РАЗДИРАЩА ДУШАТА КАРТИНА

0
183

Писател, член на СБЖ, СБП, Съюза на учените в България. Издал е 17 книги – художествени и художествено-документални, между които – романизованите биографии на Цоно Матов и Янко Забунов, “Открадната победа” – етюди за дипломацията и шпионажа по време на Руско-турската война 1877-1878 г., “Слушайте човешката съвест”, “Многото имена на любовта”, “Необятна като сърцето”, “Отвъд Десетте божи заповеди” и др. Публикувал е повече от 2000 статии, очерци, репортажи, литературно-критични изследвания. Има преведени произведения в Русия, Полша Чехословакия, Узбекистан, Туркменистан, Киргистан и др. Работил е в Радио София, в сп. “Художествена самодейност”, редактор, зам. главен и главен редактор на сп. “Българо-съветска дружба” (1970-1991), ръководител на групата по история в БЗНС (Единен) през 1991-1992 г.

Протоиерей Вакх Гуриев
Из “Писма на свещеника от похода 1877-1878 година”

Повече от три десетилетия проучвам историографията на Руско-турската война през 1877-1878 година. Освен няколкостотинте тома с официални изследвания, стигнах и до неотдавна забраняваните и все още малко достъпни архиви в някогашния “Азиатски департамент” (основен раздел на Руското министерство на външните работи). За моя изненада повечето от дипломатическите документи не са останали тайна за българските изследователи на това епохално събитие от 19-ото столетие. Значителна част от тези архиви използвах и аз в книгата си “Открадната победа “(Военно издатество, 1988 г.)

Разбира се в една книга не може да намери място всичко, та макар и то да носи уникален характер. Убеден съм, че именно такава оценка заслужават и Писмата на свещеника Вакх Гуриев, които е отпечатало в 7 книжки през 1880 г. популярното списание “Русский вестник”, издавано от известния публицист и писател Михаил Катков.

Протоиерей Вакх Гуриев е назначен за свещеник в лазарета на Западния отряд през септември 1877 година. В продължение на цяла година той изпраща писма в Русия. Написани с много жив и емоционален език те съвсем правдиво представят събитията от този период. Чрез тях могат да се проследят много от най-важните сражения, в които вземат участие главно двата полка Сибирския и Малоруския. Проследяват се също преминаването на руските войски през Ловеч, Габрово и Казанлък, след драматично описаните боеве за освобождаването на Плевен.

Авторът на писмата рисува с таланта на истински писател злощастната картина в тила на руската армия след всяко голямо сражение, както и трагедията на българското население, с което той общува отблизо. Любопитно са разказани и такива вълнуващи епизоди като сключването на Сан-Стефанския мирен договор на 19 февруари (3 март 1878 г.); очакванията и последвалите го разочарования.
Предлагам на читателите няколко откъса от Писмата на протоиерей Вакх Гуриев, които определят както отношението му към войната, така също и към българското население.*

ХVIII (писмо)
Тръстеник, 10/23 ноември 1877 г.

…Българите, бедните нещастните българи, те изглежда съвсем са изгубили съзнанието, че са християни. Когато прехождах от една землянка в друга, където са настанени нашите ранени войници, със светия кръст в ръце и в пълно облекло, пеейки тържествено: “Спаси, Господи, люди Твоя” – българите, даже старците нито си снемаха калпаците, нито пък се навеждаха към кръста; дори не умеят и правилно да се прекръстят. По-младите и малките деца нямат никакви познания даже за външната страна на християнството. При влизането в двора на една от землянките ни посрещнаха трима души: старец, бабичка и младеж, който държеше в ръце бебе, загърнато в бяло платно; съдейки по това, че този младеж държеше в лявата си ръка запалена, тънка, жълта свещ, помислихме, че носят умряло дете. Оказа се съвсем обратното: те идваха на кръщение. Бабата беше акушерка (повивальная бабка), старецът – свещеник, момъкът – кръстник, кум. Този свещеник по външен вид не се отличаваше с нищо от простолюдието. Когато се изравниха с нашата процесия, даже старецът-свещеник, не сметна за приличие да свали шапката си, да се прекръсти и да целуне кръста. Спрях ги и започнах да ги разпитвам (вече знаех няколко български думи и фрази). Оказа се, че кръщаването е извършено в землянката у свещеника. “А имате ли Требник!”, попитах аз стареца. “Имам, братушка, имам и епатрахил”, каза той със скороговорка, с намерението видимо по-скоро да се раздели с мен. Накарах ги да си свалят шапките, да се прекръстят и да целунат кръста, и след това продължих. Навеждат ме на тъжни мисли тези нещастни братушки и тяхното религиозно състояние. Неотдавна научих, че те не кръщават своите деца-момичета до 14-15 години, поради това предположение, че достигайки пълнолетие девойката може да се омъжи за турчин, тогава няма да е необходимо тя да си променя вярата…

Като привърших неделното си богослужение, се отбих в бедното жилище на стареца-свещеник. Нищетата беше поразителна, сърцераздирателна. В предния ъгъл на землянката гризеше кукурузени стебла привързана с въже овца, а от дълбочината на задната част поглеждаха с белите си безсмислени очи два бивола. В желанието си да ми окаже особено уважение, добрият старец бързо разгъна на земята полуразбридана рогозка и ме покани да седна.
– Дойдох, за да мога да видя книгата ти, Требника – казах, обръщайки се почтително към старчето.
– Добре, добре – отвърна той радушно и отиде в отделението на биволите, където му беше библиотеката и кабинета. След няколко минути той изнесе оттам и ми подава наш руски Големият Требник, московско издание, почти съвсем нов.
Сълзи задавиха гърлото ми като видях епитрахила му, тази свещена богослужебна дреха. Добрият старец забеляза впечатлението, което произведе върху мене неговия епитрахил и като поклати тъжно своята побеляла глава, поясни: “Турчинът отмъкна всичко”. При тези думи от съседното отделение на землянката излезе възрастна жена с дървена чашка в едната ръка и парче хляб в другата, а след нея облечена в дрипи девойка, негова внучка, влачеше кръгла нискокрака маса. Започнаха да ме гощават като скъп гост: в чашката имаше гореща мамалига, полутечна царевична каша, подправена с овча лой и с такова количество лют пипер, че цялата повърхност на кашата беше в тъмночервен цвят. Като знаех, че българите от простолюдието не си служат с лъжици, отчупих парче хляб, натопих го в мамалигата и го глътнах. За една секунда пламна цялата вътрешност на устата ми, гърлото, стомаха ми, аз започнах силно да кашлям; но събрах сили и преглътнах и втори залък. Гостоприемните домакини оцениха това, покланяйки се добродушно, усмихваха се и няколко пъти повтаряха: “Благодарим, благодарим, братушка, руският поп е добър…” На излизане от землянката, подарих на стопанката сребърна рубла, а на внучката двуфранкова румънска монета. По установения обичай те дълго не се съгласяваха да ги приемат и чак след думите им “за спомен”, стеснително ги взеха. Старецът ме изпроводи до квартирата ми. Неговото име е Стефан, а по български поп Стоян.
Казанлък, 7 февруари 1878 г.

Бях в Одрин, обиколих едва ли не цялата южна Подбалканска България и отникъде не мога да изпратя писма, тъй като нямах възможност да пиша. Сега мога да ти дам подробен отчет за цялото пътуване…

Да описвам Филипополското (Пловдивското) шосе между Филипопол и Хасково е невъзможно… Ужас и ужас на всяка крачка)… Изминали са всичко три седмици след като тук се е разиграла страшната кървава драма – решителното поражение на последната турска, така наричаната Сулейманска армия, остатъците от която презглава са бягали по същото това шосе… След разбитите Сулеймановци се юрнали да бягат и всички турци, които живеели в българските градове и села. Хвърлили се да бягат, под влияние на панически страх, в страшен безпорядък, в някакъв отчаян ужас… Това е било не преселение, не прехвърляне от едно място на друго, това е някакво безумно до отчаяние бягство, по време на което човек загубва всякакво съзнание, всякакво човешко чувство и става способен на насилие, готов да разкъса по най-безчовечен начин свещените връзка на семейство, родство, приятелство, съседство… Само в такова несъзнателно отчаяно положение бащата захвърля синът, синът – бащата, майката – своето дете… И само с това именно паническо състояние може да се обясни тази маса от почернели и разпадащи се трупове, които и сега още лежат от двете страни на нещастното Филипополско шосе… Ужасна гледка!… сърцераздираща картина!… Когато видях страшното поле след последната Плевенска битка мислех, че няма нищо по-ужасно в света от това поле; а ето, че Бог ме доведе да видя картина още по-поразителна, още по-ужасна!…

…Всички бързат към Одрин, в чиито околности се е събрала сега цялата наша действаща армия. Как ще свърши всичко това, какво ще стане след примирието, кога ще бъде сключен и ще бъде ли сключен достоен мир или всички блестящи победи ще пропаднат. Венецът и крайната цел на сегашната война трябва да бъде Константинопол: не го ли превземем, значи няма да направим… Така разсъждава не само “вятърничавата младеж”, в това са убедени и много сериозни и солидни хора… Разбираемо е сега, когато се носят слухове, че няма да мръднем по-нататък от Одрин, се разпространява общо недоволство и ропот…

Главната улица – Одринският “Невски проспект” е тясна, крива и кална. Лавки с всевъзможни вехтории, кафенетата и ресторантите тук са безчислено много. Аз не се реших да си купя каквото и да било и едва се измъкнах от този водовъртеж. Вечерта прекарах в главната квартира у Д. А. С. (Дмитрий Антонович Скалон – б. м. Ив. В.), който живее заедно с Великия княз и изглежда, че се ползва с неговото доверие. От политическите новини научих само една и най-радостната: “На 19 февруари (3 март ще бъде подписан мирният договор и от първите дни на март ще започне изпращането на гвардията, а после и на гренадирите в Русия. Войската, която се намира зад Балкана ще бъде превозена на параходите в три крайморски пункта – Одеса, Николаев и Севастопол, а оттук на своите предишни места. Не можеш да си представиш колко много се зарадвах, когато чух тази чудесна новина!… Това не е слух, не са бабини деветини, това е истина, съвсем достоверно сведение! След това веднага нашата главна квартира ще се премести в Сан Стефано, на десетина версти от самия Константинопол, който сега е обкръжен в страшен пръстен от нашата армия, както Плевен. Според мирният договор ние само временно ще го превземем, като немците Париж, а след това отново ще го подарим на турците на най-изгодни условия. И така ние ще бъдем в Константинопол, ще видим “Св. София”, ще видим Босфора! Господи, каква радост! А най-главното е, че около Великден ще си бъдем вече у дома, в Русия.

Одрин, 26 февруари 1878 г.

…Интересувам се да узная, кога ще започне нашето завръщане в Русия. Ходих в щаба на корпуса, но за мое огорчение там не научих нищо определено. И тук в Одрин, също както в нашия Казанлък се носят най-смутени и объркани слухове и клюки. Независимо от сключването но мира, тържествено отпразнуван и в Сан Стефано и тук, общото настроение на всички, и на руснаците, и на българите, и даже на турците, е някак странно, объркано, като нещо останало недовършено, недоизкарано докрай… Ние руснаците си блъскаме главата и никак не можем да разберем защо Константинопол не в наши ръце, защо не го превзехме, когато за това имаше пълна възможност? Поради каква причина условията за мира бяха продиктувани не в Цариград, както всички очакваха това и бяха сигурни, че в някакво си Сан Стефано, само на десетина версти от заветната Византия?… Българите, особено тукашните, одринските, се намират също в голямо смущение, тъй като до всички пристигат слухове, че Одрин, който те смятат за свой български град, щял да остане за турците. Никой не знае главните условия на сключения мир и това е една от причините за различни догадки и разнообразни слухове, понякога най-нелепи или прекалено фантастични… Странно и едновременно някак тъжно! Всички се радвахме неизказано от сключването на мира, но когато научихме, че той е сключен не в Константинопол, а в някое си Сан Стефано, за което никой и хабер си няма, тази новина порази всички неизразимо. “Ние не сме в Константинопол, значи нищо не сме направили”, мрачно, полугласно говорят недоверчивите песимисти. “Глупост, отговарят противниците им, ние ще превземем Константинопол временно, както немците Париж. Ние не сме дошли да разрушаваме цялата империя, това няма да ни позволи Европа, ние не сме някакви вандали”. Но за влизането на нашата армия в столицата на султана за сега няма нито слух, нито намек; измина цяла седмица, а за това нищо не се чува… Какво се върши сега по белия свят, това е покрито с някакъв странен и прискърбен мрак на тайнствена неизвестност…

Из подготвената за печат книга “Христос възкръсна от мъртвите”, Агенция “Русия днес”, превод Иван Вълов, редактор Станка Шопова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук