КОМУНИСТИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ В ИНДИЯ

0
277

Шив Кумар Мишра (9.09.1940 г.) е известен индийски политолог и журналист, член на Индийската компартия от 1960 г. Политзатворник заради идеологическите си убеждения в продължение на четири години. През 1962 г. завършва политология в университета в гр. Агра. След разделянето на индийската компартия през 1964 г. той се присъединява към лявото крило — Комунистическата партия на Индия (марксисти). Работи като секретар на областната партийна организация в гр. Мират и член на ЦК на КПИ (м) в щата Утар Прадеш. Участва активно в синдикалното движение в Индия, като организира стачката на работниците от стоманената промишленост в Газиабад и тъкачите от Модинагар. Журналистическата му дейност е свързана с централния партиен орган „Джаниюг” („Ерата на народа”), където публикува анализи на събития от националното и международното комунистическо движение. Създава седмичник на хинди („Освободителната война”), който излиза в продължение на 17 години. Публикува политически коментари в редица национални индийски издания. През последните десет години ръководи Научноизследователски център към Министерството на науката и технологиите и науките за земята. Днес г-н Мишра е консултант в Индийския национален тръст на книгата.
Осем десетилетия на борба и напредък

Владимир И. Ленин винаги е бил и продължава да бъде на висока почит в Индия. Той беше архитектът на Великата октомврийска социалистическа революция, която освободи хората на Русия от потисничеството и експлоатацията на човек от човека и предаде властта в ръцете на изстрадалите маси. И днес Индия гледа на Ленин и социализма с голяма надежда. Махатма Ганди, въпреки че е критичен към идеологията на Октомврийската революция, твърдо отхвърля страха от „болшевишката заплаха“, усърдно пропагандиран от британските управляващи. По-късно той изразява своето възхищение от Ленин и демонстрира благосклонност към революционна Русия. В своите „Впечатления от световната история“ Джавахарлал Неру пише: „Ленин се превърна в мощна традиция не само в родната си Русия, но и в целия свят. С времето той израсна и стана един от избраните безсмъртни световни лидери. Той живее не в паметниците и снимките, а в могъщите дела, които е извършил, и в сърцата на стотици милиони работници, които днес намират вдъхновение в неговия пример и надежда за по-добри дни.“

По време на публична реч в Москва, Неру признава: „Почти едновременно с Октомврийската революция, ръководена от Ленин, ние в Индия навлязохме в нов етап от нашата борба за свобода — въпреки че бяхме предвождани от Махатма Ганди, ние насочихме нашата борба по друг път, ние се възхищавахме на Ленин и бяхме повлияни от неговия пример.“ Класовоосъзнатите хора на Индия започват борба, за да приложат ленинските идеи към индийското движение за освобождение от колониалното потисничество и да организират масите от работници и селяни. Независимо от тези пионерски усилия, най-ранните комунистически групи са сформирани в Пенджаб, Махаращра, Бенгал и Мадрас. Някои от забележителните имена на ранните пионери в индийското националноосвободително движение са А. Данге, С. В. Гате, Музафар Ахмад и Сингаравелу Четиар.

Опити да се създаде комунистическа партия в Индия

Има няколко опита за създаване на индийска комунистическа партия в началото на миналия век както в Индия, така и в чужбина. Забележителното начало е поставено през 1920 г. в Ташкент (тогавашен СССР). Този опит не успява поради липсата на реални маси и недостатъчната активност на организационните кадри.

Към средата на 20-те години комунистически групи се появяват в различни индустриални центрове на Индия, като Лахор, Канпур, Бомбай, Шолапур, Калкута, Мадрас и др. С течение на времето те стават все по-силни и по-влиятелни. Дори оказват значително въздействие върху Индийския национален конгрес, което се проявява във факта, че нeколцина комунисти са избрани в различни комисии на конгреса. Това е отражение на тяхната нарастваща сила.

Първата индийска комунистическа конференция е свикана в Канпур на 25-28 декември 1925 г. В декларация на членовете на конференцията се отбелязва: „Тази конференция на индийските комунисти решава, че трябва да се създаде партия с цел да се еманципират работниците и селяните на Индия. Тази партия е известна като Комунистическата партия на Индия и нейната върховна цел е установяване на Републиканско „сварай“ (самоуправление) на работници и селяни.“ Това решение е взето на 26 декември — последния ден на конференцията.

Създаването на Индийската комунистическа партия (ИКП) през 1925 г. е скромно, но ефективно начало. Избрани са неофициални ръководни органи на партията: „Революция“ („Кранти“) в Бомбай, „Пролетариат“ („Мехнаткаш“) в Лахор и “Гласът на народа“ („Ганбани“) в Калкута. Веднага започват масови арести без процес, конфискация на книги и печатни машини, процеси за „конспирация“ и подривна дейност. Това са методите, чрез които британските управници неуспешно се опитват да спрат разпространяването на революционното учение на марксизма в Индия. Противопоставяйки се на полицейската репресия, функционерите на Индийската комунистическа партия разпространяват нелегално класическите произведения на комунистическата идеология в Индия. Те се внасят нелегално дори в британските затвори, въпреки високите стени и железните решетки. Ситуацията след Първата световна война (1914—1918) се отличава с мощна вълна от масови демонстрации, стачки и смут. Борбата за свобода и съпротивата срещу империалистическата репресия и терор стават масови и се разпростират из цяла Индия.

Идеята за хегемония на пролетариата в демократична революция, твърдият съюз между работническата класа и селячеството се превръщат в основите на революционната дейност на комунистическата партия в индийските щати, привличайки по този начин всички антиимпериалистически елементи (включително и местната буржоазия) към борбата за национално освобождение. Благодарение на учението на научния социализъм, революционната работническа класа успя да се наложи и да се обедини с националната буржоазия, за да изолира империализма и да го победи.

Разделителната линия в Индия не е между комунистите, от една страна, и националистите и демократите, от друга. Тези термини не са напълно приложими в индийските условия. Защото всички те — комунисти, социалисти, демократи-патриоти, т.е. всички прогресивни хора, отдадени на мечтата за национално освобождение и борбата срещу колониализма и империализма, са от едната страна, срещу дясното крило — силите на чуждестранната и международната реакция от другата страна. Десни, леви и демократи: реакция и напредък — тези категории са подчинени на националното освобождение от колониалната зависимост.

Първият конгрес на Индийската комунистическа партия (ИКП) се провежда в Бомбай от 23 май до 1 юни 1934 г., след близо десетилетие, през което партията е обявена за незаконна от британските управници. Делегатите на конгреса дори и по време на заседанията не прекратяват участието си в жестоката политическа битка както срещу британските управници, така и в рамките на борбата за свобода вътре в страната. Водят се оживени дискусии около стратегията и тактиката, които трябва да бъдат приети в контекста на катастрофалната Втора световна война. Архивите от Конгреса красноречиво показват, че индийските комунисти си дават ясна сметка за собствената си роля в съдбата на човечеството, включително и на Индия, която зависи от изхода на войната.

Когато през 1934 г. Индийската комунистическа партия е забранена, нейните членове наброяват едва 200 души. Редица репресивни мерки като делото за конспирация „Меерут“ (1929-1933) и други нанасят своите поражения. Независимо от това до 1942 г. членската маса нараства до 5000. А през 1943 г. (само за една година след признаването й за легална организация), членската маса вече е повече от 16 000 души!

Политическият доклад на партийния конгрес е представен от П. К. Джоши, генерален секретар на ИКП. Протоколите от конгреса дават представа за редица известни партийни лидери, като
П. К. Джоши, С. А. Данге, Сомнат Лахири, Ранадиже, Е. С. С. Намбоодрипад, д-р Г. Адхикари, Бовани Сен, С. Г. Сардесаи, Р. Д. Бхардвай, Айой Гош. В приетите конгресни документи партийните членове тържествено обещават „да работят активно за защита на майката-земя, за пълна национална независимост на страната…“ и т. н.

Партийният конгрес се провежда по времето на титанична и напрегната борба между фашизма и антифашистките сили в Европа и целия свят. Индия е част от този сценарий и заплахата за фашистка инвазия в нашата страна е напълно реална. Неуспехът да се открие втори фронт в Западна Европа е един от най-тревожните проблеми. През 1943 г. след победата над хитлеристките войски в Сталинград съветската Червена армия напредва стремглаво. Но те се борят с нацистките сили почти сами. Хитлеристите успяват да придвижат войските си от западните фронтове към Съветския съюз. Членовете и симпатизантите на Индийската компартия следят с трепет и надежда битките, които Червената армия води в победоносния си път до спечелване на победата през май 1945 г.

При тези обстоятелства ИКП засилва своя призив за общоиндийско правителство на националната отбрана, което в крайна сметка ще постигне освобождението на страната. Партията е на мнение, че само такова правителство може правилно да се грижи както за отбраната, така и за интересите на народа. ИКП провежда масова кампания из цялата страна. Генералният секретар П. К. Джоши многократно обяснява политическата и международната ситуация.

Конгресът на ИКП настоява за незабавното освобождаване на Махатма Ганди от затвора. Партийните лидери осъзнават, че присъствието на „бащата на нацията“ (Гандиджи), както и на Джавахарлал Неру, би засилило единството и силата на дейността на Движението за национално освобождение. Партията провежда ефективна кампания за освобождаване на националните лидери. Това е решителна стъпка към националното единство и подсилва националното движение.

ИКП посреща с възторг независимостта на Индия на 15 август 1947 г. Настъпва „ерата на народа“. Централният комитет на ИКП обявява на 3 август 1947 г., че „на 15 август националното знаме на Индия ще се развее там, където векове наред се е вяло националното знаме на Обединеното кралство. Британският губернатор ще предаде властта на водачите на Индийския национален конгрес.“ Ражда се индийският съюз между всички организации. Той бележи историческа повратна точка в борбата за освобождение от колониално робство. „Могъщият Индийски национален конгрес, водещата национална организация на Индия, води празненствата. Индийската комунистическа партия се присъединява към Деня на националната радост“.

През 1947 г. „Ерата на народа“ с централния партиен орган „Джаниюг“ публикува специално издание „Петнадесети август“, което съдържа статия от Б. Т. Рандив, тогавашен член на Политбюро, наречена „Бунтът на войниците до 15 август: пътят на индийското движение за независимост“. В нея се посочва, че издигането на индийския трикольор е повече от символично. Сега вече трябва да се гледа отвъд 15 август. „Ерата на народа“ и ИКП дават горд израз на радостта си от постигането на независимостта. ИКП посочва, че независимостта е зората на нова епоха и трябва да се направи всичко възможно, за да се запази. ИКП непрекъснато провежда масова мобилизация по всички главни въпроси — от общинското самоуправление до ежедневните проблеми на народа.

По това време (1946-1947 г.) в Теленгана продължава и въоръженото народно движение, водено от Конгреса на ИКП и други демократични сили, основно от Андхра сабха. Районът Теленгана е източната половина на богатия щат Хайдерабад на Низам, който има площ от 4,4000 кв. мили. Хората се борят срещу деспотичния и потиснически феодален режим на Низам, за неговото сливане с Индия (което Низам отказва да извърши) и за поземлени реформи. До 1947 г. антинизамското движение се разпространява и ИКП става много популярна и влиятелна. Борби, включително и въоръжени конфликти, продължават и в други щати, например в Кашмир, Нилгири и Пунаара Вайалар (Траванкор, Керала).
За съжаление през декември 1947 г. водачите на ИКП тълкуват погрешно ситуацията, което води до приемането на нереалистична и сектантска, авантюристична линия по време на Втория конгрес (февруари—март 1948 г.) П. К. Джоши е официално отстранен и заменен от Б. Т. Рандив. Според някои от историците на ИКП индийската свобода е измамна независимост. Те смятат, че истинската свобода не е постигната, а империалистическата хватка продължава под различни форми. Правителството на Дж. Неру е представител и младши партньор на империализма и поради това трябва да бъде незабавно отстранено и да се създаде работническо-селско управление.

През 1950-1951 г. ИКП е напълно изолирана. Нейните членове намаляват от приблизително 89 000 до по-малко от 10 000 души. Масовите организации са смазани. От политическа гледна точка партията е в задънена улица.

По това време вътрешнопартийната атмосфера е в остра фаза. Все по-очевидно е, че кризата може да бъде преодоляна и редът да бъде възстановен само чрез намесата на Коминтерна. Затова делегация от четирима членове: Аджай Гош, С. А. Данге, К. Райешвар Рао и М. Басава Пуниах, пътува тайно до Москва и провежда откровен и подробен разговор с високопоставена делегация от КПСС, водена от самия Сталин. Трябва да се отбележи, че въпреки деспотичното му отношение, неговата критика е основателна и градивна. Той се нахвърля върху водачите на ИКП за това, че са приели сектантски и авантюристичен курс. Сталин изсипва върху главите на индийските комунистически лидери градушка от въпроси: Защо масите не са с партията? Какво става с масовото движение? Без тези неща как изобщо би могло да се мисли за въоръжена борба? Как оценяват факта, че индийската буржоазия не се присъединява към империалистическия лагер? Как смятат да свалят правителството на Дж. Неру, което следва мирна политика? и т. н. На практика Сталин и другите съветски лидери подлагат на кръстосан разпит представителите на ИКП. За индийските комунисти става ясно, че в началото на 50-те години на ХХ в. съветските партийни и държавни ръководители, въпреки своето сектантство, вече имат известно положително отношение към правителството на Дж. Неру.

Като резултат от дискусиите делегацията се завръща с уеднаквено, по-ясно, по-добро и по-реалистично разбиране както за основния характер на индийската революция в периода след независимостта, така и за конкретна тактическа линия, която да бъде следвана в новия период.

С. А. Данге и Аджай Гош представят линията на действие, която се застъпва за руския курс, докато К. Раджешвар Рао и М. Басапуниах предпочитат другия (противоречащ на официалното правителство на Индийския национален конгрес) курс. След подробни обсъждания двете части на делегацията постигат съгласие, че нито една от двете линии не е подходяща за ситуацията в Индия. Има прилики и разлики между Индия и другите страни; ИКП не може да си позволи да следва нито руския, нито китайския курс; ние трябва да разработим наш собствен, индийски курс към революция.

След като започва прилагането на програмата, утвърдена на специална конференция на ИКП през октомври 1951 г., отново се появяват вътрешнопартийни различия. Те обаче не омаловажават факта, че документът, произлязъл от разговорите в Москва, за момента е изиграл обединителна роля за партията. Това обединение помага на партийните функционери да проведат електорална борба няколко месеца след приемането на програмата.

ИКП бързо схваща реалните измерения на събитията. Тя се включва в общите парламентарни избори през 1952 г. и печели внушителен брой места и гласове. Комунистическият кандидат Ражи Нараян Реди печели най-висок брой гласове за Парламента; Пандит Неру, министър-председателят на Индия е втори по брой гласове. ИКП получава всички 16 места в Лок Сабха. Тя печели 5,5 милиона гласове и 5,2 процента. В изборите за местни парламенти процентът на гласовете е 6,2. Появата на лява и демократична опозиция е друго значимо събитие от възникването на ИКП; Социалистическата партия, Партията на Кришак Маздор Праджа (К.М.П.П.) и партиите, свързани с ИКП; които заедно печелят 49 места в Парламента и 385 места в местната власт и съответно печелят 21 и 16 процента от гласовете. Всъщност, те печелят 27,5 милиона гласове, т. е. повече от една четвърт от общия брой гласове.

От друга страна, десните реакционери, комунални и феодални партии като Ян Сангх (днес Б. Дж. П.= Бхарата джаната партия = Индийска националистична партия), Хинду Махасабха, Рам Раджя Паришад (Р. Р. П.) и някои други не се справят много добре. Те събират общо само 10 места в Парламента и общо 87 места в местните парламенти. Те печелят само 4,5 процента от гласовете в Парламента и 7,3 процента в изборите за местните парламенти. Ян Сангх (днес Б. Дж. П.) има само три места в Парламента.

След формиране на комунистическо правителство в щата Керала на 5 април 1957 г. д-р Раджендра Прасад, председател на Индийския съюз, казва, че наличието на комунистическо правителство в Керала (докато правителството на Индийския национален конгрес е центристко), е пример за съвместно съществуване на различни социални системи в една и съща страна. На 31 юли 1959 г. „първото избрано комунистическо правителство в света“ е разпуснато от Правителството на Индия.

През следващото десетилетие (шестдесетте години) се стига до кулминация на вътрешнопартийните борби, които водят до разделението на ИКП през 1964 г.- появяват се две комунистически партии — ИКП и ИКП (м= марксисти). Разделението има три основни причини: (1) отношението към управляващата класа и нейната партия — Индийския национален конгрес; (2) различията, които водят до сериозно разделение в Световното комунистическо движение; (3) подходът към спора за индийско-китайската граница и отношението на индийските комунисти.

Нека да припомня, че основната причина за това ИКП да бъде наречена „ревизионистка“ е нейният курс за „обединение и борба“. Тя е обвинявана във връзка с „буржоазния“ Конгрес (Индийския национален конгрес), докато ИКП (м) пък е за сляп анти-конгресизъм. Сега ИКП (м) е извървяла дълъг път от своите погрешни позиции по отношение на техните оценки за „буржоазния Конгрес“. Фактът, че днес комунистите имат повече места в Лок Сабха откогато и да било, е резултат от правилна електорална тактика, постигната чрез промяна в отношението на ИКП (м) към Конгреса.

За да се справи с предизвикателствата пред страната, лявото обединение трябваше да бъде допълнително укрепено и подсилено. ИКП и ИКП (м), които са основата на Левия фронт и на Лявото обединение, трябва да работят в тясно сътрудничество. Лидерите на двете крила осъзнават, че обединение на Комунистическото движение е възможно само чрез идеологическа яснота, сходни програми и подобни политически курсове и тактики.

ИКП (м) и комунистическото движение в Индия имат богат опит в работата с държавни правителства. През 1957 г., скоро след формиране на щата Керала, Комунистическата партия съумява да спечели мнозинство в местните избори. Следващата фаза на левите правителствата и на ИКП (м) започва в следкритичния период. През 1977 г. е сформирано първото правителство на Левия фронт в Западен Бенгал. От тогава то спечелва седем последователни избора и управлява повече от тридесет години. След изборите през 1978 г. в Трипура е сформирано първото правителство на Левия фронт, а второ правителство на Левия фронт е сформирано през 1983 г. В Керала нещата се повтарят за Левия и демократичен фронт (ЛДФ), който е сформиран през 1980 г. и печели изборите през 1980 г., 1982 г., 1987 г., 1991 г., 1996 г., През 2006 г. ЛДФ е избран отново на парламентарните избори.

След Индийския национален конгрес и Бхарата Джаната партия, Левият фронт се появява като трета алтернатива на индийската политическа сцена. С шестдесет и едно места на Общите парламентарни избори през 2004 г. Левият фронт допринася за установяването на воденото от Конгреса светско правителство в Индия. На последните избори (май 2009) отново се потвърди обществената значимост на трите най-влиятелни партии в Индия: от общо 543 места в Парламента 217 бяха спечелени от Индийския национален конгрес, 185 — от Бхарата Джаната партия и 59 — от Левия демократичен фронт. Двата щата — Керала и Западен Бенгал, продължават със социалистически правителства вече четвърто десетилетие. Те са витрината на постиженията и грешките в реализирането на идеите на ИКП. Превод проф. д.ф.н. Донка Александрова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук