разяснява политиката като общо дело и общо благо, не като медийна манипулация, а като целенасочено търсене на активността и компетентността на гражданското общество.
Може да звучи утопично, но най-вероятно това е посоката.
