Левите политически движения в Кралство Белгия се сформират още през 70-те години на ХIХ век. Първоначално те са разделени на езикова и етническа основа – поотделно във френскоговорящата католическа Валония и в холандскоезичната, преобладаващо протестантска Фландрия на север от столицата Брюксел.
Първата по-значителна лява социалдемократическа формация е основаната през 1877 г. Фламандска социалистическа работническа партия (Vlaamsche Socialistische Arbeidspartij). Три години по-късно тя се обединява с няколко по-малки франкофонски социалистически групи от столицата, преименува се в Белгийска социалистическа партия (Belgische Socialistische Partij) и избира за свой лидер Едвар Ансееле. В края на 1884 г. в Берлин се провежда конференция за подялба на колониалните владения в Африка. На нея се предоставят на белгийския крал Леополд II като лично владение обширни територии от над 2,3 млн. кв. км в централната част на Африканския континент. В района по протежението на р. Конго той установява кървав, експлоататорски режим, подвластен и облагодетелстващ директно кралското семейство. А повечето от разкошните, радващи днес туриста здания в Брюксел като Палатата на правосъдието, която е най-голямото сграда за своето време, помпозният кралски дворец със златни и кристални украси, хотел „Метропол“, базиликата на Светото сърце и др., са построени в края на ХIХ век именно с кървавите печалби, които кралят извлича от зверската експлоатация на богатствата и на хората в тази далечна африканска страна (1).
Няколко месеца по-късно, през април 1885 г. в Брюксел, в салона на легендарното кафене „Лебедът“, където Карл Маркс е писал „Комунистическият манифест“ и където е заседавал Първият работнически интернационал, се събират 112 представители на различни белгийски организации на трудещите се и учредяват обединената Белгийска работническа партия (БРП) (фр.: Parti Ouvrier Belge/хол.:Belgische Werklieden Partij), към която се присъединяват валонски и фламандски социалистически групи, както и съществуващата вече Белгийска социалистическа партия на Е. Ансееле. Членове на новата умерена, социалдемократическа формация БРП са преобладаващо интелектуалци и занаятчии и в по-малка степен представители на класическата работническа класа, с изключение на силните фламандски социалисти от гр. Гент. Този феномен се дължи на факта, че по това време белгийските работници, особено валонските, се страхуват от неприятности от правителството, а освен това са и традиционно по-консервативни. Това е и причината при избора на име за новоучредената партия да не се използват определения като „социалистическа“ или „социалдемократическа“, както и в партийната й програма да не се запише като крайна цел установяването на социалистическо общество.
Новата Белгийска работническа партия успява сравнително бързо да вкара свои представители в парламента, въпреки законодателните ограничения за партии, явяващи се на избори в цялата страна, и действащия тогава в Белгия имотен ценз за гласоподавателите. Така например БРП, явяваща се на избори в цялата страна, дълго време не е в състояние да спечели нито един мандат във фламандските региони. А водачът на холандскоговорящото просоциалистическо крило от гр. Гент – Едвар Ансееле, е издиган като кандидат-депутат от френскоезичния град Лиеж.
Развитие на белгийската левица след Първата световна война
През 1919 г., след края на Първата световна война регионалните ограничителни бариери падат. Въвежда се и общо право на глас за всички граждани, независимо от имотното им състояние и пол. В резултат на това Работническата партия още на първите избори след войната (в която Белгия макар и неутрална, бързо е прегазена от германските войски) привлича много избиратели и печели 36,6%, издигайки се до водеща политическа сила в страната. Заедно с Католическата партия тя съставя новото правителство, излъчвайки няколко министри като Едвар Ансееле и Емил Вандервелд (2).
Но в знак на протест срещу коалирането с консерваторите през 1920 г. от Работническата партия се отцепва лявото £ прореволюционно крило и учредява първата Белгийска комунистическа партия начело с Вар Ван Оверстретен. Паралелно с нея се образува и втора прокомунистическа формация, наречена „Приятели на експлоатираните“, начело с Жозеф Жакмо. През септември 1921 г. тези две формации се обединяват в Комунистическа партия на Белгия (КПБ) (фр.: Parti Communist de Belgique/хол.:Kommunistische Partij van Belgie), която влиза в комунистическия Трети интернационал. В началото тази нова партия има само 500 членове, но бързо набира сили и още на третите следвоенни избори през април 1925 г. успява да вкара с Ван Оверстретен и Ж. Жакмо първите си представители в парламента (3). През втората половина на 20-те години поради несъгласие със сталинистките чистки в съветска Русия от белгийската КПБ се отцепват привържениците на Лео Троцки, които се присъединяват като секция към движението на „Международната лява опозиция“, но остават с маргинално политическо влияние в Белгия (4). (За разлика от тях на изборите през 1939 г. белгийската компартията КПБ постига 4,65% и има 9 депутати в парламента и 4 сенатори. Непосредствено преди Втората световна война традиционната компартия наброява около 10 000 членове.)
Ръководената от Емил Вандервелде социалдемократическа Белгийска работническата партия (БРП), след като през 1932 г. постига 37% на парламентарните избори (5), участва през 30-те години на миналия век в редица центристки правителствени коалиции заедно с католиците и либералите. Дори от май 1938 г. до февруари 1939 г. социалдемократите успяват да излъчат с Пол-Анри Спаак своя първи министър-председател. В навечерието на Втората световна война, след смъртта на Емил Вандервелд в края на 1938 г., ръководството на БРП е поето от значително по-радикалния Анри дьо Ман, министър без портфейл, отговорен за неутралитета на страната. Участието на Работническата партия в управлението на страната в центристки коалиции води през 1939 г., на последните избори преди германската окупация, до осезаем отлив от БРП — 29,4%. Но този факт се дължи отчасти и на радикалните възгледи на новия £ председател, който още през 1912 г. едва не разцепва партията.
След като в началото на 1940 г. германският Вермахт разбива белгийската армия и за броени дни завзема обявилата неутралитет страна, на 28.06.1940 г. Анри дьо Ман приветства немската окупация, окачествявайки я като „разгром на парламентарния режим и на капиталистическата плутокрация“ и нарича германците „освободители на работническата класа“. Анри дьо Ман призовава за колаборационизъм с немските нацисти, саморазпуска Работническата партия, участва активно в изграждането на единен пронацистки профсъюз в Белгия и съветва белгийския крал Леополд III да остане в страната и да не се присъединява към белгийското правителство в изгнание в Лондон, с което де факто официално се признава немската окупация. Поради тези действия Анри дьо Ман е осъден след войната за колаборационизъм с фашистите, а Леополд III абдикира през 1951 г. и на мястото на силно дискредитираната довоенна Работническа партия се сформира нова социалдемократическа формация.
Въпреки сътрудничеството на ръководството на БРП с нацистите по време на окупацията много от партийните членове се обявяват против политиката на съглашателство, излизат в нелегалност и участват в съпротивата срещу германците редом със силно активната Комунистическа партия, забранена от окупационния режим. До 1945 г. са убити над 2000 белгийски комунисти, участници в съпротивителното движение.
Развитие на белгийската левица след Втората световна война
За да постави ново начало на съществуванието си и да измие позора от колаборационизма след края на Втората световна война социалдемократическата Белгийска работническа партия се преименува в Социалистическа партия на Белгия (фр.:Parti Socialiste Belge/ хол.:Belgische Socialistische Partij`), a бившия £ лидер Анри дьо Ман, осъден задочно на 20 години затвор, няколко години по-късно се самоубива в Швейцария, където още през август 1944 г. е намерил политическо убежище.
На първите следвоенни избори на 17.02.1946 г. новата умерено лява Социалистическа партия, въпреки миналото си печели с 31,6% внушителен брой гласове, но не е в състояние да състави трайна коалиция със своите католически и либерални партньори. Първоначално социалистите избягват да се коалират с представилата се също много силно комунистическа партия (КПБ), която получава 12,7% (над
300 000 гласа, респ. 23 депутати в парламента и 11 сенатори) най-добрия резултат в цялата нейна история. В първата следвоенна година страната се управлява от центристки коалиции, ръководени от социалистически премиери. От 12.02.1945 г. до 13.03.1946 г. Белгия се управлява от социалиста Аший ван Акер, след което за 3 седмици кормилото на страната е поето от десния социалдемократ и отявлен евроатлантик Пол-Анри Спаак. За 4 месеца след него правителството отново се оглавява от по-левия Ван Акер, но и този кабинет не е дълготраен.
През август 1946 г. социалисти, комунисти и либерали съставят ново коалиционно правителство с минимална преднина от 1 глас в парламента, начело със 75-годишния социалист Камий Юйсманс. Но 7 месеца по-късно, след началото на Студената война, това преобладаващо ляво ориентирано правителство е свалено и през март 1947 г. заменено отново с центристко управление на социалдемократа Пол-Анри Спаак. Той става инициатор на икономическия съюз Бенелюкс между Белгия, Нидерландия и Люксембург, а комунистите са изключени от неговия кабинет. Спаак се задържа като премиер до август 1949 г. (6) и е един от бащите на идеята за създаване на Европейската икономическа общност. По-късно като генерален секретар на НАТО той става основен застъпник за преместване на главнокомандването на пакта в Брюксел през 1961 г., след като Франция напуска военния блок. Социалистът Спаак e инициатор на включването на кралството през 1948 г. в изграждането на „Гладио“ — секретна паравоенна организация на НАТО и на западните тайни служби, която впоследствие е замесена в редица кървави атентати в Западна Европа с цел всяване на масов страх и създаване на безредици, като предпоставка за дискредитиране и преследване на леви формации (7).
През 1950 г. се провеждат избори, на които социалистите подобряват резултата си на 34,5%, а компартията пада на 4,7%. Същата година, след завръщането от швейцарска емиграция на обвинения в колаборационизъм с нацистите крал Леополд III, в Белгия се стига до масови стачки и протести срещу него. През август с.г. в Брюксел под ръководството на компартията КПБ се провежда гигантска демонстрация срещу краля, в която участват над половин милион души. В парламента генералният секретар на комунистическата партия Жулиен Ляо публично се обявява срещу монархията, завършвайки своята реч с призива: „Да живее републиката!“. Само няколко дни по-късно, на 18.08.1950 г., той е застрелян пред дома си от роялиста Франсоа Гюсен. Смята се, че той не е действал сам и че е имало и други подбудители и съучастници в това политическо убийство, най-вече от новоучредената тогава тайна организация „Гладио“, които обаче остават и до днес неразкрити. В цялата страна избухват стачки и демонстрации, в които вземат участие над 300 000 души. Белгия е на ръба на гражданска война и на разцепление, понеже френскоезичните валонци масово не желаят връщането на краля на престола, докато холандскоговорящите фламандци го подкрепят. За да предотврати ескалацията на напрежението, разпадането на страната и проливането на кръв, на 16.07.1951 г. Леополд III абдикира и преотстъпва престола на 20-годишния си син Бодуен I.
Въпреки доброто представяне на следвоенните избори и активното участие на комунистическата партия в общонародното антилеополдистко движение след средата на 50-те години, тя постепенно губи влияние сред обществото вследствие на постоянните вътрешни идеологически борби за политическата ориентация на партията между еврокомунистическото, социалдемократическото и традиционалисткото крило. Съответно изборните резултати до началото на 80-те години се движат около 3-4%, а броят на партийните членове, който е 11 000 в средата на 60-те години, пада трайно на предвоенно ниво без надежда за възстановяване (8).
На изборите през 1954 г. за социалистите гласуват 37,3%, което остава най-високият им следвоенен резултат, и те успяват да излъчват за премиер отново Аший ван Акер (за комунистите гласуват само 3,6%). Този път Ван Акер изкарва пълния си мандат на министър-председател. По време на неговото управление се приемат няколко важни за страната социални закона и реформи, което му носи прозвището Бащата на социалната сигурност. По същото време отцепилите се през втората половина на 20-те години от белгийската компартия независими троцкисти се присъединяват към социалистическата партия през 1955 г. като нейно ляво крило, ръководено от известния икономист Ернест Манделя (9).
Въпреки определено социално ориентираната политика на левия кабинет на Ван Акер и сравнително доброто изборно представяне на социалистите с 35,8% (компартията пада на 1,9%) консервативната Християнсоциална партия (PSC) печели изборите през 1958 г. с над 45% и излъчва за премиер католика Гастон Ейскенс.
По време на неговото дясноконсервативно управление през 1959 г. в белгийската колония Конго избухват бунтове за независимост. Една от водещите фигури в борбата за освобождение и съинициатор на общоконгоанското съпротивително движение „Mouvement National Congolais“ (МNC) е младият, 35-годишен Патрис Лумумба, който впоследствие се превръща в символ за борба срещу колониализма и империализма на целия континент. В началото на 1960 г. размириците принуждават белгийците да обявят провеждането на избори в Конго. На 25.05. с.г. те са спечелени убедително от трансформиралото се в партия движение МNC на П. Лумумба, а той е избран, въпреки яростната съпротива на белите заселници и на западните концерни в страната, за първия министър-председател на страната и на 30.06.1960 г. официално обявява независимостта на бившата белгийска колония. След като Лумумба публично обвинява белгийците за извършените от тях престъпления в Конго по време на 75-годишната им колониална окупация на Централна Африка и оповестява, че ще национализира плантациите и миннодобивната промишленост, контролирана от белите, срещу него е извършен военен преврат от полковник Мобуто, подпомаган от белгийската армия и американското ЦРУ (10). На 17.01.1961 г. демократично избраният премиер Лумумба е убит след зверски изтезания от белгийски военни специалисти и местни наемници. А трупът му е нарязан на парчета, залят с киселина, дори горен, за да се заличи напълно споменът за него сред местното население (11).
След зверствата в Конго дясното правителство на католика Гастон Ейскенс от Християнсоциалната партия (ХСП) пада през пролетта на 1961 г. и на негово място с 41,5% идва християндемократът Теодор Льофевр от Християнската народна партия (СVР), която е посестрима на ХСП (12). Двете дясноцентристки формации сформират коалиционно правителство със социалистите, което се запазва и при следващите консервативни премиери на страната. Това участие на социалистите в коалиции с десните партии води до траен спад на изборните резултати под 30% за Социалистическата партия (13).
Междувременно през 1964 г. новото ръководство на Социалистическата партия (СП) подема политика за по-дясна ориентация и взема решение за изтласкване на ултралевите и на троцкистите от соцпартията. С този ход СП се стреми да укрепи шансовете си да участва и в бъдеще в управлението с християндемократите. В крайна сметка социалистите постигат своята цел и през следващите десетилетия често са партньор на консерваторите в широки дясноцентристки коалиции. Изключените след тази „чистка“ от СП ултралеви активисти сформират организацията Социалистическа работническа конфедерация (СРК), като белгийска секция на троцкисткия Четвърти интернационал. През 1971 г. СРК се преименува на Революционна работническа лига (фр.:Ligue revolutionnaire des travaillers), която е една от основните твърдо промарксически формации в Белгия, макар че с изборни резултати под 1% остава без особено политическо влияние в страната. През 1984 г. троцкистката „Революционна работническа лига“ се разцепва на езикова основа. В холандскоговорящата Фландрия формацията се преименува в Социалистическа работническа партия (Socialistische Arbeiderpartij), а във френскоезичната Валония — в „Лига на революционните комунисти“ (Ligue communiste revolutionnaire). Днес тази формация е в основата на новия изборен съюз „Алтернативна Левица“ (Une Autre Gauche) (14).
В края на 60-те години, след студентските бунтове от 1968 г., по-радикалните кръгове на протестиращите учредяват новата ултралява прокомунистическа формация Белгийска работническа партия — БРП (фр.: Parti du Travail de Belgique, хол.:Partij van de Arbeid). Тя упреква традиционната белгийска компартия КПБ в бездействие по време на младежките бунтове, в отстъпленчески ревизионизъм, в реформистки еврокомунизъм и постепенно социалдемократизиране. Новосформираната единна БРП идеологически е силно повлияна от революционния маоизъм, бунтовническите движения в Латинска Америка, идеологията на Ернесто Че Гевара, антиколониализма и международното антивоенно движение срещу американската агресия във Виетнам (15). През 1973-1974 г. социалистите успяват да съставят за малко повече от година ръководено от тях правителство начело със знаковия за белгийската Социалистическа партия Едмон Льобюртон (16), който се счита за съинициатор на социалното осигуряване в Белгия през втората половина на 50-те години. По време на своето кратко управление социалистите се опитват да прокарат конституционна реформа и да дадат повече автономия на трите региона на страната, в които се говорят различни езици. Но след избухване на петролната и породената от нея стопанска криза през 1973 г. кабинетът е конфронтиран с поредица от стачки и социални вълнения. Вследствие на тях и след аферата „Ибрамко“ в края на април 1974 г. правителството на социалиста Льобюртон е принудено да подаде оставка. На проведените с.г. избори Социалистическата партия, макар и да се подобрява незначително на 26,7%, не успява да състави правителство (17). Начело на държавата застава консервативният политик Лео Тиндеманс.
През 70-те години на миналия век се засилва икономическата и политическата регионализация на Белгия, вследствие на борбата на холандскоговорящата Фландрия за все повече автономия. Следвайки тази тенденция, през 1978 г., почти един век след обединението си,
Белгийската социалистическа партия също се разцепва на езикова основа
Двете междувременно силно социалдемократизирани формации поемат самостоятелно своя път, участвайки често във властта в нетипични дясно-центристки коалиции, верни на неписаното мото „участието в управлението на всяка цена е най-висшата ни ценност“. В холандскоезичната Фландрия социалистите се учредяват през 1978 г. като самостоятелна формация с име Socialistische Partij (SP), постигайки на първите избори през 1978 г. 12,4%. Подобно на валонските си колеги фламандските социалисти също са редовни коалиционни партньори в правителствата на дясноконсервативните християндемократи. По време на тяхното пребиваване в коалиционния кабинет на консерватора Жан-Люк Деян в Белгия избухват редица корупционни скандали и афери, които през 1995 г. струват поста на тогавашния генерален секретар на НАТО — Вили Клаас (18), който е една от знаковите фигури на фламандските социалисти, както и на още 9 ключови представители на двете социалистически партии. След дълъг процес на вътрешнопартийно реформиране и изчистване от осъдените за корупция социалисти под председателството на Стеве Стеварт фламандските социалисти се преименуват през 2001 г. в Социалистическа партия — различни (Socialistische Partij-anders/SP.a). От края на 90-те години те участват в устойчивa изборна коалиция с по-малката социаллиберална формация СПИРИТ/Фламандски Прогресивни (SPIRIT/Vlaams rogressieven) (19) и постигат изборни резултати между 9,5 и 15%, подобно на посестримата PS във френскоговоряща Валония. От 1999 г. до 2008 г. фламандските социалисти, въпреки слабия изборен резултат от едва 9,5% (20), отново участват във властта в широко 6-партийно коалиционно „лилаво-зелено“ правителство на Ги Верхофстад от партията Фламандски либерали и демократи (VLD) (21), което е първото в страната без участие на християндемократите (22).
На изборите през 2007 г. фламандските социалисти от SP получават доста нисък резултат (едва 5-о място) с 14 места и 10,26% и за разлика от френскоезичната Социалистическа партия (PS), която с близо 10,9% завоюва 20 места в парламента, не участват в правителствата на християндемократите Ив Льотерм (от 20.03. до 30.12.2008 г.) и на Херман ван Ромпой (от 31.12.2008 г. до края на ноември 2009 г., когато той бе избран за председател на ЕС).
След разцеплението през 1978 г. във френскоговорящата Валония социалистите се основават наново под името „Parti Socialiste“ (PS) с председател Андре Куулс и постигат на първите избори като самостоятелна партия в края на годината 13,1% (23). Френскоговорящите социалисти от PS също често участват в разнородни широки коалиции във властта заедно с центристки, либерални и десни партии, постигайки изборни резултати между 10 и 15,6%.
Днес валонските социалисти от PS провъзгласяват за свои водещи ценности солидарността, братството, справедливостта, равенството и свободата, които са общовалидни понятия, известни още от времето на Френската революция. Валонската Социалистическа партия, въпреки множеството корупционни афери и икономически престъпления, в които често са замесени членове от ръководството £, изрично се застъпва за „правова държава“, както и за равноправие на всички членове на обществото. PS се обявява за „социално-пазарно стопанство“, макар че, когато е на власт заедно с десни партии, участва в демонтажа на постиженията на „социалната държава“. Партията, въпреки редовното си участие в редица коалиции с консервативни формации, критикува икономическия неолиберализъм и счита логиката на непрекъснатото увеличение на разликата в доходите на хората за несъвместима с идеята за свобода.
Затова социалистите призовават за „консолидация“ на достиженията в социалната сфера, за повишаване на най-ниските заплати, пенсии и помощите за безработни, за борба с бедността и т.н. Но въпреки тези заявления валонската PS се съгласи с неолибералния принцип на разделяне на пенсиите на две части: „базова“ и „натрупваща“ се, но с условие, че ползването на втората част трябва да е достъпно за всички трудещи се. През 1981 г. валонските социалисти влизат в коалиционния кабинет на Марк Ейскенс от Християнсоциалната партия, след като успяват с 12,7% да вкарат 35 свои депутати в парламента (24). По време на това правителство френскоезичните социалисти прокарват редица закони за регионализация на страната, за културната автономия на различните езикови общности и за по-нататъшната федерализация на Белгия. Но именно поради засилващата се автономия на отделните региони само 8 месеца по-късно пада кабинетът вследствие на възникнали разногласия относно финансирането на валонската стоманодобивна промишленост. На власт отново идва християндемократът Вилфрид Мартенс, който съставя нов кабинет, но този път без социалисти.
След изборите от края на 1987 г. (25), на които както валонските социалисти с 15,6% (над 961 хил. гласа и 40 депутати), така и фламандската SP с 14,9% (над 915 хил. гласа и 32 депутати), получават най-добрите резултати след разделянето си през 1978 г., френскоезичната PS, която е втората по сила партия на национално ниво, влиза в коалиция с християндемократите от CVP. В третия кабинет на консерватора Вилфрид Мартенс франкофоните социалисти от PS отново са едни от основните инициатори на поредица регионални реформи, като напр. въвеждане на нов автономен регион — столицата Брюксел. Те преследват проекта за трансформирането на Белгия в истинска федерална държава, което в крайна сметка окончателно бе осъществено през 1993 г. През следващите години акцентите се изместват към социално-икономическите проблеми, което още по-силно допринася за сепариране на страната на фламандска и валонска част. Франкофонската Социалистическа партия (PS) се застъпва за създаване на нови работни места, за индексиране на заплатите и социалните помощи и за съкращаване на работния ден. Според нея социалната сигурност следва да бъде гарантирана на основата на солидарността между отделните професионални и възрастови групи. PS е против федерализацията и приватизацията на социалното осигуряване и залага при неговото оздравяване на данъчното облагане на печалбите от капитали.
На своя конгрес през 1996 г. партията се обявява за национална солидарност и в подкрепа на европейската интеграция. По време на федералните и регионалните избори през 1999 г. (26) PS се сблъсква със сериозна загуба на избиратели, сривайки се до исторически най-ниския си резултат от 10,2%, отдавайки гласове в полза на зелените (27), а нейната позиция на най-силна франкофонска партия е застрашена от либералната формация PRL-FDF, предшественичка на днешното „Реформаторско движение“ – МR (28).
Във връзка с продължителната икономическа криза през последните години в Белгия валонските социалисти от PS се обявяват в подкрепа на парламентарната демокрация, в защита на човешките права и за силна социална държава. На европейско ниво тя се застъпва за провеждане на „автентична“ европейска социална политика, за хармонизиране на данъчното облагане и за обща политика за опазване на природата. По време на продължителните си участия в управлението на страната ръководството £ често се забърква в корупция и скандали, между които са аферата „Агуста“ от 1988 г. (29) и множеството грешки на разследващите органи в случая с педофила-убиец „Дютро“ през 1996 г. (30)
През март 2003 г. валонската Социалистическа партия е разтърсена от аферата „Лизин“. В този случай президентката на сената Ан-Марии Лизин изпраща писмо до председателката на апелационния съд в Лютих, в което настоява за специално отношение към една от страните в чисто частен процес. Впоследствие Ан-Марии Лизин признава грешката си, извинява се пред сената и… остава на поста си. В края на 2005 г. партията се компрометира и от аферата „Каролориж“. Казусът касае злоупотреби на ръководството на дружество за строеж на социални жилища. Отнет е мандатът на трима съдебни заседатели от социалистическата партия от Шарлероа, а един от тях, Клод Деспилеж, е задържан и е повдигнато съдебно обвинение срещу него. Компроментирана е и една друга личност от франкофонната Социалистическа партия, Жан-Клод ван Ковенберж, който впоследствие е принуден да напусне поста си на министър-председател на Валонската провинция и е заместен от Елио Ди Рупо. Но гр. Шарлероа отново става обект на общественото внимание през май 2006 г. И отново става дума за злоупотреби в комунални фирми: ICDI, общинско дружество за обработка на отпадъци и „Foyer marcinellois“, дружество за социално строителство. Съдебният заседател от Шарлероа Люсиен Кариа е освободен от поста си, задържан е и е предаден на следствените органи. Междувременно се появяват още досиета, които отново дискредитират социалистите в Шарлероа.
На изборите на 10.06.2007 г. и двете социалистически партии понасят тежки загуби с резултат за валонската РS от 10,86% и само 4-о място (а представянето на фламандските социалисти от SР дори е още по-лошо). Поради силното фрагментиране на политическия пейзаж Белгия дълго време не е в състояние да сформира правителство. Едва през декември е образувано преходно управление с мандат до 20.03.2008 г., известно като кабинета „Верховстад III“, съставено от широка дясноцентристка коалиция между фламандските либерали „Оpen VLD“ и валонската MR, фламандските християндемократи от „CD&V“ (но без техния партньор — „Новия фламандски алианс“ N-VA) (31), валонските християндемократи от „cdH“ и френскоезичната Социалистическа партия. На 20.03.2008 г. е сформирано ново правителство начело с консерватора Ив Льотерм, в което валонските социалисти от РS вземат участие като значително отслабен коалиционен партньор. След като в края на 2008 г. кабинетът падна поради нeредности около продажбата на финансовия концерн „Fortis“ на френската банка „BNP Paribas“ (т.нар. афера „Фортис“) (32) франкофонските социалисти от PS бяха включени на 31.12.2008 г. с трима министри и в петпартийната коалиция на новото дясноцентристко правителство на християндемократа Херман Ван Ромпой.
Направеният преглед още веднъж потвърждава, че водеща максима за днешните силно одеснели европейски социалисти, респ. социалдемократи е присъствието във властта с всеки и почти на всяка цена. А моралът и принципите остават на заден план, което от своя страна неминуемо води до загуба на доверие към цялото ляво политическо пространство.
Данните и цитатите в материала са по „Мечти в камък — Леополд II, жестокият владетел на Белгия“ от Манфред Шварц, в. „Die Zeit“ 19.11.09, както и от немската, английската, българската и руската версия на интернет енциклопедията „Wikipedia“ към следните теми и подрубрики: „Belgien/Белгия“; „Geschichte Belgiens“; „Belgische Kolonialherrschaft“, „Kongograeuel“, „Leopold II“, „Partice Lumumba“; „Julien Lahaut“; „Das politische System Belgiens“; „Der flaemisch-wallonische Konflikt“; „Praemierminister von Belgien / Министър-председатели на Белгия“; „Belgische Regierungen“; „Politische Parteien in Belgien /Белгийски политически партии/Political partiies in Belgium“ -> POB, PSB, PS, SP.a, PCB, PC, KP, PTB, LCR, UAG, CD&V, N-VA, MR, CDF, cdH, Groen, Ecolo; „Agusta Affaere“; „Marc Dutroux“; „Fortis“; „Gladio in Belgien/Belgian stay-behind network“; „Belgian general elections“.
Бележки: (1) В африканска колония Конго назначената от крал Леополд II администрация и белгийските концерни извършват небивали престъпления срещу местното население, сравними по своите измерения само с геноцида на испанските конквистадори срещу индианците в Америка и с престъпленията на нацистите срещу евреите и славяните по време на Втората световна война.
До 1910 г. повече от половината от местното население на белгийско Конго – общо над 10 млн. африканци, са избити или умират от недохранване и малтретиране в каучуковите плантации и мините за ценни метали и диаманти. Там те са принудени да работят при нечовешки условия за европейски концерни като „Сосиете Женерал“ и др., които са получили от белгийския крал концесии за експлоатация и износ на добитите природни богатства от тази африканска страна.
Подвластната директно на белгийския крал Леополд II местна колониална администрация и миннодобивните и каучуковите концерни изграждат по течението на р. Конго мрежа от концлагери, в които направо заробват голяма част от местното население. Там жените и момичетата от местното население са държани в залог и групово са изнасилвани от охраняващите ги войници, докато мъжете им работят при нечовешки условия в плантациите и мините. Експлоатацията на живата сила достига такива размери, че робите са принудени да работят по 24 ч. в денонощието, за да могат да изпълнят наложените им високи производствени норми. За наказание колониалната армия т.нар. Force Publique реже китките, а понякога и долните крайници на робите и изхвърля така осакатените полуживи в джунглата, където те бавно и мъчително умират. Перверзните бели колонизатори въвеждат дори закон, който задължава колониалните войници да отчитат изстреляните от тях патрони с отсечените ръце на местното население, за да се гарантира, че мунициите не се изразходват произволно.
(2) Емил Вандервелд получава през Първата световна война почетния пост държавен министър, с което става първият социалист, член на белгийското правителство. През 1918–1921 г. той е министър на правосъдието и провежда редица реформи на наказателното право. Той прокарва и всеобщото избирателно право за всички граждани, без значение от имотното състояние, което оказва благоприятно влияние върху изборните резултати за социалистите. През 1925 г., след изключително доброто представяне на вота за социалдемократите с 39,5%, Вандервелд е назначен от новото коалиционно правителство за външен министър в продължение на 2 години. През 1929 г., след като в продължение на цели 18 години е председател на социалистическия Втори интернационал, отново е издигнат на този пост. През 1933 г. е избран за първи председател на Белгийската работническа партия, а през 1936–1937 г. е министър на здравеопазването в поредното коалиционно правителство.
(3) Паралелно със сравнително успешното представяне на комунистите от КПБ социалдемократическата Белгийска работническата партия постига с 39,5% на вота през 1925 г. най-добрия резултат в своята история.
(4) До средата на 50-те години белгийските троцкисти оперират като независима политическа формация под името „Обща федерация на белгийските трудещи се“.
(5) На изборите през ноември 1932 г. Комунистическата партия на Белгия постига 2,9% и успява да вкара в парламента трима свои представители.
(6) На парламентарните избори през юни 1949 г. социалистите отново падат под 30%, а белгийската компартия постига със 7,5% все още много добър резултат.
(7) Паравоенната организация „Гладио“ (армия от типа „stay behind“ — действаща в нелегалност), след проведени в началото на 90-те години частични разследвания в Белгия, се счита за съинициатор на убийството на генералния секретар на белгийската компартия Жулиен Ляо през 1950 г. Също и проведените между 1982-1985 г. с военна прецизност терористични нападения срещу магазини, ресторанти и полицейски части, при които са убити 28 и ранени 20 души от т.нар. Банда от Нювел/Брабант, днес се считат за част от тайните операции на белгийското подразделение на „Гладио“ — SDRA8, секретен отдел към военното разузнаване SGR на Кралството. Но тези престъпления и до днес остават неразкрити, въпреки множеството улики (използването на специални муниции и др.). Според експерти целта на тези атентати е била да всеят страх сред населението и да създадат условия за избор на ултрадясно правителство, както и да оправдаят пред обществеността масираната акция на белгийските тайни служби по разбиването на сформиралите се през 1983 г. ултралеви „Въоръжени комунистически ядра“ (Cellules Communistes Combatantes), които в продължение на 2 години атакуват американски бази и инфраструктура на НАТО, банки и сгради на международните концерни в страната, при които има две жертви. Свързани с белгийското подразделение на „Гладио“ — SDRA8, са още и ултрадесните, фашистки групировки „Juene Europe“, „Westland New Post“ и хибридното партийно творение „Parti Communautaire Europee“ от началото на 70-те години със странна маоистко-нацистка идеологическа ориентация.
(8) Изборните резултати за Комунистическата партия на Белгия (КПБ) през 50-те и 60-те години се движат между 2 и 5%. Процесът на маргинализиране на КПБ се засилва още повече след 1968 г. вследствие на оттеглянето на много привърженици на лявата идея от тази партия, която не реагира адекватно на спонтанните народни вълнения от пролетта на с.г. Упадъкът на комунистическото движение в Белгия достига кулминация с отпадане от парламента на КПБ от 1985 г. насам и трайно ниски изборни резултати под 1% (под 52 000 гласа), както и разцепването на партията на езикова основа през 1989 г. Във френскоезичната Валония тя се новоучредява под името Parti Communiste (PC), a в холандскоговорящата Фландрия като Коmmunistische Partij (KP), с изборни резултати между 0,1 и 0,4%. И двете сравнително малки формации членуват в наднационалната партия на Европейската левица (Еuropean Left).
(9) През 1956 г. новоприетата в Социалистическата партия на Белгия Троцкистка секция започва да издава ежедневника „La Gouche“ (Левите).
(10) Белгийците, след като в началото на ХХ век са избили половината от коренното население на страната, са се погрижили останалата част от африканците да бъдат неграмотни, наплашени, бедни и гладуващи. И след обявяването на формалната независимост на Конго на 30.06.1960 г. белите остават доминиращи в бившата колония. В цялата страна само 30 африканци имат висше образование, от 4500 работещи в администрацията само трима са от местното население, а армията и икономиката изцяло се контролират от белите. Но и с това пъклените планове на белгийците не се изчерпват. Тайните служби на кралството, подкрепяни активно от американското ЦРУ, подклаждат сепаратистка гражданска война. Богатите на суровини провинции Катанга и Касай през лятото на 1960 г. с помощта на белгийския миннодобивен концерн „Forminiere“ и на финансирани от него наемници и ръководени от белгийски военни се отцепват от централната държава. Правителството на Лумумба изпраща лоялни към него войски да възвърнат отцепилите се региони. Освен това изпраща телеграма до СССР с молба за помощ. Но тя е засечена от ЦРУ, след което американският президент Дуайт Айзенхауер издава заповед за ликвидирането на Лумумба, демократично избрания премиер на независимо Конго. На 14.09.1960 г. полковник Мобуто Сесе Секо извършва военен преврат, завзема властта в страната и арестува Лумумба. С това капиталът за пореден път доказва, че е безмилостен, когато се посегне на неговата „светая светих“. Но в страната избухва въоръжена съпротива срещу превратаджиите. Белгия и САЩ, страхувайки се от влиянието на легитимния президент на Конго, ликвидират на 17.01.1961 г. Лумумба (зверски убит от спецчасти на Белгия, страна, която днес самоуверено претендира да е представител на европейската цивилизация и защитник на демокрацията).
(11) Така Патрис Лумумба остава без гроб и без място за поклонение на поколенията пред делото му. Но неговият героизъм (в превод името му означава Бунтуващият масите) бе увековечен в изказването на световноизвестния френски философ Жан-Пол Сартър: „След неговото убийство Лумумба престана да бъде просто един смъртен човек, а се превърна в символ на борбата за свобода на цяла Африка“. Лумумба е поредната (но не и последната) жертва на самодоволните представители на световния капитал, самообявяващи се без капка свян за „международна демократическа общност“ и за най-големи защитници на „демокрацията“, единствени радетели за „човешките права“.
(12) Християнската народна партия (хол.:Christelijke Volkspartij — CVP), която във Валония се нарича Християнсоциална партия (фр.:Parti social-chrеtien — PSC), е консервативна християндемократическа формация, основана през 1945 г. Като една от водещите партии в страната, тя участва в множество правителства между 1947-1954 г. и 1958-1968 г. През 1968 г. партията се разделя на езикова основа на нидерландскоговарящата фламандска Християнска народна партия (днес Християндемократически и фламандски — CD&V) и консервативната франкофонска валонска Християнсоциална партия (днес Хуманистичен демократичен център — cdH).
(13) На изборите през март 1961 г. социалистите са временно във възход спрямо предходния вот на 36,7%; компартията макар и да постига само 3,1%, също е във възход. Но на изборите през 1965 г. социалистите се сриват на 28% в резултат от участието им в управлението с дясноконсервативните християндемократи; а комунистите достигат до 4,6%. И на вота през 1971 г. Социалистическата партия продължава да губи подкрепа и пада до 25%, около която цифра продължават да се движат оттук нататък изборните £ резултати. Сривът на доверие към социалистите вследствие на безразборното им коалиране с десни партии не води до покачване на резултатите нито за комунистите, които отново бележат спад на 3% през 1971 г., нито за другите леви формации. Ефектът е обратен — въвлича ги във водовъртежа на трайното маргинализиране с изборни резултати под 1%. Разочарованието на избирателите е породено най-вече от загубата на доверие към лявата политика като цяло, олицетворявана от непоследователните и безпринципни социалисти, когато са управляващи. Но също е резултат от действието и на могъщата медийна машина за манипулиране на обществото. Това са вече перфектно отработени техники за печелене на властта по „демократичен“ начин от световния капитал. А комунистите печелят подкрепата на обществото само когато залагат живота си, какъвто е случаят с антифашистката съпротива в Белгия и краткотрайния възход на КПБ след войната.
(14) Тези ултралеви формации влизат по време на избори в съюзи с други малки компартии и леви християнски формации, без обаче да получат повече от 32 000 гласа (респ. под 1%). И до днес тази формация е без парламентарно представителство. Въпреки слабото представяне на национално ниво тази твърдо промарксистка организация редовно печели места на регионални избори. През 2006 г. по инициатива на троцкистката Лига на революционните комунисти във Валония се сформира новият изборен съюз Алтернативна левица (Une Autre Gauche), към който се присъединяват и други ултралеви партии. През 2007 г. и в холандскоезичната част на страната се учредява партнираща формация от леви партии под името Комитет за алтернативна политика (Comite voor een Andere Politiek), която взема участие на националните избори още същата година, но постига резултат от само 0,3%. Днес тези две сравнително нови формации са наблюдатели в партията на Европейската левица.
(15) Днес ултралявата, маоистко ориентирана Белгийска работническа партия (РТВ-PvdA) е една от малкото политически формации в страната, която не се е разцепила на езикова основа на отделни валонски и фламандски партии и кандидатства на белгийските избори под общото име РТВ-PvdA. Но резултатите й, както и на останалите общобелгийски партии, са ниски — трайно под 1% (респ. не повече от 60 000 гласа), и тя няма представители в парламента.
(16) Социалистът Едмон Льобюртон е министър на здравеопазването в кабинета на своя съпартиец и премиер Аший ван Акер 1954-1958 г. По време на коалиционното управление на християндемократите Льобюртон първоначално е министър на социалните грижи (1961-1965 г.) и инициира редица закони за контрол на фармацевтичната индустрия, за държавна подкрепа на медицинските изследвания и за регламентиране заплащането на лекарите. До 1966 г. той е министър на инфраструктурата, а 1969-1971 г. е министър на икономиката в дясноцентристкия кабинет на Гастон Ейскенс. През 1971 г. Льобюртон подава оставка от този пост, след като е избран за председател на Социалистическата партия, но запазва почетната си фунция на държавен министър в коалиционния кабинет на християндемократите. През 1973-1974 г. Льобюртон е последният френскоезичен премиер на страната.
(17) На изборите през март 1974 г. белгийската компартия КПБ стагнира на 3%.
(18) Вили Клаас влиза в парламента с мандат на Социалистическата партия още през 1968 г. През преобладаващото време между 1973 и 1992 г. той е министър на икономиката, а през 1992 г. е назначен на поста външен министър на Белгия, както и председател на наднационалната Партия на европейските социалисти. След смъртта на Манфред Вьорнер през 1994 г. Клаас е избран за генерален секретар на НАТО, но само година по-късно е принуден да се оттегли от поста поради корупционни обвинения.
(19) Социаллибералната белгийска партия „Фламандски Прогресивни“ (VlaamsProgressieven — Vl.Pro) е активна главно сред фламандската общност. Тя членува в Европейския свободен алианс. Първоначално се нарича „Спирит“ (Spirit) и е учредена през 2001 г., когато националистическият Народен съюз се разделя на лявоориентираната Спирит и десния Новофламандски алианс, а друга част от привържениците му се влива в партията Фламандски либерали и демократи (VLD).
(20) След корупционните афери от втората половина на 90-те години на изборите през 1999 г. както фламандските социалисти, така и валонските от PS получават най-ниския резултат след разцепването на Социалистическата партията на езикова основа през 1978 г. — едва около 10%.
(21) Фламандските либерали и демократи (Vlaamse Liberalen en Democraten — VLD) е либерална партия, активна сред фламандската общност. Тя членува в Либералния интернационал. Формацията води началото си от първата политическа партия в Белгия — старата Либерална партия, основана още през 1846 г. ФЛД се отцепва от общобелгийската Партия за свобода и прогрес (PVV) и се обособява на езиков принцип като самостоятелна формация. През 1992 г. партията се реформира под ръководството на Ги Верхофстад и приема сегашното си име. През 1999 г. фламандските либерали постигат 14,3% и са водеща политическа сила на федералните избори. Верхофстад съставя широко коалиционно правителство с двете зелени и двете социалистически партии. И на изборите през 2003 г. ФЛД е първа политическа сила с 15,4% и Верхофстад остава премиер в ляволиберална коалиция, но без зелените. Постигайки едва 11,8% през 2007 г., ФЛД изостава значително зад фламандските християндемократи и в началото на 2008 г. Верхофстад отстъпва премиерския пост на Ив Льотерм. Но фламандските либерали и демократи стават част от новата управляваща дясно-центристка коалиция заедно с валонските социалисти от PS. В началото на 90-те години ФЛД допълва традиционните си либерални възгледи по въпроси като абортите, евтаназията и хомосексуализма с икономическите постулати на неолиберализма. През следващите години тя постепенно отстъпва от тези догматични позиции под влиянието на политолога Дирк Верхофстад, брат на лидера на партията. През 2006 г. председателят на партията Б. Сомерс заявява, че „една либерална партия може да бъде само прогресивна и социална“. Доближаването на възгледите на фламандските либерали към тези на социалдемократическите партньори в коалиционното правителство на Верхофстад е подложено на остра критика от влиятелни членове на партията. Тази по-дясна група се отделя през 2007 г. и се явява с.г. самостоятелно на избори под името Листа „Дедекер“, постигайки 6,5%. Политиката на „белгийския компромис“ на Верхофстад, даваща значително влияние на френскоезичните формации в правителството, предизвиква недоволството и на по-националистически ориентираните привърженици на партията. Те са за мирното отцепване на Фландрия от Белгия, подобно на по-радикални формации като „Националния фронт“ (FN) и „Фламандски интерес“ (VB).
(22) В първия кабинет на Ги Верхофстад участват две либерални партии, двете социалистически партии PS и SP и двете зелени партии „Ecolo“ и „Groen/Аgalev“ (т.нар. симетрична коалиция). На изборите през 2003 г. двете либерални партии и двете социалистически партии PS (13%) и SP.а (14,9%) подобряват резултатите си и съставят т.нар. лилава коалиция (втория кабинет на Верхофстад), но без зелените, които се сриват на 2,5 и 3,1%.
(23) На изборите през 1978 г. Комунистическата партия на Белгия успява да удвои резултата си на 3,3% (спрямо 1,8% на вота през 1977 г.).
(24) На изборите през ноември 1981 г. фламандската Социалистическа партия постига 12,4%, а компартията КПБ пада на 2,3%.
(25) На изборите през декември 1987 г. все още общобелгийската, традиционна компартия КПБ пада на 0,8% (51 хил. гласа), а промаоистката Белгийска работническа партия получава 0,7% (45 хил. гласа).
(26) На изборите от 13.06.1999 г. общобелгийската промаоистко ориентирана Работническа партия пада до 0,5% (31 хил. гласа). Разцепилите се през 1989 г. на езикова основа традиционни комунисти стагнират под 1% — така напр. валонската РС получава само 0,4% (23 хил. гласа). Подобен е резултата и за фламандската КР.
(27) Днес в Белгия, както повечето останали партии, и зелените са разделени на езикова основа. „Еколо“ (Ecolo), съкращение на „Конфедерирани еколози за организиране на оригинални борби“ (Ecologistes Confederes pour l’organisation de luttes originales) е основана през 1980 г. зелена партия, активна главно във френскоезичната Валония с изборни резултати на национално ниво около 5%. Най-добрият резултат формацията получава през 1999 г., когато постига 7,4% и се включва в широката коалиция на либерала Ги Верхофстад. Но това участие в центристкото управление на либерали и социалисти води до масиран отлив на избиратели на следващития вот през 2003 г., когато формацията се срива на 3,1%. През 2007 г. Еколо се стабилизира на 5,1%. Другата екологична формация в Белгия е фламандската партия Зелено! (Groen!). Тя води началото си от възникналото още през 70-те години гражданско движение „Agalev“. Първоначално то подкрепя отделни политици, споделящи сходни възгледи, но с времето част от участниците в движението решават да основат собствена политическа формация. Агалев формално е основано през 1982 г., въпреки че предходната година участва в изборите и с 2,3% печели 2 места в белгийския парламент. През 80-те години формацията постоянно увеличава влиянието си до близо 5 % и, макар че остава в опозиция, успява да убеди част от другите партии да поддържат някои нейни идеи. Агалев разчита главно на подкрепата на избиратели, необвързани с традиционните политически сили. Влиянието £ е най-силно в градски центрове със значителен брой студенти, като Гент и Льовен. Най-големият си успех Агалев постига през 1999 г., когато печели 7% от гласовете на федерално ниво и се включва в първия широк коалиционен кабинет на либерала Ги Верхофстад. Но след участието си във властта на федералните избори през 2003 г. Агалев претърпява срив на 2,5% и не успява да премине въведената и с нейните гласове 5-процентна бариера. Партията преминава в опозиция и приема сегашното си име „Groen!“ С времето формацията се отдалечава от първоначалните си възгледи. Днес партията участва самостоятелно в избори и не се включва в коалиции. През 2007 г. фламандските зелени получават близо 4% от гласовете и отново имат представители във федералния парламент.И двете екологични формации членуват в Европейската зелена партия.
(28) „Реформаторското движение“ (Mouvement Reformateur — MR) е либерална формация, активна главно сред френско- и немскоезичната общност. Партията е член на Либералния интернационал. Реформаторското движение се основава през 2002 г. и представлява съюз от няколко организации — Демократичния фронт на франкофоните, Гражданското движение за промяна, Партията за свобода и прогрес и две други по-малки формации. На федералните избори през 2007 г. движението получава най-голям брой гласове сред френскоезичните партии (на национално ниво 12,5 %) и остава част от управляващата центристка коалиция.
(29) Аферата „Агуста“ е корупционен скандал във връзка със закупуване на бойни хеликоптери за белгийската армия от италианския производител „Агуста“ през 1988 г. „Агуста“ и мениджерът £ Серж Десо плащат на валонските и фламандските социалисти подкуп от общо 160 млн. белгийски франка (около 4 млн. евро). След приключване на съдебния процес валонските социалисти трябва да върнат 49 млн. франка, а фламандските — 111 млн. Осъдени са условно на затвор до три години 10 ключови фигури на двете социалистически партии за пасивна корупция и фалшифициране на документи и на парична глоба до 60 хил. белгийски франка (около 1500 евро). Знакови фигури на процеса са бившият министър на икономиката Вили Клаас и министърът на отбраната Ги Кьом, съответно от фламандската и валонската социалистическа партия.
(30) Роденият през 1956 г. в белгийско Конго Марк Дютро е престъпник — крадец и сериен убиец-педофил от гр. Шарлероа. В периода 1984-96 г. той отвлича няколко момичета на възраст от 8 до 19 г., затваря ги в тесни клетки в изкопан подземен тунел, изнасилва многократно децата със съучастници, заснема гаврите на видео и продава записите сред педофилските кръгове. Няколко от момичетата са убити или оставени да умрат от глад в клетките. През 1986 г. Дютро е арестуван за изнасилване на малолетни и за кражби. Той е осъден на 13 г. затвор, но е пуснат преждевременно на свобода (1992 г.) поради добро поведение в затвора, въпреки че психолози и дори собствената му майка продължават да го считат за обществено опасен. След освобождаването му той отново започва да извършва обири и да отвлича малки момичета и да се гаври с тях. На 6.12.1995 г. Дютро отново е арестуван, но само за кражба на коли. При обиска в къщата му полицаите не откриват скрития тунел, където са затворени 4 момичета, въпреки че по-късно служителите на реда признават, че са чули детски викове, но са смятали, че те са от играещи навън деца. На 20.3.1996 г. Дютро отново е пуснат на свобода, след което той убива двама от своите съучастници. През лятото с.г. престъпникът отвлича отново 2 момичета, но е видян от свидетели и е арестуван. Децата са освободени, а труповете на убитите са намерени заровени в градината му. По време на процеса Дютро твърди, че отвличанията са поръчани от висши кръгове, и че с децата са се гаврили и политици, но го било страх да назове имена. В подкрепа на тази теза могат да се интерпретират мистериозната смърт на няколко от свидетелите по делото, които умират при неизяснени обстоятелства, преди да могат да дадат показания, самоубийството на прокурора Хубер Маса, както и успешното бягство на Дютро от затвора през април 1998 г. Но в крайна сметка той е заловен и осъден за престъпленията си, а съмненията за съучастието на висши политически кръгове остават и до днес недоказани.
(31) Християндемократически и фламандски (Christen-Democratisch en Vlaams — CD&V) е консервативна партия, активна главно сред фламандската общност. Тя членува в Европейската народна партия. Формацията е създадена през 1945 г. с името Християнска народна партия (CVP), която се разцепва на езикова основа през 1968 г., запазвайки името си в холандскоговорящата част. CD&V претърпява тежко поражение на изборите през 1999 г. (14%), когато след поредица от скандали и афери консервативната коалиция пада от власт. С това за близо 10 години е прекъснато дългогодишното почти постоянно участие на християндемократите в управлението на страната. През следващите години в партията протичат вътрешни реформи, като още през 2000 г. е прието сегашното £ име. Въпреки това тя губи голяма част от традиционната си подкрепа в селските райони за сметка на националистическия Фламандски блок. През 2003 г., в изборна коалиция с умерено националистическия, либерално-консервативен Новофламандски алианс (N-VA), борещ се за отделянето на Фландрия от Белгия, CD&V все пак получава 13,3% на национално ниво. На изборите през юни 2007 г. коалицията на фламандските християндемократи и Новофламандския алианс отново е с най-много гласове (18,5%) и след продължили до март 2008 г. преговори Ив Льотерм става министър-председател на страната.
(32) Аферата „Фортис“: В края на 2008 г., след избухването на световната финансова криза, правителствата на Белгия, Нидерландия и Люксембург решават частично да национализират изпадналата в сериозни затруднения финансова корпорация „Фортис“. Тя е разделена на няколко части, след което белгийското правителство продава своя дял на френската банка БНП Париба. Но група от малцинствени акционери обжалва сделката и печели съдебния спор на втора инстанция. Но Касационният съд обвинява правителството, че негови представители са се опитали да окажат недопустимо влияние върху съдиите, вследствие на което кабинетът на Ив Льотерм пада на 22.12.2008 г.
