Лиляна Андреева е доктор по филология, доцент във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Кл. Охридски“. Чете лекции и води упражнения по телевизионна журналистика. Автор е на изследването „Отвъд видимото (телевизионни жанрове)“ и на редица научни публикации в специализирания печат.
Станах ученичка в първо отделение (сега първи клас), когато Втората световна война бележеше победоносния ход на немските войски на Източния фронт. Колони от коли и мотоциклети през есента на моето първо ученичество тържествено минаваха по улица „Ломско шосе“ в квартал „Надежда“ на столицата – от Запад на Изток. Въодушевени хора приветстваха спретнатите немски войничета, обсипваха ги с цветя и лакомства. Още виждам лицето на мотоциклетист, който стиска със зъби огромен шоколад, а джобовете му – надути от подаръци.
Нямахме усещане, че е започнала голямата война. Във въздуха се носеха обещания за светкавични победи, за осъществяване на българските блянове, свързани с т.нар. нови земи. Така беше докато не чухме воя на първата сирена. Бяхме във вестибюла, когато видяхме през прозореца необичайно явление. От небето заваляха водопади от падащи звезди. Стана като ден. Не мина много време и стъклата се разтресоха от грохота на прелитащи самолети. Над София летяха за първи път неприятелите от Англия. Наблюдавахме началото на това, което по-късно се превърна в големия разгром на София и в частност на нашия дом.
Войната вече бушуваше. Страх, глад, трупане на богатства от черноборсаджиите. Вече се подготвяхме за предстоящата тревога – дрехите скътани на стола, до кревата, в чантата на майка ми – документите. Обикновено се криехме в мазето. Баща ми смяташе, че новата ни къща, с железобетонната, плоча ще издържи… В това мазе прекарахме всички бомбардировки от началото до декември 1943 г., когато се евакуирахме.
Съседите изчезваха кой където види. Нощем само котки виеха из запустелите дворове. Усещах терзанията на баща ми – къде да ни изпрати? Една евакуация предполага пари за наем, транспорт на покъщнина. Но дойде спасително писмо от съпругата на големия брат на майка ми Исай. Казваха Ј галено Дежка. „Защо държите децата в този ад? Тръгвайте за Плевен. Където ние – там и вие.“ Баща ми въздъхна с облекчение. Още на другия ден заминахме – майка, аз и сестра ми. Носехме един куфар, сякаш отивахме за малко на гости. Мен ме издокараха с палто, ушито от две стари палта, в два цвята, така бях подготвена за зимата.
Не останахме дълго в Плевен. Уплашен от възможността и провинцията да бомбардират, както това стана с Враца и Дупница, малкият брат на майка ми, прекрасният ми вуйчо Борис организира евакуация в село Тръстеник, Плевенско. Селото, в което отивахме, беше северозападно от Плевен. Баба ми го наричаше Марашки Тростеник, така го знаеха повече хора по онова време, тъй като само до преди десет години е носело това име.
***
Деветте месеца – от декември 1943 г. до септември 1944 г., прекарахме в Тръстеник. За мен, току-що завършила трето отделение, отиването за първи път на село бе приключение. Живот без сирени. За разлика от столицата, в Тръстеник имаше храна. Хората се отнасяха дружелюбно към нас, съчувстваха ни за това, че сме преживели лоши дни.
В Тръстеник започнаха да се появяват колони от немски войници. Връщаха се в Германия. Различен бе видът им от този, когато ги посрещаха с цветя в София. Те конвоираха стада от шарени крави и руски и украински жени-пленнички, отвеждаха ги бог знае къде.
Когато имаше празници, ни строяваха на площадчето в центъра на селото. Пееше свещеникът, следваха патриотични слова и декламации. Кметът бе бивш софийски адвокат, изпратен да оглави администрацията на това село в смутните времена, когато се бяха активизирали нелегалните в партизанското движение в Плевенския край.
Беше модерно, особено в градовете, както и сега, на празници да се раздават подаръци на бедни ученици. Това се вършеше от дамски комитети, организираха се акции и за изпращане на колети на войници, които „пазят границите“. В плевенския печат бе нашумяло името на немски писател, някой си подп. Бенари, който в своите статии във в. „Северно ехо“ (четох ги в други години, когато се интересувах от историята на българската журналистика) разказва за „геройството на пленени войници сред суровата природа на Кавказ“.
Народът обедняваше, особено в градовете, та често и във вестникарските съобщения се казваше, че например Христовците (през 1943 г.) няма да приемат на имения си ден. В Тръстеник се говореше, че в областния град Плевен бил открит курс за полицейски стражари, необходими за справяне с „шумкарите“. Селата обхождаха сказчици, които ораторстваха на тема: „Българските селяни и неприятелската пропаганда“. Голямо е било раздвижването около рождения ден на Хитлер на 17 май 1943 г. „Европа е раждала много велики мъже, но най-велик е Хитлер“ – пише независимият в. „Северно ехо“. Но заедно с този оптимистичен хор в печата има и съобщения за „снабдяване с дървени обувки“. С такива обувки изкарах годината на войната и след нея. А в най-непоносимите горещини родителите ми не можаха да ми купят нещо по-лятно, та се мъчех с вълнената блузка с високата яка…
В село Тръстеник синовете и дъщерите на най-богатите и средни селяни, наедно с абсолютните бедняци, с учителите бяха ремсисти. Когато арестуваха братята Милен и Славен Бешкови, чиито родители бяха сред най-заможните хора, плевенските първенци и изтезатели много се учудили, че са тръгнали да загиват за тия „бедни лумпени“. Днес, заляти от невероятна сатанизация на историята на лявото движение, във време, доминирано от идеологията на парите, млади хора трудно могат да проумеят, че в години, когато съвсем не бе ясно на чия страна ще бъде победата, е имало хора, които просто така, само за един идеал, са поставяли на карта бъдещето си.
Годината преди евакуирането на нашето семейство в село Тръстеник е белязана от разгром на районните комитети на РП и РМС в Бръшлян, Пордим, Никопол, Българене, Угърчин. Военнополевият съд започва да се пълни с обвинения. Пада убит един от най-обаятелните младежки ръководители Ленко Мишев. Младеж, за който учителите от Плевенската мъжка гимназия са казвали на майка му: „Щастлива сте, че имате такъв син“. Той е в нелегалното ръководство на ученическата организация в Плевен, той е студент – член на БОНСС, един от страстните полемисти, член е на ОК на РМС. Зимата на 1942 г. е краят на краткия му живот. Открит е от полицията в с. Гулянци. Добира се по долни дрехи в мразовития февруари до село Загражден. Придружава го човек, който го… предава. По пътя за Гиген шейна с полиция го пресреща. След три часова битка сам срещу десетки Ленко Мишев пада убит на 12 февруари 1942 г. В препис на Дирекция на полицията, отдел „Държавна сигурност“ – София, се казва, че Ленко Мишев е дете на богати родители, че е „много културен“. Че е нелегален от 1941 г. и в дъжд, студ и пек е работил за организиране на въоръжена борба в Плевенския край…
Когато в края на 1943 г. сме пристигнали в село Тръстеник, бягайки от ада в София, в Плевенския край е действала ХI въстаническа оперативна зона. Тя обхваща Плевенската, Ловешката, Троянската, Луковитската, Тетевенската, Никополската и част от Белослатинската околия. Смели акции стават в Горско Сливово, Дренова, Голец, Баховица, Каленик, Сопот, Драган, Бъркач, Ралево, Вълчитрън, Коиловци, Староселци… Обходих тези места 40 години след детското ми пребиваване в Плевенския край. Бях вече телевизионна журналистка, заснехме филм за ХI въстаническа зона. Живи бяха някои от участниците, мъката по жертвите беше пареща. Когато се ровех в историята на антифашистката съпротива в този край, с трепет попаднах на името на моята по-сетне приятелка и колежка Надка Гъркова, която, както прочетох в спомените от онова време, е участвала в акцията в село Вълчедръм на 29 октомври 1943 г. Държала там пламенна реч. По това време Надка е на 17 години. Изключена е от всички училища в царството. Лежи в Плевенския затвор…
Преживелиците продължават и след 9 септември 1944 г. По едно време я бяха наказали за това, че в Двореца на пионерите, чийто директор тогава тя беше, имало снимки и на югославски пионери. А нали тогава воювахме с Тито… Надка, въпреки ярката си антифашистка биография, бе в периферията. Високите места понякога след победите заемат неочаквани хора. Надка Гъркова завърши дните си като скромен научен работник, след като видя и изболедува страхотното сгромолясване на идеите, на които бе посветила младостта си.
Тук ще направя едно отклонение. Когато снимахме филма за Плевенската въстаническа зона, в екипа, особено в техническата и организационна част, имаше млади хора. Много от тях нямаха точна представа за случилото се в България по време на фашизма. Разказите пред камерите дълбоко ги потресоха. Когато се върнахме в София и нашият филм бе готов, решихме да поканим преди прожекцията все още живите участници в събитията. Нашите млади колеги от техническите звена дойдоха в залата, водени от интереса да видят на живо как изглеждат сега някои от онези 18-25 годишни младежи, как ще посрещнат нашия филм. Прожекционната зала се напълни с възрастни хора. След като им показахме филма, настъпи странна реакция. Повечето от тях, особено оцелели бивши командири, рязко осъдиха филма поради това, че … е дадено малко място за техните подвизи. Опитах се да обясня, че в 50 минути не е възможно да се говори от всеки участник много дълго. Но те бяха непреклонни, раздразнени, започнаха да спорят кой е имал повече заслуги… Това ли са същите онези 18-25-годишни млади хора, които ни бяха пленили с чистотата на поривите си тогава?… Бях смутена, а още повече бяха смутени младите ни технически сътрудници от разразилата се препирня и амбиции. За да спаси положението, думата взе ген. Гетман: „Не ни слушайте. Вие сте автори. Ако направите това, което искат тук някои хора, ще развалите филма“. Решихме да послушаме ген. Гетман. Но предаването не бе програмирано по решение „от горе“. Стана ясно, че един от най-активните (при това със силна биография в годините на своята младост) се оплакал на Т. Живков за неравностойното му присъствие във филма. На Т. Живков му досадило от тези оплаквания и помолил да ни предадат: да изрежем всички изказвания на бившите антифашисти, за да няма обидени. Така и сторихме. Ето поради тази причина сега, ако се разровят архивите, ще се види, че във филма за ХI въстаническа зона няма нито един антифашист пред камерата.
***
Антифашистката вълна бе силно завладяла село Тръстеник. Това не е било случайно. Корените на левите възгледи са дълбоки, те водят далече назад в 1911-1912 г., когато в това плевенско село учителствали Вела Благоева и Ламби Кандев. В началото на 20 век учителите в село Тръстеник започнали да проявяват интерес към Маркс.
Икономическата криза през 1929 г. се стоварва тежко върху хората в село Тръстеник. Тогава е взривът на голямото олевяване. Тогава идва ново попълнение с две ярки имена: Фердинанд Александров и Никола Пенков Доровски.
… Всеки ден отивах на училище, въпреки че беше война. У дома най-живо се следяха новините от бомбардировките в София. Чакахме с тревога известия от татко – дали е оцелял, особено по време на голямото въздушно нападение на 10 януари 1944 г. Досещахме се, че в селото има друг живот, различен от всекидневното ни битие, но ние не можехме и да предположим, че в съседни дворове например се копаят скривалища, че с пълна пара работи някъде нелегална циклостилна печатница, че ятаци снабдяват нелегалните с храна и подслон, че се събират пари и дрехи за партизаните, че се разпространява нелегална литература. Ние бяхме евакуирани софиянци, на които нелегални и ятаци не са смеели да се доверят. Зер бяхме обект на съчувствие от властта, като пострадали от вражеските англоамерикански удари. Но сестра ми се въртеше в учителски среди, закъсняваше с новите си приятели в селото. Майка се тревожеше, не можеше да се справи с отсъствията Ј, както в училище, така и у дома. Както по-късно сестра ми Виолета разказваше, младежите, с които е дружала, не са Ј казвали, че са ремсисти, но внимателно и умно са я въвеждали в техните идеи.
В село Тръстеник от уста на уста се носеше едно име. Фердо. Като легенда. Разказваше се как през нощта се отбивал в селото, как събирал младите в нивите, за да ги организира, да им даде вяра и смелост… После се шепнеше, че е обесен.
Години по-късно, когато се интересувах от антифашистката съпротива в Плевенско, научих, че Фердинанд Александров е бил по това време член на ОК на Работническата партия. Че е убит на 31-годишна възраст. Че е един от най-ярките дейци на РМС в Плевенско. Лежал в затвора пет години – от 1935 до 1940 г. До смъртта си Фердинанд Александров е нелегален и партизанин. В нощта на 2 януари 1943 г. е заловен и отведен в „Обществената безопасност“ в Плевен. 75 дни следствие – игли под ноктите, бой с дърво и гума, газене с крака, задушаване, скубане на коси… Фердо посинява и почернява от изтезанията. Имало ли е фашизъм?!… Прави опит за самоубийство. Реже си вените. Моли да го убият. Не издава нито един ятак. Три месеца разпити. Осъден е на смърт чрез обесване. Спокойно изслушва присъдата. През нощта на 17 декември 1943 г. е обесен. Внушавали му да поиска милост. Отказал.
За смъртта на Фердо се разказваше от уста на уста. Във въздуха на селото се носеше потрес, тъга, някаква решителност, която вече тревожеше имеющите. Преди да увисне на бесилото, Фердо написал на родителите си:
Мили родители, черната вест, която ще получите за моята смърт, ще отекне дълбоко във вашите души и сърца. Съберете сили и понесете тази най-голяма загуба за вас. Моля ви, мили родители, да ми простите болката и страданията, които ви причинявам… Вие знаете защо постъпих така в живота и вярвам, че не ще ме съдите за моите дела. Да останех спокоен зрител и ням пред народните теглила и неволи, аз не можех. Да гледам ужасите, на които е подложена моята родина от една престъпна банда, която продаде свободата и живота на народа ни, аз не искам… Страданията и неволите на българския народ станаха мои. Да търся щастие в живота, когато милионите мои братя и сестри тънат в мизерия и нищета, аз не можех да имам такива човешки права. И моят взор се отправя напред, към светлото бъдеще за всички хора, когато няма да има унижени и оскърбени господари и роби. Аз се отдадох на вечна служба с всички сили, с цялата си душа и сърце, с целия си живот на това светло народно дело…
Аз умирам горд и чист пред съвестта си, с презрение към смъртта, с дълбока ненавист към народните убийци, които издигнаха черните бесилки и потопиха цял един народ в потоци от сълзи. Близък е денят, когато народният гняв ще унищожи завинаги тиранията. Аз не жаля, че умирам, мили родители, защото знаех защо живея и за какво умирам. Бъдете горди във вашата скръб… Изпращам ви моите прощални привети от бесилката и ви желая всичко най-хубаво занапред в живота. В този момент аз жаля само за вас.
Фердинанд Александров
***
До нас в Тръстеник достигнаха в края на април 1944 г. слухове за дръзко нападение на партизани в село Махалата, за взети там от „Бранник“ пушки, патрони, ножове, муниции. След тази акция щабът на „Бранник“ се беше преместил за по-сигурно в Червен бряг… Помня внезапни блокади. Разказваше се, че претърсили къщата на Никола Пенков. Хванали бащата, запратили го на земята, газили го – да каже къде е синът. Хвърлили бомба в герана, стреляли в откритото от тях скривалище, разбили пода на стаите, за да търсят изходи и входове към скривалището. Познавахме съпругата на Никола Пенков – другото име след Фердо, което будеше въображението и на децата. Тихо и скръбно съпругата му работеше като шивачка. Помня я все наведена над шевната машина, сама се грижеше за малкото си дете. Родителите на Никола стоически издържаха изпитателните погледи на близките до властта. Къде потъна Никола? Носеха се слухове, че броди из района маскиран – ту с мустаци и елегантен костюм, ту като беден селянин с каскет… Скитал десетки километри пеша, набирал партизани…
На 1 юни 1944 г. изселиха родителите на Никола и жена му с детето. Запратиха ги нейде из Русенско.
Останало е писмо – инструкция на Никола Пенков до Никола Савчев – Горилата. В него пулсира динамиката на времето, атмосферата преди голямата развръзка. А и духовният ръст на Никола, оригиналният му талант, стремежът му да раздвижи уплашените, неразбиращите важността на историческия момент.
… Малкото дни, които ни остават трябва да бъдат изпълнени с напрежение и воля да бъдем в последния момент на поста си, за да изпълним достойно своя дълг на честни хора и добри патриоти – пише Никола. – Мнозина от нас все още не могат да проумеят историческото значение на дните, които преживяваме ние и целият български народ. Все още ни се иска да гледаме на събитията като зрители, да ръкопляскаме на беззаветната преданост на народните борци като публика в някой театър. Това се обяснява донякъде с нашата откъснатост от общия пулс на борбата, която води партията ни. И още със страха, който ни обхваща, когато стоим на завой в личния си живот – да оставим обикновеното всекидневие, грижите за насъщния хляб и за близките си и да се втурнем в борбата с всички сили.
Оня, който мисли, че може да остане настрана и да бъде ням зрител в днешната световна буря, след като години наред е изповядвал своето убеждение на комунист, горчиво се лъже. Е, добре, ще трябва ли да се изоставим да ни пипне утре врагът и умъртви с куршум или въже, без да сме вдигнали пръст срещу него? Не. Нали не? Тогава – към балкана. И победата, нашата победа, ще дойде по-бързо, отколкото бихме могли дори да предполагаме…
Привети: Виктор
На 20 юни 1944 г. селото отново беше блокирано. Не смеехме да подадем носовете си навън. Съветските войски гонеха на Източния фронт нашественика. Във въздуха се носеше очакване на големи събития. И страх. Голям страх сред властниците. 50 души бяха арестувани и хвърлени в подземието на земеделското училище, до сами къщата, в която живеехме. По цял ден стояхме пред училището, чувахме, че затворниците били принудени да стоят прави, без храна, давали им само да пият солена вода. Ние, децата се въртяхме около училището, чувахме ужасни стенания на познати ни млади хора, предимно ученици гимназисти – биеха ги, слагаха ги на електрическия стол… Пазеше ги войска, която бе базирана в Тръстеник. Един ден докараха затворени камионетки, натовариха познатите ни момчета. Бяха с вързани ръце, пазеха ги войници с пушки. Интересувахме се от съдбата им – в селото се разчу, че са ги отвели в гаражите на IV артилерийски полк в Плевен. Че са ги разпитвали, мъчили, с цялата палитра от методи. 37 дни следствие.
Беше краят на лятото на 1944-та. Сестра ми, както вече писах,бе попаднала в компанията на младежите, които бяха арестувани. Те именно бяха организирали празник на цветята на 1 май. Най-малко са си говорили за цветя… на другия ден кметът бе извикал сестра ми в кабинета си и сговорчиво я попитал: „За какво си говореше с твоите селски приятели?“ Подготвяна предварително от ремсиста Славен Бешков, ученичката интелигентно отговорила: „За неща, които е дребнаво да се помнят“.
Но не по същия начин разговарял кметът със секретаря на кметството. Очевидно селският началник е знаел, че Пачо е член на РМС, та започнал „откровен“ разговор с него: „Слушай, Пачо, аз съм с вас. Кажи ми имената на ремсистите, за да установя контакт с тях“. Наивният Пачо продиктувал поред имената на ръководителите и членовете на РМС в село Тръстеник. На другия ден – всички в земеделското училище. После в Плевен. След 9 септември 1944 г. Пачо бе изолиран от другарите си. Не знам дали са били прави толкова дълго да му се сърдят за неволното предателство. Не ги е издал нарочно. Просто повярвал, че събитията са вразумили кмета.
***
Беше през зимата на 1944 година. В селото се разчу, че студент – поет от Плевен, се е самоубил. Младите бяха попарени от вестта. Обръчът около дейците на антифашистката съпротива се затягаше. Заедно с информации от Източния фронт. Кой беше този поет? Какво отношение имаше неговата гибел към младите хора в селото, в което бяхме евакуирани? В ония години това за мен е неясно.
Във времето, когато работех като кореспондент на младежкия вестник в Плевен, се запознах с майката и сестрата на Цветан Спасов. От снимките ме гледаше красиво, интелигентно лице. Посетих местата, свързани с неговия кратък живот. Впечатли ме фактът, че е син на дърводелец-колар и на шивачка. Едно дете, родено на 1 септември 1919 г. в Балаклийската махала, трупа с годините завидна култура… Интензивният духовен живот на този надарен младеж, чувствителността, социалната реактивност го отвеждат в редовете на РМС. Студент в Юридическия факултет на Софийския университет, Цветан Спасов вече е член на ОК на РМС в родния си град, а в 1940 г. става член на Работническата партия. След започването на Втората световна война поетът оглавява окръжната организация на РМС. Скоро след това минава в нелегалност, привлечен е на работа в ЦК на РМС. Плевенският военнополеви съд му издава смъртна присъда. Тогава той изпраща знаменитото писмо до един свещеник.
„Драги отче…, аз намирам, че ти си един от малкото хора, които могат да ме разберат и към които мога да се отнеса с доверие. Навярно знаеш, че ме осъдиха на смърт. Обвинението срещу мен не отговаря на фактите, което значи, че показанията на свидетелите или са насилствено изтръгнати в полицията (това сега се случва всеки ден), или всичко е инсценирано, или има налице клевета. Така или иначе, присъдата е факт. Аз искам от теб в тия тежки за моята майка дни да не я забравяш.
Зная, че много хора, дори наши роднини, сега ще я отбягват като прокълната. Тя е много малодушна, за да понася това. Ти разбираш, че тя няма никаква вина. Пък и моята вина се състои само в това, че вярвам и се боря за идеята си. Бъди така добър да я навестяваш и да я успокояваш, доколкото можеш. Аз не съм единствен с моята участ. Всеки ден се издават смъртни присъди и то срещу хора, които са мислили само да спасят отечеството си от един нов погром. Лошото е, че най-големите страдания се понасят от майките. Разчитам на твоята добрина, отче, и вярвам, че няма да изоставиш нещастната ми майка.
София, 22 юни 1942 г.
Цветан
Подготвяйки филма за съпротивата в Плевенския край през 70-те години, сякаш тези редове не ме поразиха така, както става днес, като ги препрочитам. Контекстът е друг. Във време на банкрут на идеали, подобни редове сякаш ни връщат нещо загубено. Младите днес почти не познават биографии, подобни на тази на Цветан Спасов. Някои са все още под влияние на примитивните пропагандни клишета. Но идва времето, когато ще намерят в непрочистените библиотеки творби на плевенския поет – лирика, сатира, статии, беседи, писма. И може би ще бъдат смутени, живеейки в един прагматичен свят. Как е възможно наистина на 23 години щастието да бъде възприемано така:
…
Аз обичам безумно земята си
и народа си беден обичам.
Мойта младост и вяра, и сили
без преструвка им гордо обричам.
Младостта ме изгаря сред времето
младостта ми кипи като лава.
Мисълта ми преброжда навсякъде
и сърцето си щедро раздавам.
В съзнанието ми най-силно е запазен образът на къщата, в която Цветан Спасов загива. Уличката бе тиха и спокойна. Хората вече проявяваха интерес към бръмченето на камерите. Много журналисти преди нас бяха идвали тук, бяха разпитвали какво се е случило на 14 февруари 1944 г. сутринта. На паметната плоча (дали вече не е разрушена?) пишеше, че при блокада на района, укриващите се Слави Алексиев и Цветан Спасов, за да не попаднат живи в ръцете на полицията, слагат край на живота си. В торбичката на мъртвия Цветан намират бележник с червени корици с преписани стихове от Христо Кърпачев и текст от писмо на Бетховен до принц Лихновски: „Принцове има много, а Бетховен е един“.
Предчувствал е Цветан Спасов своя край?
В такава нощ ще ме загубиш
ще писне сова в мрачината
сред писъка на вражите куршуми…
На гроба ми цветя ще носят
другарите. Ще плаче майка ми
и ще нарежда скръбно спомени.
В градината ще цъфнат макове.
Животът ще блести с възторзи.
Щастливо ще се любят младите…
Ела последен път на гроба ми
и разкажи, че моите илюзии
се сбъдваха така разкошни.
В такава нощ ще ме загубиш
Ще писне сова в мрачината
И пак ще стане много глухо.
Докосвайки се до подобни изповеди в годините на моята журналистическа младост, си обяснявах до голяма степен онова, на което бях свидетел в детските си усещания от живота в Плевенския край, от младите хора, които познавах в Тръстеник. Духът на Цветан Спасов и други ръководители на плевенската младеж бе попил и в селото, в което бяхме намерили подслон в годините, когато имаше война. Какво става когато дойде времето „илюзиите“ на Цветан Спасов да се сбъднат? Това е друга тема…
***
На Великден през 1944 г. чак в Тръстеник се чуваха тътени от голямата бомбардировка в София. Бяхме неспокойни, тъй като не знаехме какво е станало с татко. Буквално на другия ден той пристигна в селото. Беше брадясал, облечен в железничарския шинел, без куртката отдолу. Радост – жив е. Първите му думи: „Добре, че сте тук… Абе там… нещо става с къщата, един ъгъл…“ Постепенно каза истината – домът ни в квартал „Надежда“ на столицата е сринат със земята. Покъщнината – на пепел. Железобетонни блокове са летели през два-три двора… Тогава татко беше на 51 години. Беше се трудил неуморно, за да постигне „висшата си цел“ – да имат дом децата му. Бяхме разсипани материално. Майка тежко понесе съобщението. Тогава се появиха първите Ј бели коси. Татко, с присъщия му оптимизъм, ни успокояваше: „Важното е, че сме живи. Ще се отправим, само войната да свърши.“ Така, почти щастливото ни евакуиране в Тръстеник бе помрачено. В София вече нямахме дом.
Идваше краят на войната. Руснаците вече наближаваха Дунава. Търговците си гледаха печалбата. Не стихваха честитките в плевенските вестници за разни празници…
Било е 7 септември 1944 г. Плисна вестта, че е разбит затворът в Плевен. Арестантите излезли на двора, пеели, вдигали лозунги. Агрономът от Тръстеник Цанко Георгиев събирал хората от кварталите на Плевен и близките на затворниците. С камъни и лостове народът отворил желязната врата на затвора. Този фантастичен разказ будеше въображението ми. Битите и изтезавани ученичета вече са на свобода. Разказваше се как политическите затворници напуснали затвора, смесили се с плевенчани – прегръдки, сълзи, гърмежи, ура… Издигали се трибуни, потекла по улиците многохилядна манифестация. Ние в село Тръстеник научавахме новините от идващи от Плевен хора. Те ни зашеметяваха с бързината и необикновеността на събитията, чиито дълбок смисъл на онази възраст не съм разбирала, но усещането бе необикновено. В Тръстеник бе тихо. Изчезна кметското семейство. Свиха се биячите и близките до властта. А през това време в Плевен политическите затворници били спрени от отчаяното усилие на властта да върне времето. Затракала картечница, хвърлили бомба в манифестацията. Ранени били няколко души. Току-що освободените затворници решили бързо да заминат за селата и да завземат там властта. Червената армия „прегазваше“ Дунава.
На 8 септември 1944 г. общината в с. Тръстеник бе превзета от партизанската чета от с. Махалата, от политически затворници и ятаци. Полицаите, треперещи, връщаха оръжието. Армейската част е напуснала селото. Тогава става първият митинг. Бях там, опитвайки се да разбера „какво става“. Родителите на Никола Пенков и на Фердинанд Александров плачеха. Д-р Първанов четеше нещо, което тогава не разбирах, че е програма на Отечествения фронт. Мнозинството бе развълнувано от предсмъртното писмо на Фердо. Хората коленичеха. Трудно ми бе да разбера, че след тези събития животът ще се промени дълбоко и съдбоносно за много хора.
Застягахме оскъдния си багаж за връщане в София. Сбогувахме се с тръстеничени, с които вече ни свързваха топли отношения. За първи път видях съветски войник от прозореца на влака, с който пътувахме към столицата. В ешелон, спрял на съседния коловоз, войниче плискаше лицето си с вода от манерка. Много бях учудена, че униформата му не беше… червена.
В препълнения влак за София пътувахме аз, майка ми и сестра ми. Прибирахме се след близо едногодишна евакуация. Бяхме развълнувани от събитията, но и потиснати. Нямахме вече дом. Къде щяхме да се приютим сега? Войната по този начин връхлетя и върху нашето семейство и постави за дълги години отпечатък върху начина ни на живот. Влакът бе препълнен с връщащи се от евакуация софиянци. Едни бяха в еуфорично състояние, други угрижени, потиснати. Преминахме старопланинските тунели и се втурнахме в равното софийско поле. Връщахме се с два куфара, с една разглобена маса и кушетка, вероятно дадени ни от роднините. Най-близката гара до квартал „Надежда“ се казваше Военна рампа (сега гара „Север“). Влакът спря за няколко минути и ние набързо слязохме със скромния си багаж.
Беше хладен есенен следобед. На перона на гаричката останахме трите. Трябваше да пренесем куфарите и „покъщнината“ до новата си квартира. Съседи се бяха смилили над бездомността ни и ни бяха предоставили една стая, в близост до разрушената ни къща. Въртяхме се около багажа в чудене как да го пренесем, когато при нас дойде съветски офицер и попита от какво имаме нужда. Като разбра каква е работата, извика войник и му нареди: „Откарай тези хора у дома им“.
Висок, кокалест, може да е бил на около 30 години (в детската ми възраст изглеждаше повече), войникът ни даде знак и ние тръгнахме след него. Той и няколко други войници поеха багажа и го натовариха на военен камион. Войникът се качи в кабината, ние – отгоре, при багажа. И подкара. Но как се движи камион в дъждовна есен в квартал „Надежда“? И то по улица „Порой“?
Съветският камион трябваше да „преплува“ тази знаменита улица. Машината забуксува още в началото. Едно от колелата заседна. Човекът скочи от кабината и ботушите му цопнаха до колене в калта. Лицето му бе уморено и мрачно. Огледа намръщено мястото на „произшествието“. Седяхме в карусерията и мълчахме от страх да не го разсърдим. Във влака един господин ни бе обяснил какви страхотии в България ще извършат дивите руски войници. Не беше ли този навъсен човек един от „човешките окупатори“, който всеки момент може да извади пищова. Или най-малкото да ни изхвърли с багажа ни в калта?
Войникът измъкна някакво желязо, подложи под колелото. Колата бавно се измъкна и клатушкайки се, занапредва. Бяхме подминали моето училище „Св. Иван Рилски“, в чийто двор опразнени зееха немски бараки. Камионът отново спря. Този път пред него се изпречи затънала гальота, натоварена с въглища за зимата. Конят бе паднал на колене. Върху гърба му плющеше камшик, но животното нямаше сили да измъкне товара. Позната надежденска картина. Тъжно беше да се гледат всяка есен мъките на конете, а и на каруцарите, които опитваха да изкарат някой лев от превоз на огрев за паянтовите къщурки. Виждала бях пребити от бой животни и не един пиян, отчаян каруцар. В съзнанието ми се е запечатало огромно отворено око на умрял в калта кон.
Шофьорът отново скочи в кишата. Приближи каруцаря. Онзи се притесни от военния, поиска да му покаже, че желае да му даде път и отново се нахвърли върху животното. Войникът извика нещо, извади кутия цигари и я подаде на човека. Запушиха. После двамата изместиха каруцата и тя заскрибуца вдясно по размекнатия път.
Отново потеглихме. Камионът преодоляваше нови препятствия. Улица „Порой“ винаги е била трудна улица. Но сега, изровена от бомбардировките, бе мъчително преодолима. Пред яма от бомба се озова колата. Войникът рязко спря и пак скочи долу. „Слизайте“ – изкомандва той. Подчинихме се. Той смъкна багажа. Очевидно камионът не можеше повече да продължи. Време беше шофьорът да ни остави нас и глупавия ни багаж тук, на тази ужасна улица. Но не стана така. Той понесе на гръб част от покъщнината до квартирата.
Баща ни бе на път, но в наетата от него стая по случай нашето завръщане бе оставил фруктиера с праскови. Чудехме се как да благодарим на войника. Поканихме го да вземе плод – отказа. Може би предпочиташе пари? Предложихме му – да се почерпи. Отказа и тръгна сякаш огорчен. Догонихме го. Благодарихме, извинявахме се, ако с нещо сме го обидили. Лицето му бе все така уморено.
Разказвали са ми по-късно, че съветските офицери били много строги към войниците, които на българска територия си позволявали волности. Че им внушавали – българският народ е братски народ, към него не бива да се отнасяме като към победен съюзник на Хитлер. От страх или от човешко достойнство нашият войник отказа каквато и да било материална благодарност. Вероятно е имало и други случаи. От ония времена са останали и неприятни може би преживявания. В армия, съставена от толкова различни хора, изнесли на гърба си най-жестоката война на ХХ век, загубили деца, жени, родители, сами преживели по бойните пътища толкова много страдания, чувството за мъст не е трудно да се обясни. България бе съюзник на тези, които разсипаха родината и живота на не един съветски човек. Можеха да влязат у нас като в победена страна. Не го направиха. И това го знаят съвременниците на събитията. А истината за посрещането на съветската армия в България се вижда от документните снимки: цветя, прегръдки, празничност. Така не влиза завоевател в никоя страна.
Затъркаляха се следвоенните години. Хазяйнът ни, този, който ни приюти, ненадейно изчезна. Прибраха го в Белене, тъй като… по време на войната много хвалеше немското оръжие и вярваше в неговата победа. А може и да е имало и други причини… Със самотната му млада жена и двете Ј деца съжителствахме като роднини. И всеки ден прескачали до нашата разрушена къща, строена някога от кооперация „Подслон“. От счупените тухли татко, известен с левите си убеждения, и бащата на беленския затворник построиха заедно една стаичка, за да се приберем.
По това време съветският войник газеше черните пътища на Запад, по следите на истинския окупатор.
