СВЕТЛИЯТ БЯЛ СИМВОЛ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ПОЕТИКАТА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ХАРИЗМА

0
180


All political lives end in failure.
(Всеки политически живот завършва с провал.)
Enoch Powell

Дали един политик е демократично избран, или е брутално самозван, дали е клоунски привлекателен, или противен за гледане, официалният му портрет следва ясен формат. Той винаги е представен в стриктно кодирана система на визуална репрезентация. При портретите на диктатор значението е особено богато: „… От една страна, имиджът на лидера е репрезентация на физическата персона, а от друга страна, е представяне на лидера като представител, като тяло, което вече е наситено със значимост и символизъм.”

Ето как е представен 70-годишният Сталин в Глава 19 на романа на Александър Солженицин „Първият кръг” (1968):
„На отоманката лежеше човек, чието изображение толкова пъти беше ваяно, рисувано с масло, акварел, гваш, сепия, с въглен, тебешир, трошени тухли, монтирано от крайпътни камъчета, от морски раковини, изобразявано на глазирани плочки, от пшеничени и соеви зърна, резбовано на кост, пресъздадено на тревни площи, изтъкано на килими, съставено от формация летящи самолети, заснето на кинолента – както никое друго, никога за три милиарда години съществуване на земната кора […] А той беше просто мъничък, жълтоок старик с рижи (изобразяваха ги катраненочерни), вече редеещи (изобразяваха ги гъсти) коси; с белези от едра шарка тук-таме по сивото лице, с изсъхнали бръчки по шията (тях въобще не ги рисуваха); с потъмнели неравни зъби, една част от които наклонени назад в устата, просмукана от тютюн; с мазни, влажни пръсти, оставящи следи върху хартията и книгите.”

В този прекрасно построен откъс Солженицин, или по-скоро неговият разказвач, изброява образите на Йосиф Сталин, подчертавайки тяхната многобройност, вездесъщност, материални характеристики и семиотичен еквивалент. След което следва едно студено, бездушно, психологически точно описание на самия човек. Това е Сталин като очи, коса, зъби, епидермис; като човешки вид.

Ефектът от такова противопоставяне е преди всичко разкриващ: реалният диктатор, целият от плът, няма нищо общо с неговия портрет! Умореното му старо тяло стене под тежестта на неговата легенда. Но в този откъс има и още нещо освен просто политическа сатира. Знакова е асоциативната взаимовръзка между означителя и означения. Портретите в раковини, соеви зърна, аероплани, иронично тържествено изброени в посочения пасаж, обозначават митичния „Сталин, баща на народите”, „Сталин, вдъхновител и организатор на победата”, „Сталин, корифей на езикознанието”. Но вместо този по-голям от живота, по-голям от смъртта герой, ние виждаме фигура нехаризматична, невпечатляваща, незначима. Читателят е подтикнат да приложи означителите на митичния Йосиф Сталин към човека Йосиф Сталин. Резултатът е опустошителен: оригиналният знак Сталин е показан като смехотворен, гротесков, фалшив, абсурден (латинското “absurdus” = “нелеп”).

Представена ни е една елегантна, косвена деконструкция на знака Сталин, на мита Сталин. И макар че въпросният мит по дефиниция е разказ, авторът на „Първият кръг” започва да атакува визуалните му елементи. По-нататък, в Глава 19 и следващите четири глави, всичките посветени на съветския диктатор, Солженицин ще продължи да оголва историята на Сталин, като показва процесите на тъмни мисли на стария човек, (ирационалните) страхове и вътрешни негодувания и фобии. В един момент Солженицин всъщност позволява на тиранина да изрази чувството към себе си в експлицитно митологичен стил (разказът е в трето лице, но перспективата на разказвача е тази на Сталин): „Как сказочный богатырь, Сталин изнемогал отсекать все новые и новые вырастающие головы гидры!“…. Тук Сталин е буквално, дословно легенда в собственото си съзнание!

Солженицин, този велик митоконгломерат, е изваял своята творба за него. Навремето историите за Сталин са навсякъде, насищат хаотичните пространства на Съветската империя почти до изключването на каквито и да било други обществени разкази, дори и тези за Ленин, Великата октомврийска революция или Великата отечествена война. Или казано по друг начин, тези други разкази са отнесени към историята на Сталин. Тя обхваща хората, фабриките, политическите институции, социалните структури, пейзажите, градските, вътрешните и външните пейзажи на Съветската империя в дебел слой от думи и образи, така че всичко това се превръща единствено и само в част от мита за Сталин .

И все пак няма нищо изключително нито в мащаба, нито в иконографията на Историята на Сталин. През ХХ в. легиони от наемни фотографи, артисти и скулптори са наемани, за да произведат образи на Фюрера, Дучето, Франко, Кастро, Че Гевара), Чаушеску, Великият кормчия (Мао), Вожда, Водача, Туркмен-баши, Poglavnik (Хърватия), Скъпия лидер, Кадафи, или Brother No1…. Тези портрети монополизират обществените пространства – улици, площади, паркове, сгради, заводи, офиси. Те дори проникват в частните, вътрешни пространства и се разполагат в тях. Михаил Горбачов си спомня как във вилата на дядо му и баба му в Приволное „под иконата, на малка самоделно направена масичка, стояха портретите на Ленин и Сталин”. Визуалната представа на Вожда може да стане толкова широко разпространена, че може дори да завладее части от облеклото на индивида, всъщност да се настани в самото му тяло. Както със значките с лика на Ким Ир Сен, носени от всички севернокорейци, или с увисналите татуировки на Сталин на гърдите на много по-стари руски мъже. Вярно е, че не всеки епидермален портрет на диктатор е състояние на тоталитарна подчиненост. След излизане от затвора, където лежа три години за изнасилване, Майк Тайсън, бившият боксов шампион, си татуира лицето на Мао на издутия бицепс. Човек може почти да види как дори обмисля място за неговия мавзолей!

Навремето портретите на Сталин, Хитлер, Мао са били навсякъде. Щом лицето на Вожда е винаги на показ, винаги пред очите на неговите поданици, това трябва да им напомня, че те остават постоянно в неговото поле на политическо виждане, фиксирани от неговите тъмни, всезнаещи очи (“Биг брадър те наблюдава”). През 1929 г. Маяковски е така запален:

Двое в комнате.
Я
и Ленин —
фотографией
на белой стене.
Рот открыт
в напряженной речи,
усов
щетинка
вздернулась ввысь,
в складках лба
зажата
человечья,
в огромный лоб
огромная мысль.
Должно быть,
под ним
проходят тысячи…
Лес флагов…
рук трава…
Я встал со стула,
радостью высвечен,
хочется —
идти,
приветствовать,
рапортовать!

Поетът благоговее пред снимката на Ленин като пред религиозна икона. Трагичният Владимир Маяковски, егоцентричният артист, върховният индивидуалист, копнее да бъде един от парадните, скандиращи, прекланящи се маси. Да можеше да марширува със светнало лице!

Други, които имат същата снимка в своята стая с бели стени, могат да правят с нея различни неща – странни, забранени неща. Защото след като художествените интерпретациите на тялото на Вожда навлизат в домашния бит, те вече не са под директния контрол на режима. Те стават уязвими, подложени на риск. Потенциални заложници на съдбата или омразата. В крайна сметка тези снимки са толкова силни означители, че почти приканват даден политически опонент да им се подиграва, обезобразява и унищожава. И ако опонентът си е у дома, където единствените любопитни очи са тези на лицето от стената, той може да предприеме действия. Простодушните баба и дядо на Горбачов се прекланяли пред образа на Ленин и Сталин (за разлика от Маяковски, тяхното благоговеене не е било по никакъв начин художествено), но други дръзвали да използват същите снимки като знак за незачитане, но таен, личен или скрит. Тъй като антисъветски гражданин, който застрашава образа на Вожда, може да е акт на хомеопатична магия, на заклинание: който се отнася зле към портрета на държавник, стоварва злина върху държавника. Това важи в още по-голяма степен, когато става дума за бюст или статуя. Триизмерното представяне на човешка фигура, жива или мъртва, притежава значително по-голяма хомеопатична сила, отколкото плоско-повърхностен образ. През ХХІ в. в Русия, където широк слой от населението запазва предмодерните модели на вяра и поведение, този вид магическо мислене продължава да бъде добре познат, и то не само сред селяните и необразованите.

Същото е вярно и за друга нещастна държава – Ирак. След като статуята на Саддам Хюсеин в Багдад беше свалена от морските пехотинци на САЩ на 9 април 2003 г., няколкостотин бивши негови поданици с въодушевление танцуваха около падналия идол и ритаха с обувки безжизнения бронз в традиционен знак на неуважение. Като грижливо отразено по телевизията събитие, този акт на разрушение може би е бил моделиран по най-известното рушене от последните години – демонтирането на Паметника на Феликс Дзерджински пред главната квартира на КГБ в Москва на 21 август, 1991 г. След като беше изтръгнат от постамента чрез кран, изпратен от кмета на Москва Гаврил Попов, бронзовият Дзерджински беше пренесен в парк в близост до Централния дом на артистите, където беше оставен да лежи на земята (по-късно беше изправен отново, макар да остана на същото място на политическо изгнание сред други скулптурни произведения от комунистическата епоха).

Колкото до традицията за демонтиране на паметници, началото й може да се проследи назад във времето до ритуалното разрушаване на … Вандомската колона от Парижката комуна на 8 май 1871г. – само един от онези най-знаменателни моменти на този обречен режим! За да изтезаваш образите на Вожда от мрамор или бронз, след като той си е отишъл от този свят, починал или паднал от власт, не е нужен много кураж. Това важи в еднаква степен и за демократичните московчани, за иракчаните с големи мустаци, както и за фанатичните комунари.

Но случаят е съвсем различен, ако Вождът е все още жив и управлява. Ако някой бъде разкрит да причинява нещо на неговия образ, докато той упражнява и представлява властта, следват ужасни санкции, независимо дали подбудата за обезобразяване е хомеопатична, политическа или просто шеговита.

Скоро след края на Втората световна война Ерика Рийман, четиринадесетгодишно германско момиче от Мюлсхаузен в Съветската зона, надрасква с червилото на майка си червена дъга върху мустаците на Сталин на портрета му в класната стая, „тъй като той изглеждал малко тъжен”. Снимката на съветския диктатор висяла на стената на съвсем същото място, където преди това бил портретът на Хитлер. Ерика била предадена от своите съученици и арестувана. Следващите девет години тя прекарала в ГУЛаг, където била измъчвана, групово изнасилвана и подложена на мнима екзекуция. Мемоарите й „Панделката на брадата на Сталин” (2002) предизвикаха голямо вълнение в Германия. Те бяха в контраст с вълната на носталгия по ГДР (Ostalgia – от Ost – изток и носталгия), връхлетяла източната част на страната, най-известният и най-мъдър израз на която е може би награденият филм на Волфганг Бекер „Сбогом Ленин” (2003 г.).

Тоталитарната забрана срещу обезобразяването на портрета на Вожда е съвременен израз на едно много древно поверие, че „сянката, името, пръстовият отпечатък, походката, облеклото, портретът и т.н. на един човек са просто толкова съществена и неразривна част от него, колкото и тялото му. Още повече че те могат да носят доказателство за него дори и когато той отсъства телесно.” Престъплението държавна измяна спада към същия тип забрани. Наскоро съдебно дело в една далечна страна илюстрира – използвам умишлено думата – тъкмо това. На 5 декември 2006 г. Оливер Рудолф Джуфер, швейцарец, живеещ в Тайланд, беше арестуван за пръскане със спрей върху плакати на краля на тази страна Бумибол по време на пиянска веселба. Той е признат за виновен и го грози присъда от 3 до 15 години за държавна измяна по законите на Тайланд. Както прокурорът обясни на един британски репортер: „Във всяка тайландска конституция се казва, че кралят е почитан и никой не може да го обижда.” (Досега в страната е имало 18 конституции от 1932 г. насам). За да бъдем честни, през 2005 г. крал Бумибол сам предлага законът да бъде променен: „Всъщност аз също трябва да бъда критикуван. Аз не се страхувам, ако критиките са свързани с това, което правя погрешно, защото тогава ще съм наясно. Защото ако казвате, че кралят не може да бъде критикуван, това означава, че кралят не е човешко същество.”

Или, казано по друг начин, това означава, че е магически, племенен, предмодерен.

Вече съм говорил за преобладаващото сред много руснаци магическо мислене. Най-отличителният лицев белег на Горбачов е големият виненочервен белег по рождение на челото. При заемането му на поста генерален секретар започват слухове сред по-лековерните му поданици, че това е белегът на дявола. Мишка Белязания (Мишка Меченый) наричат те своя нов Вожд и потръпват при апокалиптичната перспектива, която съзират в неговите меки, южняшки черти. Злокобният знак е изчистван от всички официални снимки на Горбачов и това продължава доста време след въвеждането на гласността. И един хубав ден предишното тайно петно цъфна на преден план на всеки портрет. Недостатъкът на лицето се превърна във факт на лицето. Щом това се случи, значението на рождения белег в културата изчезна. Той се превърна в не знак, не символ, семиотична нула – интересен пример за пълния срив на един силен и много обсъждан преди това означител.

В Русия на ХХІ век този прекален национален интерес към окултното и паранормалното продължава. Всъщност дори за структурите на държавно управление се знае, че показват такива модели на вяра. В крайна сметка едва през 2000 г., след като Путин се издигна до президент, астрологичният отдел на президентството беше закрит. Но преди да се изсмеем на вторачените в звездите палячовци на Борис Елцин, да си припомним, че външната и вътрешната политика на президента Роналд Рейгън беше планирана според календар, изготвен от астролога на Нанси Рейгън!

Когато говорим за означители, името на вожда не е по-малко тотемично, отколкото неговото лице или тяло. Grand Hypernym, Голямата хипернимия (позиция, пространствена връзка) е тази, която посочва всички одобрени политически и идеологически значения. Така в племенните култури имената са магически, и най-вече тези на бог, крал, вожд на племе. Естествено е да се предположи, че колкото е по-могъщ човекът, толкова по-силно трябва да е името му. Също „в примитивното общество имената на обикновените комунари, живи или мъртви, са предмет на такава огромна грижа, че не трябва да се изненадваме как се вземат големи предпазни мерки, за да пазят от зло имената на свещени крале и свещеници.”

А ако името на Вожда е само по-себе си силно, толкова по-добре. Така напр. Сталин – „Мъж от стомана”. Или Тюркмен-баши – Баща на тюркменците. Тотемично тоталитарни имена от този род са повлияли на историята. Фанатичната решимост на Хитлер да превземе Сталинград, която довежда до най-голямата загуба за Германия във Втората световна война, може да се отнесе към факта, че градът носи името на съветския диктатор. С превземането на Града на Сталин Хитлер се надява символично да плени самия Сталин.

По същия признак този, който нарече едно нещо, държи властта над него. Изопачете или вземете името на племенния вожд и вие му отнемате магията. Ако правите нещо с името му, можете символично да му отнемете мъжкото, да му отнемете силата, понякога дори да го убиете.

През 80-те години на миналия век Панама беше управлявана от Мануел Нориега, нисък и набит мъж с брутален вид и сурово сипаничаво лице. Дупките по бузите на Нориега му спечелват прозвището Ла Пиня (Ананаса). Докаран до лудост от подигравките, диктаторът реално се опитва да забрани думата в испанския език!

Въпреки това Нориега не звучи абсурдно, когато се опитва да премахне обидната дума. Hablando en voz baja, поданиците изговарят прякора на диктатора в израз на неподчинение, отричане на неговата власт с всяко подсмихване и шепнене. Панама може да не е била праисторическо, племенно общество в антропологичния смисъл, но също като днешна Русия културните останки от по-архаични времена тегнат върху вярванията и навиците на много социални слоеве.

Grand Hypernym… Както е казал Маяковски:

Казваме Ленин,
подразбираме – партия,
казваме партия,
подразбираме
Ленин.

Понякога опонентите на режима изопачават свещеното име, разбиват Grand Hypernym. Фамилията на Вожда или политическото име се променя фонетично или морфологично и се превръща в презрително прозвище, циничен прякор. Така К. У. Черненко (K. U. Chernenko), предпоследният генерален секретар на КПСС, става Кучер (Кочияша). Прякорът отразява сервилното положение на Черненко в антуража на покойния Леонид Брежнев, който се държи с него като с момче за всичко, дори като с прислужник.

Но да се върнем към едно публично събитие, случило се през първите месеци на управлението на наследника на Черненко – Михаил Горбачов. Годината е 1985, мястото е Москва, а поводът е освещаването на Паметника на Ернст Телман, германския комунистически лидер, убит от нацистите. Студената война ще продължи още няколко години. Горбачов още не е преобразен в Горби, усмихнатият миротворец и демократизатор със западен изказ. Там е сухата, очилата фигура на Ерих Хонекер, наследникът на Телман, който стои до покритата статуя със стиснат юмрук за комунистически поздрав, съсухрен юмрук, вдигнат окаяно към рядката тълпа хора. Малцина от тях може би са виждали този революционен жест, още по-малко пък са го правили, тъй като в Съветския съюз въвеждането на високия сталинизъм през 30-те години на миналия век замества тази революционна самонадеяност и символи с друга, по-улегнала знакова система.

До 1985 г. Хонекер е политически остарял. Това е съдба, която сполетява всички дългогодишни тоталитарни управници. Когато възрастта, болестта или инцидент се намесят и преобразуват чертите на лицето, физиката на Вожда, режимът твърдо отказва да признае тези промени, освен ако те не могат да бъдат кодирани по определени традиционни начини (бяла коса = патриархален статус). Един пример. Бенито Мусолини е лидер, който обича да подчертава своята физическа сила. Всъщност той е първият политик в модерно време, който си позволява да се снима с голи гърди. Но после идва време, когато не може вече да се разсъблича на показ. През 1943 г., когато Дучето става все по-грохнал, и политически, и физически, на вестниците е разпоредено да не публикуват негова снимка.

В повечето случаи, обаче, когато един вожд се разболее или се доближи до смъртта по естествени причини, неговото тяло се оттегля от погледа на обществото. Остават само образите му от предишни, по-добри времена. Във визуалните представи Вождът е вечно млад (т.е. на средна възраст): гъста коса, тънък кръст, дълги крака, здрав мускул. Тъй като в противен случай неговите врагове ще забележат промените, които е издълбало времето, и доволно ще ги сочат. Така болният Кастро вече не може да бъде видян, освен в редактирани кадри на кубинската телевизия, често в компанията на своя политически приятел Уго Чавес. 46-годишният венецуелски президент е друг автократ от харизматичен тип. Той е здрав и силен като бик и предлага ярък контраст на смъртнобледия вид на Кастро, факт, който, изглежда, е убягнал на държавните пропагандатори.

Смъртта на един диктатор винаги идва като шок – не само за самия диктатор, но и за неговите поданици.

При победата на общите избори през 2005 г., постигната чрез обичайните методи на фалшифициране, президентът на Зимбабве Робърт Мугабе, тогава на 81 години, заяви, че ще управлява, докато „стане на един век”. Някога, през 70-те години на миналия век, Мугабе беше борец за свобода или терорист – има респектиращи аргументи и за двете интерпретации. Една сурова, изпъната фигура (повече Робеспиер, отколкото Дантон, повече Ленин, отколкото Троцки), той беше ефективен професионален революционер, който успя полу- да извоюва, полу- да договори своя път към властта. Интересно е, че той винаги е избягвал култа към личността, познат в тоталитарните държави. Въпреки това обявените планове да бъде почетен с „грандиозен паметник” в родния му град Звимба може би показват позакъснял знак от страна на Мугабе, че е световноисторическа фигура. Паметник или не, след почти тридесет години на върха този възрастен мъж със странно отпуснати китки е просто още един корумпиран и некомпетентен африкански политик, една гротеска в костюм по поръчка на „Савил Роу”, който прилага на обществената сцена скрибуцащи пози за национално освобождение.

Мугабе се задържа на власт чрез използване на племенните разделения в своята страна във вечната африканска игра на политика на силата, докато безработицата се задържа на 80% и повече от две трети от неговите поданици живеят в бедност. Дейвид Колтарт, опозиционен член на парламента, отбелязва, че Зимбабве има „най-нисък праг на очаквания от живота и най-високата инфлация в света”. Изявленията на Мугабе са извън времето, извън мястото, натоварени с архаично и антиколонистко лицемерно хленчене. „Цялата поредица дебати даде на империализма надежда за възвръщане. Откога британците и американците са привързани към Zanu-PF (управляващата партия на Мугабе). Забравихме ли, че империализмът не може никога да означава добро за всички хора?” Становище като това, изречено през март 2007 г., е сигнал за политическа немощ. За разлика, да кажем, от беларуския диктатор Александър Лукашенко, Мугабе не се е научил да заменя палео-ленинския „империализъм” с термина „глобализация”.

Антиимпериалистическият изблик на Мугабе е предизвикан от чуждестранната реакция на жестокия побой, който полицията в Зимбабве нанася на Морган Цвингирай, опозиционния лидер, през март 2007 г. Макар че режимът може би е бил достатъчно брутален, за да го осакати, не е достатъчно брутален или коварен, за да го принуди да изчезне от полезрението. Режимът пропуска да организира хитлеристка Nacht und Nebel („Нощ и мъгла”, заповед на Хитлер за действията от 7 декември 1941 г.) или едно изчезване в аржентински стил за своя най-изтъкнат политически опонент. И така „Монитор” в Кампала пише: „Цвингирай свърши с може би най-известната рана на главата и подуто око, с които се е перчил някога политик.” Той се превърна в жива илюстрация на жестокостта, но и на авторитарната некомпетентност на диктатурата на Мугабе.

Говорейки на митинг на организацията на жените от Zanu-PF на 23 март 2007 г., Мугабе се отдава на политиката на тялото с расов привкус: „Аз не съм розов. Аз не искам да имам розов нос. Не мога да се променя. Не искам да бъда европеец. Искам да бъда африканец.” Президентът на Зимбабве не трябва да се тревожи по тази причина: никой никога не го е обвинявал в придържане към стандартите на управление в Западна, Централна или дори Източна Европа.

Що се отнася до революциите, те са игра за млади мъже. Те са бизнесът на Че Гевара, не на Черненко. Тук покойният аятолах Рухола Хомейни на Иран беше изключение: патриархална фигура, който играе голяма обществена роля като харизматичен, фанатичен лидер на популярно революционно движение. Ориана Фалачи, покойната знаменита интервюираща, го нарича най-хубавия възрастен мъж, когото е срещала. Въпреки това белобрадият ислямист беше достатъчно умен, за да делегира визуално вълнуващите и театрални действия на иранската революция (маршируване, демонстрации, окупации, екзекуции) на по-млади подчинени с кожени якета и революционерска набола брада. Един от тях, с все още непокътната набола брада, днес е президент на ислямската република.

Нелсън Мандела, който влезе в общественото полезрение като възрастен мъж с прошарена коса и стегнато тяло, също е пример за патриархален тип революционер, чиято харизма може да види всеки.

Като оставим Хомейни и Мандела настрана, малко са по-патетичните гледки от тези на гериатричното революционерско жестикулиране и ораторство в името на светлото бъдеще (какъвто е случаят с Хонекер, вдигнал увиснал съсухрен, малък юмрук). Това е истина, върху която няма да е зле Фидел Кастро, на 81 години, да се позамисли. Когато възрастен диктатор хрипти в микрофона „Социализъм или смърт!”, изкушението за по-младите членове от публиката е да забрави социализма и вместо това да спре мисълта си върху втората част на този лозунг.

Всъщност преди сегашния продължителен период на дирертикулитис често се въртяха слухове за това или онова смъртоносно заболяване само докато се окаже, че са били напразни, след което започваха отначало. През 2005 г. ЦРУ с надежда твърдеше, че Кастро страда от същото неврологично състояние, както Папа Йоан-Павел ІІ – паркинсон. Кубинският лидер отхвърли тази диагноза, идваща отдалече, и заяви, че ако се разболее, ще бъде способен да си изпълнява задълженията точно както папата. Този коментар не беше неуместен. Примери, при които дадена публична фигура, която физически отпада или дори умира, с желание се излага пред погледа на обществото, са редки. Тук Папа Йоан-Павел ІІ беше изключение. През последните години повтарящите се, дори агресивни публични изяви на слабостта и немощта на тялото му бяха замислени като пространен урок по страдание, ревностно подражание на болката на Христос на кръста.

Разбира се, няма нищо такова около Кастро. Той е по-скоро член на постницшеанската бригада „Бог е мъртъв”. Това е есента на патриарха Кастро. Светът вижда един крехък политически призрак с тънка брада и трескав поглед, заобиколен от група близки, които публично величаят гения на великия мъж, докато вътрешно в себе си са обзети от меланхолия. Угрижени? Изпълнени с надежда? Наблюдаващи смъртта?

Официално Кастро е станал Хауърд Хюс на кубинската революция.

Едно сравнение с Йосиф Брос Тито, друг партизанин, станал президент и живял дълго, е поучително. Истински пролетарий, Тито се бие в Първата световна война, нелегален комунистически организатор е в Хърватия през 20-те години на миналия век и изтърпява пет години в затвор. При освобождаването му заминава за Съветския съюз, за да се присъедини към ръководството в емиграция на югославската партия в Москва, пристигайки там точно по времето на Големия терор. Той успява да оцелее в тези мрачни години благодарение на разумното съчетание на „предпазливост”, „прилежание” и „скромност”. Когато Тито се издига първо до ръководител на Югославската комунистическа партия, а после на самата Югославия, той се изправя пред опасности, далеч по-големи от тези, които принадлежащият към висшата класа Кастро е срещал. Докато Кастро си играе на „сляпа баба” с разпасаните полицаи на кубинския диктатор Фулхенсио Батиста в зелените планини Сиера Маестра, Тито се бие с Вермахта, СС и четниците на Балканите и е ранен в тази борба. Докато Кастро се изправя срещу незрелия президент Кенеди, прекалено колеблив да използва военната мощ на САЩ, Тито се изправя пред Сталин в зенита на неговата сила. Когато Тито и системата, създадена от него, узряват и остаряват, той се превръща от сух апаратчик в сив костюм в ярък, цветущ здравеняк по класическия калъп на Третия свят, преситен от пищни униформи, пищни дворци и пищна млада съпруга. Вярно е, че през последните две десетилетия на власт той започва да изглежда малко като Херман Гьоринг, но това е ирония на световната история, която без съмнение не прави впечатление на югославския лидер.

И все пак, Тито има много грешки в преценката си като поредния тиранин. През 1974 г. той самият се нарича Президент доживот. С приемането на тази титла Тито става още едно име в дългата редица на политически нищожества и ексцентрици на три континента, всеки от тях стремил се да се домогнат до дълголетие.

Сред Президентите доживот незнайни за историята са Александър Петион от Хаити (обявен за такъв през 1808 г.), Хосе Гаспар Родригес де Франсия от Парагвай (1816 г.), Рафаел Карера от Гватемала (1854 г.), Сукарно от Индонезия (1963 г.), Кваме Нкрума от Гана (1964 г.), Франсоа Дювалие от Хаити (1971 г.) Хастингс Банда от Малави (1971 г.), Жан-Клод Дювалие от Хаити (1971 г.), Франциско Макиас Нгуема от Екваториална Гвинея (1972 г.), Иди Амин от Уганда (1976 г.) и последният, и може би най-маловажен Сапармурат Ниязов от Туркменистан (1999 г.)

Няма нищо вечно в политическата харизма. Понякога тя е функция на младостта, здравето, добрия вид, както някога това важеше за Кастро. Понякога тя може да бъде извоювана, а после изгубена, както се случи с Борис Елцин. Като партиен секретар в провинцията през 70-те години на миналия век Елцин не е по-чаровен в лице или физически от който и да е от стотиците Кириленковци и Кириченковци, които населяват висшите ешелони на съветската власт. Като популистки предизвикател на Горбачов в края на 80-те години на миналия век, той за кратко придобива бляскавата аура на решителния, въодушевен бунтар. Отгоре на танка, по време на опита за комунистически пуч през август 1991 г., той е извлякъл всичко положително. Но след няколко месеца, подут от власт и водка, Елцин е загубил блясъка на недосегаем суперполитик.

След първия тур от президентските избори през 1996 г. Елцин изчезва от полезрението. Всъщност е получил инфаркт (загубил е гласа си, породи недоумение неговият говорител в класически съветски стил). Надлежно спечелил втория тур, Елцин встъпва в длъжност с една силно съкратена церемония, по време на която движенията му са тромави и вдървени, а гласът му е болезнено дрезгав. На 5 ноември 1996 г. той претърпява операция за петорен байпас, последвана от месеци на възстановяване. Развоят на втория президентски мандат се определя до голяма степен от неговото постоянно влошаващо се здраве. Народът му гладува, олигарсите процъфтяват, а тялото му се разпада на скрити етапи. Докато идва краят на администрацията на Елцин, не с гръм и трясък, а с изненада – назначаването на Владимир Путин за негов наследник в последния ден на старото хилядолетие.

Последните четири години на Елцин в кабинета са не толкова почивка от историята, колкото период на болезнено сбогуване с нея.

Но да се върнем към Кастро. Дори в своята младост кубинският лидер е съзидателен практик на изкуството на революционната политика. Като студент в Колеж де Белен, най-престижното средно училище в Куба, той е очарован от революционното театралничене на Хитлер, Мусолини и Примо де Ривера. Може да седи с часове пред огледалото, държейки примитивен, стар магнетофон и да имитира речите на Мусолини отново и отново. Неговите „Писма от затвора”, които пише през двете години, хвърлен в затвора след атаката на „Монкада”, показват, че той е човек с изявени литературни дарби и силно чувство за провидение. Романтичните му определения за себе си като „човек от желязо” „със сърце от стомана” извикват в съзнанието друг харизматичен, революционер оратор, различен от по-суровите му, студени черти. Въпреки това не е нито Хитлер, нито всъщност Сталин, първият тоталитарист, обърнал се към метафората на желязото като образ на самонадеяна амбиция и наказателна сила. През 1553 г. Джон Калвин, протестантският тиранин на Женева, пише на испанския теолог и хуманист Майкъл Серветус: „Ще бъда твърд като желязо, когато виждам една оскърбителна силна доктрина…”

Протестантският теократ държи на думата си и няколко месеца по-късно изгаря на кладата човека, с когото си пише.

Като управник, Кастро показва способност, необичайна сред мъжете, упражняващи диктаторска национална власт, да се поглежда отстрани – тоест, да съди и преценява своето публично политическо поведение като представление. Спомням си как гледах телевизионно интервю, дадено на американски журналист, в което Кастро описва как като младеж е изучавал филми за Мусолини. Той обяснява, че там, където жестовете и реториката на Дучето могат да потресат един англосаксонец като истерични, за латиноамериканската публика, свикнала с различна ораторска традиция, те изглеждат напълно подходящи. Интервюиращият беше слисан от тази откровеност, но Кастро беше прав. Всъщност идеята му, че определена култура поражда определен стил на публично говорене, може да бъде разширена и към езика на лицето. Мусолини има големи, изразителни очи. По време на диктатурата си той се научава да ги върти като начин на внушаване на страх или страхопочитание в своите поданици. Същата практика се използва от един по-отдавнашен деспот, Атила де Хън, който, както съобщава Гибон, имал „навик свирепо да върти очите си така, сякаш изпитвал удоволствие от ужаса, който вселявал.”

В своята ярост към Кастро кубинските изгнаници във Флорида често го сравняват с Хитлер, най-лошата обида в речника на модерната политика. От своя страна кубинските лидери също използват това тотемично име, за да очернят своите опоненти. Рикардо Аларкон, президентът на Кубинското национално събрание (тропическа версия на съветския Върховен съвет), сравни „плана за присъединяване” на Куба на президента Буш с „Моята борба”. Германо-американският политически философ Лео Щраус въведе специален термин за сравнения като тези – reductio ad Hitlerum (свеждане до Хитлер).

Все пак расистката идеология на нацизма няма нищо общо с подчертано мултикултурните положения на Кастровия социализъм – паралелът между Хитлер и Кастро не е идеологически, а митопоетичен. Това е един сюжет. Легендите за тяхното възкачване до властта са структурно подобни. Силно, дръзко нападение на властимащите, което осигурява на новото революционно движение необходимата квота герои и светци (Хитлеровият пуч в Мюнхен през 1923 г., атаката на Кастро на казармите в Монкада през 1953 г.). Арестът, последван от добре огласен публично процес, където многообещаващият човек на провидението изнася защитна реч (Хитлер: „Вие може още хиляди пъти да ни обявите за виновни, но богинята на вечния съд на историята ще се усмихне и ще разкъса на парчета писмото на прокурора и присъдата на този съд. Защото тя ни намира за невинни.” Кастро: „Осъдете ме. Няма значение. Историята ще ме опрости.”). Кратко, удобно заклинание, когато си в плен. (Хитлер е осъден на 5 години, излежава 13 месеца; Кастро е осъден на 15 години, излежава две години). Следва неотклонното преследване на властта (чрез смесица от парламентарни и извънпарламентарни средства в случая на Хитлер; чрез бунтарство в отдалечен край на страната в случая с Кастро). В крайна сметка доверието в управляващия елит рухва и харизматичният революционер се настанява като харизматичен диктатор.

Още една обща черта: Хитлер и Кастро са аутсайдери в страните, които идват да управляват. Те и двамата имат чуждестранни корени и проблематичен семеен произход. Хитлер по рождение е австриец, а майка му е втора братовчедка на баща му. Бащата на Хитлер Алоис е незаконороден и до 39-ата си годишнина носи името Шикългрубер. Кастро, макар и роден в Куба, е незаконен син на Анхел Кастро и Аргиз, преуспял имигрант от Галиция и испански гражданин. Майката на Кастро била прислужница при баща му; баща му го признава за син, когато Фидел е на 17 години и неговото име законно се променя от Руз, (името на майка му е Лина Руз Гонсалес) на Кастро.

Йосиф Сталин, разбира се, е грузинец от най-долно потекло, по слухове копеле, което успява да се преобразува в новия цар на всички руснаци.

По-значима идеологически от паралела Кастро – Хитлер е може би връзката Кастро – Мусолини. В крайна сметка сентенцията на Кастро „вътре в революцията – всичко, извън революцията – нищо” неустоимо извиква в съзнанието известната формула на Дучето „всичко в Държавата, нищо извън Държавата, нищо срещу Държавата.”

Така или иначе тираните на ХХ век често са показвали професионален респект един към друг, превъзмогвайки идеологическите различия. Мусолини заявява, че се е срещнал с Ленин в Швейцария и че болшевишкият лидер го е възхитил. Ленин, казва той, е „един художник, който е работил с човешката душа, докато другите са работили с мрамор или метал.” Хитлер, от друга страна, има слабост към Сталин, когото акламира като „една от най-изключителните фигури в световната история”, която заслужава „безпрекословно уважение” и „по свой собствен начин е страхотен колега”. Сталин, също има професионален респект към Фюрера: „Хитлер, какъв юначага!” възкликва той, когато научава за Нощта на дългите ножове през 1934 г.

Повечето тирани на ХХ век, от Франциско Франко до Клемент Готвалд, от Аугусто Пиночет до Робърт Мугабе, са непривлекателни, грозни ниски мъже: хилави тела, увенчани с хилави мустаци. Не е такъв случаят с Кастро. В своята младост кубинският лидер е изключително красив. Мусолини също не е непривлекателен. Владимир Маяковски прилича забележително на фашисткия диктатор. Винаги провокативен, руският поет се забавлява да поощрява тази прилика, може би като признание за патронажа на Мусолини на италианското футуристично движение. Шестте студийни портрета на Александър Родченко на Маяковски с обръсната глава (1924 г.) показват много ясно тази прилика.

Братът на Фидел Кастро Раул винаги е бил най-довереният му човек и съратник. Той е известен сред кубинците като Ел Чино (Китаеца) заради леко азиатските си черти. Раул, който стана изпълняващият длъжността президент, когато Кастро се разболя през юли 2006 г., не притежава подчертано мъжествения външен вид на Фидел. Всъщност той изобщо не прилича на него. Слуховете говорят, че е наполовина брат на Фидел, син на друга незаконна съпруга на Анхел Кастро.

През 70-те години на миналия век светът научава за заговорите на ЦРУ за покушение над Кастро. Операциите, които американските агенти организират срещу него, са смехотворни в некомпетентността на тяхното изпълнение. Въпреки това, преди 45 години Управлението показва рядък и зловещ порив на вдъхновение, когато замисля схемата да сложи в пурите на диктатора специална отрова, от която той да загуби брадата си.

Някакъв проблясък на ум в някоя тясна канцелария е установил, че харизмата на Кастро се дължи на неговото тяло. По-специално – на неговата брада. Махнете я, и специалната му аура изчезва. В крайна сметка той не можа да изнесе един от шестчасовите си ораторски шедьоври на Площада на революцията, носейки изкуствена брада като Дядо Мраз в магазин! Заговорът служи за вдъхновение на многократно играната политическа сатира „Брадата на Кастро” (2001 г.) на английския драматург Брайън Стюарт, една канцеларска комедия, чието действие се развива в недрата на ЦРУ през 1960 г.

Всъщност преди десетилетия брадата на Кастро е нещо забележително. Както един почитател, сандинисткият водач Томас Борг, възкликва при срещата си с него: „Сънувах няколко нощи преди това, че брадата му има много специален цвят, неопределен, и вече почти бях слисан, когато отново видях светлия бял символ.” Уви, горкият Борг! Сандинистката революция никога не е имала харизматичен водач и този недостиг на политически чар може и да е фактор за крайното рухване на режима.

Но аз се отклонявам, като Кастро в речите си.

На 21 октомври 2004 г. Кастро се спъва и пада, докато се връща към мястото си от президиума, където е говорил пред политическо събрание. В резултат на това си счупва ръката и коляното. През следващите няколко седмици е прикован към инвалиден стол. Тъй като инцидентът се предава на живо по кубинската телевизия, не може да бъде скрит от обществеността.

Днес, в тотално телевизионизирания ден и епоха, обикновените хора, докато си седят във всекидневните от време на време имат привилегията да наблюдават инциденти, случващи се на техните владетели и господари. Американският президент Джералд Форд случайно падна, докато слизаше по стълбите на „Еър форс уан” заради проблем с вестибуларния апарат. Млад американски комедиен актьор, Чеви Чейс, изгради цяла кариера, играейки по телевизията ролята на залитащия, препъващ се президент. Въпреки че гледката как най-могъщият човек в света час по час пада доставя огромно простичко забавление на много американци, малцина сред тях го намират за политически значимо, камо ли символично. Те със сигурност не са разчели физическите злополуки на Форд като предзнаменования за някаква ужасна беда, която заплашва републиката! Така е, защото приказки за Форд и визуалната представа на тялото му, макар и известен надлъж и нашир по цялата страна, не монополизират аналитичното пространство на американската политика. Журналисти, специалисти и обикновени гласоподаватели разполагат с достатъчен обхват на политически дебати, за да прибягват към обсъждане на символиката на главата или краката на Форд.

Не е такъв случаят със спъването на Кастро. Подиумът е важен атрибут на политическия авторитет. Той притежава силни символични асоциации с олтара и трона. В съвременните системи на политическа репрезентация той е „чист топос,” , съществен елемент в символичното описание на мъж или жена с власт. Той е както „място за материализиране на думата”, така и местоположението, в което Вожда показва себе си (т.е. своето тяло) на публиката, като персонификация на държавата, законодател или харизматичен изпълнител. Снимката, която Маяковски боготвори така раболепно, показва как Ленин говори от висока трибуна. Когато тоталитарен лидер падне от подиума, както стана с Кастро на живо по телевизията, е необходимо да се предизвика символично тълкуване на събитието. В случая с боледуващия, остаряващ Кастро, който управлява една боледуваща, остаряваща система, символизмът е очевиден.

Значението на подиума като атрибут на политическата власт се признава не само при тоталитарните режими, но и в демократичните общества. Навсякъде, където ходи, американският президент носи със себе си портативна синя катедра с президентския печат. Този скромно изглеждащ предмет е знак за неговата власт и статут, също както „Еър форс уан” (гигантски „Боинг 747”) или стегнатите редици на бодигардовете с къси подстрижки от Сикрет сървиз.

В залеза на своя живот Кастро се сдоби с политически кръщелник, Хектор Чавес, набития „социалист на ХХІ век”, който управлява Венецуела. Възможно е Чавес да бъде поставен (както самите Хуан Перон и Кастро) в редицата на латиноамериканските военни диктатори, харизматични силни мъже от ляво и от дясно, чиито културни характеристики надскачат заявената идеология. Вносът на Боливарската революция от страна на Чавес е извън обсега на тази статия, макар фактът, че образованите и професионалистите напускат страната, докато солидно субсидираните бедни ентусиазирано подкрепят своя (демократично избран) лидер, показва, че с течение на времето този политически проект може да се окаже проблематичен.

Нищо ново под слънцето, особено когато става дума за посткомунистическия преход към капитализъм. Кастровият социализъм най-вероятно няма да надживее своя създател с много години. Въпреки това няма гаранция, че ще бъде заменен от система, която е добра, хуманна и дори ефективна. В съзнанието изниква примерът с Албания – друга политически и географски изолирана страна, управлявана десетилетия наред от един човек. След смъртта на (определено нехаризматичния) Енвер Ходжа режимът се задържа още известно време, преживява период на експериментална икономическа и политическа реформа под управлението на Рамиз Алиа (Раул Кастро може да е предопределен да изиграе същата роля в Куба) и след това се срива. Страната се превръща в арена на политически и криминални банди и кланове, а националният законодател е наречен „парламента на Калашников”. Основният подарък на Албания към света след края на Студената война е нейната мафия, която сега действа на Балканите, Средиземноморието и стига чак до Великобритания и Германия.

Понастоящем Куба заема 50-о място според Индекса на ООН за човешко развитие, сравнителна мярка за очакванията от живота, литературния, образователния и жизнения стандарт. Това е впечатляващо постижение. Според доклада на ООН за човешко развитие за 2006 г. „Чили и Куба се радват на висок индекс доста над категориите на доходите им.” Ако си позволим едно предвиждане, то трябва да кажем, че падне ли социализмът на Кастро, хубавите неща, създадени при него – системата на детските градини и училищата, системата на здравеопазването, ще бъдат разбити заедно с лошите страни, и Куба ще се окаже тънеща в същата бразда на икономическо и политическо отчаяние като Албания след Ходжа.

Докато Кастро бавно гасне далеч от обществения поглед, по улиците на Хавана опърпани пешеходци и ръждясали коли минават с плакати с портрета на Че Гевара и лозунга “Hasta la Victoria. Siempre” (Към победа. Винаги.).

Още един пропаганден лапсус!

Защото ако кубинците трябва винаги да маршируват към тази победа, на която се надяват, несъмнено излиза, че тя никога няма да бъде постигната.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук