Професор, доктор на техническите науки. Автор е на около 160 научни публикации, от които 14 монографии в областта на системния анализ, изследване на операциите, кибернетиката, математическото моделиране. През последните години основните му теоретични интереси са насочени към научните проблеми на националната сигурност.
На 11.06.2009 г. във в. „Земя“ е публикувано голямо интервю с проф. Димитър Йончев под многозначителното заглавие „Щом няма военна стратегия и доктрина, новият закон е заблуда за гражданите“. Причините да се обърна и да коментирам тази статия са две: засяга фундаментални въпроси на военната политика, които дълго време стоят встрани от общественото и научно внимание; и показва възможния начин и подход за изследване на повдигнатите въпроси.
Статията е навременна и полезна, особено като се имат предвид новото правителство и новият министър на отбраната. Тя нагледно показва дълбокото философско, познавателно, аналитично тресавище, в което са съвременните „строители“ на Българската армия (БА), обърканият българо-американски понятиен апарат, липсата на елементарна армейска култура, деформираните представи за ръководене и управляване на армията (според новия закон министърът ръководел чрез актове ?!). Тъй като познавам отдавна проф. Йончев, съм умерено изненадан, че и той често попада в плен на битуващите отвратителни съвременни военни представи. Ще посоча няколко примера, като се опитам да обясня за какво става дума.
В началото на статията проф. Йончев, визирайки новоприетия закон, казва: „Този закон запазва добри неща, които въведохме веднага след промените. Тогава сменихме философията на закона, според която военнослужещият не е по-различен от гражданина — той е гражданин с някои ограничени права“. От тази постановка започват много от днешните беди на БА. Тя става алфата и омегата на българските политици, наели се да се занимават с армията. Бяха принудени да се съобразяват с нея и военните ръководители.
Използваната форма на двата глагола (въведохме, сменихме) показва, че проф. Йончев се причислява към хората, които са извършили промяната. Страхувам се обаче, че промяната е била несъстоятелна. Военнослужещият не е просто гражданин с някои ограничени права. Това не е вярно. Военнослужещият се тренира, възпитава и обучава да убива и да бъде убит в името на висши ценности, а това, съгласете се, е нещо твърде специфично и много далече от „просто гражданин“. Тръгвайки оттук, „философията на промяната“ неизбежно доведе до три фатални грешки, които като вирус поразиха живата тъкан на БА. Аз мога да обобщя грешките така :
1. Лишаване на БА от статута на национална институция. 2. Премахване на наборната армия. 3. Деформиране ролята на народа-суверен в битието на армията. За да стане ясна връзката на изложеното със статията на проф. Йончев, ще опиша тезисно какъв е смисълът на грешките.
На първо място, армията не е само сбор от танкове, оръдия, самолети и кораби. Тя е дух, ритуал, хранител на националните идеали и въжделения, а не фирма, която борави с оръжие. Бих дал два примера.
В средата на април 1945 г., двадесетина дни преди капитулацията на Германия, отплава подводницата U-234 с командир Франц Фелер. Целта £ е Япония, а на борда си носи 560 кг уранов окис, който трябва да послужи на японския учен Йошио Нишина в усилията му да създаде японска атомна бомба. Скъпият товар се съпровожда от двама японски морски офицери — капитаните Шоджи и Томонага, и от генерал Урлих Кеслер от СС.
Две седмици, докато пресича Атлантика, подводницата е преследвана от американски и английски кораби. Максималната £ проектна дълбочина на потапяне е 100 м и на тази дълбочина са настроени взривателите на американските дълбочинни бомби. За да ги избегне, U-234 се потапя на 270 м. На 6 май капитан Фелер получава радиограма от адмирал Дьониц за края на войната и нареждане да се предаде на съюзниците. Капитан Фелер решава да се предаде на американците и съобщава това на Шоджи и Томонага. Те, верни на военната клетва и на императора, се самоубиват, за да не попаднат живи в плен у американците. По това време продължава войната между САЩ и Япония.
Друг пример. В дъждовна октомврийска нощ на 1919 г. поручик Петко Д. Петков тръгва от Скопие към София с навито около себе си под униформата знаме на Първи пехотен софийски полк. Тръгва през придошлия Вардар, през планини и долини, през безброй опасности, за да спаси честата на полка, честта на българското оръжие. Дошъл е големият погром. След пробива при Добро поле съглашенските армии се насочват по долините на Вардар и Брегалница към Скопие и Щип. Примирието е подписано в Солун, но в текста има една точка, която нарежда на всички български войскови части, придадени към 11-а германска армия, западно от скопския меридиан, да се смятат за военнопленници. Тук са частите на 1-ва дивизия, чийто състав е от шопи. Те не познават поражение през дългия и труден боен път. Първият пехотен полк на българската армия трябва да опозори знамето си, да го предаде в плен! Запасният поручик Петко Д. Петков е този, който се осмелява да пренесе полковата светиня в България, за да я развее отново чиста и неопетнена.
Ето, това е смисълът на армията като национална институция, а който не го разбира, не трябва да се доближава близо до нея.
На второ място, премахването на наборната армия лишава националния стожер от нравственост. Още евангелистът Йоан предупреждава: „Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разкъсва. Той бяга, защото е наемник и не го е грижа за овцете“ (10:11,12).
„Що се отнася до златото и среброто — казва Платон — на войните трябва да се каже, че те имат завинаги божествено злато от боговете в душите си и нямат никаква нужда от човешко… Само така биха спасили себе си и биха спасили държавата.“ (1)
„Едва националните държави превърнаха участието във войската в една повинност — всеобщо задължение, без преки облаги за войника. Това съвсем не е случайно. Съзнанието за войнишки дълг корени в националното съзнание онази нравствена сцепителна сила, която превръща дадено население в народ. Едни и същи условия изграждат националното съзнание и съзнанието за войнишки дълг: всеобщи интереси и борба за тяхното осъществяване.“ (2)
Съвременната тенденция за преминаване от наборни към наемни армии е свързано не толкова с усложняване на оръжието и бойната техника — това е поправимо и не е проблем, — колкото с денационализацията на всички сфери на обществения живот, налагана от глобализма в пазарната му форма. Тази форма изразява концентрирани социалнополитически интереси. В момента в България и в света се извършва дълбоко разслояване на обществото, появяват се милионери и просяци и е наивно да си мислим, че при наборно комплектоване на армията тя ще бъде сигурен инструмент на държавата в провежданата политика.
Всичко за продан!
Всичко си има цена! Всичко се купува и продава! — тези основополагащи пазарни лозунги намират своята военна реализация в периода на сегашната глобална експанзия, освободена от всякакви ограничения и на първо място — от нравствените ограничения. В гражданско общество на пазарна основа е ясно, че повече (за политическата държава) или по-малко (за националната държава) то тежнее към професионална армия, тъй като тя свързва в едно неговия пазарен егоизъм с военния индивидуален егоизъм. Военният професионализъм е най-прекият път за превръщането на армията в полиция — било национална, било световна. Наемникът като пазарен продукт е лесен — той се купува и продава и която държава е по-богата, ще има и по-добра професионална армия. Когато обаче нацията е в криза и е застрашено самото £ битие, военният пазар не само не работи, но е и опасен. Оставена сама на себе си нацията и нейното гражданско общество нямат друг избор, освен да се върнат към своята субстанционалност, което, преведено на езика на въоръжената защита, се конкретизира в наборната армия. Ето съвременната позиция на Германската федерална република: „Качеството на нашите сили не зависи само от структурите и военните системи. Хората, които служат в тази система, имат най-голяма важност. Задължителната военна служба е била и ще остане решаващата основа на нашите въоръжени сили. Без войници на задължителна военна служба бъдещият Бундесвер не ще успее да изпълни своите задачи и ние ще трябва да направим значителни съкращения на качеството на нашите сили… Задължителната военна служба означава обща отговорност, разделяне на товара. Тя означава интеграция на въоръжените сили в държавата и обществото“ (3)
Ще приведа и едно българско изказване, твърде нетипично в общия хор на военнополитическите плагиати: „За да може войската да изпълни задачите си в едно сражение, от най-малкото до най-голямото войсково формирование се иска да има единна система за действие, основаваща се на общ тип мислене, формирано от един общ език. Войсково формирование от различни културни общности не е в състояние да постигне резултат в момент на изпитание“ (4).
Въпросът за професионализацията на БА е непосредствено свързан и с нейната боеготовност и боеспособност. Не може да не се забележи, че колкото повече се професионализира армията, толкова повече намаляват боеготовността и боеспособността й.
През юни 2009 г., при операция на международните сили в Афганистан, отряд от чешките специални части се натъква на талибани. Когато прозвучава бойният вик „Аллах акбар!“, чешките професионалисти и наемници тихо и кротко си „обират крушите“. На гневната забележка на американския командващ, чешкият командир отговаря простичко: „Възникна опасност за живота на моите бойци.“
При анализа на действията на руските войски в събитията от август 2008 г. се оказва, че руските контрактници (наемници) са показали по-ниска боеспособност от голобрадите юноши-наборници, воювали във Втората чеченска война.
Широко застъпваната теза, че напълно професионалната армия единствено отговаря на днешните реалности, е лъжа. Напълно професионална армия означава армия от наемници. Наемниците се купуват и продават. Наемната армия престава да бъде национална институция. Тя се превръща от армия на народа в армия на олигархията. Тя не е угодна нито на държавата, нито на Бога.
Вероятно, най-доброто щеше да бъде запазване и развитие на смесената система за комплектоване на армията, каквато успешно съществуваше в БА.
На трето място, беше въведено понятието „граждански контрол върху армията“ или „контрол на гражданското общество“. И в двата случая това са безсмислени словосъчетания, грубо и опасно изкривяващи смисъла на държавата и властта. Като национална институция армията може да се контролира само от суверена. Но според българската конституция властта произтича и принадлежи на народа. Никъде не се говори, че властта произтича и принадлежи на гражданското общество. Гражданско лице начело на Министерство на отбраната съвсем не означава и отникъде не произтича, че то трябва да командва армията. Министърът на отбраната е само координиращо звено между собственото битие на армията и нуждата на нацията да бъде защитавана с военни средства. Поради това изказаното положително мнение от проф. Йончев за възприетия интегрален модел на МО с практическо ликвидиране на Генералния щаб, е дълбоко ретроградно и реакционно. Идеята за модела води своето начало от кабинета на Иван Костов и беше упорито пропагандирано от тогавашния зам.-министър на отбраната Велизар Шаламанов. Предполага се, че това е чужда (външна) инициатива. Тя води и до такива комични положения да се назначава началник на отбраната, като че ли по някое време може да има и началник на нападението.
Ако обединим „философските грешки“, констатацията е, че широко рекламираната реформа на българската армия не е никаква реформа. Това е ново военно строителство, изграждане на нова армия, с нови приятели и врагове, с нови принципи на обучение и възпитание, с ново отношение към нацията и държавата. Това не е българска армия и не е армия за България. Налага се военен цивилизационен избор, който е опасен, скъп и ненужен.
Опасен, защото буквално възприема идеите на чужда цивилизационна идентичност чрез доминиране, а не чрез взаимно проникване. Противопоставянето на интеграцията и идентичността е най-опасното, което може да се случи на България в момента. Скъп, защото избраният модел за подражание е непосилен за националните ресурси и може да бъде възпроизведен само в карикатурен вид.
Ненужен, тъй като в областта на военното строителство България има безценен опит, прославил се по бойните полета на целия свят. Какво да се учим и да заимстваме от армии, които не са спечелили нито едно сражение в последните 300 години? Част от изложените проблеми са посочени от проф. Йончев, но не са получили поне тезисно изложение. След като справедливо отбелязва, че „щом няма военна стратегия и доктрина, новият Закон за отбраната и въоръжените сили е заблуда за гражданите“, би трябвало поне да спомене за цяла поредица от документи, подготвени от МО, които неизбежно водят до такъв закон.
Главният инструмент на „реформата“ — „План 2004“, беше копиран от т.нар. доклад „Кивенаари“ на името на американския запасен генерал Кивенаари, водещ американската експертна група, посетила България. Тогавашният американски военен министър Уилям Коен нарече доклада „пътна карта на българската военна реформа“. Според този доклад и според „План 2004“ числеността на българската армия се регламентира на равнище 45 000 души. Има обаче данни и за втори „доклад Кивенаари“, в който числеността на армията е 27 000 души.
„План 2004“ съдържа и вижданията за какво трябва да служи българската армия в НАТО. Посочените задачи са направо преписаните указания на американския военен министър:
● Охрана и поддържане на реда на територията на България; ● Логистична поддръжка на силите на НАТО при тренировки и операции; ● Използване на българските сили за бързо реагиране в съвместни операции по поддържане на мира.
След 1998 г. правителството на СДС започна последователно изпълнение на идеите и задачите по концепцията, доктрината и „План 2004“, съобразено с пожеланията на генералните секретари на НАТО Х. Солана и Дж. Робъртсън България да се държи като член на НАТО. Ето някои от по-важните факти :
● Предоставяне на българска военна инфраструктура за учения и тренировки на страни от НАТО; ● Предоставяне на сухопътни и въздушни коридори на войските на НАТО при войната в Югославия; ● Изграждане на медицинска и възстановителна логистика на българска територия и предоставянето £ на държави от НАТО; ● Участие в мироподдържащи акции на чужди територии; ●Подобряване на равнището на съвместимост на българските контингенти с войските на НАТО по всички възможни показатели; ● Отделяне специално внимание на силите за бързо реагиране.
Българската армия все повече се свиваше като шагренова кожа, закриваха се и се разформироваха поделения, за да се стигне до положението на юг от линията Бургас — Кюстендил да не остане български войник. Към 1.01.2000 г. военните ефективи на Балканите изглеждаха така: Правителството на Симеон Кобургготски упорито и последователно продължи набелязаната линия на „свиване“ на Българската армия. На 19.12.2001 г. Народното събрание подписа втория Ньойски договор. Според приетото решение спешно трябваше да се унищожат оперативно-тактическите ракети Р-300 („Скъд“) и Р-400 (СС-23), заедно с още 800 танка, 500 бронирани машини и 27 кораба. Но това беше само фрагмент от едно ужасяващо разоръжаване — бяха унищожени 8000 единици стрелково оръжие, отличните бойни самолети МИГ-23 МЛД, гарнизони, военно имущество. „Жълтият“ депутат Станимир Илчев на глас разсъждаваше има ли България нужда от ВМС, от подводници и от зенитни оръдия. Всъщност, няма защо да се учудваме, той само повтаряше препоръките на доклада „Кивенаар“: „България трябва да има военноморски сили по модела на бреговата охрана. Няма стратегически причини за поддържане на морски флот. Създаването и поддържането на сила, подобна на морската пехота, е излишък, който България не може да си позволи.“
В същото време в българското обществено пространство се изприказваха какви ли не небивалици: ще сменяме калибрите на стрелковото оръжие заедно с каските на войниците, ще купуваме нови бойни и разузнавателни самолети, оглеждаме се за танкове „Абрамс“, ще професионализираме Гвардейската рота, ще слагаме националния герб на новите маскировъчни униформи. На този фон изявленията на ген. Колев от 18.12.2002 г. звучаха напълно професионално: „Ще продължаваме да обучаваме армията по варшавските програми, които са много високи и сложни, няма смисъл да ги занижаваме до стандартите на НАТО“ (5). Англичанинът Пол Бийвър, „независим“ аналитик, който в предаването „Всяка неделя“ призова нас, българите, да свикваме с ковчезите на синовете ни от Ирак, призоваваше за нещо друго: „Старите съветски тактики на Българския генерален щаб няма да вършат работа в съвременния свят. Няма начин България да запази старата си армия от Варшавския договор, освен като музеен експонат“ (6).
На 30.03.2004 г. България стана член на НАТО и това даде повод Соломон Паси да се разплаче пред репортерските камери. След отшумелите мили тържества основният обществен дразнител стана „Стратегическият преглед на отбраната“ заедно с неговата политическа рамка, тъй като визираше Българската армия до 2015 г. Това е рутинен документ, изискван от Брюксел, но у нас му беше придаден основополагащ статус, като демонстриращ завършването на „военната реформа“ и окончателното европеизиране на армията. Бяха изказани предположения, че документът е разработван главно в Министерство на външните работи и текстуалният анализ навеждаше на подобни мисли поради редица текстове, характерни за министъра на външните работи. Казано простичко, в него се правеше опит за противопоставяне на европейската идентичност и интереси на България на геостратегическите трансантлантически намерения, разбира се, на гърба на националните ни интереси.
Главното послание на политическата рамка пък е: за националната си сигурност България не разчита на своята армия, а на военен съюз. Армията ще служи за изпълнение на мисии в чужбина в състава на коалиционни сили и тази част от нея е „приоритетна при реализиране на основните цели на отбраната“. В собствената си страна българската армия „ще поддържа способности за подкрепа на дейности за сдържане на терористични, екстремистки и престъпни групи“. Всеки разбира за какво става дума.
Ето как полк. Валерий Рачев от ВА „Г.С.Раковски“ (вече преквалифициран в дипломат) описва „философското ядро“ на българската военна доктрина: „Военната доктрина се характеризира с два изключително важни параметъра, които не бива да се забравят — времето и пространството. Ние поемаме ангажимента да не изпреварваме във времето никого, дори да ни заплашва. Пространственият пък визира реакцията на държавата след успешна война — дори и да сме подложени на агресия, дори и да разгромим противника, няма да искаме разширяване на държавните граници. Отказът от териториални претенции към други държави е неговото ключово съдържание“. Не знам дали проф. Йончев е привърженик на подобна военна философия, макар че тя е от новите, т.е. след промените. Знам само, че имахме екстравагантен външен министър, който точно с обратната военна философия оправда агресията на САЩ срещу Ирак и последвалата окупация. Така че новият Закон за отбраната и въоръжените сили не възникна на празно място. Той е следствие от „новата военна философия“, за чието съавторство претендира и проф. Димитър Йончев. И макар критиките му към новия закон да са верни, подхлъзванията му по този път също са налице. Някъде в средата на статията проф. Йончев неочаквано заявява: „Фиксирането единствено върху понятието риск ни отпраща към отминали възгледи, защото днес сигурността се управлява чрез отговори на предизвикателства“.
„Отминали възгледи“ са възгледите преди „новата философия“. Да изследваме какво означава това.
Предизвикателство и враг
Думата предизвикателство е отглаголно съществително и произлиза от глагола „предизвиквам“, чието значение е: неоправдана постъпка, която има за цел да разсърди и възбуди конфликт; опит за разпалване на вражда.
Какво толкова привлича нашите военни теоретици и политици към това съществително? С какво превъзхожда класическите понятия от военната теория като риск, опасност и заплаха? С нищо! Това е поредният опит да се замъгляват и прикриват зад преднамерена спекулация с термини истински намерения.
Формална основа на всяка военна политика е категорията противник (враг). Без ясното и точно формулиране на тази категория е невъзможна каквато и да е военна политика. Когато нямаш противник (враг), нямаш и нужда от армия, освен като символ на флага. Специално се подчертава, че става дума не за всякакъв противник (враг), а само за военен противник (враг). Военен противник (враг) е всяка организирана и структурирана военна сила, която може да препятства реализирането на националните идеали, националните цели и националните интереси или да застраши по какъвто и да е военен начин съществуването на държавата и нацията.
Стремежът да изглеждаш прекалено миролюбив, когато всъщност не си, поражда споменатата тенденция за размиване и замъгляване на категорията „противник“. „НАТО е организирана на основата на върховни ценности, интереси и цели, които не изискват наличието на „враг“за потвърждаването на своята трайна значимост… НАТО е колективна отбрана на общи ценности и интереси, както и териториална отбрана“ (7). Какво излиза всъщност? Стига да се изброят тези общи ценности и интереси и вероятният противник (враг) е готов — той е всеки, който не се придържа към тези ценности и има други интереси. Значи враг има и това не е конкретен враг, а враг изобщо, и то — военен враг. Казано просто, държава, която има други интереси и се придържа към други ценности, е враг на НАТО и без да е военен враг, се интерпретира като враг, защото НАТО е военен съюз, а военни съюзи не се създават, за да се воюва или да се отбранява от мафии, наркотрафиканти, терористи и нелегални емигранти.
Други два стожера на военната политика са категориите „военна опасност“ и „военна заплаха“. Първата категория описва състояние, втората — оценява това състояние. Военната опасност се описва като съвкупност задействани и потенциални политически, икономически военни и други сили, средства и фактори, които при неблагоприятни условия и съчетания може да доведат до война. Към задействаните фактори са отнасят: въоръжените сили, военното производство, запасите от оръжие, военна техника и имущество, инфраструктурата на възможния театър на военните действия.
Към потенциалните фактори се отнасят: частичната или пълна мобилизация, реконверсия на гражданското производство, потягане на държавния резерв. Военна заплаха е явна или открита опасност от война, при която динамично се извършва преобразуване на потенциалните фактори в задействани фактори.
Военната заплаха от страна на конкретна държава се преценява по:
● официални заявления и засилено пропагандиране на „образа на врага“; ● провокационни акции като арестуване на транспортни средства, затваряне на въздушни, морски и сухопътни коридори; ● скрита мобилизация; ● нарастване на преките и косвените военни разходи; ● провеждане на големи военни учения, устройване на провокационни военни инциденти, икономическа блокада.
Вече могат да се направят известни съпоставки и изводи. Думите „предизвиквам“ и „предизвикателство“ се използват за прикритие на категорията „военен враг“ и за оправдание на нагла и агресивна империалистическа политика. Разсъждава се примерно така: „Аз нямам врагове, но всеки, който ме предизвиква, ще си пати“. От опита на уличните банди е известно, че може да се предизвиква и с думи, и с дела. Може да те предизвикат и с прическа, която не харесваш, а може да те предизвикват и с това, че укрепват своята национална сигурност и се въоръжават с модерни оръжия. С други думи, може да те предизвикват с всичко, което на тебе не ти харесва. Ето как блудството с думи и термини води до съвсем конкретна военна политика, води до Ирак, Афганистан и КНДР, води до
експортния вариант на българската армия
Друга терминологична спекулация, на която проф. Йончев справедливо обръща внимание, е „среда на сигурността“. „Средата на сигурност въздейства върху присъстващия и той развива способности да неутрализира въздействията, а не обратното“. Ако продължим логично мисълта на проф. Йончев, именно в средата на сигурността възникват рискове, опасности и заплахи. Ако кажем „предизвикателства“ ще сбъркаме, защото такива в истинския смисъл на думата възникват в цялата „среда на обитаване“, която не е задължително да съвпада със средата на сигурността. Приравняването на двете среди води до неочаквани претенции и възбужда апетита за всякакви интервенции.
Средата на сигурността притежава особена характеристика, пряко свързана с осигуряване на сигурността. Това не е безотговорно използване на категорията „способност“, а трансформиране на „предизвикателствата“ в риск за присъстващия, т.е. в нуждата да се действа в условията на неопределеност и непредсказуемост на настъпващите събития. В такава ситуация особено интересен е оперативният риск, тъй като съществено зависи от научните концепции и доктрини.
Доктриналната несъстоятелност играе решаваща роля при конфликти и кризи, особено когато те са ограничени и с малка интензивност. От невъзможността да се разберат и оценят важни факти, те се игнорират. Това води до лош избор на критерия за ефективност, което при условията на ограничена информация, влиянието на негативни фактори и ситуационен натиск, може лесно да деформира функцията на целта. Настъпва доктринална ограниченост с всички произтичащи от това последици. И, ако преодоляването на точно такива последици е мотивирало проф. Д. Йончев да обърне внимание на доктриналната несъстоятелност на българската военна политика, неговите усилия могат само да се приветстват.
Остава да се кажат няколко думи около спекулирането с друга модерна категория — „военни способности“.
Способността е психическо свойство на личността, изразяващо условията за успешно изпълнение на даден вид дейност. Способността не е вродено свойство. Вродени са само т. нар. заложби, т.е. природни анатомофизиологични особености на организма (слух, поглед, обоняние и т.н.). Способностите не се свеждат до наличните у индивида знания, умения или навици. Те се разкриват в бързината, дълбочината и твърдостта на овладяване на начините, способите и прийомите за практикуване на конкретна дейност, т.е. самата способност се заражда и развива в процеса на овладяване на дадена дейност, за която тази способност е нужна. Определящо значение за развиването на способностите имат жизнените условия на човека и неговите отношения със заобикалящия го свят. Насоките на способностите се определят от външни въздействия. Съчетанието от способности, които осигуряват възможност за най-успешно изпълнение на дадена дейност, се нарича надареност. Високата степен на надареност, се нарича талант. Най-висшата степен на таланта се нарича гениалност. При гениалността се постигат принципни промени в една или друга сфера на творчеството и науката.
Какво практически следва от изложеното?
С използването на категорията „способност“ се заменя „остарялото“ понятие за обучение и възпитание на войските, защото именно обучението и възпитанието тренират, мотивират и разкриват заложбите в изграждането, структурата и управлението на армията, във философията на нейното битие. Одушевяването на армията, третирането £ като биологически обект, е опит за окончателно тържество на идеалните норми над практическите изисквания, което е така характерно за цялата буржоазнокапиталистическа военна мисъл. Дали това е полезно за армията като такава, е самостоятелен, дълбок философски въпрос и излиза извън рамките на статията. Аз лично смятам, че не е полезно.
Пребиваването на България в НАТО не промени тренда на процеса по обезсилването на Българската армия, но пък ни дари с американски военни бази и приетия доброволно ангажимент за неотслабване на нашите експедиционни части. Според актуализирания план за модернизация на войската до 2015 г., публикуван в Държавен вестник през 2008 г., ще имаме „щастието“ да запазим 160 танка и 20 бойни самолета. Действията по този план вече започнаха — Айтоската танкова бригада е закрита, пред закриване е Сливенската бригада, Горнобанската бригада остава с два батальона и един дивизион по-малко. В началото на 2007 г. беше ликвидиран и сливенският парашутен полк. Бяха снети от въоръжение фронтовите щурмоваци Су-25. Армията вече няма бойни устави, военнослужещите ще могат да козируват на голи глави, охраната на военните обекти се поема от частни охранителни фирми, офицерите, преди да се научат как да воюват, ще станат тънки познавачи на великия език на Шекспир, „гвардейците“ ще ни забавляват с шоупрограми по въртене на карабини, гордите рейнджъри ще се научат да ходят „в крак“. Нелепостите на българската военна „реформа“ нямат край. Съвсем скоро научих (може и да съм позакъснял), че във ВМС имаме ново войнско звание — командор. („Всичкото Мара втасала…“, само командор ни липсваше).
Как да съотнасяме тези факти с прокламираните „нови военни способности“, за какво са ни нужни и защо продължават да се фабрикуват странни доктринални документи, обвързани със законова база? Кой носи пряка отговорност за всичко това? Отговорите на такива въпроси предстоят, както и неизбежно произтичащите от тях изводи.
Литература:
(1) Платон, Държавата. Наука и изкуство. София, 1975, с. 88-96.
(2) Хаджийски, И. Съчинения в два тома, том I, с. 168-169.
(3) По материали на семинара в Центъра за обучение на личния състав по национална сигурност към МО. София, 26-27.08.1999 г.
(4) Калоянов, Анчо. Култура, етнос, сигурност. В: Отбрана и въоръжени сили на Република България. Изд. на МО. София, юли 2000, с. 168-175.
(5) В. „Сега“, 18.12.2002 г.
(6) В. „168 часа“, 2-8.07.2004 г.
(7) „НАТО през ХХI век“ , документ на Северноатлантическата асамблея, представен от нейния председател, американския сенатор Уйлям Рот, декември 1998 г.
